Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (23)

1. Урок по английски и предсемеен конфликт

Въпреки отчаяните усилия на бай Шими тази сутрин кинокамерата в село Захариево не се завъртя: всички освободени от ареста филмови дейци мигновено се прибраха в стаите си. Волю-неволю директорът с лице на Айнщайн свири отбой и даде на хората си четири часа почивка, а сам, полуядосан-полуразвеселен, се настани пред бара на хотела и си поръча сто грама гроздова.

Оня Тони пък седна на едно дълбоко кресло в хола и взе да прави ластовички от книжни салфетки. Спрях се да погледам. Изпъкналото му чело се сбръчкваше от усилията; късите му и дебели като кебапчета пръсти сръчно сгъваха хартията и ластовиците ставаха удивително изящни. Явно това занимание му доставяше голяма радост, защото разноцветните му очи блестяха, а по устата, от която излизаха мехурчета като на бебетата, преминаваше нещо като усмивка. И беше толкова задълбочен в работата си, че не обръщаше внимание на нищо и никого. Трудно се откъснах от тази мъчителна и в същото време притегателна картина и заедно с Елина потеглихме нагоре с асансьора.

Кралицата остана в моята стая. Образът на смъртта не само я беше уплашил — той беше смазал свойствената й и тъй привлекателна момичешка игривост.

— Искам да спя при тебе — каза тя, като унило опря глава на рамото ми, и разбрах, че наистина иска само да спи.

— Ей сега — отстраних я аз леко, — да свърша нещо.

Потърсих блока си — нямаше го. Спомних си, че още лежи някъде долу заедно със скицата на Дафна Флеминг, забравен от мен в хола след пиянството с Фернандес. Тогава взех една хотелска бланка и си записах, докато още бяха свежи в разнебитената ми глава препоръките на шефа, които „по-конкретно“ представляваха заповеди: страхувах се, че като си легна, ще се изтрият от паметта ми. Последно записах: „Какво е Блек бърд“.

— Ели — попитах, — какво точно означава „Блек бърд“ на английски?

Отговорът й дойде отдалече — тя вече заспиваше:

— Кос.

— Не е ли черна птица?

— Ако е в две думи, може да се преведе като черна птица, ако е в една дума, значи кос или черен кос.

Спомних си драскулките върху цигарената кутия: най-напред беше изписано „блек“ и отдолу „бърд“. Така ги беше видял и лейтенант Данкин и така добросъвестно ги беше превел: черна птица. А можеше да бъде кос и това вече беше друго. Трябваше да уведомя капитан Добрев, който в този момент навярно пускаше съобщение из цялата страна да се търси „Черната птица“. При това отлично си спомням, той бе споменал за „Черния кос“ под Люлин.

— Ели, а тия две думи не означават ли и нещо друго?

— Не, нищо друго, черна птица или кос.

— Имат ли те някакви омоними?

— Ох, Ник, моля те, остави ме да спя. Втория изпит по английска морфология съм си взела още през юни.

— Ели, само една минутка и ще те оставя, честна дума.

— Добре, казвай — капитулира тя с прозявка.

— Има ли „Блекбърд“ някакъв преносен смисъл?

— Не зная… не си спомням… умирам за сън… Чакай, чакай! Май че има! В историческите романи се споменава за някакви „блекбърди“. Ако се не лъжа, това са били пленени негри, които са били продавани по пазарищата като роби.

Почесах се без нужда по тила: негри роби! Това вече можеше да ме отплесне кой знае накъде.

— А отделните думи имат ли си омоними? — попитах. — Или близки по произношение думи? Като блок, блък или нещо подобно?

Тя взе молива от ръката ми и изписа върху листа следното:

black — черно; block — път; bloke — тип; blacky — негър; bird — птица; birth — рождение; bard — поет; bard — броня; board — дъска; beard — брада; burden — товар.

— Толкова — каза тя. — Повече не зная. От тях можеш да си съчиниш каквито си искаш комбинации: черен-път; тип-поет; черна-брада; пън-певец; негър-птица и прочие. Но ако искаш да знаеш моето мнение, „Блекбърд“ е само кос и нищо друго. Е, може да е и черен роб. А сега лека нощ и прощавай, аз отивам в обятията на Морфей.

Гмурна се в леглото, сви се на кравай и мигновено заспа.

А аз не заспах, макар че дяволски ми се спеше. А може и да съм спал, ей тъй, седнал на стола, но с отворени очи и трескав мозък, в който непрекъснато се въртяха привидения и думи. Виждах разбърканите фигури върху шахматната дъска и всяка фигура беше ту Режисьора, ту Голдсмит, ту доктор Кречмър, ту Габи Фернандес… Виждах върху квадратите да подскачат като живи червената чанта, амфората, „Кента“, доларите, канията, ножът със сребърната дръжка, кутийките ЛСД… И чувах: „Познавате ли Лорда?“, и: „Какво сте правили снощи между 23,25 и 23,45“, и: „Казвам се Хомер Папатакис“, и: „Вдругиден подпалваме ранчото“, и: „Сладко пале“, и: „От рождение си е такъв, завалията“, и думи, думи, много думи и още „чернорождение“, и „пътброня“, и „типтовар“, и „черен роб“, и блекбърд, и блекбърд, и блекбърд, и боже мой! — какво наистина е Блекбърд? Защото нали трябва да отмъстим за Лорда! Но нима убиецът не е още заловен? Ах, нищо, нищо още не е решено. „Ник, аз много разчитам на тебе… И не се учудвай на нищо.“ Нима Робинзон Голдсмит не е X? Или той е само Y? Не, Робинзон Голдсмит е само убиецът. Ясна ли ти е картинката? А Блекбърд е фалшификаторът. И трябва да бъде открит. Ясно! Разбрах! Стига! Стига!

— Ник!

— Да? — огледах се аз замаяно наоколо.

— Аз няма да спя при тебе. Викаш. Уплаши ме.

— Не, няма вече. Извинявай.

Легнах при нея, закрих лице с нейните ухаещи на люляк коси, гушнах се в обятията й. Тя беше тук, топла, жива, тръпнеща; тя беше усмивката, радостта… И аз се приютявах в гърдите й от Лорда, от доларите, от ножа, от смъртта, от своята собствена неувереност, от незнанието и страха. И когато до сърцето ми достигаше туптенето на нейното сърце, аз се чувствувах по-силен, по-умен и нищо друго не съществуваше, освен тя и аз, освен ние двамата, и в гърдите ми се надигаше вик и шептях: „Ели, обичам те, обичам те“…

— Ник.

Вдигнах глава: лицето и бе бледо, очите — студени. Тя взе ръцете ми в шепите си — те също бяха хладни.

— Ник — рече тя беззвучно. — Ник, страх ме е.

— От какво?

И заедно с тия думи в съзнанието ми с трясък отново нахлу външният свят и топлината на нейните гърди изчезна, и смелостта ме напусна, и отново бях безпомощен и неумен. Въпреки това попитах и дори се усмихнах:

— От какво се страхуваш, Ели?

— Не знам… От всичко. От тия американци, от Робинзон, от Дафна, от Ричард…

— Те не са чак толкова страшни, Смехурче — казах, като прокарах пръсти по муцунката и, която никак не се смееше.

— Те убиха Лорда — прошепна тя и японските й очи бяха впити в тавана. Там тя виждаше ножа в гърба и плажа с белия павилион.

— Ще заловим убиеца и ще отмъстим — казах.

Тя обърна поглед към мен. В него имаше една категоричност, която ме уплаши.

— Ник — каза тя, — Ник, откажи се от тази работа.

— Как може, Ели, та това е задача!

— Не, не само от тази. Изобщо, от всички… Завинаги.

Отдръпнах се от нея, приседнах на леглото, загледан учуден в нея. Не питах дали говори сериозно — знаех, че няма и капка шега в думите й. Да се откажа от работата си, да оставя моя малък кабинет, да забравя Мирски, да се оттегля от целия този странен, отблъскващ и привлекателен свят на престъпници и техните преследвачи, в който живеех през последните години — това искаше тя!

— Но, Ели — казах, — Ели, ти разбираш ли какво говориш?

— Да, Ник, разбирам, Ник… Ник, мили! — прошепна тя и положи длани на бузите ми: — Ник, слушай: аз не желая да те видя някой ден с нож, забит в гърба.

— Глупости бръщолевиш.

— Не, това не са глупости, сам знаеш, Ник, това не са глупости. Аз… аз искам да живеем като всички хора. Аз… не съм никаква героиня… Аз съм само жена… Искам да си с мен, искам да имам дете от тебе, много деца… И искам баща им да си бъде в къщи.

Изведнъж се видях в неголяма стая; на едното ми коляно се подрусва момченце, на другото — момиченце, над мен на въженце висят пеленки; Ели, по престилка, изнася гърнето… Шерлок Холмс в лоното семейно!

— Ели — казах, — аз също искам да имам деца от тебе, но защо трябва да се отказвам от своята работа?

— Искам бащата на моите деца да бъде жив.

— Е, не е задължително да загине — рекох, като се опитах да придам на гласа си онази лекомислена бодрост, с която обикновено разговаряхме с Ели. — При това, доколкото знам, ти много обичаш моята професия. Да ми помагаш искаше и даже…

Тя втренчи поглед в очите ми:

— Не — продума тя, — сега разбрах, че не обичам твоята професия.

Да, аз също разбирах сега, че не я обича. Тя обичаше само нейния външен блясък, романтичните й легенди, увлекателните й филмови бутафории, игривата й загадъчност в криминалните разкази. Тя обичаше приключението, а не работата. Впрочем аз също обичах приключението и с него още неизбежните автомобилни преследвания по високия бряг, лазенето по плажа и вилите със затъмнените прозорци, но сега, когато Ели настояваше да се откажа от професията, аз внезапно осъзнах, че не само приключението ме привлича в нея, а и друго, нещо много по-важно, нещо дълбоко, съществено, нещо, свързано с чистотата на живота, с моите схващания за човека, нещо, което не можех да формулирам ясно, но което беше достатъчно силно да ме отдръпне дори от Елина.

— Не, не обичам твоята професия — повтори тя, — аз обичам тебе.

Не зная защо, но това любовно признание, изречено тихо и почти безизразно, ми се стори най-пламенното, което Ели ми беше правила някога.

Бях само на двайсет и шест години и обичах, и тя беше на двайсет и две и обичаше, и беше до мене, и бях до нея, и всичко изведнъж излетя от главата ми — Лорда, доларите, камата, Голдсмит, смъртта, професията, всичко! — и я взех в обятията си и я любих както никога дотогава, а сетне рухнах в непробуден, безмълвен и безцветен сън.