Барбара Картланд
Изстрадано щастие (5)

Пета глава

„Много късно! О, Майкъл, много е късно!“

Когато Тория започна да се съвзема и да излиза от мрака, в който бе потънала, чу тези думи, повтаряни непрекъснато от собствения й глас. После чу Летис да казва:

— Тя не знае какво говори…

Тория отвори очи. Лежеше на дивана, заобиколена от много хора. Първо видя Летис, после близначките, баща си и най-после Чарлз, застанал малко настрана от другите с прикован в нея поглед. Инстинктивно прокара длан по горещото си чело.

— Какво се е случило? — попита с несигурен глас.

— Припадна — отговори кратко Летис. — Казах ти, че трябва да хапнеш нещо.

— Дайте й малко коняк — заповяда лорд Линбрук.

Летис обхвана раменете на Тория и поднесе към устните й чаша със златиста течност. Усети как по тялото й се разлива топлина. Облакът, който бе забулил съзнанието й, постепенно започна да се вдига и скоро бе в състояние да седне. Отпи още една глътка.

— Вече се чувствам по-добре — опита се да се усмихне тя. — Има обаче опасност да се напия. Силният концентрат е опасен за празния стомах.

— Не би ли искала да си починеш още малко. Да ти донеса ли нещо за хапване? — задаваше въпрос след въпрос Летис.

Тя стана на треперещите си крака и неуверено пресече стаята. Застана пред огледалото. Беше страшно бледа, а диамантената диадема се бе изкривила на една страна. Воалът изглеждаше съвсем измачкан.

— Летис, моля те да ми оправиш воала — помоли тя братовчедка си. — Хората ще се чудят какво ми се е случило.

— Добре ли си, Тория — попита почти шепнешком приближилата се до нея Ксандра. — Изглеждаше толкова ужасно бледа, че помислихме да не си умряла.

— Толкова се изплашихме — добави Летис. — Не знаехме какво ти се е случило.

— Просто се е преуморила — обади се най-после Чарлз. Тория го погледна с благодарност и бързо отмести поглед.

Нямаше ли някой да спомене Майкъл. Да каже нещо за него, да попита къде е отишъл пак. Всички мълчаха и я гледаха с очакване. Тя се обърна и се усмихна вече малко по-уверено:

— Хайде — подкани тя заобикалящите я роднини. — Не можем да държим гостите да чакат.

— Не трябва ли да извикаме лекар. Няма да е лошо да те прегледа. Сигурно е някъде тук, видях го и в църквата.

— Оставете я намира! Ще се оправи. Ако продължаваме да се суетим, някой от любопитните журналисти може да се усъмни, че става нещо. И ще започне да задава въпроси…

Тория погледна баща си с благодарност. За разлика от другите той разбра, че колкото по-малко се говори за случилото се, толкова по-добре. Какво ли си мислеше в този момент добрият човек. А близначките и Летис? Те сигурно са чули несвързаните й думи докато е била в безсъзнание. И Чарлз. Той пък какво ли си бе казал. Погледна го и неочаквано изпадна в паника. Тя не знаеше нищо за него, дори не го познаваше достатъчно добре. А иначе бе негова съпруга, носеше неговото име.

Време за размишления и философстване обаче нямаше. Едва имаха време да застанат пред кошниците с цветя, когато потокът гости, поднасящи поздравления и благопожелания, започна да се движи пред тях като огромна морска вълна.

— Изглеждаш чудесно, скъпа.

— Сватбената церемония премина безпогрешно.

— Чарлз, поздравявам те от все сърце.

— И на двамата желаем най-искрено много щастие.

Едва ли при такъв случай можеше да се измисли нещо по-оригинално, помисли си Тория, когато за кой ли път повтаряше:

— Много ви благодаря. Радвам се, че успяхте да дойдете. Тя се усмихваше механично. Обръщаше се и поднасяше бузата си за поредната целувка от поредния гост. До нея се чуваше спокойният глас на Чарлз, който от време на време се намесваше:

— Тория, запознай се с мой много отдавнашен приятел. С него бяхме заедно в Бирма. — Или пък: — Скъпа, това е леля ми. Спомняш ли си превъзходната ваза, от нея е.

Благодареше с усмивка. Всеки подарък беше точно това, което искала да има, казваше за кой ли път тя, макар да не можеше да си спомни за кой от стотиците, които бе получила, става дума. Беше ги разопаковала и подредила секретарката на Чарлз. Пак тя бе разпратила задължителните благодарствени писма.

— Странно колко малко неща иска човек истински!

— А какво бихте искали вие, лейди Тория? — бе попитала секретарката и я бе погледнала заинтригувано през дебелите стъкла на очилата си.

Тория се замисли.

— След като ми зададохте въпроса, не зная как да ви отговоря, защото не зная също така какво искам. Предполагам, че не е нещо, което човек получава от почти непознати хора — посочи тя натрупаните навсякъде пакети с подаръци. — Има ли хора, които наистина мислят, че изграждането на общ дом започва с придобиването на тези вещи?

— Те обаче винаги са полезни — защити се секретарката. — В крайна сметка вицемаршалът не би могъл да живее вечно като ерген, нали? А сега всичко е толкова скъпо…

Така й се искаше да бъде благодарна за подаръците, които бе получила. Като гледаше обаче гостите, не можеше да си представи, че някой от тях би лишил от нещо себе си, за да помогне на нея и Чарлз. Те просто искаха да бъдат видени, че присъстват на такова светско събитие като женитбата на Чарлз Драйтън и лейди Тория, и най-лесният начин да получат покана за него, бе да изпратят подарък. Нещо като купуване на билет за театър или кино, но зрелището бе много по-занимателно.

Какво в тази сватба възбуждаше такъв интерес в почти непознати хора, чудеше се Тория. Всички те едва ли бяха приятели на Чарлз, а съвсем точно не бяха и нейни. Не можеше да разпознае дори някои имена, които наетият лакей извикваше от вратата при влизането им.

Мислите й отново се върнаха към Майкъл. Къде ли бе отишъл? Къде се намираше в този момент? Защо влезе, изкрещя й за спечелените пари и веднага изчезна? Чарлз ли го бе изгонил или бе излязъл по своя воля, след като тя припадна в краката му? Защо никой не й казваше нищо? И защо не беше сега тук сред поканените гости?

Повтаряха се едни и същи думи от познати, малко познати и съвсем неизвестни хора. Полученият ефект бе като от развалена грамофонна плоча. Гостите нямаха край, все нови и нови поканени нахлуваха през вратата. Шумът й напомни трясъка на мотора, с който бе пристигнал Майкъл. Откъде ли го бе взел? Какво е правил през тези три седмици, докато го нямаше?

Обявяваните имена валяха като лавина от падащи камъни, които се стоварваха точно върху нейната глава. Все нови и нови, и още… Зави й се свят. Започна да я обхваща паника да не припадне отново, когато усети силната ръка на Чарлз върху рамото си.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Много съм изморена.

— Тогава ще престанем да посрещаме гостите, за да отида и да ти донеса нещо за ядене. Освен това нали трябва да разрежем и тортата?

— Наистина ли?

По някакъв вълшебен начин Чарлз пое нещата в свои ръце. Повдигна дългия воал и внимателно го постави на ръката й. После внимателно, но твърдо я хвана подръка и я поведе през тълпата към столовата, за да разрежат тортата. Направиха им пътека и те вървяха бавно напред, като от време на време се спираха да поздравят някой от малкото познати.

Накрая се озоваха пред огромната триетажна бяла торта. Някой подаде на Тория чаша шампанско и тя отпи глътка. Като в сън разрязаха тортата и изслушаха пожеланията за здраве и щастие от един висок и сух мъж в униформа, за когото тя си спомни смътно, че е началникът на Чарлз. Стотици напълнени с искрящо шампанско чаши се вдигнаха в тяхна чест и без да иска тя си помисли, че баща й има късмет, задето не той трябваше да плаща за всичко това.

С трескав поглед тя обхождаше морето от лица пред тях. Но единственото, което имаше значение за нея и тя искаше да види, ала то не беше тук, бе лицето на Майкъл.

Една малка топла ръчица се мушна в замръзналите й пръсти. Беше Ксандра.

— Ще отиваш ли скоро да се преобличаш? Ако искаш, ще дойда да ти помогна. С Олга изядохме по шест сладоледа и не се чувстваме съвсем добре. Олга е по-зле. Тя каза, че провидението ни наказва заради нашата лакомия.

— След малко се качвам горе. И много искам вие двете, ти и Олга, да дойдете да ми помагате.

— Ще я потърся, за да й кажа — изчурулика детето и се шмугна в тълпата.

— До тръгването ни остава половин час. Естествено, ако искаш да спазваме програмата, която направихме.

— Отивам да се преоблека. Страх ме е обаче, че ще закъснеем за самолета.

Чарлз погледна часовника и се усмихна.

— Не се притеснявай. Уредих да пътуваме със специален полет, тъй че самолетът ще ни чака и няма да излети без нас.

— Тогава всичко е наред — опита се да му се усмихне Тория. Обърна се и бавно започна да се изкачва по стълбите към горния етаж. Никъде не можеше да намери покой, да се отърве от невидимото присъствие на Майкъл, от ехидния му глас, който прозвуча в ушите й: „Това са хора, които имат всичко, разполагат даже със специални самолети, готови да ги отнесат всеки момент, където пожелаят. И ролс-ройси, които ги чакат при пристигането им“. Спомни си как се подиграваха над хората, които могат да си позволят такъв лукс. Сега тя бе станала една от тях.

— Тория!

Спря като вкаменена. Човекът, който не излизаше от главата й, когото искаше да види повече от всеки друг на света, стоеше на прага на нейната собствена стая. Когато осъзна, че не сънува, се спусна към него.

— Майкъл! Какво стана с теб? Къде беше?

Той се вмъкна в стаята й след нея. Затвори вратата и заключи.

— Значи закъснях!

— Настина ли си спечелил тези пари или се шегуваш?

— Ако мислиш, че е шега да караш триста и петдесет километра с мотоциклет, много се лъжеш. Проклетото чудо се разваля два пъти. Иначе щях да пристигна навреме, преди церемонията.

— Защо не ми се обади по телефона, Майкъл? Кога стана това?

— Не съм такъв малоумник, че да не опитам да се свържа по телефона. Оказа се, че връзката със замъка е повредена.

— Сигурно е било първата седмица, след като обявихме годежа. Телефонът звънеше непрекъснато и бяхме принудени да го изключим.

— Научих за печалбата тази сутрин. Петдесет и пет хиляди лири, Тория!

— Къде беше през цялото това време?

— В Манчестър. Работих на пристанището. Там приемат всеки, който има здрави мускули. Докато съм здрав и силен, няма да пропадна. Миналата седмица изкарах десет лири, а по-миналата — осем.

Хвалеше се като малко момче, което е надминало другарчетата си в класа.

— Майкъл, Майкъл! — бе всичко, което Тория можеше да каже.

Той я огледа и каза с подигравателен тон:

— Много си красива като булка.

— Не ми се подигравай! Не мога да издържам повече! — изхлипа бедното момиче.

— А аз? Аз трябва да понасям всичко! Когато разбрах, че съм спечелил, бях завладян от една-единствена идея: да стигна, колкото може по-скоро при теб. Помолих човека, с когото живеех, да ми услужи с мотоциклета си. Бе първото нещо, което ми попадна. Три пъти спирах, за да опитвам да ти се обадя по телефона, два пъти мотоциклетът се разваля… Когато пристигнах и видях обкичената с бели панделки кола пред входа, разбрах, че съм закъснял.

Внезапно гласът му потрепери и той млъкна. След малко с мъка продължи.

— А сега, сбогом!

С тези думи се обърна и тръгна към вратата. Тория извика:

— Майкъл, къде отиваш?

— Ако исках да бъда на висотата на този трагичен момент, щях да ти отговоря: по дяволите. Ако искаш да ти кажа самата истина, отивам долу да се натряскам до козирката!

— И после?

— Ще ида да си получа петдесет и петте хиляди лири. И пак ще се напия до забрава. А ти няма защо да се безпокоиш. Никой с петдесет и пет хиляди лири в джоба си не си пръска черепа.

Той отключи вратата.

— Майкъл, Майкъл, не можеш да си тръгнеш просто така! — извика тя неистово и протегна ръцете си към него.

— Как искаш да си тръгна? Така ли? — попита той и с няколко крачки се приближи до нея. Сграбчи я в прегръдките си, без да го е грижа, че ще измачка роклята й. С груба бруталност впи устни в нейните. Целувката му бе толкова жестока, така спря дъха й, че можеше да се задуши. В момента, в който направи опит да се освободи, той я отблъсна от себе си.

Политна към леглото. Направи отчаян опит да запази равновесие. Протегна ръка да се задържи за нещо, но нощното шкафче не издържа и се обърна. Намиращата се на него нощна лампа с абажур от китайски порцелан падна и се разби на хиляди парченца.

— Майкъл! — простена тя. — Майкъл!

Отговори й само трясъкът на затварящата се след него врата. Тория остана да лежи на леглото, без да прави какъвто и да е опит да мръдне. Затвори очи и потъна в обхваналите душата й отчаяние и смут.

Зъбите на Майкъл бяха прехапали устната й и от нея се стичаше капчица кръв. Макар да не бе изгубила съзнание, сякаш бе попаднала в един свят на безкрайна болка. Болеше я душата.

Вратата се отвори.

— Тория, тук ли си?

Бяха близначките.

— Какво е станало с теб? — попита иначе мълчаливата Олга.

— Закачих с тази невъзможно широка рокля нощното шкафче и, вижте, счупи се красивата ми нощна лампа. Колко жалко!

— Важното е, че не си скъсала красивата си рокля — каза Ксандра.

А Олга добави загрижено:

— Сигурна ли си, че не си се порязала на някое от пръснатите из цялата стая парченца?

Тория се усмихна насила и поклати отрицателно глава.

— Много си бледа — отбеляза Ксандра. — Ще е добре да опиташ от сватбената торта. Ние с Олга успяхме да вземем две големи парчета — и тя извади не съвсем чиста носна кърпичка, в която бе завила плячката си. — Решихме тази нощ да спим върху малки парченца от нея. Казаха ни, че така ще сънуваме за кого ще се омъжим. Така че ще има и за теб, и за нас.

— Много сте мили, обаче не съм гладна.

Олга погледна към нея от пода, където бе коленичила да събира счупените парчета от порцелановия абажур:

— Аз се надявам да сънувам някой, който да прилича на Чарлз. Той е много хубав, нали Тория?

Гласът й бе сериозен и Тория се убеди, че бе вложила нещо особено в така спокойно изречените думи.

— Да, права си. Той е даже твърде хубав — отговори й тя.

— Какво означава твърде хубав? — попита любопитна Ксандра. — Може ли някой да бъде твърде хубав?

— Така ли казах? Било е грешка на езика, искала съм да кажа твърде добър. Погледнете тези прекрасни дрехи, помислете за шампанското и тортата, които имаме благодарение на него.

— Ние опитахме от това шампанско, по което толкова се превъзнасяте. И не ни хареса — призна Ксандра.

Олга се приближи до тоалетката, пред която Тория сваляше диамантената диадема.

— Тория, защо се върна Майкъл? Той просто изхвърча от дневната точно когато се връщахме от църквата. И като влязохме вътре, те намерихме припаднала.

Започна да мисли трескаво какво точно да каже. Олга бе много по-чувствителна и уязвима от Ксандра. Бе по-тиха и сериозна от нея, но нищо не се изплъзваше от вниманието й.

— Мисля, че бе огорчен от това, че е пропуснал сватбата. За да стигне навреме пътувал с мотоциклет чак от Манчестър — обясни тя с доверителен глас.

— Сега ще остане ли в замъка?

— Не зная. Ако обаче реши да остане, бъдете добри към него, сестричета.

— Разбира се — кимна в знак на съгласие Олга. — Той не е много щастлив човек. Нали, Тория?

Олга пак й бе задала труден въпрос. От търсенето на подходящ отговор я спаси Летис, която в този момент влезе с поднос в ръцете.

— Донесох ти чаша чай и препечена филийка с малко масълце — каза тя.

— Пфу — у, какъв ужас! При всички тези вкуснотии, които са на масата долу! — възкликна Ксандра.

— Мисля, че точно това бих искала да хапна — не се съгласи с нея голямата й сестра. — Благодаря ти, че си се сетила, Летис.

— Да си призная честно, сетих се не аз, а Чарлз. Той ме помоли да намеря госпожа Фергюсън и да й кажа да ти приготви точно това. Каза също да не слизаш долу, докато не изядеш всичко.

Беше типично за Чарлз — да мисли и се грижи за тези около себе си. Отпи от горещия и силен чай. Усети как влива живителна топлина в измръзналата й душа, връща й възможността да мисли спокойно и логично. Как умееше Чарлз да се сети за дребни неща, които създават атмосфера на покой и сигурност. В това отношение бе толкова различен от Майкъл, който би помъкнал някой със себе си през пустинята без капка вода. „Идеално би било, ако двамата можеха да се слеят в една личност“ — помисли си тя.

Летис и близначките бърбореха нещо за това, колко хубава е била сватбата, колко жалко, че не е била в Лондон. Тория обаче не ги слушаше. Не я напускаше мисълта, че ако сватбата бе определена само за един ден по-късно, изобщо нямаше да се състои. Все пак изобщо не можеше да си представи, че би се омъжила за Майкъл, би се съгласила да напусне с него дома си в момента, в който се появи така внезапно от Манчестър. Не би могла да напусне Чарлз пред очите на всички в църквата. Вглъбена в завладелите я мисли, несъзнателно ядеше от препечените и намазани с масло филии така, сякаш животът й зависеше от това. Без да разбере как, чинията се оказа празна. Летис вдигна таблата и се усмихна.

— Чарлз ще бъде доволен.

— Тория, ти яде така заразително, че и на мен ми се прииска да хапна нещо. Олга, искаш ли да опитаме от сватбената торта?

— Защо не отидете да потърсите нещо за ядене? — предложи Летис. — Ако някой се опита да ви спре, кажете, че е за булката. Тогава ще ви дадат всичко, което поискате.

— Страхотна идея — извика Ксандра.

Близначките веднага се затичаха и излязоха от стаята, като оставиха вратата отворена след себе си. Летис отиде да я затвори, после се обърна и погледна Тория.

— Значи Майкъл ни бе напуснал заради това, че нямаше достатъчно пари — опита да отгатне истината Летис.

Думите й прозвучаха като косвено обвинение. Ръцете на Тория се разтрепериха и тя изпусна булчинската рокля, която вече бе съблякла, на пода. После попита бавно и несигурно.

— Ти успя ли да говориш с него.

— Не. А ти знаеш ли къде замина пак?

— Нямам представа — каза самата истина Тория. Извади дрехите, с които щеше да пътува, и започна бавно да ги облича. Летис се приближи до нея, за да й помогне. Междувременно каза с недоумение:

— Не разбирам защо Майкъл се държи така.

В гласа й имаше нещо, което за първи път подсказа на Тория, че братовчедка й е подозирала за любовта на брат си към нея, но не е намерила смелост да го изрази с думи. Тория отклони поглед и го насочи към часовника над камината.

— Закъснявам. Моля те, помогни ми. Иначе никога няма да стигнем навреме на летището.

Това бе отчаян опит да избегне един откровен разговор. За първи път Тория не искаше да бъде искрена и откровена с Летис. Тревожният израз в очите на Летис й подсказа, че тя прекрасно разбира опита й. Тория обаче нямаше друг избор, освен да замълчи. Бързо закопча роклята, сложи си малката синя шапка и взе новото визонено палто — един от многобройните подаръци, получени от Чарлз. Летис й подаде чантата и ръкавиците и внезапно я попита с прегракнал глас:

— Тория, Майкъл влюбен ли е в теб?

Тория се обърна и тръгна към вратата. Вече с ръка на дръжката й отговори, без да я поглежда:

— Не зная. Мисля, че Майкъл не обича никой друг, освен себе си — и решително отвори вратата.

Чарлз я очакваше долу пред самата стълба. Заобикаляха го най-упоритите гости, които се смееха и шегуваха, без да успеят да скрият почтителното си отношение към него. Когато я видя, изкачи няколко стълби, за да я посрещне и й подаде ръка.

— Моля да ме извиниш, ако съм закъсняла.

— Няма значение. Нали вече ти казах, че самолетът ще ни чака — отговори той търпеливо, като че ли обясняваше на малко дете.

— За къде излитате, ако не е тайна? — не се сдържа и попита един от най-любопитните гости.

— Нямам никакви тайни, що се отнася до личния ми живот. Ще пътуваме със самолет до Ница, а оттам с кола до Монте Карло.

— Чудесно, сигурно няма да скучаете. Там има толкова много казина, които бихте могли да посетите винаги, когато поискате.

Междувременно Чарлз я попита дали е изяла препечените филийки, които й изпрати. Когато чу утвърдителния отговор, й се усмихна топло и приятелски.

Веднага след това попаднаха във водовъртежа на изпращането. Трябваше да целунат десетки хора, да изслушат благопожеланията на още толкова. Най-после се качиха в колата и тя бавно потегли. Близначките затичаха след нея, махайки възбудено с ръце.

Когато те изчезнаха от погледа им, Тория се отпусна с въздишка на облегалката и затвори уморено очи.

— Страхувам се, че едва ли някога ще мога пак да се усмихна на някого — прошепна тя изтощена. — Тези сватби са изобретение на средновековната инквизиция и трябва да бъдат забранени със закон. Те са истинско убийство за младоженците.

— Добре че всичко свърши — успокои я с отегчение в гласа Чарлз. — Надявам се, че поне част от присъстващите са се повеселили.

Той се отдръпна колкото можеше повече в своя ъгъл, протегна краката си напред и също затвори очи.

„Напускам дома си завинаги — мислеше Тория. — Напускам близначките, татко… Майкъл.“ Интересно дали се бе скрил в тълпата, за да наблюдава заминаването им или взел бутилка шампанско, се бе оттеглил в своята работилница. Дали ще си спомня за нея, за годините, които бяха живели под един покрив. Защо бе човек, който винаги намира начин да накара хората около него да бъдат нещастни даже в моменти на върховно щастие?

„Той развали дори сватбата ми“ — помисли тя и се попита дали би се омъжила за Майкъл, ако като кандидат-съпруг той бе така упорит, както като неканен гост. Беше в състояние да създаде трудности дори там, където това бе почти невъзможно.

— Пристигнахме на летището — прекъсна мислите й спокойният глас на Чарлз.

— Да, летището — върна се в реалния свят Тория. — За колко часа ще стигнем до Ница?

— За не повече от два, ако имаме попътен вятър. Ако е насрещен — за малко повече. Би ли искала преди излитането да пийнеш или хапнеш нещо?

— Благодаря, не — отговори тя все още безкрайно уморена. Преди да излетят се срещнаха с още много хора. Последваха още поздравления, още благопожелания и ръкостискания Най-после се качиха на самолета. Тория бе доволна, че по време на полета няма да могат да разговарят поради твърде силният шум на двигателите. Освен това забеляза, че Чарлз бе взел със себе си вечерните вестници.

На една от първите страници бе публикувана тяхна снимка в мига, в който излизат от църквата. Тория обаче се чувстваше толкова изтощена, че не намери сили дори да поиска вестника и да прегледа какво бяха написали за сватбата.

Устната, където я бе целунал така жестоко Майкъл, все още я наболяваше. Кой знае защо болката пречеше да го отпъди от мислите си. Представи си го как работи на пристанището — как вдига тежките чували, как чака на опашката в края на седмицата, за да получи изработената надница. И щеше да е безкрайно доволен, че парите е спечелил сам, без чужда помощ.

Що се отнася до парите кой знае защо си спомни един случай. Бе изпаднала в особено затруднено финансово положение. Един господин на средна възраст, който имаше по-специално отношение към нея, й предложи сумата, от която имаше нужда. Тя му благодари за предложението, но твърдо отказа да вземе дори един пенс.

— Любопитно ми е защо — каза й той — някои хора правят такава история от това, че са им предложили пари. Ако ти изпратя цветя за двадесет лири, ти ще ги приемеш. Няма да откажеш скъп подарък по случай Коледа. Защо съгласно общоприетите норми на поведение трябва да ми откажеш същата сума, предложена в брой, с която да платиш някоя сметка или да си купиш чифт обувки, които да държат краката ти сухи и топли? Аз лично не виждам разликата в това дали ще ти дам парите на ръка или във вид на скъп парфюм.

— Чекът е нещо, което едно добре възпитано момиче не би могло да приеме, от който и да е мъж — опита се да му обясни тя.

— По принцип — да. Но аз мисля, че е повече от вулгарно да се вдига шум за пари, независимо дали човек ги има, или ги няма. Защо да не приемеш парите, които ти трябват, вместо аз да ги похарча за цветя или шоколади.

Тория естествено не прие парите. Често след това обаче се замисляше върху думите му. В тях имаше много здрав разум. Майкъл например вдигаше винаги излишен шум за това, че няма достатъчно пари. Как ли щеше да се държи сега, когато имаше петдесет и пет хиляди лири? Дали щеше да се промени, да стане по-щастлив, по-доволен от съдбата си?

Зареяна в тези мисли, тя се унесе в тежка дрямка. Не знаеше колко време бе минало, когато се стресна от някакви кошмари. Огледа се и видя Чарлз, който се бе облегнал в седалката до нея. Беше със затворени очи, дишаше леко и безшумно. Наблюдава го и реши, че без да притежава биещата в очи красота на Майкъл, бе особено симпатичен, с високо чело и упорита брадичка. Изглеждаше умен. За първи път си даде сметка, че това му качество трябва да е изключително, щом бе най-младият вицемаршал в историята на Кралските военновъздушни сили. Той бе изтъкнат конструктор, постигнал голям успех в областта на астронавтиката. Въпреки това никога не парадираше с важността на работата, която вършеше, или поста, който заемаше. Не натрапваше познанията си, а предпочиташе с готовност да изслуша събеседниците си.

„Той е наистина хубав мъж и добър човек“ — помисли си тя. Веднага се сети, че тихата и сериозна Олга бе казала същите думи само преди няколко часа.

„Децата знаят, че с Чарлз ще съм на сигурно място“ — каза си тя. И веднага помисли какво значи „сигурно“. Дали се отнасяше за финансовите възможности или за ежедневните проблеми. А може би имаха предвид това, че ще бъде защитена от дяволското влияние на Майкъл? В същото време бе ли възможно да искаш да си защитен от човека, когото обичаш?

Тория потрепери. Независимо от визоненото палто й бе студено, чувстваше се изморена до смърт. Защо Майкъл я наказваше, като не я оставяше намира дори по време на сватбеното й пътешествие? Събираше й се твърде много!

Чарлз се размърда и отвори очи.

— Заспал ли бях? — попита той и погледна часовника си. — Сигурно всеки момент ще пристигнем.

Тория погледна през илюминатора. Под тях се разстилаше гладкият безкрай на Средиземно море. Здрачът се спускаше и по крайбрежието светваха хиляди светлинки, които трептяха весело й безгрижно.

— Вятърът е бил попътен. Ще кацнем съвсем навреме или дори няколко минути по-рано.

Тория му се усмихна, а той се наведе към нея и започна с бавни и отмерени движения да закопчава предпазния й колан. Ръцете му я прикрепяха сигурно към седалката…

Самолетът започна да се снижава. След това по лекото раздрусване тя разбра, че вече са се приземили и се движат по пистата. Спряха и изчакаха да заглъхне шумът на моторите. Пред самата стълбичка ги очакваше специална кола. Не бе минал и половин час от кацането, а те вече пътуваха по блестящите многолюдни улици на Ница, отправяйки се по крайбрежния булевард към Монте Карло.

— Сигурно полетът те е изморил още повече. Добре поне, че мина без неприятности.

— Аз понасям добре всяко пътуване, и по въздух, и по море — усмихна се тя разсеяно.

Колко странен бе разговорът, който водеха, за двама души, които са на сватбеното си пътешествие. Все едно, че се бе запознала с Чарлз по време на току-що завършилия полет. Обхвана я неудържимо желание да го попита какво мисли, но не можа да произнесе нито дума.

Все по-ясно и натрапливо някъде в дълбочината на съзнанието й се бе загнездило нарастващо безпокойство от въпроса, на който сигурно скоро щеше да й се наложи да отговори. Моментът, в който Чарлз щеше да я попита какви са точно отношенията й с Майкъл Гейл.