Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (16)

7. Блек бърд

Оттук нататък всичко се разви в продължение на десет минути. Спомням си ги добре. Ще си ги спомням цял живот, както ще си спомням Лорда с камата в гърба.

Нещата като че тръгнаха ненормално още от самото начало.

След доктор Кречмър в залата се втурна като фурия едрогърдестата Дафна. Предположих, че е направила поредния си скандал на своя мил Ричард и че дори причина за това е моята мила Ели — само след минутка влезе и самият Ричард, бършейки с кърпа дясната си буза. Забелязах белега: дълга драскотина под ухото.

Така изглеждат някои съпрузи след семейна схватка.

Появи се мистър Холивуд. Той веднага привлече вниманието ми. Лицето му, обикновено тъй бледожълто, сега бе странно червено. Очите му по младежки блестяха, в походката му имаше бодрост, която никак не подхождаше на неговото съсухрено тяло. Седна, извади от джоба си пачка долари, нехайно я подметна пред себе си.

Така изглеждат някои въздържатели след сто грама алкохол.

Дойде Любомир Соколов. Бавно прекрачи прага, едър, с победоносна сардонична усмивка на ъглестото си лицеи с разкривена вратовръзка. Намести се на стола, разкрачен, леко вулгарен, уморен.

Така изглеждат професионалните донжуани след поредното си завоевание.

Влезе Робинзон Голдсмит, явно разтревожен. Огледа се, констатира, че не всички са тук, излезе пред вратата, погледна навън, отново се върна, седна и нервно забарабани по масата.

Така изглеждат търговците, които са пропуснали делова среща.

Прибраха се и останалите. Нямаше ги само Габриел Фернандес и кралица Елина.

— Джентълмени — каза крупието, — да почнем, ако нямате нищо против.

— Къде е мистър Фернандес? — попита доктор Кречмър.

— Бих предложил да почакаме още няколко минути — рече Голдсмит, като отново стана и погледна навън. Дебелата му шия преливаше над колосаната бяла яка.

В този момент нахълта Фернандес, задъхан, пребледнял. Седна на мястото си, с треперещи пръсти извади от джоба си няколко банкноти, захапа цигара, забрави да запали. Очите му блуждаеха наоколо, без да виждат.

Така пък изглеждат изоставените любовници, току-що разчистили сметките си с противната страна.

— Извинете за закъснението, джентълмени — промърмори той задавено.

— Господа — провикна се крупието, — мисля, че можем да почнем.

— Мисис Карлова? — попита кратко Дафна.

За първи път чувах гласа й вън от кинозалите. Беше ужасно ленив, но имаше в него някаква сладострастно-животинска нотка, която те караше да настръхваш.

— Аз ще играя вместо нея — казах и извадих последния долар, който беше оставила Ели.

Започнахме играта. Отсъствието на Ели не ме занимаваше — тя или се беше забравила пред гледалото, или пък се беше запиляла край брега да се любува на лунната пътека.

Спечелих и се обезпокоих. Но после загубих и си отдъхнах.

Мистър Холивуд броеше парите си със заразително вдъхновение.

Ръцете на Габриел Фернандес трепереха.

Робинзон Голдсмит нервно барабанеше с пръсти по зеленото сукно на масата.

Ричард Брук замислено потриваше одрасканата си буза.

Любомир Соколов замечтано се усмихваше.

Доктор Кречмър с добродушна упоритост залагаше десетачки на седмица.

Крупието безстрастно прибираше парите към себе си, като поглаждаше тънките си мустачки на турски филмов любовник, специализирал хазартно изкуство в Баден-Баден.

… Викът дойде отвън, смразяващ. Женски вик.

Скочих. В тишината откъм близкия бряг се промъкваше шумът на морето и с него — плачлив саксофонен вой.

Изтичах навън. Огромната червена реклама над казиното трескаво святкаше и гаснеше, святкаше и гаснеше като око на болен циклоп. Вдясно, на около стотина метра, се простираше широкият пуст плаж със забитите в жълтия пясък сгънати чадъри — настръхнали ракети, готови да отлетят към небесата и унищожат звездите.

— Помоощ! — чу се отново крясъкът. — Помоощ!

Викът идваше откъм белия павилион за закуски, точно в края на пясъчната ивица, там, където плажът свършва и започват алеите.

Хукнах.

Зад себе си чувах пъхтенето на Ричард Брук, а още по-назад — нестройните стъпки на другите. Сърцето ми се пръскаше от напрежение, но в главата ми бе бистро.

Под светлата дъсчена стена на павилиона ничком лежеше човек в светлосив костюм. Лявата му ръка беше просната напред, със забити в пясъка сгърчени пръсти, дясната се губеше под гърдите. Дългите му тънки крака бяха разкрачени, белите обувки — зарити в зърнестата земя. На гърба стърчеше дръжка на кама с инкрустирано сребро. Около ножа тъмнееше продълговато петно кръв. Над тялото безстрастно играеха алените светлини на казиното — ярки-тъмни, ярки-тъмни… До трупа стоеше Елина, с ужас гледаше ръцете си и хлипаше. Пръстите й бяха кървави.

Наведох се, погледнах лицето на лежащия — беше Лорда.

Проследих протегнатата напред ръка — тя сякаш се беше устремила към нещо, може би към последната искра живот.

Повдигнах тялото. Кръвта се стичаше под дрехата и образуваше тъмночервена локва, която пясъкът попиваше.

Десницата лежеше неестествено превита под гърдите, пръстите й се бяха сковали в предсмъртна спазма около някакъв предмет. Сякаш, за да го скрият от живота…

Разтворих още топлата ръка, взех предмета: беше цигарена кутия. „Кент“.

На едната й страна личеше моят собствен полупрофил в зеленикавочервени тонове.

Опаката й страна пък се бе превърнала в зелена десетдоларова банкнота, изписана набързо и на шега, а отгоре й, сливащи се с печатния английски текст на опаковката, се виждаха някакви драскулки. Взрях се по-отблизо: най-напред имаше някакви цифри, навярно телефонни номера, а под тях букви, български букви.

В светлината на луната и на мигащия неон с мъка прочетох или по-скоро отгатнах:

        възможно ли е
                в
                блек
                        бърд