Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (26)

4. Посвещение в седмото изкуство

Село Захариево се намира само на дванайсет километра от Златните пясъци, сред последните склонове на Балкана, там, където планината почти се слива с морето. В този край стъпвах за първи път и трябва да призная, че той ме порази със своето сурово величие и интимна нежност. Напълно разбирах защо филмовите работници са дошли да снимат чак тук. Едва ли другаде в Европа може да се намери такъв дивен природен декор за създаването на приключенски каубойски филм.

Представете си огромен планински циркус с широко дъно. Долу, в самия център — идилично селце с червени керемидки и китни градини; вляво — прозрачна брезова горичка; до нея — кръгло езеро с кристално бистра вода. И наоколо, високо до облаците — скали, скали, извисяващи се като фантоматични каменни конструкции, надхвърлящи въображението на Салвадор Дали. Имаше стройни небостъргачи като Емпайър Стейт Билдинг, имаше юмруци, заплашително насочени към небето; имаше сгърчени женски фигури с деца на раменете, озъбени вълчи муцуни, стреловидни ракети, готови да отлетят, вкаменени светкавици, двугърби камили, старовремски бойници… И всички мрачни, черни, застинали като вечни стражи около селцето, като гигантски каменни замъци, и само при залез слънцето позлатяваше техните върхове и хвърляше отраженията им в изумрудените води на езерото. Струваха ми се непристъпни, а по нащърбените им склонове можеха да се отгатнат дупки и пещери.

Още с пристигането си в селцето бай Шими и хората му мигновено ме забравиха. Всеки се залови за работата си и Ели и аз можахме да се огледаме.

В първите минути бях малко слисан — толкова всичко в това село бе двусмислено и объркващо. През мегдана край селсъвета минаваше улица на градче от Дивия запад — Аризона или Уайоминг, с ниските дървени сгради на кръчмата, банката, бръснарницата, хотела и редакцията на вестника и разбира се, с дилижанса, такива, каквито ги знаех от толкова уестърни. По улицата се разхождаха каубои с пищови на бедрата, пушеха „Родопи“ и си разказваха, че днешното зеле в стола е било отвратително.

Стотина метра по-далеч, край езерото, беше разположен романтичният стан на индианците с вигвамите от романите на Майн Рид. Индианците носеха величествени орлови пера на главите си и играеха белот. Индианките пък си седяха край огньовете и си лъскаха маникюра, а в средата на стана се издигаше, както се полага, дирек за връзване на белоликите пленници и за тяхното евентуално скалпиране. И всички тия индианци бяха с удивителни български лица въпреки шарениите, с които се бяха наплескали.

Елина сновеше с игриво учудване сред целия този чаровен свят от шперплат и петльови пера (орловите очевидно не достигаха) като Алиса, попаднала в страната на чудесата. И не ми говореше и виждах как иска да забрави снощната тягостна сцена, в която тя бе дала простор на еснафската си стихия (дълбоко зарита може би във всяка женска душа).

Аз обаче търсех друго; макар че и моето сърце на стар филмов запалянко не остана безчувствено към тази примамлива атмосфера. Давайки си вид, че зяпам, и с блок в ръка влязох в селското училище, превърнато в база на продукцията. Дворът беше пълен с коли, релси, вагонетки, кранове, прожектори, над които се потяха техници. Стаите пък бяха превърнати в канцеларии, гримьорни, гардероби и складове за снимачна апаратура.

Тук и срещнах моите приятели. Дафна пред огледалото бързо се подмладяваше и се превръщаше в прелъстителна певица от нощен saloon на Дивия запад, където каубоите плащат с торбички златен пясък и стрелят с пищови по полилеите. Любомир Соколов ставаше индианският вожд Орлово око, със суровото и благородно лице на обречен мохикан. Ричард Брук беше готов още в хотела и сега само му рисуваха плътни устни и вити вежди, които го правеха безумно смел, красив и малко жесток — Сантяго Бим.

Отворих една врата с картонче „оператор“ и надникнах. Беше стая, натъпкана със сандъци, касети, кутии, части от кинокамери. В ъгъла, гърбом към мен и приведен напред, седеше Габриел Фернандес. Беше пъхнал ръце в един чувал и подреждаше нещо в него. Беше толкова погълнат в работата си, че ме усети едва когато застанах зад него. Той рязко се обърна. За миг в черните му като маслини очи премина уплаха, но като ме позна, се поуспокои:

— Ало, Ник! — каза той приветливо. — Как си? Добър?

— Много съм добър — отвърнах и посочих апаратите наоколо: — Кино интересно?

— Аа!… — вдигна той пренебрежително рамене. — Добър кино Айзенщайн и Чарли Чаплин. Кино Фернандес недобър. Кино Фернандес бизнес. Фернандес много долари, Фернандес не кино. Разбира?

— Разбрах — рекох. — Ако имаш много долари, ще се откажеш от това занимание. Ама откъде долари, а?

Както и трябваше да се очаква, той не разбра думица от моя остроумен въпрос и продължи да бърника в чувала. Бях ужасно любопитен какво ще излезе от тоя фокус. Най-после той измъкна ръце и много предпазливо изкара една касета за филмова лента. Направи ми обаче впечатление, че веднага влезе в съседната стая, остави чувала и касетата там и като излезе, заключи със секретен ключ.

— Хайде-хайде, амиго! — каза той и ме потупа по рамото.

В двора той веднага се присъедини към помощниците си, които изнасяха тежката камера.

Продължих своята разходка из коридорите на училището. На втория етаж прочетох: „Дирекция на продукцията.“ Влязох. Вътре имаше само две бюра, два стола и една желязна каса. Пред едното бюро седеше бай Шими, пред другото, ако се съди по парите, които броеше със светкавична бързина — касиерката.

— О, Николай, здрасти! — приветствува ме сърдечно бай Шими, гълтайки половината от думите. — Е, какво, запознаваш ли се с нашия занаят, или както му викат — седмото изкуство? Каторга, а не изкуство. Как ти се струва номерът, който ми изиграха звездите? Половин ден на вятъра в спане и пиене. Сега ще трябва да наваксваме. Виждаш ли тия черни косми на главата ми? Помни ми думата — до довечера ще побелеят и те. Да свършим филм и ще си подам оставката…

Докато бай Шими ругаеше седмото изкуство, което обаче здравата го държеше в целулоидните си вериги, аз наблюдавах касиерката. Броеше долари. След като ги преброи, тя записа нещо в тефтера си, прибра ги в касата, която заключи с два ключа — сейфът беше от ония солидни стари железни сандъци без шифър, но с двойни ключалки.

Утеших, с каквото можах, бай Шими, казах му да не бърза да си подава оставката, с което той веднага се съгласи, и излязох. До края на коридора имаше още една врата. На картончето пишеше „Кети Браун — асистент-режисьор“. Огледах се — в коридора нямаше жива душа. И като последен шпионин, аз се понадигнах и надникнах през прозорчето. Едва не ахнах: вътре, пред широка маса, седеше Кети Браун; върху масата лежаха пачки долари (тях вече можех да позная от километър разстояние, и то със затворени очи), една кама — като онази, и още нещо, което не успях да разгледам добре, защото Кети го закриваше с тялото си, но което приличаше на оръжейно дуло.

Дочух шум, бързо се измъкнах навън. Долу тръгваха за снимки. Тръгнах и аз.

Тук трябва да си призная още един свой грях: наистина, никога не бях присъствувал на киноснимки. Когато понякога късно вечер по софийските улици срещах шумни светлинни островчета с камери в средата, заобиколени от въжета, милиция и зяпачи, аз отминавах — все ми се струваше, че ония там сред островчето са кресльовци и сноби, които разиграват театро в центъра на града, сякаш не можеха да си вършат същото в боянските студии. Сега обаче бях любопитен. Може би защото опознах по-отблизо тия „кресльовци“ и установих, че са хора като нас, а може би защото чисто и просто трябваше да вървя по петите им.