Барбара Картланд
Изстрадано щастие (8)

Осма глава

Когато на следващия ден точно в уреченото време Чарлз и Тория слязоха по стълбите на хотел „Париж“, колата на Били вече ги чакаше. Бе впечатляваща лимузина, натруфена с емблемите на почти всички автомобилни клубове в Европа. Багажът бе подреден в багажника и те се настаниха на задната седалка, тапицирана с червена кожа.

— Возил ли си се някога в по-луксозна кола? — попита Тория и се засмя без никаква завист. — Били знае прекрасно как да си създаде удобства.

— Не само това, но и да разполага с достатъчно пари, за да си го позволи — добави Чарлз.

— Той винаги успява да има това, което му трябва: долари в Америка, франкове във Франция, лири в Англия — отговори тя безгрижно. — Да не говорим за лирети, пиастри и марки във всички останали страни, в които му хрумне да отиде. Често съм се чудила защо другите хора не могат да постигнат това, което с такава лекота прави той.

— Нас двамата ли имаш предвид или англичаните като нация? — попита малко намръщено Чарлз.

— Опитвам се да генерализирам за нацията като цяло. Ако човек разполага с пари, защо да не пътува, заобиколен с всички удобства и лукс? Ние двамата бихме ли могли да го направим?

— Ако решим да заминем за Америка например, бих могъл да осигуря някакви долари.

— Така ми се иска да отида до Америка! — Възкликна Тория. — Никога не съм била в Ню Йорк и страшно искам да го разгледам. А ти би ли могъл да намериш някакъв благовиден предлог за едно такова пътуване.

— Мисля, че да — отговори внимателно той.

— Наистина е странно колко малко зная за теб — каза замислено тя. — Ако искаме да станем приятели трябва да започнем с историята на живота на всеки от нас още преди да сме се познавали. Аз например искам да знам всичко, но абсолютно всичко за теб.

— Поласкан съм от твоя интерес — отговори Чарлз, — но се страхувам, че ще ти бъде скучно.

— Просиш си комплименти — усмихна се тя. После изведнаж стана сериозна. — Наистина, Чарлз, тази нощ мислих дълго за това, което каза за взаимното ни опознаване. Прав си. Много бързахме.

— Така е — започна той малко смутено, но продължи решително. — В същото време осъзнавам прекрасно, че ако не бяхме бързали толкова много, в този момент нямаше да си до мен. Най-вероятно щеше да подготвяш сватбата с братовчед си Майкъл.

В първия момент Тория имаше чувството, че сякаш Чарлз отблъсква подадената от нея в приятелски жест ръка. После си даде сметка, че просто с обичайната си точност съобщава един факт. Независимо от това тя замълча и продължиха пътуването си, без да говорят.

Колата спря до мостика на яхтата. Двама моряци веднага се спуснаха, за да пренесат багажа им на борда. Преди да се качат, Чарлз спря и огледа голямата боядисана в бяло и украсена с различни флагчета яхта.

— Това е един чудесен плавателен съд — каза той като добър познавач. Тория оцени обективността му, но не каза нищо.

Когато тръгнаха да се изкачват по мостика, Тория се учуди, че не чува гласове и смях. Очакваше да намерят на яхтата много хора и дори бе предупредила Чарлз. Също така бе взела няколко екстравагантни тоалета, предназначени за по-широк кръг посетители. На палубата бяло — червените шезлонги пустееха. Големият салон с много прозорци, в който влязоха, също се оказа празен.

— Може би сме подранили — предположи Чарлз като видя учудения поглед на Тория.

Тя не можа да отговори, защото се появи Били. Ръцете му бяха протегнати в знак на приятелски поздрав. Усмивката, както и думите му ги увериха, че е много поласкан да ги види на своята яхта.

— Ще прекараме един чудесен следобед — каза той. — Не мога да ви кажа колко се радвам, че дойдохте.

— Ти бе толкова мил да ни поканиш. Освен това разказах на Чарлз колко весели са винаги събиранията ни при теб — обясни Тория.

Били се приближи и отвори бара, който бе вграден в стената и скрит зад фалшиви корици на книги. Всеки би помислил, че това е една солидна библиотека.

— Какво ще пиете? — попита той и след като те проявиха моментно колебание, продължи. — Надявам се да не ви разочаровам, като ви кажа, че освен вас не съм поканил никой друг. Тъй като сте на сватбено пътешествие реших, че може би ще предпочетете да бъдете сами. Мен можете да не ме броите.

Макар да се усмихна, сърцето на Тория се сви. Беше сигурна, че Били ще покани и други хора. Така времето на яхтата щеше да мине по-бързо и безболезнено, като имаше предвид това, че собственикът й не допадна твърде на Чарлз. Не предполагаше, че ще бъдат поканени само те двамата, а Били ще затвори класическия триъгълник. Вече бе научила, че когато нещо не му хареса, Чарлз можеше да се държи така, че без да казва нищо, я караше да се чувства неудобно.

Погледна към двамата мъже. В момента Били подаваше чаша с направения лично от него коктейл на съпруга й. Макар тонът му да бе обикновен, в него тя откри фалшиви нотки, сякаш се опитваше да скрие нещо. Помисли си, че не трябва да става излишно подозрителна. Покрай историята с Майкъл бе станала изключително чувствителна към реакциите на заобикалящите я.

— Разкажи ми какво правиш, освен че си щастлива — попита я той и подаде чаша и на нея.

— Ако имаш предвид снощи, веднага ще задоволя любопитството ти. Първо отидохме в казиното, където загубих. После се преместихме в нощния бар и танцувахме почти до сутринта. Нямах представа, че Чарлз танцува така добре.

— Още една дарба — обърна се той към Чарлз. — С колко още дарби ви е надарил добрият Бог, Драйтън? Между другото наистина трябва да започна да ви наричам Чарлз, иначе е твърде официално. Пък и познавам Тория почти от момента, когато звездата й изгря пред смаяните погледи на почитателите на женската красота. Беше най-красивата дебютантка, която съм виждал. Няма да е лъжа, ако добавя, че с всяка изминала година красотата ти става все по-ярка и впечатляваща.

— Коленопреклонно благодаря. Били — засмя се Тория и му подаде празната си чаша. — Ако ми предложиш още един коктейл, ще повярвам във всичко, което ми кажеш.

— Защо не, ако е самата истина? — попита, правейки се на наивен техният домакин.

Предложи да допълни и чашата на Чарлз, но той категорично отказа. Тогава Били предложи:

— Не искате ли да разгледате яхтата? Както споменах пред Тория, имам няколко собствени изобретения, които са използвани при обзавеждането й. Натискаш някое копче и стават удивителни неща.

— Такива изненади винаги впечатляват — побърза да каже Тория.

— Зависи — добави резервираният глас на Чарлз. Яхтата беше превъзходна, в това нямаше никакво съмнение.

Всеки сантиметър бе използван по най-рационален начин. Обзавеждането бе изключително, пердетата бяха изработени по специален дизайн на известен френски художник. В просторните каюти имаше огромни двойни легла и всякакви удобства, които можеха да хрумнат дори и на най-капризната жена.

Били предложи на Чарлз и Тория две съседни каюти, съединяващи се с обща врата.

Когато най-после се върнаха на бара и Били се зае да приготвя поредните коктейли, Тория се обърна към него с широка усмивка.

— Никога не съм виждала нещо по-възхитително.

— Радвам се, че ви хареса. Чакайте да заработят двигателите. Толкова са безшумни, че когато се отправим в открито море, едва ли ще усетите някаква разлика.

— Забелязах, че двигателите на яхтата са много мощни — отбеляза Чарлз.

— Не по-мощни от тези, които обикновено се монтират на такива съдове — поклати глава Били с престорена скромност. — Все още не съм имал случай да изпитам възможностите им в открито море. Виждате ли, получих яхтата едва преди няколко месеца и досега не съм я ползвал за по-далечни пътувания.

— Значи това не е същата яхта, която имаше преди две години? — възкликна Тория. — Затова ми се стори, че е много по-голяма.

— Обичам да сменям яхтите, както и колите си — отговори небрежно Били, после добави: — Скоро обядът ще бъде готов.

След няколко минути слязоха долу. Трапезарията бе обширна, облицована със светла дървена ламперия. На една от стените висеше голяма картина от известен художник маринист. Завесите, както и тапицерията на столовете бяха от червено кадифе. Всичко бе обзаведено така, че посетителят да има впечатление, че се намира в модерно жилище в Париж или Лондон.

— Яхтата се движи! — възкликна неочаквано Тория, която, преди да седне на масата за хранене погледна през илюминатора.

— Да, казах на капитана да вдигне котва в един.

— Никога не съм виждала по-синьо море — добави тя. — Бих искала да направя цветен филм.

— Ще ти покажа някои от снимките, които съм правил — предложи любезно домакинът.

— Ти не ме разбра. Били — допълни Тория. — Става дума за истинска камера, а не за фотоапарат. Нали с нея могат да се правят цветни филми?

— Да, но трябва да се изпращат за проявяване в Америка. Те имат много по-съвършена техника. Нали, Чарлз?

— Да — отговори едносрично той.

— Какво мислите за камерата „Цет-22“, която използвате в изследователската работа на вашето управление?

Чарлз го погледна със събрани в недоволна гримаса вежди.

— Смятам, че този въпрос е съвършено секретен, за да го обсъждаме.

— Не и сред приятели — отговори Били. — Интересува ме какво мислите вие за него.

Чарлз не отмести погледа си от кифличката, която мачкаше между пръстите си.

— Наистина не съм в състояние да изкажа каквото и да било мнение — отсече той като с нож.

Тория усети как атмосферата се нажежава.

— Не си играй на криеница Чарлз. Разкажи ни за този чудесен апарат. Горя от нетърпение да науча нещо повече за възможностите да се правят цветни филми.

— Всъщност мъжът ти е напълно прав — намеси се Били. — Както вече каза, този апарат е съвършено секретен, а той ме познава едва от вчера. Може да се окаже, че съм шпионин!

— Говориш глупости. Били. Знаеш, че не приличаш на шпионин!

— Човек никога не може да бъде сигурен — обясни й търпеливо Били. — През войната шпиони се оказваха най-малко подозираните хора. Докато жени, които носеха вечерни рокли с деколте и приличаха на Мата Хари, обикновено бяха съпруги на енорийски свещеници, отишли за първи път в живота си на бар.

— Единствените шпиони, които някога съм познавала — каза Тория, — са отдавна пенсионирани възрастни джентълмени, които след няколко чаши джин прошепват на ухото на стоящия до тях: „Така бих искал да мога да ти разкажа за времето, когато работех в МИ-5“.

— Този тип хора са ми до болка познати — засмя се от сърце Били и се обърна към Чарлз. — А какви са вашите впечатления от шпионите?

— Не мисля, че някога съм се срещал с такива хора — отговори той спокойно. — Не проявявам особен интерес към тях, тъй като и те няма защо да се интересуват от мен.

Били отметна глава и се засмя.

— Или сте много скромен, или сте голям лицемер, скъпи приятелю. Знаете не по-зле от мен, че във вашата работа има невероятно много неща, които представляват огромен интерес и имат безценна стойност за врага.

Веждите на Чарлз се вдигнаха в крайна изненада.

— Нима имаме такива врагове?

Били отново се засмя.

— Не ми обръщайте внимание, това бе просто една шега — каза той смирено.

— Аз пък мисля, че Чарлз просто не знае нищо и не му е приятно да си го признае — намеси се Тория, която се страхуваше, че Чарлз не е достатъчно любезен с техния домакин.

— А може пък да знае твърде много — добави, като че ли сам на себе си Били.

След този незначителен инцидент обядът протече нормално и спокойно. Били се шегуваше, Тория се смееше на думите му. Дори Чарлз се отпусна и на няколко пъти се присъедини към тяхното безгрижие.

Когато изпиха кафето и поднесоха портвайна, Тория стана.

— Отивам малко на палубата — каза тя. — Следобедът е твърде хубав, за да го прекараме затворени тук долу. Когато се качвахме на яхтата, видях най-удобните шезлонги на света и искам да се изтегна в един от тях. Надявам се, че ще се присъедините към мен колкото може по-скоро.

— Няма да се бавим дълго — успокои я Били. — Ако искаш нещо, стюардът ще ти го донесе.

Тория се усмихна, благодари му и излезе.

Тя тръгна към горната палуба, но преди да стигне стълбите се сети, че е забравила чантата си. Беше я преметнала на облегалката на стола си и после забрави да я вземе. В нея бяха очилата й за слънце, които щяха да й потрябват.

Без да бърза, тръгна обратно. Бе протегнала ръката си, за да отвори вратата, когато чу гласа на Чарлз.

— Не бихте ли се опитали да бъдете по-точен?

Нещо в тона му накара Тория да дръпне протегнатата си към дръжката ръка. Чарлз бе освирепял! Не можеше да си представи на какво се дължи това, когато чу отговора на Били:

— Бях повече от точен. Както току-що ви казах, искам да ми кажете подробности за опитите на вашето управление с реактивните самолети с атомен двигател.

— Откъде научихте всичко това?

— Няма значение — отговори Били. — Искам да отговорите колкото можете по-изчерпателно на въпроса ми. Както и по какъв начин смятате да използвате атомната енергия.

— Мисля, че сте луд, ако смятате, че ще обсъждам тези неща с почти непознат човек — отговори Чарлз.

— Мисля, скъпи ми Драйтън, че от ваша страна ще бъде много по-разумно да ми кажете всичко, което знаете.

Гласът на Били бе придобил застрашителна интонация. Тория замръзна на мястото си и цялата се превърна в слух.

— А ако откажа?

— О, не се безпокойте. Има други хора, които няма да ви питат по този учтив начин или при такива луксозни условия — отговори той с огромно нахалство.

Последва кратка пауза.

— Те на яхтата ли се намират?

— Ще бъда искрен. Не, не са тук. Обаче не са и много далеч. Курсът ни минава съвсем близо до брега. Ще бъде жалко, ако ви принудят да слезете.

— Значи такава била играта ви! — произнесе спокойно и отмерено всяка дума Чарлз.

— Доста време се опитваме да получим тази информация — призна Били. — Щеше да е много по-лесно, ако бяхме успели да накараме някой от служителите в нашето управление да ни сътрудничи. Тогава нямаше да има нужда да стигаме до тези крайни мерки.

— Мога ли да ви попитам какви точно ще бъдат тези мерки?

— Естествено — отговори невъзмутимо Били. — Между впрочем пурата ви догаря.

Тория чу шум, сякаш Чарлз бе блъснал стола си в някакъв рискован опит да скочи от него. Последна мазният и пълен с подигравка глас на Били.

— Преди да сме продължили приятелския си разговор, Драйтън, бих искал да ви кажа нещо. В джоба си имам револвер. Ако се опитате да направите нещо неразумно, няма да се поколебая да стрелям.

— Нямам намерение да ми нападам. Просто искам да чуя целия ви план. И така, сигурно не очаквате, че доброволно ще ви дам исканата информация. Нали?

— Очаквах, че ще се окажете труден партньор. Имате репутация на твърдоглав човек.

— Поласкан съм — отговори Чарлз мрачно.

— Казано съвсем кратко, по всякакъв начин се опитваме да научим всичко за нашите опити. Знаем, че сте много напреднали и в най-скоро време можете да постигнете резултати, които да приложите на практика. Това би означавало, че британските военновъздушни сили ще се окажат много по-могъщи, от която и да е европейска военна сила. Именно затова е толкова важно да знаем докъде сте стигнали в опитите и какъв е именно методът, който използвате за контролирането на атомния синтез.

Той спря за момент, сигурно отпиваше глътка вода, после продължи:

— Както очаквах, вие отказахте доброволно да ми кажете това, което знаете. Чудесно! Вече ви споменах, че се движим близо до брега. Утре сутринта ще хвърлим котва в един очарователен малък залив. Сигурно вие и прекрасната ви съпруга ще поискате да слезете на брега, където за нещастие ще ви се случи някоя нежелана злополука.

— Да не мислите, че с това можете да ме изплашите? — попита вбесен Чарлз.

— Защо не? Съществуват толкова много начини за предизвикване на злополуки. Така например колата, с която се движите по стръмния скалист бряг, може да се окаже технически неизправна и скоро телата ви ще бъдат намерени разкъсани — бих казал — до неузнаваемост. Или ако отидете на излет в планината, ще ви намерят чак след седмица, паднали в дълбока и стръмна пропаст, от която ще бъде невъзможно дори да ви извадят.

— Разбирам какво искате да кажете. И докато нашите близки оплакват тези разкъсани до неузнаваемост тела, бихте ли ми казали какво ще се случи с мен и с моята съпруга?

— Ще бъдете под закрилата на една от суперсилите, която не бих искал да споменавам. Ако се окажете сговорчив и ни сътрудничите, с вас ще се отнасят добре. Ако проявите благоразумие, няма никакво основание да не живеете — поне за известно време — в лукс и сигурност.

— Зад Желязната завеса ли? — попита Чарлз.

— Там също живеят хора. Но защо да обсъждаме това? Всичко може да се избегне, ако ми дадете информацията, която искам. Няма нужда да пишете или правите нещо, което ще ви изложи. Просто ще ми разкажете това, което ме интересува. Довечера ще вечеряме на Капри, а утре сутринта ще ви върна заедно с красивата Тория в Монте Карло. Тогава ще можете да забравите тази кратка авантюра.

— Смятате ли, че е възможно някой да забрави, че е извършил предателство спрямо своя народ? — попита Чарлз с нескрито отвращение. — Вие можете да ми отговорите, като използвате собствения си опит!

Последва дълга пауза. После Били отговори с глас, в който имаше безкрайна заплаха.

— Съветвам ви да не злоупотребявате с благия ми характер, Драйтън.

— Тогава моля да ме извините. Не знаех, че се обиждате толкова лесно. Но нали всеки от нас има своята ахилесова пета?

Последваха шум и трясък от счупено стъкло. Сигурно беше чаша.

— Знаете ли Драйтън — почти изкрещя Били, — че вашият проблем е или че ви липсва всякакво чувство за хумор, или че сте много глупав и не можете да разберете кога сте победен. Това обаче е типично за англичаните.

— Тъй като такива неща не ни се случват често, трудно можете да очаквате реакциите ни да бъдат други, освен традиционни и типични за нацията, към която принадлежим.

— Защо не премислите? Кажете ми само няколко думи и ако искате, ще се върнем в Монте Карло. Ще кажем, че или някой от нас не се е почувствал добре, или че аз съм забравил за важна среща. Яхтата разполага с най-модерна свързочна апаратура. Само няколко думи! Няма да ви се наложи да повтаряте, имам добра памет.

Чарлз запази презрително мълчание и Били се видя принуден да продължи.

— Знаете, че времето, когато Великобритания защитаваше своите граждани, е безвъзвратно отминало. Разменяните между правителствата на държавите ноти отнема дълго време. Обичайната процедура няма да бъде нарушена дори заради такава важна риба като вас.

— Мислите ли, че такива методи ще ви донесат успех? — чу Тория най-после гласа на Чарлз.

— За нас са важни резултатите, а не начинът, по който сме ги получили. Бъдете сигурен, че ще изцедим от вас точно това, което ни интересува. Може би мислите, че ще умрете като герой? Сигурно знаете не по-зле от мен, че няма да отнесете тайната със себе си в гроба. Съвременната медицина и съвременните методи за изтезания правят невъзможно човек да посрещне смъртта си със затворена уста. Сигурен съм, че не ви казвам нищо ново. Просто напомням някои до болка известни неща.

— Всичко това, което ми разказахте до тук, е много интересно. Цялата тази операция обаче предварително ли е подготвена или просто използвате случайна възможност?

— Отдавна мислехме как да се доберем до вас. Трудността възникваше от това, че не се занимавате с жени и сте много богат.

— Така значи. Чак сега разбирам какво наистина се е случило с някои от моите колеги, които попаднаха в тежки злополуки, както и с други, които внезапно започнаха да живеят много по-нашироко.

— Започвате да разсъждавате разумно — обади се Били. — Трябва да знаете, че до подобни методи прибягваме само при абсолютна необходимост.

— Не мислите ли, че в плана си сте пропуснали да предвидите нещо — заговори Чарлз. — Да допуснем, че приема първото ви предложение и ви кажа това, от което се интересувате. Когато обаче се върна в Монте Карло, мислите ли, че няма да уведомя властите? Най-малкото, което ще ви се случи, е, че никога повече няма да можете да стъпите в Англия или Щатите.

— Твърде много ни подценявате, Драйтън — обидено каза Били. — Ще се върнете в Монте Карло само ако ми кажете точно това, което искам. Само след един-два дни красивата ви съпруга Тория ще получи прекрасен подарък като например огърлица от диаманти и сапфири от Картие. Или нещо друго. Обаче ще бъде много скъп и ще предизвика въпроси, на които едва ли бихте могли да отговорите, че това е обичайният сватбен подарък за жена ви от Били Грантли.

Той се изсмя доволно и продължи.

— Няма да ви е лесно да обясните на съда защо сте разрешили на жена си да приеме подарък, който струва над десет хиляди лири. Разбира се винаги можете да хвърлите вината върху нея. Тогава обаче ще трябва да се разделите с ореола си на национален герой.

— Да, всичко сте обмислили. Всичко, с най-големите подробности. Не се ли страхувате, че все пак истината винаги излиза наяве?

— Не ми говорете глупости — прекъсна го грубо доскоро така любезният домакин. — По-добре ми кажете какво решение взехте.

— Трябва да ми дадете малко време, за да помисля — отговори внимателно Чарлз. — Не мога да взема такова важно решение, без да преценя всички „за“ и „против“. Казахте, че ще пристигнем на това място някъде привечер.

— Да, при здрач. Но не се притеснявайте. Ще ви оставя да мислите толкова време, колкото ви е нужно. Нали няма за къде да бързаме? Бих искал само да ви предупредя, че винаги съм въоръжен. И не се надявайте да ми прережете гърлото, докато спя, или да ме ударите с бутилка по главата, когато гледам настрана. Стрелям отлично.

— Естествено. Това е, което очаквам от човек като вас. Не мога обаче да си обясня едно нещо. Защо, след като сте приели английско име, мислите, че то ще накара всички да повярват, че сте истински англичанин?

— Точно обратното. Много хора са доволни, че не принадлежа към тази упорита и без никакво въображение нация, която поради злощастно стечение на обстоятелствата е управлявала толкова време почти една четвърт от земното кълбо. На това скоро ще бъде сложен край. Не искам да те огорчавам и разочаровам, Драйтън, но това е точно така.

— Колко интересно — отговори Чарлз.

— Ще видим — отговори Били заговорнически. — Още една чаша портвайн?

— Не, благодаря — сухо отказа той.

Макар да бе вцепенена от току-що чутото, Тория разбра, че двамата мъже можеха всеки момент да излязат от столовата. Бе особено важно да не я заварят, че ги подслушва на вратата. Рязко се обърна и тръгна обратно към палубата. За неин късмет подът бе покрит с дебел мокет, а нейните обувки имаха мека гумена подметка.

Когато малко по-късно Чарлз и Били излязоха на палубата, я завариха да лежи със затворени очи и обърнато към слънцето лице. С тяхното приближаване тя се повдигна на лакът и заговори припряно:

— Добре че дойдохте. Чарлз, забравих чантата си долу, преметната на облегалката на стола ми. Бъди така добър и ми я донеси, защото в нея са слънчевите ми очила.

— Ще отида аз — предложи веднага Били. — Освен това ще мога да оставя младоженците сами за няколко минути. Възползвайте се от тях, деца мои!

Той се усмихна толкова сърдечно, че Тория се замисли дали чутото не е плод на болната й фантазия. Не беше ли всичко това някакъв лош, кошмарен сън? Затрудняваше се да повярва на собствените си уши. Такива неща не се случваха с обикновени хора като нея и Чарлз. Нали светът живееше в мир, а тайните и явни войни бяха само по страниците на вестниците. Не можеше да бъде вярно, не можеше! И все пак наистина бе стояла от външната страна на вратата и бе чула всяка произнесена дума.

Беше ли възможно Били Грантли, когото от години познаваше като идеален домакин, да бъде в действителност това чудовище, което бе готово на всичко, дори на убийство, само и само да постигне целите си.

Това обясняваше всичко. От къде има яхтите и колите си, големите апартаменти в луксозните хотели. Зад смеха и веселието се е криела демонична личност. И те с Чарлз се бяха оказали в нейната власт, заплашвани от смъртна опасност. Мозъкът й работеше трескаво. Трябваше да измисли нещо. Все трябваше да има начин да се измъкнат от това ужасно положение.

Преди всичко трябваше да каже на Чарлз всичко, което знаеше. Точно когато отвори уста, за да го заговори, се появи един стюард, който услужливо разгъна шезлонга, до който бе застанал Чарлз. Той благодари и се отпусна в него.

Тория го погледна. Изглеждаше както обикновено. Само очите му бяха съвсем тъмни и сериозни. „Сигурно мисли какво да правим. Трябва да мисля и аз. Разполагаме със съвсем малко време.“

— Чарлз — започна тя почти шепнейки.

Обаче не можа да продължи. На палубата се появи Били. Носеше чантата й.

— Беше точно там, където каза, че си я оставила — каза той, както й се стори с престорена любезност. — Ти си единствената жена, която познавам и която може безпогрешно да каже, къде е оставила някоя своя вещ.

— Благодаря за комплимента — усмихна му се Тория.

Бе доволна, че успя да прикрие това, което ставаше в ума й. Можеше ли всичко чуто да бе истина? Беше ли Били в състояние да крои такива ужасни планове, когато наоколо бе така красиво и спокойно — топлото ярко слънце, ритмичният тих шум на двигателите под тях, удобните възглавници под главата й, самият Били, облечен в бяла риза и синя спортна жилетка, който й се усмихваше любезно…

Стори й се, че полудява. Как можеше да повярва, че той наистина е казал нещата, които тя чу само преди няколко минути? Да ги заплашва с такава ужасна съдба, ако Чарлз не се съгласи да му каже това, което той искаше да знае.

Усети как в гърлото й тревожно заседна топка и разбра, че каквото и да се случеше, преди всичко трябваше да запази спокойствие.

Сигурно трябваше да стигне до някакво решение, да намери изход. Сигурно те съществуваха. Само трябваше да се сети за тях.

— Удобно ли ти е, Тория? — чу като в просъница гласа на Били. — Искаш ли още една възглавница?

— Не, няма нужда. Всичко е идеално — чу тя собствения си глас, който с нищо не издаваше ужасния страх, който изпълваше цялото й същество.