Барбара Картланд
Изстрадано щастие (3)

Трета глава

Чарлз каза на шофьора да спре при портала. Беше прекрасен ден. Заскрежената земя блестеше на слънцето. Топло и златно, то сякаш обещаваше приближаването на пролетта. Искаше да се поразтъпче пък и да избегне друсането по алеята до замъка.

— Извади всичко от багажника и го отнеси в кухнята на госпожа Фергюсън — каза на шофьора.

Тръгна по алеята с лека усмивка. „Всичко от багажника“ се състоеше от огромен бут шунка, цяло парче кашкавал, домашно приготвен пай с месо и голям буркан гъши пастет. След първата му визита Чарлз откри, че не е трудно да стане постоянен посетител на замъка Линбрук. Просто се самопоканваш и тръгваш.

След две — три посещения вече го приемаха едва ли не като член от семейството. Подготовката за първата му визита повече не се повтори и сега нямаше основание да се страхува, че ще му откажат гостоприемство.

Скоро след първия обяд със семейство Гейл Чарлз се обади на Майкъл и му каза, че би желал да хвърли още един поглед на изобретението му. Разговорът им не беше много лесен, отговаряха му едносрично. Той обаче реши да бъде настоятелен и просто го уведоми, че ще бъде в замъка за следобедния чай. Случи се така, че закъсня и в знак на гостоприемство успяха да му предложат само чаша студен и съвсем слаб чай.

Обаче видя Тория и си призна честно, че това му е повече от достатъчно.

Последваха нови посещения. Отначало използваше за извинение срещите си с Майкъл. Постепенно престана да се преструва и пред членовете на семейството, че неговото изобретение представлява някакъв интерес. Истината бе, че Тория го привличаше в замъка като магнит. Чарлз обаче бе твърде въздържан, за да си разреши да й признае, че идва заради нея.

Всъщност Чарлз Драйтън представляваше странна смесица от елегантна смелост, когато се налагаше да действа, и смущаваща резервираност, когато се касаеше за собствените му емоции и чувства. Понеже бе твърде великодушен, скоро откри, че повече от всичко искаше семейство Гейл да му разреши да им помогне.

Не беше трудно да разбере, че крещящата бедност бе тяхното ежедневие. Фактически графът беше банкрутирал. Даже най-необходимото, което се отделяше за дъщерите му, бе твърде много за възможностите му. Същото бе положението на Майкъл и сестра му Летис. Цяло чудо бе, че все още успяваха да оцелеят. Най-разумно щеше да бъде да напуснат замъка и да се разделят с това, което бе останало от имението. Ала Чарлз съзнаваше, че това бе техният дом от поколения и да се разделят с него означава да загубят самите корени на своето съществуване.

Въпреки всичко нещо трябваше да се направи, и то колкото може по-бързо. Какъв бе начинът да ги убеди, че иска да им помогне, и как да го направи, това бе един проблем, над който постоянно си блъскаше главата.

Най-напред трябваше да преодолее съпротивата на Майкъл. Знаеше, че докато не приеме неговото изобретение, за което се увери, че наистина е абсолютно негодно, нямаше да може да го накара да приеме каквото и да било. Без да може да разбере по какви причини, Майкъл се отнасяше изключително грубо към него. Антипатията му не можеше да бъде сбъркана с нищо друго, съдейки по начина му на поведение и нескритата враждебност в гласа му.

Майкъл забравяше вътрешните си терзания, каквито и да бяха те, само когато се говореше за техническите аспекти на астронавтиката. Тогава бръчките от намръщеното му лице изчезваха и той проявяваше жизненост и заинтересованост. Тогава можеше да се открие, че притежава чар и непреодолима привлекателност. Чарлз определи отношението си към младежа като негативно. Въпреки това трябваше да му намери работа. Това означаваше да помогне в издръжката на домакинството, а по такъв начин — и на Тория.

Беше размишлявал върху финансовите затруднения на семейство Гейл по целия път от Лондон до имението. Като слезе от колата, за пореден път констатира, че порталът може да се срути всеки момент. Макар и овехтял, той имаше архитектурна стойност и би било жалко да се разруши поради немарливост и невъзможност да бъде поддържан.

Почти бе отминал, когато на едно от хералдическите животни, които се извисяваха от двете страни като странни пазачи, отдавна загубили главите и лапите си, забеляза бележка. Взе я и се усмихна. Върху измачкан лист хартия с червен и син молив изпъкваха думи, написани с печатни букви от неуверена детска ръка:

ЕЛАТЕ ПРИ СВЕЩЕНИЯ ИЗВУР. ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ ИЗЛЕКУВАН ОТ РИВМАТИЗЪМ, АРТРИТ И ВСИЧКИ БОЛКИ. ЦЕНА: 6 ПЕНСА.

Чарлз се усмихна на правописа и тръгна бавно по алеята. След известно разстояние на едно дърво видя картонена стрела, оцветена в същите цветове, която сочеше към тясна пътечка, криволичеща между гъсти лаврови храсти. След като повървя, Чарлз се озова в един гъст, неподдържан шубрак, от който стърчаха няколко шотландски ели, отдавна нуждаещи се от подрязване.

Продължи да върви по пътеката, докато чу зад себе си гласове. С лекота се скри зад гъстите храсти и погледна. По същата пътечка вървяха две жени. Бяха пълнички, на средна възраст и наметнати с шотландски шалове. От разговора им разбра, че следват указанията на стрелите. Едната каза с американски акцент:

— Хайде, Бети, не се отказвай. Трябва да намерим този свещен извор. По този начин моето изследване за свещените места в Англия ще стане по-пълно.

Те подминаха скрилия се в храстите Чарлз. Той изчака малко, за да се отдалечат, излезе от прикритието си и ги последва. Скоро чу разговор, в който ясно се различаваше гласът на Ксандра. Направи още няколко крачки. Сега вече можеше спокойно да вижда какво става пред него, без самият той да бъде забелязан.

На малко разчистено място, заобиколено от ели, направо в камъка имаше нещо като малък водоем. В края му се издигаше статуя или по-точно — това, което бе останало от изображението на богиня, държаща в ръцете си рога на изобилието. Сигурно някога от рога на изобилието е струяла бистра изворна вода. Навярно това бе типично викторианското виждане за така наричаните по онова време „градини на удоволствията“.

До каменното басейнче стояха Ксандра и Олга, облечени във вечните си поли и пуловери. Като по-красноречива Ксандра обясняваше на двете дами вълшебните лечебни свойства на водата, а Олга търпеливо чакаше с дървена кутия в ръцете си.

— Тази вода може да излекува всичките ви болести — убеждаваше тя американката.

— Вие откъде знаете?

— Ние живеем тук и знаем всичко, което се говори за чудодейната сила на този извор.

— Това е наистина интересно — отбеляза презокеанската гостенка.

Нейната компаньонка обаче изглеждаше настроена скептично.

— Тази скулптура и всичко останало не е достатъчно старо, най-много да е на стотина години.

Ксандра я погледна възмутена.

— На много повече е, ако искате да знаете. Със сигурност зная, че когато започнали да строят замъка, всичко вече е било на това място. А строежът е започнал при първото идване на норманите в Англия.

— През 1066 година! — възкликна американката със страхопочитание в гласа.

— Точно така. Напълно е възможно това място да е лекувало хората още когато са ходели в Кентърбъри.

— Но това не е пътят за Кентърбъри — не се съгласяваше опърничавата им сънародница.

— Тогава са се заселвали не само в Кентърбъри — не се предаваше малкото момиченце. — Не можете ли да си представите как хора, яздещи коне, идват да пият от свещената вода на извора? Даже мисля, че в замъка има една картина с изобразени на нея хора, които се лекуват точно на това място.

— Колко вълнуващо! — ахна американката. — Ще опиша всичко това в книгата си. А не знаете ли случайно на кой светия е посветено изворчето?

— На света Тереза — намеси се за първи път в разговора Олга.

— Но тя е сравнително нова светица — не можа да скрие учудването си американката.

Ксандра разбра, че Олга изпадна в неловко положение. Тя се огледа наоколо и възкликна с глас на момиченце от църковен хор.

— Вижте, идва едно куцо момченце. Сигурно иска да опита вълшебната сила на извора.

Като че ли досега бе чакало реда си, на празното място с накуцване се появи едно момченце. Чарлз си спомни, че го бе виждал да надзърта през задната врата на замъка. Беше на осем — девет години. Подпираше се на нещо, което би трябвало да е патерица, но Чарлз разпозна стик за крикет. Без да обръща внимание нито на близначките, нито на двете жени, то се приближи до края на водоема. Наведе се благоговейно и с шепи загреба от тинестата вода. Отпи само две-три глътки, захвърли предполагаемата патерица и се изправи.

— Излекуван съм — констатира то с безизразен, но уверен глас.

— Излекуван? — не можеше да повярва американката.

— Бях куц, а сега мога да вървя — обясни момчето.

Англичанката хвана приятелката си под ръка и й каза:

— Да си тръгваме. Тези деца тук разиграват някакъв странен театър.

Ксандра объркано погледна първо едната, после другата посетителка.

— Не ви ли хареса?

— Мисля, че това, което видяхме, е повече от достатъчно. Хайде да тръгваме — каза англичанката.

Приятелката й изглеждаше по-добродушна и колебливо запристъпя на едно място.

— Още не сме си платили шестте пенса. И съм сигурна, че тези прекрасни деца дават всички пари, които съберат, за някакво много добро дело.

— Права сте, госпожо. Даваме ги на бедните — побърза да се съгласи Ксандра.

— Това е чудесно — отговори жената, събра всички сребърни монети, които намери в чантата си, и ги подаде на Ксандра. После забърза след вече тръгналата обратно по пътеката англичанка.

Когато я настигна, първата се спря и като се обърна към нея, й каза:

— Сигурна съм, че попаднахме на някакви измамници. Не мислиш ли, че трябва да съобщим за тях в полицията?

— Може би не са. Та самите те приличаха повече на истински ангелчета, отколкото на някакви измамници.

Чарлз се питаше дали не е по-добре да излезе от скривалището си и да им върне шестте пенса. Ала в този момент чу да се разиграва нова сценка.

— Трябва да получа три шилинга — казваше така успешно излекуваното момче.

— Ние обещахме да ти дадем една трета от това, което съберем. Една трета от седем шилинга не прави три.

— Тогава два шилинга и шест пенса — отсече момчето.

— Толкова ли е една трета? — попита Ксандра. — Защо не почакаш малко да го сметна и аз?

— Или ще ми дадете двата шилинга и шестте пенса, или повече няма да ви помагам.

— Колко прави седем шилинга, разделени на три? — обърна се Ксандра към сестра си.

— Аз ще ти кажа — намеси се Чарлз и излезе от храстите.

Ксандра го видя и веднага възкликна радостно.

— Чарлз, колко хубаво, че си ти. Нали ще ни кажеш точния резултат?

— Два шилинга и четири пенса — отговори той с готовност.

— Ето, знаех си, че не са два шилинга и шест пенса. Значи ще получиш два шилинга и четири пенса и нито пени повече — обърна се тя към техния съучастник.

— Два и шест или без мен — настоя на своето момченцето.

— Но това е чисто… как се казваше точно, Чарлз?

— Чисто изнудване — подсказа й той, после се обърна към Джими. — Боя се, че за днес свършихте. Сега вземи тези пет шилинга и отиди да махнеш бележката от портала.

Джими грабна парите и изчезна на мига.

— А сега, Ксандра, би ли ми обяснила какво значи всичко това?

Тя го погледна леко смутена и започна да обяснява:

— Това е свещен…

— Вече го чух. Но не зная дали вие чухте, че англичанката предложи на приятелката си да отидат в полицията и да разкажат за вас.

— Казах ти, че това е грешно. Сега може да ни се случи нещо ужасно — разтревожи се Олга.

— Не мисля, че трябва да се безпокоиш толкова много — побърза да каже Чарлз като вида, че Олга наистина се разстрои. — Американките обикновено са с добри сърца. Ако не е така, едва ли би ви дала цели седем шилинга. А сега искам да зная какъв е този театър.

Ксандра умолително докосна ръката му.

— Опитваме се да спечелим някоя и друга пара.

— Това е съвсем ясно. Но защо?

— За да помогнем на татко и Тория. Снощи ги чухме да си говорят, че ако замъкът беше в първоначалния си вид, бихме могли да го отворим за посещение на туристи и по този начин да се отървем от материалните затруднения. Той обаче е завършен много по-късно и никой не се интересува от образци на лоша викторианска архитектура. Тогава ние с Олга дълго мислихме и решихме, че бихме могли да открием нещо много старо и… интересно. Като например свещен извор. Освен това Олга веднъж си поряза пръста и като го потопи във водата каза, че повече не усеща нищо.

— Права си — прекъсна я Олга. — Наистина не усещах нищо. Водата беше толкова студена, че той замръзна.

— Както и да е — продължи да разказва Ксандра, — за да сме по-убедителни взехме Джими. Но той не игра много добре, нали?

— Едва ли е успял да убеди някого в чудодейната сила на свещената вода — усмихна се Чарлз.

— Не постъпихме добре — каза сериозно Олга. — Беше като светотатство, като подигравка с мечтите.

— Мисля, че трябва да престанете с това представление. Може да имате неприятности с полицията. По-добре да помислим за по-добър начин за печелене на пари, вместо да се опитвате да ги измъквате от нищо неподозиращите наивници.

— Ужасно съм разочарована — въздъхна Ксандра. — Толкова се надявахме да помогнем на татко. Цели нощи лежахме будни, докато измислим историята със свещения извор.

— Може би ще се утешите с това — извади от джоба си кутия с шоколад и я подаде на момиченцата Чарлз.

— Ти си истински ангел, Чарлз! — възкликна Ксандра. — Олга, вземи си, това са от твоите любими бонбони.

Олга поклати отрицателно глава.

— Чарлз, моля те, накарай я да опита поне един. Сега дни наред ще се самонаказва и няма да иска да хапне нищо само защото си въобрази, че сме се подиграли с нещо свято — обърна се Ксандра с молба в очите към него.

— А сега ме чуйте добре и двете — каза Чарлз. Не можеше да устои на молбата в гласа на Ксандра. — Това, което сте направили, не е толкова лошо. Олга само държеше празната кутия и не каза нищо. Така че не може да бъде обвинена в опит да подмами невинни и нищо неподозиращи туристи. Също така няма нищо лошо в това да се разиграват религиозни сценки.

При думите му личицето на Олга се проясни и тя каза тихо:

— Значи аз мога да си взема един бонбон.

— И то колкото може по-бързо, защото скоро Ксандра ще изяде всичките — пошегува се той.

Така, бъбрейки и черпейки се един друг с шоколадови бонбони, тримата стигнаха до замъка. В хола ги посрещна госпожа Фергюсън.

— Толкова съм ви признателна за нещата, които донесохте, сър — каза тя с искрена благодарност в гласа. — Тази шунка е истинска прелест. Да не говорим, че от месаря няма и следа и главата ми се беше подпалила с какво да ги нахраня.

— Тогава ще вечеряме шунка — побърза да предложи Чарлз.

Близначките пъхнаха един шоколадов бонбон в устата на госпожа Фергюсън, за да я накарат да млъкне, и изчезнаха по посока на стаята си.

Чарлз отвори вратата на дневната и влезе вътре. В другия й край до прозореца бе седнала Тория. Пристъпи безшумно и когато се приближи съвсем, видя, че плаче. Бе късно да се върне и затова замръзна смутено на едно място, като прошепна:

— Тория!

Тя се стресна и го погледна с невиждащи очи, от които сълзите се стичаха по мокрите бузи. В целия й израз имаше нещо толкова трагично, че той забрави собствената си стеснителност.

— Тория, мила моя, какво те е разстроило? — попита нежно той.

— Ах, това си ти, Чарлз — отговори тя.

Не съзнаваше, че гласът й изразява едва забележимо разочарование. Сякаш бе чакала не него, а някой съвсем друг.

— Какво се е случило? — настоятелно повтори той въпроса си.

— Нищо.

Тя извърна лицето си от него, сякаш не можеше да издържи на погледа му.

— Нещо сигурно не върви както трябва — прозвуча загрижено гласът му. После добави почти шепнешком: — Сигурно е свързано с пари.

— Да — отговори Тория с облекчение, че не се е наложило да обяснява.

Чарлз приседна до нея.

— Чуй ме, Тория — започна той. — Аз съм богат, противно богат. Няма ли да ми позволиш да ти помогна? Не можеш ли…?

Той неочаквано млъкна. После продължи с изненадваща решителност.

— От първия момент, в който те видях, пожелах да се оженя за теб. Мислиш ли, че би могла да мислиш за мен като за твой бъдещ съпруг?

Настъпи гробно мълчание. След доста дълго време, без да го погледне, тя му подаде дясната си ръка. Той я пое благоговейно с двете си длани.

— Това ще реши всички проблеми — каза тя едва чуто. Пръстите му се впиха болезнено в китките й. Тя обаче не се отдръпна. Вместо това неочаквано се обърна към него и го погледна в очите. Сякаш безмълвно го питаше нещо, от което нямаше никаква представа. Сякаш самото му лице й вдъхваше някаква увереност и спокойствие. След още малко време тя повтори:

— Да, това ще реши всички проблеми. Ти сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Това означава ли, че приемаш предложението ми? — попита той на един дъх.

Чувстваше се сякаш бе в самолет, който стремително пада, а той не може да направи нищо, за да се спаси. Не можеше да си поеме дъх. Изведнъж усети ръката на Тория върху устните си и се чу да казва:

— Дори в най-смелите си мечти не съм мислил, че би се съгласила. Не мога да повярвам на щастието си.

Преди Тория да успее да му отговори, вратата се отвори и в стаята нахлуха двете близначки.

— Обедът е готов. Тория, знаеш ли, че има шунка? Чарлз е донесъл страшни лакомства. Шунката сигурно е направена от бута на най-голямата свиня в света. Татко толкова ще се зарадва, той умира за шунка.

Тория бавно стана и Чарлз се запита дали всичко това, което се бе случило, не бе сън. Наистина ли бе държал ръката й в своята?

— Моля те засега не казвай нищо — прошепна му тя незабелязано.

Чарлз кимна с глава. В това време влезе и Летис, която се приближи до него, за да го поздрави.

— Никой не ми е казал, че сте дошли — погледна тя с укор Тория.

— Едва ли някой е знаел за моето идване. По това време обикновено съм в министерството, но успях да избягам като недисциплиниран ученик. Денят е толкова хубав, че трудно можеш да се задържиш в затворената канцелария.

Докато отиваха към столовата, към тях се присъедини и лорд Линбрук. На масата остана само едно незаето място — на Майкъл. Когато домакинът погледна въпросително към празния стол, Летис попита Тория:

— Знаеш ли къде е Майкъл?

— Излезе — отговори тя.

— Не знаеш ли къде отиде?

В отговор Тория само сви рамене, а и Летис не настоя за отговор.

Когато приключиха с обяда, Летис предложи на Чарлз да се поразходят. Той мислеше само как да остане насаме с Тория, но тя не каза нищо. Всички отидоха в дневната, където близначките пуснаха на грамофона една от новите плочи, които Чарлз им бе донесъл при предишното си посещение. Музиката беше толкова силна, че известно време бе невъзможно да се води нормален разговор.

От вниманието на Чарлз не убягна фактът, че Тория бе неспокойна. Първо седна на едно кресло до камината, после стана и нервно отиде до прозореца. Постоя там само няколко минути и се приближи до писалищната маса. След това се върна при камината. Той бе щастлив, че може да я наблюдава. Толкова изящни и грациозни бяха движенията й. Слънчевите лъчи превръщаха косите й в течно злато. Красотата й му причиняваше почти физическа болка.

Явно бе, че е угрижена. Нещо не й даваше мира и той реши, че това се дължи на решението, което бе взела точно преди обяда. Може би и тя искаше да остане насаме с него. Това желаеше и той, но не знаеше как да го постигне, когато всички бяха около тях.

Едва ли Чарлз можеше да предположи, че загрижеността й бе предизвикана от това, че не бе в състояние да определи собствените си чувства и възприятия. В мозъка й звучеше едно име, удряше неистово като чук главата й: „Майкъл! Майкъл! Майкъл!“

Дните след като той й откри любовта си се бяха превърнали за нея в един безкраен кошмар. Любовта му бе такава, че го унищожаваше като личност, правеше го по-жалък от когато и да било.

Дотогава Тория не бе осъзнала колко близки са с Майкъл във всяко едно отношение. Вярно, че го приемаше като брат, но привързаността, която изпитваше към него, съвсем не можеше да се нарече братска. Дълбоко в себе си тя усещаше, че между тях съществува някаква невидима връзка, която почти я заставяше да отговаря на чувствата му, независимо дали иска или не.

След първата целувка Майкъл никога вече не се опита да я докосне. Сякаш след като разкри любовта си към нея, у него се вселиха стотици дяволи, готови да я разкъсат. Един след друг дните се нижеха жалки и безнадеждни. Самият ход на времето й причиняваше болка, носеше й само мрак и тъжни мисли.

Трябваше да признае, че характерът на Майкъл е не само труден, но и проклет. А може би, мислеше си тя, причината е в нейното поведение. Опита се да поговори с него, но всички опити за разумен разговор свършваха винаги с изпадането на Майкъл в ярост или в най-дълбоко отчаяние. Никога не успя да достигне душата му, да му помогне да разбере самия себе си.

Най-много се учудваше на това, че в къщата никой не забеляза какво се бе случило. Дори сестра му Летис, която не само го обичаше и познаваше, но на моменти изпитваше и ревност към него. Понякога й се струваше, че с Майкъл се намират на безлюдна, ничия земя, зареяна между миналото и настоящето, без да могат да намерят бъдещето.

Именно в тази безлюдна земя, изгаряни от бушуващите в душите им страсти, те се движеха като автомати от един ден в друг, само за да отидат да се нахранят, да се разходят, да легнат да спят. Привидно се държаха като обикновени, спокойни хора, но душите им плуваха в мистично съществуване, което никой от околните не забелязваше.

— Майкъл, не можем да продължаваме така — каза му няколко пъти Тория. — Ако всичко това не ни убие, то къде ще ни заведе? Какво ще стане с нас? Твърдиш, че ме обичаш, а в същото време казваш, че никога няма да представляваме нещо повече един за друг от това, което сме сега. Така не можем да живеем и ако не можем да се оженим, тогава какво ще правим?

— Мислиш ли, че ако знаех, нямаше да ти кажа — отговаряше раздразнено Майкъл.

— Защо не направим нещо?

— Майкъл имаш ли някакво предложение? — почти изкрещя тя.

Тория знаеше, че при това окаяно финансово положение и дума не може да става за евентуален брак. Спомни си деня, в които се разрази неприятна свада.

Майкъл бе получил трето напомняне да плати сметката за някакви материали, които му бяха необходими за прототипа на изобретението и които бе поръчал. Имаше и писмо, с което го предупреждаваха, че ако не плати в определения срок, ще го дадат на съда. Майкъл нямаше никакви пари и въпреки гордостта, му се наложи да попита чичо си не би ли могъл да му помогне.

Лорд Линбрук сам имаше на бюрото си повече от достатъчно неплатени сметки и му отговори не съвсем вежливо.

Не е трябвало да поръчаш това, което не си в състояние да платиш, момчето ми — отговори той рязко на отправената молба.

— Ще ти върна парите веднага, след като получа чека си в следващия месец — настоя Майкъл.

— Добре, явно ще трябва да платя сметката — съгласи се е нежелание чичо му, после я взе и внимателно я разгледа. — Всичко това ти беше необходимо за изобретението. Бих искал да зная какво каза за него Драйтън. Ще го ползва ли или не.

— Оказа се, че то не може да му влезе в работа — отговори още по-сковано младежът.

— Няма да влезе в работа ли? — повтори лорд Линбрук. Тогава какъв е смисълът да губиш пари и време за него? Боже мой, Майкъл, все трябва да намериш нещо, с което да се заемеш, за да си изкарваш честно хляба.

Майкъл се засегна дълбоко от тези думи. Когато малко по-късно намери Тория в дневната, даде воля на яростта си.

— Единственото нещо, което мога да направя в така създалото се положение, е да се продам и то колкото може по-скъпо. Остава ми само да отида да поискам ръката на Сюзан Бътлър.

— Но ти не можеш да се ожениш за „Тилифон и фото“, Майкъл. Ще бъдеш ужасно нещастен, а нея ще направиш жалка. Освен това не я обичаш.

— От къде ти е влязло в главата, че любовта и бракът имат нещо общо? Обичта ми към теб е най-прокълнатото нещо, което ми се случи. На всичко мога да устоя, но не и на нея.

— Защо трябва да си причиняваме болка с такива според мен, излишни думи?

— Защо от тях трябва да те боли? Ти, красивата лейди Тория Гейл можеш да се омъжиш, за когото пожелаеш. Като мен можеш да се продадеш възможно най-скъпо. А аз нямам намерение да оставам повече в този дом. Нямам нужда от милостиня.

След тази тирада той се изсмя като луд и напусна стаята, оставяйки Тория обляна в сълзи. Чувстваше се по-самотна от когато и да било. Когато Майкъл й каза, че я обича, вместо да я направи щастлива, това отне смеха й, собственият й дом се превърна в смразяващо кръвта място, в което съществуваха само гневът и постоянните сцени с Майкъл.

И когато мракът на жалкото положение, в което се бе оказала и което я бе оставило сляпа за всичко останало около нея, тя изведнъж видя до себе си Чарлз. Той изглеждаше силен, разумен и сигурен. Точно такъв човек й трябваше — човек, при когото можеше да приюти като в защитено от бури пристанище изтерзаната си душа.

Тя си спомни, че той идваше в замъка просто, без излишна суетня. Носеше храна и беше добър с близначките, подобряваше настроението на баща й. Когато й предложи да се омъжи за него, я привлече не богатството му, а простият факт, че се появи като спасителен пояс, за който можеше да се улови по време на силна буря и да устои на заплашващите да я погълнат вълни.

„Наистина, един брак с него би решил всички проблеми“ — помисли тя с изтощения си мозък. Щеше да напусне замъка и Майкъл можеше да остане да живее в него, без да се измъчва от нейното присъствие. Той не можеше да тръгне просто така по широкия свят. Замъкът на чичо му бе единственото сигурно място, на което можеше да разчита. Бедният Майкъл!

Внезапно изпита към него нещо като майчина обич към болно дете, което ти е по-мило от всички здрави и жизнерадостни деца на света. Именно слабостта на Майкъл я караше да се чувства отговорна за него. Той просто не можеше да се грижи сам за себе си.

Тя беше по-различна. Имаше приятели, притежаваше здрав разум и много чар, които винаги щяха да й помогнат да се приспособи и към най-трудната ситуация. Да, тя трябваше да се грижи за Майкъл, защото той никога не би могъл да го направи.

Когато обедът приключи, тя започна да се мотае безцелно с тайната надежда, че Чарлз ще си отиде. Искаше да го няма, когато Майкъл се прибере. Бе сигурна, че е отишъл да направи предложение на Сюзан Бътлър. Тя от своя страна ще му каже за решението си да се омъжи за Чарлз. Сигурно нямаше да му стане приятно. Но щеше да разбере колко проблеми щеше да разреши този брак.

Погледна през стаята към дивана, където бе седнал Чарлз, заслушан в музиката от грамофона. Той изглеждаше толкова спокоен, самото му присъствие й вдъхваше увереност. Никога не бе го чула да повиши тон, да се ядоса или да изрази недоволство от каквото и да било. Никога не се мръщеше. Но даже и да го правеше, това нямаше да я засяга, тъй като не го обичаше. Обичаше Майкъл, който бе изхвърчал разярен и гневен от къщи, оставяйки я да рони горчиви сълзи.

— Къде ли може да е отишъл Майкъл? — неочаквано попита Летис. — Никога не е пропускал обяда.

— Може би размишлява над някое ново изобретение — предположи Ксандра и внезапно се обърна към техния гост. — Чарлз, ще откупиш ли изобретението на Майкъл? Много време ти отне вземането на решение, а на нас ужасно много ни трябват пари.

— Даже да исках, не бих могъл да го направя, дете. Не е и моите компетенции. Решенията се вземат от министерството. Уведомих ги за разработката на Майкъл, но в момента тя не е сред тези, към които те проявяват интерес.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма никаква надежда? — попита Летис.

— Така, както стоят нещата в момента, се боя, че отговорът ми е да — каза откровено Чарлз. — Трябва да поговоря с Майкъл дали не би могъл да го усъвършенства.

— Той ще бъде отчаян. Всичките му надежди бяха свързани с това изобретение — продължи Летис.

— Мисля, че от известно време Майкъл знае, че Чарлз няма да използва неговото изобретение — намеси се Тория.

— Но това не е честно! — възмути се Летис.

— Кой е казал, че на този свят съществува честност? — попита Тория. — Не виждате ли, че той е устроен съвсем различно за различните хора?

Горчивината в гласа й накара Чарлз да стане от мястото си и да отиде при нея.

— Не се безпокой, ще се погрижа за Майкъл.

— От теб той няма да приеме нищо.

— Ще помислим как да го устроим. Единственото, което искам, е да не се тревожиш за нищо.

Тория го погледна. Беше много по-висок от нея, главата й стигаше едва до рамото му.

— Ти си много добър човек, Чарлз — каза тя, без да се замисли.

— Искам да съм наистина добър не само с теб, а и с всички, които са ти скъпи.

— Да, но не е лесно човек да бъде добър с Майкъл.

— Ще намерим начин и за това — отговори той с увереност, която като че ли не бе съвсем искрена, после добави: — Не можем ли да отидем някъде, където ще бъдем сами. Искам да поговоря с теб.

— Няма къде — отговори тя с колебание. — Освен това този следобед съм заета…

— Искаш ли да си вървя? Ще ми разрешиш ли да се върна за вечеря? Или може би предпочиташ да ти изпратя кола, която да те вземе, и да вечеряме в Лондон?

— По-добре да вечеряме в Лондон. И, Чарлз, нека се оженим колкото може по-бързо!

— Кога — утре или вдругиден? — попита той и в очите му заигра весело пламъче.

Тория се усмихна, макар тревогата да остана в очите й.

— Някъде в края на следващата седмица. Нали няма нужда да правим голяма сватба? Би ли могъл да вземеш специално разрешение или каквото трябва?

— Точно с това ще се занимавам днес следобед. И довечера ще избереш този ден, който поискаш.

— Денят няма значение. Само да е по-скоро.

Чарлз не посмя да я попита защо толкова бърза. Грамофонът гърмеше, а от отсрещната стена Летис ги наблюдаваше с присвити очи.

— Довечера ще имаме достатъчно време да поговорим за всичко. А сега бих искал да зная дали ми позволяваш да се обадя на майка си и да й кажа, че сме сгодени?

— Разбира се, че можеш да й кажеш.

— Тя ще поиска да се запознае с теб. Ако ти нямаш време да отскочим до Устър, ще я помоля тя да дойде в Лондон.

— Благодаря ти — каза Тория и от начина, по който го каза, пролича, че тя иска Чарлз вече да си тръгва.

— Тогава довиждане. Ще пратя колата да те вземе към седем.

— Това е добре. Довиждане, Чарлз.

Тория едва го погледна, прехвърли крака през перваза на прозореца и скочи навън в градината. Тръгна между едва забележимите лехи с цветя към парка. Чарлз се обърна към другите в стаята.

— Време е да си тръгвам — каза той на Летис.

— Ще те изпратя — стана тя и тръгна с него към вратата. В този момент близначките разбраха, че той си тръгва, и затичаха към него с молби да остане. Той обаче твърдо каза довиждане на всички и си тръгна.

В това време Тория вървеше бавно и безцелно из парка. Както често напоследък, си мислеше дали през цялото време е обичала Майкъл, без да го осъзнава, или това, което изпитваше към него, не беше никаква любов. Сигурно обаче тези пламъци, които й причиняваха болка, не можеха да бъдат нещо друго, освен пламъците на любовта.

Изведнъж забеляза Майкъл. Той вървеше точно срещу нея, разгърден и гологлав. В ръцете си държеше една пръчка, с която шибаше клоните на дърветата и храстите, край които минаваше. Напъпилият връх на една шипка се пречупи под безмилостния му удар. Сякаш размахваше сабя срещу враговете си. Тя не можа да сдържи усмивката си, толкова типични за него бяха тези необуздани изблици на чувства.

Най-после Майкъл я забеляза. Пропусна да улучи поредното клонче и замръзна в поза на красноречиво предизвикателство. Тя вървеше все по-бързо и по-бързо, накрая почти затича. Стигна до него, пое дъх и опита да заговори колкото може по-спокойно.

— Пропусна обяда, ала се надявам госпожа Фергюсън да ти е запазила нещо за хапване.

— Вече обядвах — отговори кратко той.

Тория усети как нещо смрази сърцето й.

— Къде? — попита на глас, въпреки че се досещаше.

— У Бътлърови.

— Значи наистина отиде там?

— Казах ти и го направих.

И двамата мълчаха дълго време. Тория се бе обърнала и сега вървяха съвсем бавно един до друг. Пред тях постепенно започна да се появява замъкът с грозните си викториански кулички, които се открояваха на фона на бледото небе.

— Ако искаш да знаеш нещо повече, бих ти казал, че се сгодих за Сюзан Бътлър.

— Аз също се сгодих. Ще се омъжа за Чарлз Драйтън.