Барбара Картланд
Изстрадано щастие (12)

Дванадесета глава

Следващите два дни се сториха на Тория кошмарни. Тя се движеше като в мъгла, при това със завързани очи, без да може да предприеме нищо. Бе оставила всичко да върви по течението, макар да не знаеше докъде ще я отнесе то. Не знаеше какво да направи, нямаше към кого да се обърне за помощ. Не виждаше изход от дилемата, която се оказа толкова неразрешима, че тя не бе в състояние нито да разсъждава, нито да действа нормално. От всичко това само страдаше безкрайно.

Тъй като изпитваше чувство за вина пред Чарлз, се стремеше да не останат насаме дори за минута. Трескаво се обаждаше ту на една, ту на друга приятелка и ги канеше на гости. Къщата бе непрекъснато пълна с хора. Когато вратата се затваряше след последния гост, тя бе сигурна, че няма да има никаква вероятност да застане лице в лице със съпруга си за разговор, от който се ужасяваше.

— Смъртно съм изморена — казваше тя, когато наближаваше време гостите им да си ходят. — Нали няма да ме сметнете за неучтива, ако отида да си легна и помоля Чарлз да ви изпрати.

После светкавично се отправяше към спалнята си, още по-бързо се събличаше. Веднага гасеше лампата, преди още Чарлз да се е качил горе. Чуваше го да спира за известно време пред вратата й, после се отдалечаваше. Не бе трудно да го отбягва, тъй като той проявяваше странна тактичност. Веднага се бе върнал на работа в министерството, сякаш не се бе оженил преди малко повече от седмица.

Тръгваше на работа в осем и половина и се връщаше в шест. Една от сутрините, когато бе влязъл да й каже довиждане, тя с ужас разбра, че се готви да започне с нея разговора, който тя така упорито избягваше. Тогава тя трескаво натисна звънеца до леглото и появилата се минута след това прислужница не му даде възможност да изпълни намеренията си.

— Довечера ще имаме ли гости? — попита с едва сдържано нетърпение.

— Да, четирима души — отговори му тя и извади списък с имената им. В шест ще минат двама — трима души за една напитка. Всички проявяват такъв интерес да разгледат къщата, че не мога да отклоня желанието им да ни посетят.

На другия ден, след като бе ходила в замъка, на гости й дойдоха близначките. Те обядваха с нея и се възхищаваха с детски възторг дори от най-малките дреболии. Предадоха й и съобщение от Майкъл.

— Той иска да му се обадиш в четири и половина — каза й Ксандра. — Моля те, не забравяй, защото ни накара да обещаем, че ще те накараме да му позвъниш и ще бъдеш точна до минутата.

Когато стана четири и половина, тя изведнъж реши, че не може да се обажда на Майкъл от дома на Чарлз. Побърза да излезе и съвсем близо до къщата намери една будка. Успяха да я свържат веднага.

— Ти ли си, Тория? — чу тя гласа му.

— Да, Майкъл. Какво има?

— Искам да ти кажа, че всичко вече е уредено. Самолетът ни излита в сряда сутринта. Трябва да бъдем на летището преди седем.

Тория не знаеше какво да отговори.

— Ало, чуваш ли ме — прозвуча настоятелно гласът на Майкъл.

— Да, да. Просто си мисля.

— За какво?

— Как да стигна до летището.

Изведнъж Тория се почувства слаба и безпомощна.

— Много лесно — чу безразличния му отговор. — Ще си поръчаш кола. Толкова рано може да не намериш такси. Най-добре ще е да тръгнеш преди шест часа, преди някой да е станал.

— Да, разбира се — гласът сякаш не беше нейният.

— Не ми звучиш особено радостна.

— Прав си. Безпокоя се за Чарлз.

— О, стига с този твой съпруг. Той ще се оправи чудесно и без теб. По-добре му остави бележка, че го молиш да ти даде развод колкото може по-скоро. Така ще се оженим почти веднага и ще бъдем много щастливи.

— Слушай, Майкъл, не можеш ли да заминеш без мен? — помоли го Тория. — Ти няма да ме искаш със себе си на новото място, сред толкова много нови хора. Няма да ти липсвам. Остави ме. Знаеш ли каква бъркотия ще настъпи, ако тръгнем заедно?

— Нали вече ти казах, че без теб няма да тръгна — прозвуча гневно гласът на Чарлз. — Не забравяй, че ако ме подведеш, ще съсипеш целия ми живот.

— Добре — съгласи се тя крайно неохотно.

— Не вземай много багаж, скъпо е. По-късно ще кажеш на твоя надут въздушен ас да ти изпрати вещите по някой кораб.

— Добре — отговори тя механично.

Типично бе за Майкъл да я остави сама да се грижи за себе си. Както и сега, не й предложи да дойде да я вземе с такси и да отидат заедно на летището. Как щеше да тръгне сама? Имаше чувството, че ще избяга не само от Чарлз, а от всичко почтено и нормално.

Когато излизаше, бе оставила близначките с поднесения следобеден чай и една огромна чиния бисквити с шоколадова глазура. Още с отварянето на вратата чу възбудени гласове и разбра, че не са сами. С тях бе Чарлз. Усети как сърцето й се сви. Когато влезе, той стана бавно и й се усмихна.

— Спомних си, че като излизах тази сутрин ми каза, че Ксандра и Олга ще дойдат на гости. Реших да се върна по-рано, за да ги видя и аз.

Без да продума нито дума, Тория седна на мястото си и взе сребърния чайник да си налее чай. През това време Чарлз разговаряше спокойно с близначките. Явно те се разбираха добре и двете момиченца бяха на седмото небе от неговата любезност. Тория усети даже нещо като лека ревност към тях. Чарлз бе неин съпруг, но с тях разговаряше по-естествено отколкото с нея.

Това, което изпитваше в момента, навярно се дължеше на чувството й за вина. Сякаш бе странично лице. Помисли си, че като се омъжи за Майкъл и се установят в Холивуд няма да вижда толкова често сестрите си. Щяха много да й липсват.

Представи си с колко трудности щяха да се сблъскат при установяването си на новото място, при уреждането на новия си живот. В Америка тя нямаше да има известността, на която се радваше в Англия. Но титлата й щеше да привлича хората и да възбужда любопитство към нея.

Щяха да валят въпроси, на които нямаше да й бъде лесно да отговори. Може би дори след време щеше да намрази Майкъл заради това, че е разрушил толкова много, а в замяна й е дал съвсем малко. Кой знае?

Казваха, че любовта е над всичко. Но като сравни чувството, което изпитваше към Майкъл, с привързаността си към близначките, към замъка, към всичко близко и познато още от детинството й, разбра, че ще загуби всичко, без да спечели абсолютно нищо.

Нощите, през които лежеше будна, се опитваше да убеди самата себе си, че няма защо да изпитва такова чувство за вина. За Майкъл бе жизненоважно да използва шанса, а тя трябваше да се гордее, че му е помогнала. Ако не заминеше с него, той щеше да унищожи договора с холивудската компания. И в този случай вината щеше да бъде нейна.

Докато се въртеше в леглото си, често пъти я налягаха мрачни мисли. Нямаше ли да е по-добре, ако умре. Тогава всичко щеше да възвърне нормалния си, естествен ход. Важните решения се вземаха лесно. Дреболиите бяха тези, които късаха нервите.

След като реши, че ще замине с Майкъл, Тория трябваше да уреди всички подробности във връзка със заминаването. Така например бе лесно да поръча служебна кола от министерството на Чарлз, ала бе трудно да обясни защо трябва да я чака на най-близкия ъгъл, а не пред дома й.

След това трябваше да подреди багажа, който щеше да вземе със себе си. Но когато се върнаха от Монте Карло, прислужницата Джейн бе подредила внимателно всичко във вградения гардероб, а куфарите занесе в килера. Дълго обикаля, докато реши как да вземе един от куфарите, да го занесе в спалнята си и да го подреди сама. Ако Джейн я бе забелязала, не само щеше да й предложи да помогне, но можеше да прояви излишна подозрителност.

След това възникна един от най-трудните за всяка жена проблеми. Кои дрехи да вземе. В Лондон все още бе студено и хората обличаха кожени палта и си слагаха топли шапки. Какво ли беше времето в Холивуд? Как ли се обличаха жените там.

Имаше един куп познати, които знаеха и щяха с радост да й кажат. Но тя не можеше да си разреши да им позвъни и да ги попита. Представи си как, след като бягството й стане известно, щяха да коментират действията й.

„Драга моя, всъщност тя ми позвъни и ме попита какви дрехи да си вземе за там. Обаче не пророни нито дума за това, че има намерение да напусне Чарлз.“

Представяше си наклонени една към друга глави, които кимат с разбиране по време на обяд в Клариджис или в един от тези малки клубове, в които слуховете витаят във въздуха като цигарен дим.

В главата й се въртяха цял куп дребни проблеми като затворени в клетка птици, на които трескаво търсеше решение. Един от тях бе свързан с баща й. Трябваше ли да му напише писмо, в което да даде някакво задоволително обяснение. Беше уверена, че щеше дълбоко да го наскърби и разстрои. Не само защото щеше да опетни името на фамилията, но защото той никога не бе харесвал Майкъл. Още от деня, в който се появи мрачен и намусен в техния дом.

Колкото и да не обръщаше внимание на това, което става около него, граф Линбрук не бе сляп, за да не забележи, че, Майкъл вечно създава проблеми, нарушава спокойната семейна атмосфера, никога не е благодарен за нещо, което е направено за него с най-добри намерения.

Имаше още един човек, когото Тория не искаше в никакъв случай да огорчи, и това бе майката на Чарлз. Госпожа Драйтън се отнасяше изключително добре с нея още от момента на първата им среща. Спомни си какви бяха първите й думи, след като Чарлз я запозна с нея.

— Зная, че ще направите Чарлз много щастлив. Вие сте толкова красива, а красивите неща са създадени да носят радост и щастие на хората.

Госпожа Драйтън обожаваше единствения си син. Тория знаеше това и си даваше сметка какво страдание ще й причини известието, че Чарлз е изоставен. Не само това, но изоставен по начин, който ще го направи да изглежда глупак, какъвто не беше, в очите на хората. Със завист Тория си помисли за близките отношения, които съществуваха между майка и син.

Самата тя имаше чувството, че всичко в живота й е започнало да върви не както трябва със смъртта на майка й. Тя я помнеше и знаеше, че майка й бе разчитала на нея да се грижи за близначките. Сега щеше да разочарова и паметта на майка си, защото от Холивуд едва ли би могла да им бъде полезна.

Запита се дали ако майка й беше жива, щеше да приеме брака й с Чарлз. Бе сигурна, че лейди Линбрук щеше да ги посъветва да не бързат, да се опознаят добре и да се убедят напълно, че си подхождат един на друг, преди да станат мъж и жена.

Когато мислеше за майка си, я измъчваше още един въпрос. Как ли би приела тя отношенията й с Майкъл. Той й се падаше първи братовчед. Бе сигурна, че като повече майки и нейната не би одобрила брак между първи братовчеди. Измъчваше я въпросът дали е истина, че от браковете между братовчеди се раждат идиоти или това е едно от традиционните суеверия, които се предават от поколение на поколение.

Тория искаше да има деца, но мисълта, че те биха могли да се родят ненормални поради нейна грешка, я ужаси.

— Не вярвам в това — извика тя гласно в тъмнината на спалнята.

Съмнението обаче не я напусна. Заседна като силна отрова в подсъзнанието й.

Часовете се нижеха бавно един след друг като безкрайно пътуване в тъмен тунел, който я изведе до вечерта на вторника, когато, преди да легне си помисли, че ще спи за последен път в приказния дом, който Чарлз бе избрал за нея.

До ушите й долетяха гласовете на гостите, които си тръгваха и благодаряха на домакина за чудесно прекараната вечер. Значи той скоро щеше да се качи горе. Започна бързо да се съблича и с ужас разбра, че няма да успее. А специално тази вечер не бе в състояние да говори, с когото и да е, най-вече с Чарлз. Изтича през стаята и загаси лампата. След известно колебание заключи вратата.

Имаше нещо крайно в това нейно действие. Сякаш съзнателно и за последен път отказваше да застане лице в лице с този, който бе неин съпруг пред Бога и пред хората. Вече чуваше приближаването на стъпките му. Вместо да тръгне към своята стая, сви към нейната. Постоя известно време пред вратата с надежда да чуе някакъв шум, който да му покаже, че не е легнала. Тя обаче бе затаила дъх. След известно време чу как въздъхна, обърна се и тежките му стъпки се отдалечиха.

Сякаш виждаше как раменете му се отпуснаха като на внезапно остарял човек, очите му се изпълниха с умора и целият израз на лицето му излъчваше тъга и отчаяние. Чу как затвори вратата на стаята след себе си.

Това беше краят. Краят на техния брак, който бе продължил съвсем кратко въпреки добрите пожелания на многобройните гости.

Остана дълго да лежи будна. Започна да трепери, зъбите й тракаха. Стана, взе халата от сапфирено кадифе и се загърна с него. Седна пред огледалото на тоалетката. Златистите къдрици около лицето й напомниха за близначките. Кой щеше да се грижи за тях?

— Изобщо не трябваше да се женя. Трябваше да си остана у дома с Ксандра и Олга — каза си тя на глас.

Разчиташе, че Летис ще поеме с удоволствие грижите за двете чаровни момиченца. Когато обаче се върна от Монте Карло, разбра, че тя никога не е имала такива намерения. Тя държеше да има свой живот, в който нямаше място за сестрите й.

Неочаквано си спомни обещанието, което Чарлз даде на близначките да ги заведе на театър следващата седмица. Това бе тяхно отдавнашно желание, което не можеха да изпълнят поради простата причина, че нямаха пари за развлечения. Чарлз им каза, че ще вземе билети за вечерното представление, след което те могат да останат да пренощуват при тях. Спомни си изпълнените им с благодарност и радостно очакване личица. След като нея следващата седмица, а и всички седмици след това, нямаше да я има, дали щеше да изпълни поетото обещание?

В този момент си даде сметка, че тя нарушава къде по-свещени обещания. Сякаш някой до нея й нашепваше: „Бракът е тайнство, към което трябва да се отнасяш сериозно“. Спомни си кога за последен път изпита усещането, че някой е до нея. Почти си представи момента в каютата на яхтата, когато знаеше, че майка й е до нея.

— Въобразявам си — извика Тория и скочи от леглото, запали всички лампи и се замисли.

Не й оставаше нищо друго, освен да се примири с предначертаната от Майкъл съдба. Беше твърде късно за връщане назад. Колкото и позорна да бе постъпката й спрямо Чарлз, тя трябваше да продължи напред.

Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Взе една книга и седна в леглото да почете. Единственият начин да не закъснее за ранното ставане в пет бе да остане будна цялата нощ. Освен това веднага след като се увереше, че Чарлз спи, трябваше да отиде в килера и да вземе един куфар, а после да подреди дрехите, които ще вземе със себе си.

Започна да чете, но след малко разбра, че нищо не влиза в главата й, и се отпусна на меките възглавници. Дали за всичко не бе виновен външният й вид? Ако имаше обикновено лице, никой нямаше да я иска. Майкъл би заминал сам за Холивуд, а Чарлз щеше да живее с майка си като заклет ерген.

— О, Майкъл, Майкъл!

Думите сякаш сами се отрониха от устните й. Нейната съдба бе да се грижи за него, да го спаси. За нея той не беше нито приказният принц, нито сър Галахан, нито някой от героите на детските й мечти. Беше просто един измъчен и нещастен мъж, който не би могъл да живее без нея. Не можеше да заспи. Лежеше и мислеше за Чарлз, за Майкъл и за начина, по който бе свързана с техния живот. Очите й бяха пълни със сълзи.

Когато чу стенния часовник да отмерва два часа след полунощ, реши, че е време да отиде до килера за куфара. Стана от леглото, облече халата. Не обу чехлите, а реши да тръгне боса. Така щеше да стъпва по-тихо.

Отиде до вратата на спалнята и внимателно я отключи. Отвори я и се огледа. Посрещна я зловеща тишина. Цялата къща спеше. Бързо намери куфара, който й трябваше, и го помъкна обратно към спалнята. Помисли си, че е толкова тежък и неудобен за носене, когато бе празен. А как ли щеше да се справи с него, когато го напълнеше?

Върна се в стаята си, без да вдигне никакъв шум. Когато затвори вратата зад себе си, усети, че е задъхана и по челото й има капки пот.

Бързо сгъна и подреди в него дрехите, които бе решила да вземе със себе си. Доста място остана празно. Поколеба се дали да вземе една от красивите нови вечерни рокли. Дори я откачи от закачалката. Ала след кратко колебание я върна в гардероба. Заминаваше за Америка тайно, като избягала от съпруга и семейството си жена. Дори да я поканеха някъде, не трябваше да приема. От утре щеше да стане жена с леко поведение, жена, живееща в грях.

Досега не бе помисляла за това. Тя, лейди Тория Гейл, щеше да живее в грях! Самата мисъл за това я накара да се почувства унизена и засрамена. Представи си с какво презрение щяха да я гледат хората. От ухо на ухо щеше да се носи шепот на обсъждащите я познати и непознати.

— Не мога, не мога да направя това! — прошепна тя с отчаяние.

Обаче минутите минаваха. Приближаваше сутринта, времето, когато Майкъл щеше да я чака. Не трябваше да разрешава в последния момент да се проявява като егоистка. Бе задължена да мисли за друг, а не за себе си. Какво значение имаха нейните страдания, след като Майкъл щеше да е щастлив? След като щеше да получи това, което искаше.

Реши, че трябва да започне да се облича. За пътуването бе избрала обикновена рокля и малка, скромна шапка. Погледна коженото палто, което Чарлз й бе подарил за сватбата. Макар да бе единствената подходяща за това време на годината дреха, не можеше да я вземе. Не можеше да избяга от брака с подаръка, който бе получила за него.

Извади едно късо вълнено палто. То не подхождаше нито на роклята, нито на шапката й, но тя не обърна внимание на тази подробност. След като бе решила, трябваше да напусне този дом колкото можеше по-скоро. Сякаш той бе протегнал пипала, които я обгръщаха, държаха здрава и молеха да не заминава. Изпитваше страх от тишината, от гласа, който така осезателно бе чула и който все още витаеше в тъмнината на стаята.

Трябваше да се махне. По-скоро. Щеше да изчака колата на ъгъла. Затвори куфара и огледа за последен път стаята. Макар да бе живяла в нея само няколко дни, я чувстваше като част от себе си. Плътната светлосиня покривка за леглото, снимката на близначките в сребърна рамка, поставена пред огледалото на тоалетката, букетът иглики от парка на замъка — всичко това бе част от нея, от миналото, което оставяше след себе си, без да знае какво има за нея в неизвестното бъдеще.

Не можа да се сдържи. Взе снимката на близначките и я пъхна в ръчната си чанта. В куфара бе сложила друга, по-голяма и по-хубава снимка. Но не можеше да остави тази. Където и да пътуваше, винаги я вземаше със себе си. Бе от преди пет години. На нея близначките бяха съвсем малки и все още по бебешки закръглени.

Сега не беше време да мисли за тях. Трябваше да ги отпъди от съзнанието си. Утре те щяха да научат какво е направила. Не можеше да понесе болката, която й причини мисълта за това. Бързо взе куфара в едната си ръка, чантата и ръкавиците в другата и излезе от стаята, като затвори безшумно вратата след себе си.

Не беше лесно да слиза на пръсти по стълбите, носеща тежкия куфар. Все пак някак се справи. Остави багажа в преддверието и отиде в дневната. Въздухът бе леко застоял и тя едва се въздържа да не отвори прозорците към градината. Отиде при писалищната маса и седна, за да напише бележка на Чарлз. Взе писалката, но й бе трудно да започне. Вгледа се в луксозната бяла хартия за писане. Отгоре бе отпечатан адресът на къщата. Сякаш бе живо същество, което й разказваше за всичко, което оставяше след себе си.

Това трябваше да бъде нейният дом, мястото, където да живее, да бъде щастлива, да има деца, да го насели с радост и безгрижие.

Разтърси глава, сякаш за да се събуди от дълбок сън. Защо всичко, което я заобикаляше се опитваше да й пречи, да усложнява живота й. Не й ли стигаше това, че й е трудно да замине, да се застави да мисли за Майкъл, а не за себе си.

Решително плъзна писалката по бялата хартия. Написа само няколко реда, но и те бяха достатъчни.

Чарлз,

Заминавам за Холивуд с Майкъл. Той има нужда от моята помощ и няма да тръгне без мен. Прости ми, ако можеш! Срамувам се от това, което ти причиних.

Тория

Без да прочете това, което бе написала, сгъна листа на две, постави го в плик, на който написа „Чарлз“. Остави го изправен до мастилницата, за да не падне и бъде видян от всеки, който влезе в стаята.

Вече бе готова да тръгне.

В момента, в който стана от стола, иззвъня телефонът. Тория затаи дъх. Сигурно не трябваше да отговаря. Нещо обаче, което бе извън нея, я накара да се пресегне и да вдигне слушалката. Ако го оставеше да звънне още веднъж, щеше да събуди някой, най-вероятно Чарлз, който щеше да слезе долу и да се обади. Това тя не трябваше да допусне.

— Ало — каза тя съвсем тихо.

— Тория, ти ли си?

Беше Ксандра. Гласът й звучеше тревожно и възбудено.

— Ксандра, какво се е случило? Защо ми звъниш по това време?

— Ох, Тория, ела си бързо вкъщи! Нещо ужасно се случи с Олга. Мисля, че е мъртва!

— Какво говориш? — едва намери сили да произнесе тези две думи.

— Падна от балкона. Той се срути.

— Защо е била там? Обясни ми по-бързо.

— Виновни са кучетата. Забравили сме да ги приберем от разходка. Бяхме си легнали, когато започнаха да скимтят. Олга ги чу, стана и отиде да види какво става. Аз се събудих, когато минаваше през стаята. После излезе на балкона. Чух я да казва нещо на кучетата. После започна да пищи. Последва ужасен трясък… и о, Тория, изтичах да видя и…

Гласът на Ксандра замлъкна.

— Опитай се да ми разкажеш всичко до края — помоли я Тория.

— Видях я долу. Лежеше на земята… камъните от балкона бяха пръснати около нея. Изтичах долу. Тя не се движеше, не говореше. Аз се изплаших и започнах да пищя. Дойде госпожа Фергюсън и я пренесе горе. Каза ми веднага да ти се обадя.

— Ксандра, първо извикай лекар.

— Това и направих. Но него го нямаше, отишъл при болно дете и никой не знае кога ще се върне.

Тория пое дълбоко въздух.

— Сега слушай, Ксандра, слушай внимателно. Сигурно си се обадила на доктор Грей, нали? Сега позвъни на доктор Джаксън. Това е по-младият лекар, нали го помниш. Ще намериш телефонния му номер в указателя, който е до телефона. Обясни му, че има нещастен случай и той ще дойде. Аз също тръгвам към замъка. Не плачи, мила, няма да се бавя. Обаче веднага след като затвориш слушалката, се обади на доктор Джаксън. Разбра ли ме?

— Да, Тория, ще направя точно това, което ми каза. Но бързай, моля те, бързай. Толкова съм изплашена…

Тория постави слушалката върху телефона и без да си спомня за куфара в преддверието, изскочи от къщата и хукна към ъгъла. С огромно облекчение видя спрялата до тротоара кола. Като я видя, шофьорът слезе и отвори задната врата. Тя почти скочи вътре.

— Карайте колкото може по-бързо! — извика тя.

— Към летището, нали госпожо?

— Никакво летище! Към замъка Линбрук!

Седна, наведена напред, и започна да му показва пътя. Намаляването на скоростта по острите завои й причиняваше непоносима агония. Представяше си рухващият балкон и падащата заедно с камъните Олга.

От години бе пропукан. Често си говореха, че трябва да бъде укрепен, но както всичко в замъка Линбрук и до него все не стигаше ред. С всяка изминала зима пукнатините ставаха по-дълбоки.

Под този прозорец изобщо не трябваше да има балкон. Това бе едно от недомислията на дядо им, който бе любител на всякакви допълнения. И Ксандра, и Олга знаеха, че е опасен. Често някой от прислугата се осмеляваше да забележи, че от него някой непременно ще си счупи главата.

Сигурно сега най-после щяха да го поправят. Макар да беше твърде късно.

Струваше й се, че колата едва пълзи.

— Не може ли по-бързо? — попита нетърпеливо тя.

— Карам с повече от осемдесет километра в час, госпожо — отговори обидено шофьорът.

— Опитайте малко по-бързо, моля ви! Вкъщи е станал нещастен случай и трябва да стигна колкото е възможно по-бързо!