Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (19)

3. Един неизвестен директор на продукция и пак Тони

Преди още Добрев да мине в преддверието, показа се милиционерът, който се занимаваше със задържаните американци.

— Другарю капитан, един гражданин настоява да влезе. Казва, че е от кинематографията. Директор някакъв на продукция. Вика, заплашва, че ако не го пусна, ще ме уволни.

— Да влезе!

След три секунди в стаята се появи настойчивият гражданин и след още три секунди той ни държеше вече в шепата си.

Представете си Айнщайн, станал търговски пътник. Същото огромно чело с дръпната назад дълга въздушно-бяла коса, същите старчески отпуснати бузи и дори същата небрежност в облеклото: накриво закопчано сако, издути на коленете панталони, разтворена яка… Само очите бяха други: в очите на Айнщайн се оглеждаше безкраят, а в очите на този тук — малки, искрящи от хумор и енергия — се отразяваха всички земни грижи на нашата бедна планета.

Без предисловия, припряно, той грабна десницата на Мирски, стисна я, промърмори някакво име под носа си и добави:

— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.

Грабна ръката на капитан Добрев, представи се:

— Приятно ми е, можете да ми викате бай Шими.

Същото направи с лейтенанта. Сетне надзърна зад завесата, видя покрития труп, не се представи и без покана се настани на стола до Добрев.

— Кой е отговорникът тук? — попита той строго.

Шефът посочи с глава Добрев.

— Аха, другарят капитан значи! — продължи новият ни гост бързо-бързо, като поглъщаше сричките, и не знаех къде в думите му свършва сериозното и къде почва шегата. (Впрочем и до ден-днешен, вече стари приятели с бай Шими, аз трудно разграничавам в поведението му закачката от сериозното.) — Ето какво, другарю капитан, там чакат триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Скоро ще опожарим ранчото. Всичко това ми струва двайсет хиляди лева на ден или, превърнато в чужда валута — десет хиляди доларчета. Как си представяте вие това?

— Даже не мога да си го представя — отвърна, позашеметен от неочакваната атака, Добрев. — Но какво общо имаме ние с това?

— Какво ли? Вие ме проваляте! Задържате ми Сантяго Бим и Орлово око, и не знам още колко бледолики и червенокожи, и после искат от мен план да изпълнявам. И без това ми е пламнала главата, че от три дни нямам нито едно облаче — този Фернандес не може да снима без облачета, а отгоре на всичко и дърветата иска да му боядисам лилави, а я иди търси сега боя във Варна, при това лилава!

Като изкара тази дълга тирада, той изведнъж млъкна озадачен. Почеса се по мустака, попита:

— Та за какво говорех?

— За двама граждани, наречени Сантяго Бим и Орлово око — припомни капитан Добрев безкрайно учтиво. — Но, извинете, кои са те?

— Как, не знаете ли? Вие не четете „Филмови новини“. Сантяго Бим е главният герой от „Свирачът по скалите“, знатен каубой от Дивия Запад, а Орлово око е отговорникът на команчите, дето ще подпали ранчото.

— Аха, ако ви разбирам правилно, това са Ричард Брук и Любомир Соколов, така ли?

— Браво! Обичам хората, които имат на раменете си глави не само заради шапките. Настоявам да ги пуснете веднага, както и другите арестувани, защото днес имам облачета, а като свършим, можете да си ги приберете отново. Иначе си подавам оставката!

Добрев въпросително погледна към шефа: явно такъв странен ултиматум не му е бил отправян през цялата му практика. Мирски стана, приближи се до бай Шими, усмихна му се: новодошлият му харесваше.

— Вижте какво, другарю бай Шими, тия ваши бледолики и команчи са заподозрени в убийство — каза той.

— Хайде де! Та това са артисти. Те убиват само на ужким. Те една муха не могат да смачкат истински.

— Уви! Погледнете! — Мирски откри трупа.

— Брр! — произнесе бай Шими, като зиморничаво разтърси рамене и веднага без всякакъв преход бързо-бързо добави: — Извинявай, другарю началник, аз наистина не понасям смъртта, ама в края на краищата тя не бива да преча на снимките, нали?

— Прав сте — съгласи се неочаквано шефът. — Ще се постараем да освободим вашите хора колкото се може по-скоро. Кои са ви необходими най-напред?

— Най-напред ли? Ами че… — той взе да изброява на пръсти: — първо, режисьора, без него не може; второ, оператора, и без него не може; трето… мм… Трябва да видя графика. Ще разрешите ли за миг?

И без да дочака отговор, отвори прозореца и завика към някого на улицата:

— Тони! Тони!

Погледнах през прозорчето на килера: недалеч пред входа на поликлиниката беше спрял зеленият джип на продукцията. До шофьора седеше онова момче, което Ричард беше довел вчера в хотела.

— Тони! — викаше бай Шими. — Донеси ми папката. Ама бегом!

След малко на прага се показа Тони с дебела кожена папка подръка.

Първата му реакция бе уплахата. Заради трупа или заради униформата на капитана, но той отстъпи назад, като диво раздвижи разноцветните си очи, готов сякаш да хукне навън.

— Тони! — рече с бащинска строгост бай Шими. — Влез, не бой се. Тия чичковци не ядат хора. Влез, влез!

Дръпна Тони към себе си, взе папката от ръцете му, извади от нея дълъг разграфиран лист, положи го на масата и зачете:

— „От седем до осем — грим на Сантяго Бим, Орлово око и Поли. От осем до десет — Поли се съблича пред Сантяго Бим: 16 метра. В десет преместване на групата при площадка номер 5. В единайсет снимка: Сантяго Бим убива Орлово око: 37 метра. В тринайсет часа обедна пауза…“

Докато бай Шими четеше, аз разглеждах Тони. Не знам защо, той така неудържимо привличаше вниманието ми. Навярно също тъй кобрата привлича животинчето, за да го глътне, макар че нещастникът нямаше нищо общо със змия. Беше облечен както предния ден с панталони над глезените и с широкото, прилично на рокля палто. Бидейки сега по-близо до него, можах да наблюдавам женствената закръгленост на формите му и доста широкия ханш. Момчето можеше да бъде и момиче или нещо по средата. Тази раздвоеност се подсилваше от пълните бебешки устни и от чистите, безкосмени бузи, едната от които беше леко подута като от удар.

Най-вече обаче ме удивяваха неговите шарени очи — жадни и внимателни. Сега те бавно се плъзгаха по стените, апаратите, масата, полилея и сякаш попиваха всяка форма, всеки предмет. И онзи див страх, който се таеше в тях, когато влезе, като че бе поизчезнал под напора на новите впечатления.

Цяла минута Тони стоя мирен пред вратата, после, като че подтикнат от неосъзнат импулс, той се приближи до масичката с инструментите и започна да бърника. В този миг дивият израз на лицето му се изтри напълно. Момчето като че се пробуждаше от лош сън.

— Тони, стой мирен! — смъмри го бай Шими.

Момчето уплашено, дори панически се отдръпна назад, по бузите му пробягаха гърчове, очите му мигновено подивяха. В този момент той заприлича на Ван дер Любе от Лайпцигския процес.

Бай Шими съчувствено поклати глава.

— Завалията, много го плашат с милиция — прошепна той. — Види ли униформа, настръхва и бяга. На времето, разправяше ми майка му, когато работел във Варна, направил някаква беля и изчезнал, та милицията се утрепала да го търси… Та… за какво говорех?

— За следобедните снимки — припомни Добрев.

— Така де, за следобедните снимки! — И директорът на продукцията отново потъна в своите книжа, изброявайки часове, камери, репетиции, снимки и метри.

А Тони, оставен пак без внимание, бързо се освобождаваше от страха и напрежението. Лицето му се поотпусна, успокоените очи отново зашариха по апаратите и стените. Видях как погледът му попадна върху портрета на Хипократ — плешива глава и четвъртита антична брада — и дълго, много дълго го съзерцава със същия онзи израз на обожание, с който бе съзерцавал вчера моята скица на Дафна в хотелския салон. А на ниското чело между веждите се появи дори нещо като бръчка, такава, каквато се появява при напрегната работа на мозъка. Нима този идиот мислеше?

— Разбрано — каза Мирски, като прекъсна подробните обяснения на бай Шими. — Можете да си ги вземете всички след два-три часа, стига дотогава да не открием конкретния убиец между тях.

— Но, другарю началник, обещайте ми, че няма да го екзекутирате, докато не приключа снимките с него — изрече бай Шими много сериозно.

— Дадено.

— Вие ми спасявате живота! — провикна се пак ентусиазираният директор, като заприбира разграфените листове. — Знаете ли, побелях от тия филми. Веднъж да свърши и ще се пенсионирам. От двайсет и толкова години съм в кинематографията, все искам да се измъкна и все не мога. Отровил съм се с ацетон, така казват в студията. Тони! — викна той. — Стига си се завирал, където не ти е работа! — После се наведе към Мирски, многозначително се чукна с пръст по челото и зашептя: — От рождение си е такъв, горкият, ама не е лош, помага ни, изкарва си по някой лев. И даже се интересува от техника, все около апаратите се върти.

— И бузата ли му е така подута от рождение? — попита Добрев.

— Ами! Напердаши го майка му. Редовно го пердаши, клетия. Вчера, като придружавал Сантяго Бим в хотела, направил някакви бели, напил се, а не бива да пие — получава припадъци, та майка му снощи му теглила още един пердах, едва го измъкнах от ръцете й… Та за какво говорех?

— За ацетона — услужливо помогна Добрев.

— Така де, за ацетона! Та с ацетон, знаете, лепим лентата. А вие елате някой ден в село Захариево, ще пийнем гроздова, ще погледате. Тъкмо вдругиден ще подпалим ранчото. Ще има 26 убити индианци и трима скалпирани бледолики. Е, хайде, довиждане! Тони, тръгваме!

Дръпна момчето, което тъкмо опипваше механизма на кислородния апарат, даде му кожената папка и изчезна също тъй внезапно, както се бе появил. Тони заприпка подире му като кученце след господаря. Видях през прозорчето пешовете на неговото палто да се развяват около дебелите му къси прасци. Чух гласа на Мирски:

— Николай, препоръчвам ти да се посближиш с този динамичен директор, може да ти бъде полезен. Нали той плаща хонорарите на американците?

— Разбрано — казах.

— А сега да продължим. Извикайте… мисис Карлова! А?