Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (38)

7. Втори експеримент

Москвичът ни носеше към Захариево.

Бяхме само двама — Тони и аз. Той седеше до мен и притискаше в гърдите си скъпоценния блок с рисунките и клишето. Седалката го подхвърляше нагоре и при всеки скок той се кискаше като момченце.

А аз си мислех за парадоксалната съдба на този нещастник, когото природата бе наказала с уродливост и надарила с изключителна способност, и към когото аз, кой знае защо, все повече и повече се привързвах. Хермафродит беше той. Но и художник. И фалшификатор, но той не го знаеше. Роден гений — това беше той. — „Патологична деформация на нервните му центрове — казваше докторът. — И като се излекува, дарбата му може да изчезне.“ А може и да не изчезне… И тогава светът ще има един голям художник, своеобразен, единствен… А може би го има и сега, но в тялото на един беден изрод…

Но какво значение, че е изрод? Да остане дарбата — това е същественото. Художникът Владимиров е сакат и ням, но е гений. Как казваше някъде Гьоте? „Ненаученото, не заимствуваното; онова, което не може да бъде научено, и това, което не може да бъде заимствувано; вътрешно, присъщото, неподражаемото — това се нарича при всички народи гений и ще се нарича така, докато има хора, които мислят, чувствуват и говорят.“ А Тони притежава онова ненаучено, не заимствувано, вътрешно присъщо само нему, онова неподражаемо нещо, което други нямат. В такъв случай той е роден гений, който след обучение ще се превърне в съзнателен гений, в творец… Или, дявол да го вземе, той е само един психически болен, който след операцията ще стане обикновен човек, забравил да рисува, така, както забрави да свири и онзи прочут цигулар?

Отсреща се показаха черните скали на Захариево. Тони нададе радостно възклицание и започна да блъска с длан по стъклото.

Спрях край една изгоряла от слънцето полянка.

Денят беше горещ, душен, над каменните бърда пълзяха оловни облаци. Жужаха рояци мухи с металоподобни криле, наблизо морно пасеше кобила, напечените скали излъчваха непоносим зной. Идваше буря.

Свалих статива и палитрата, опънах чисто платно. Тони дъвчеше шоколад и мълчаливо наблюдаваше какво правя. Трябваше да бързам — часът бе вече единайсет, а не знаех колко път имам до ателието, макар че вкаменената светкавица беше само на петстотин метра от поляната.

И тъй — без да поглеждам Тони, взех четката и започнах да рисувам.

Казах ви веднъж — аз съм посредствен художник, обикновен любител, но този път имах желание да рисувам хубаво, този път моята картина трябваше да отвори още една пролука към душата на Тони. И да ми открие пътя към ателието. И още — да разбера притежава ли Тони истинска дарба на творец, или е само необикновен копирач на чужди творби. Защото досега не го бях видял нито веднъж да рисува от натура.

И може би защото бях развълнуван, картината ми се получаваше. На платното се оформяше вкаменената светкавица с надвисналите над нея черни облаци. Работех бързо, увлечено, а зад себе си чувствувах мъркането на Тони.

Над скалистите ридове проблесна мълния. Оставих четката, обърнах се: Тони стоеше зад мен с недоядена хапка в устата, впил очи в картината.

— Тони — казах, — искаш ли да рисуваш сам?

— Иискам.

Сложих ново платно, дадох му четката.

Като че никога не бе взимал четка в ръка: грабна я като молив, като резец, като нож, позавъртя я между пръстите си, полюбува й се няколко секунди. Сетне се обърна към палитрата, мацна с четката върху боите, отново я вдигна към очите си, отново й се полюбува.

И внезапно удари по платното. Удари като с длето по мраморен блок. После пак. И пак. И върху платното започна да расте една странна скала, невиждана, фантастична, висока до небето, сгърчена като болна светкавица, червена като кръв, и над нея — облаци, черни като катран.

Не знаех дали е хубаво, не знаех дали е лошо. Беше силно.

Може би дори от гледна точка на елементарната живопис да бе неграмотно, но бе силно. И вълнуващо. „Ненаученото, не заимствуваното, вътрешно присъщото, неподражаемото…“ Гледах го отстрани и не се осмелявах да го прекъсна, забравил, че ми предстои ателието. А червената скала върху платното ставаше някак си страшна, като разтворена рана, като живо чудовище, като онази скулптура от алуминиевото канче, като простреляния Тони, увиснал над бездната и осветен от прожекторите… Каква ли адска мъка раздираше душата на този нещастен художник?

По едно време той въздъхна дълбоко, сякаш се бе отървал от тежко бреме, и се обърна към мен. И мигновено топлите и добри морета на неговите очи ме погълнаха. Трябваше да изплувам.

— Тони — казах, просто за да кажа нещо, — Тони, искаш ли да станеш художник?

Той кимна:

— Дда… дда…

— Чудесно! Ще те заведа в града, там има едно училище и дял ден ще рисуваш. Там има много платна, има много бои и всичко, каквото си поискаш.

— А рракия?

— Ракия ли? — въпросът беше неочакван. — Е, ако работиш добре…

Той измуча доволно, очите му отново се превърнаха в шарени морета. Протегна ръка към десницата ми, взе я в шепите си и започна да я гали несръчно, стеснително, грубо, но с толкова нежност! И отново онова пусто вълнение ме грабна, а в гърлото ми се промъкнаха сълзи.

Нещо искаше да каже, виждах как се мъчи, как върти думата под езика си, как дълго мисли върху нея. Накрая вдигна поглед към мен и заеквайки, едва-едва изрече:

— Нник… аазз… тте… обичам… Нник…

Захапах устни — да не се разсмея. Или да не се разцивря. Дявол да го вземе, едва ли друго любовно признание е обръщало така сърцето ми, както наивното мънкане на това ненормално момче.

— Тони — продумах, — аз също те обичам много. — И за да разсея нежността, която все повече пъплеше по цялото ми същество, аз го тупнах по рамото. Той отговори с по-силен удар, аз — с още по-силен, — а той — с истински мечешки, който ме повали на тревата. И скочи върху мен.

Сборичкахме се, смеехме се, крещяхме, търкаляхме се по тревата — две хлапета, две доволни от живота приятелчета се забавляват и никак не ги е грижа нито за мрачните облаци над черните бърда, нито за яростните светкавици, които прорязват небосклона.

Неочаквано Тони се изправи, изтича към статива, грабна четката и започна да блъска по платното. Аз извадих ново платно и също заблъсках върху него. И се кискахме като пощурели. И рисувахме като обзети от делириум. И викахме. И пак рисувахме. Върху платната, върху опаките им страни, върху листовете на блока. Какво рисувахме — вече не зная. Това беше една вакханалия на рисуването, породена от радостта, от приятелството, от ракията, от наелектризирания въздух, от бурята и светкавиците. Около нас се търкаляха платна, хартии, четки; вятърът ги разнасяше по храстите, но ние не обръщахме внимание на нищо и само рисувахме, рисувахме.

Часовникът се мярна пред очите ми; един и половина!

— Стига! — извиках. — Стига!

— Стигааа! — отвръщаше като ехо Тони и се хилеше и удряше с четката по платното. — Стигаа!

— Тони! — хванах го за ръката. — Стига!

— Сстигааа! — крещеше той и рисуваше.

— Тони, късно е вече. Ще дойдем друг път пак. И тогава ще донесем много платна и ще рисуваме цял ден. Но сега трябва да вървим другаде. Хайде!

Едва изтръгнах четката от лапата му. Той се поукроти и лицето му си възвърна обичайния си идиотски израз. Не исках това, не! Прегърнах го през кръста, заговорих с цялата нежност, на която бях способен:

— Тони — казах, — искаш ли да отидем хей там, горе, където си пазиш твоите рисунки?

Той изви очи към върха на вкаменената светкавица, но не отговори.

— Хем ще занесем платната и ще рисуваме — добавих. — На, платната ще носиш ти, а статива аз. Хайде!

Пъхнах платната под мишницата му. Това като че го убеди в моите добри намерения. Поогледа се крадешком, ухили се лукаво и изведнъж с бързи крачки, почти тичешком се понесе към скалата.

Тогава именно се случи онази нелепост, която наруши тъй добре замисления ми и отлично проведен до този момент план. Една глупава случайност — отсреща се появи горският. Униформен и с пушка през рамо, той крачеше по шосето и си подсвиркваше. И не ни и забелязваше дори. Но за Тони това беше достатъчно. Той панически хвърли платното на сухата трева, сви се като преследван звяр и хукна към храсталака.

Едва го настигнах: беше се сгушил зад една шипка и трепереше.

— Не бой се, Тони — опитах се да го успокоя. — На, виж, няма никого!

Но Тони трепереше и не искаше и да чуе да тръгне с мен.

Заваля дъжд. Горещ, брутален, летен дъжд, който за няколко секунди превърна полянката в мочур. Над вкаменената светкавица, там където се намираше ателието, безумствуваха мълнии.

— Тони — казах примирен, — да вървим.

Едва го довлякох до колата.