Барбара Картланд
Изстрадано щастие (10)

Десета глава

Къщата беше чудесна. Тория не си бе представяла, че ще бъде очарована от момента, в който влезе през входната врата.

Всичко бе като в куклен дом на два етажа. От столовата се излизаше в малка градинка, която грееше от цъфналите бели и жълти маргарити. Таваните на стаите не бяха много високи, но за сметка на това прозорците изпълваха почти цяла една стена. Дневната бе обзаведена така, че да създава весело настроение на хората, които щяха да се отпуснат в големите удобни кресла.

Обаче помещението, което я накара да затаи дъх, бе нейната спалня. По-изящна стая не бе виждала. Бледосините копринени тапети и тежките завеси с цвета на морските корали бяха идеална рамка за златистите й коси, за нейната типична английска бяло — розова красота. Чарлз й бе казал, че стаята била обзаведена специално за нея. Но това се виждаше още от пръв поглед.

— Как успя да уредиш всичко да бъде готово за толкова кратко време? — попита тя с блеснали очи.

— Нека това да остане моята малка тайна — усмихна се той. — Все пак мога да ти кажа, че трябваше доста да се потрудя.

— Вярвам ти.

— Когато се запознахме, къщата бе полуобзаведена — започна да обяснява той. — Както вече ти казах, купих я от Рони Рутам. Той я бе построил специално за жена си, която — излишно е да отбелязвам — обича извънредно много. Неочаквано бе изпратен на работа в чужбина за по-продължително време, всъщност той е един от новоназначените ни посланици в чужбина. Покани ме на вечеря по случай назначението си. Каза ми, че обича новата си къща толкова много, че не би могъл да понесе в нея да живее чужд човек. И ме попита защо не я купя аз, все някой ден съм щял да се оженя. Спомням си как се смяхме на неговите думи. Признах му, че от войната насам живея в същия малък апартамент, че теснотията ми е омръзнала до смърт… И я купих. Много скоро след това се запознах с теб и се оженихме. Сякаш всичко това ми е било писано.

Тория се засмя.

— Не зная доколко в покупката ти има нещо съдбовно или просто си решил, че след като имаш къща, трябва да си намериш и съпруга, която да се грижи за нея.

Докато се шегуваше, тя си помисли защо ли бе решила, че непременно ще намрази къщата на Чарлз, защо бе така твърдо убедена, че няма да я чувства като свой истински дом. По-късно същата вечер, когато се отпусна в изящната дневна, след прекрасна вечеря в обширната столова, реши, че това е наистина една идеална къща, която тя много харесва.

По-голяма част от мебелите бяха подарък от майката на Чарлз. Почти всеки от тях бе уникат, но не само заради стойността, а преди всичко заради красивата си изработка. Грижите, които бяха полагани с много обич от много поколения, ги правеха стари, добри семейни приятели.

Преди още да стане време да се оттегли в спалнята си, тя с удоволствие разбра, че нямаше къде да се скрие от омаята на новия си дом. Просто се влюби в него. Каквито и чувства да изпитваше към Чарлз, тя вече бе дълбоко привързана към къщата, която той й бе осигурил.

По-късно вечерта, когато се приготвяше за лягане, през ума й мина мисълта, че се чувства много по-щастлива, отколкото, през който и да е друг период след сватбата. Както обикновено обаче Майкъл бе успял да й развали и тази вечер. Чака, чака да се обади, както се бяха договорили, но телефонът мълчеше. Когато старинният стенен часовник в хола удари десет, тя не се бе стърпяла и бе казала на Чарлз:

— Искам да се обадя вкъщи, за да узная как са всички там. Нали не възразяваш?

— Разбира се, че не — възкликна той. — Ще набера номера вместо теб.

Той отиде до писалището, поставено в една ниша до прозореца, и вдигна слушалката. Тория го наблюдаваше със затаен дъх. Изразът на лицето му бе сериозен, но и той като нея тази вечер не изглеждаше нещастен. За първи път откакто се бяха оженили се запита колко ли нещастен го бе направила с факта, че обича Майкъл. Дали не се бе отнесла ненужно грубо с него?

Надяваше се, че той не е толкова лесно уязвим емоционално. Той бе тих, спокоен и разумен. Имаше ли тя право поради това, че имаше железен самоконтрол, да приеме, че чувствата му не се отличават с особена дълбочина, че не може да бъде лесно обиден? Изпита огромно желание да протегне ръката си към него и да му каже: „Ела, седни до мен, Чарлз. Нека да поговорим за нас двамата“.

Ала й бе невъзможно да произнесе тези думи на глас, да бъде спонтанна и естествена с този странен мъж, който бе неин съпруг и на когото досега не бе дала нищо, даже откровеност и искреност. Ако беше наистина такава, то трябваше да се срамува от себе си.

— Чарлз… — започна тя.

Не успя да продължи, защото в този момент той започна да говори по телефона.

— Никой не отговаря — каза й той и отново заговори в слушалката. — Помолете да позвънят още веднъж, нищо, че никой не вдига слушалката.

Мислите за Чарлз бяха изчезнали от главата й. Сега се тревожеше за Майкъл, когото бе помолила да се обади. Явно, че той упорито избягваше даже да отговори на позвъняването. Тя също стана и отиде до Чарлз.

— Нека аз да поддържа слушалката — предложи тя.

Тя я пое и зачака търпеливо, като почукваше с пръстите на свободната си ръка по полираната повърхност на писалището. След дълго чакане отново се обади телефонистът, който предложи да звънят периодично, докато намерят някого на искания номер.

— Да, моля ви — каза Тория и бавно сложи слушалката върху апарата.

— Боя се, че не можем да направим нищо повече — каза спокойно Чарлз.

Тя го мразеше заради това, че бе почувствал непреодолимото й желание да говори с някого вкъщи. И навярно знаеше, че този някой бе Майкъл. Останаха така още няколко минути. Накрая Тория не можа да издържи и каза:

— Мисля, че трябва да си лягаме. Пътуването, колкото и кратко, все пак бе изморително. Надявам се, че телефонът може да бъде включен в стаята ми.

— Разбира се — потвърди Чарлз и добави: — Лека нощ. Надявам се да си починеш добре.

В гласа му тя долови разочарование, което я накара да се поколебае. Прииска й се да му каже нещо хубаво, което да го направи поне малко по-щастлив. Но думите сякаш бяха заседнали в гърлото й.

— Лека нощ — промълви тя с усилие и тръгна към вратата. Чарлз я изпревари и след като я отвори, й направи място да мине. Тя мина край него и започна да се изкачва по стълбите. Чу как вратата тихо се затвори и едва не се върна, за да му каже колко съжалява. Имаше усещане, че той би могъл да й помогне. После едва не се изсмя на самата себе си. Да й помогне за какво? Да забрави Майкъл, да престане да го обича?

Тя стигна до спалнята си и затвори вратата. Майкъл й бе провалил вечерта. Лежа дълго време, без да може да заспи. Някъде в далечината часовник отмери два след полунощ. Чак след това Тория се унесе в неспокоен сън. Събуди я рязкото позвъняване на телефона. Отначало не можа да разбере къде се намира, после седна в леглото и видя, че вече е светло. Вдигна слушалката и чу мъжки глас.

Не беше Майкъл. Обаждаше се баща й.

— Ти ли си, Тория?

— Татко, каква изненада. Не очаквах да се обадиш.

— Снощи Майкъл ми каза, че се връщаш. Искам да те видя. Ще си бъдеш ли вкъщи утре сутринта?

— Разбира се. Ти в Лондон ли ще идваш?

— Нали току-що ти казах, че искам да говоря с теб, значи — идвам.

— Да, да. Как са всички вкъщи, най-вече близначките и Летис?

— Ще ти разкажа всичко, като се видим утре — каза баща й. След това се чу едно кратко „Лека нощ“.

Тория внимателно постави слушалката върху апарата и не можа да сдържи усмивката си. Знаеше колко много мрази баща й да се обажда по телефона. За него той бе едва ли не враг. Винаги крещеше и когато човек говореше с него, трябваше да държи слушалката поне на двадесет — тридесет сантиметра от ухото си. В противен случай ухото ти глъхнеше часове след като си приключил разговора.

Погледна часовника на нощното шкафче. Още нямаше осем часът. Обикновено баща й ставаше преди седем, извеждаше кучетата на разходка в парка, поглеждаше в конюшнята и се приготвяше точно в осем госпожа Фергюсън да му поднесе закуската.

Тория се замисли за него. Той изобщо не се интересуваше от мнението на другите. Правеше само това, което иска. Не страдаше, ако другите не го харесваха. През целия си съзнателен живот Тория не бе срещала друг човек, който до такава степен да пренебрегва общественото мнение.

С това се обясняваше и фактът, че той изобщо не попита защо с Чарлз са се върнали преждевременно от Франция. Така, както не обичаше другите да се бъркат в неговите работи, не досаждаше на никого около себе си, дори на роднините. Ако някой от семейството му решеше да ходи на ръце с главата на долу, облечен с бански костюм през средата на декември, би приел тази чудатост, без да я осъжда или порицава.

Бе почти заспала отново, когато в осем и половина влезе домашната прислужница. Мислите й се бяха зареяли в замъка, въображението й бе станало част от съня, който я пренесе отново сред близките й. Сякаш отново тичаше из занемарения парк, ровеше се в сеното и не се интересуваше от нищо друго, освен че е млада и е сред тези, които обича.

Момичето дръпна завесите и през прозореца нахлу меката светлина на английското слънце, което беше толкова различно от яркото слънце, което грееше в Монте Карло. Сребърният поднос със закуската бе поставен до леглото. Прислужницата й подаде домашен халат от тъмносиньо кадифе, чиито краища бяха украсени с марабу. Тя го облече и се зае със закуската. Почти бе свършила, когато на вратата се почука и тя чу гласа на Чарлз.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Той влезе и за миг застана на едно място, очарован от красивата гледка, която се откри пред очите му.

— Дойдох да ти кажа — започна той, — че отивам до министерството. Трябва да разкажа подробно за случая с Били Грантли.

— Повече от ясно е, че с тази история трябва да се приключи — съгласи се тя. — Мислиш ли, че могат да направят нещо, за да престане да се занимава с такива ужасни неща?

— Не очаквай, че ще се появят информации на първите страници на вестниците. Но съм повече от сигурен, че ще направим живота му повече от непоносим. Всъщност не вярвам, че през следващите няколко години изобщо ще се появи.

Тория потрепери.

— Отвращавам се от самата мисъл за него. Чарлз, представяш ли си, че тази сутрин можехме да не сме тук, а на някакво друго ужасно място?

— Забрави случилото се — отговори кратко Чарлз. — Човек трябва да избягва да си спомня неприятните неща.

— Зная — съгласи се тя. — Обаче всичко бе толкова ужасно, че ми е трудно да го прогоня от мислите си.

— Сигурно е така.

След тези думи Чарлз мина през стаята и седна на края на леглото й. Протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Слушай, Тория — започна той така, сякаш говореше на изплашено дете, — това, което стана с нас, може да се случи веднъж на милион години. Повярвай ми като ти казвам, че никога вече няма да се повтори! Не искам да се страхуваш, че зад всеки ъгъл те дебне опасност. Ако се оставиш да те завладее подобно чувство, ще бъдеш един много нещастен човек. Мисли за целия инцидент като приключен. Забрави за него веднъж завинаги.

— Ще се опитам. Знаеш ли, аз по природа не съм много смел човек — призна смутена Тория.

— Не е вярно. Ти си смела и го доказа по безспорен начин — отговори спонтанно Чарлз. — Все още не съм ти благодарил, че спаси живота и на двама ни.

— Не говори така, Чарлз. Не можеш да си благодарен на някого за такова нещо.

— Предполагам, че не. Такава постъпка кара човек да обича другия още повече.

Докато произнасяше тези думи, Чарлз гледаше Тория право в очите. Тя усети, че се изчервява. Не знаеше какво да отговори. Обзе я странен свян и тя се опита да измъкне ръката си от неговата, но той я държеше здраво.

— Нали никога досега не съм ти казвал колко си красива? — попита той едва чуто.

— Не, не си спомням.

Тория искаше гласът й да звучи безгрижно, но произнесе думите тихо и много сериозно. С огромно усилие се опита да бъде подигравателна.

— Чарлз, не мислиш ли, че е твърде рано, за да ми се обясняваш в любов.

В момента, в който думите излетяха от устата й, разбра, че е разрушила нещо много крехко, което бе започнало да ги свързва.

— Не съм съгласен с теб, Тория — не се предаваше Чарлз. — Никога не е рано, за да се каже истината, а ти наистина си много красива.

Докато говореше, той обърна ръката й с дланта нагоре, докосна я с устни и стана.

— Тръгвам, но няма да се бавя. Ако искаш да отидеш до замъка, мога да те придружа следобед.

Тя не погледна след него, но го чу как излезе, преди да успее да му каже, че баща й пристига в Лондон. Всъщност не знаеше кога точно ще пристигне, така че нямаше време за губене. Преди да се облече, трябваше да събере мислите и да успокои трепета, който й бе причинило докосването на устните на Чарлз. Още усещаше топлата вълна, която я заля. Беше объркана и малко уплашена.

„Аз съм една глупава романтичка, свенлива като седемнадесетгодишна девойка при първия си бал!“ — й мина през ума.

Тази сутрин се сблъска с един Чарлз, когото не познаваше, много по-различен от мъжа, за когото се бе омъжила. Дали това поведение бе част от намерението му за взаимно опознаване?

— Проклето положение! — изруга тя гласно.

— Казахте ли нещо, милейди? — попита прислужничката, която в този момент влезе. Тя носеше роклята, която Тория бе пожелала да облече.

— Не, няма нищо, Джейн. Казах нещо сама на себе си — усмихна й се пленително Тория.

Точно се бе облякла и бе слязла долу, когато съобщиха, че е дошъл баща й. Беше точно единадесет часът. Нареди да го поканят в дневната.

Лорд Линбрук бе облечен в единствения си тъмен костюм, който слагаше всяка неделя за църковните служби. Носеше неизменното си, проядено от молци бомбе, което пазеше за особено тържествени случаи.

— Тази стая е твърде малка — каза той и внимателно огледа старинните мебели и скъпите картини.

— За стандартите на лондонските къщи стаята е даже твърде голяма, татко. Не трябва да я сравняваш със замъка.

— Естествено, че не. Важното е на теб да ти харесва. Щастлива ли си, дъще?

— Разбира се — опита да го увери тя, знаейки, че иначе ще го разтревожи, и побърза да промени темата. — Би ли взел чаша портвайн?

— Нека бъде шери, ако обичаш. Портвайнът не е това, което бе преди години.

Тория бе чувала тази забележка толкова често, че нямаше смисъл да я коментира. Наля на баща си чаша шери и я остави на масичката до стола му. Донесе и малко сухи бисквити. Лорд Линбрук отпи глътка от шерито и одобрително кимна с глава.

— Добро е. Чудя се на Чарлз. В днешни дни младите хора не се интересуват толкова от добрите вина, колкото от разните му там коктейли.

— Не би ли ми казал какъв е поводът да искаш да ме видиш днес и дори специално да дойдеш в Лондон за това.

— Истина е, че дойдох специално, за да разговарям с теб.

— За какво?

— За нещо много важно.

Той се изкашля и след продължителна пауза каза:

— Реших да се оженя.

— Да се ожениш? — повтори, без да може да повярва на ушите си най-голямата му дъщеря.

От изненада тя остана няколко мига с отворена уста.

— Но за кого?

— За нашата съседка госпожа Хагар-Басет. Дойдох при теб, защото искам да ти обясня всичко най-подробно. Знам, че както за теб, така и за всички останали, това ще бъде огромна изненада. Още повече, че социалното положение на госпожа Хагар-Басет не е като това на нашето семейство. Въпреки всичко я помолих да ме удостои с честта да се омъжи за мен и тя прие.

— Мислиш ли, че ще бъдеш щастлив? Искам да кажа, дали е добра и мила, дали ще се грижи за теб?

Лорд Линбрук дръпна единия си мустак.

— Не се безпокой. Няма опасност да се свържа с човек, когото не познавам добре. С нея се знаем от толкова години, разбираме се и мисля, че ще бъдем щастливи в рамките на разумното, което може да се очаква в тези трудни времена.

Тория се почувства неспокойна.

— Но, татко, не мога да разбера защо ти е притрябвало да се жениш?

— Самотата — отговори той, без да се поколебае за миг. — Знаеш ли, че понякога нямам с кого да си поговоря в замъка?

— Та там винаги има толкова народ?

— Да, но вие никога не слушате какво ви говоря.

Баща й говореше простичко. Тория почувства как я облива вълна на състрадание към него. Сигурно е бил много самотен след смъртта на майка им. Можеше да разговаря с децата си или с дошлия по-късно Майкъл, който никога не го заобича истински. С него лорд Линбрук никога не можеше да намери общ език.

Всички знаеха, че той се разбира добре със съседката им госпожа Хагар-Басет, че често я посещава. Защо тогава да се учудва, че бе решил да направи още една крачка и твърдо да се раздели със самотата. Тория отиде до него, седна на страничната облегалка на креслото му и го прегърна.

— За нас е важно само да си щастлив. Всички ще се опитаме да приемем госпожа Хагар-Басет ако не за друго, то поне заради теб.

— Ще видите, че е прекрасна жена. И превъзходна готвачка.

— Татко — възкликна Тория, — никога не съм знаела, че толкова държиш на храненето.

— Обичам вкусното ядене — опита се да й обясни той. — На моята възраст това е едно от малкото останали ни удоволствия. Когато разбра, че ще идвам при теб, ме помоли да ти кажа, че няма претенции за мястото на майка ви. Просто ще се грижи за мен, пък и за замъка. Знаеш колко е нужно това и за него, и за мен.

Тория въздъхна.

— Да не говорим за замъка, татко. Знаеш много добре, че това, от което той има нужда, е една значителна сума пари.

— Госпожа Хагар-Басет е готова и на това — развълнувано додаде лорд Линбрук.

— Нима тя има някакви пари? — попита и го погледна с изненада Тория. Спомни си малката порутена къщичка, заобиколена с храсти, в която живееше тяхната съседка.

— Оказва се, че има. Нали вече ти споменах, че е извънредно скромна и не обича да се показва в обществото. След смъртта на мъжа си не е харчила почти нищо за себе си. Така че дивидентите от значителната сума, която й е оставил, са се трупали през всички тези години и сега тя е една доста заможна жена.

— Та това е чудесно! Стига да не се страхуваш след толкова много години да смениш улегналия си живот на вдовец.

— Дълго време мислих, преди да се реша на тази стъпка.

— И кога смятате да се ожените?

— Днес — отговори той отсечено.

— Днес ли? Но как така… Искам да кажа…

— Точно в дванадесет имам среща с нея — каза той, извади старомоден джобен златен часовник и го погледна. — Значи имам достатъчно време за още една чашка шери, ако ме почерпиш, разбира се.

Тория продължаваше да мисли за новината, която току-що бе научила.

— Значи днес ще се жениш. И аз съм първата, на която казваш. Близначките знаят ли за това?

— Не. Помислих, че е по-добре да им кажеш ти. Сигурно днес или утре най-късно ще отидеш до замъка.

— А ти? Къде мислиш да заминете?

— Тази нощ ще остана в Лондон. Госпожа Хагар-Басет мисли, че трябва да отидем на кратко сватбено пътешествие ако не за друго, то поне да дадем възможност на всички да свикнат с мисълта, че ще бъдем двама. Тя има една приятелка, която притежава малък хотел на южния бряг. Там ще прекараме една седмица и след това ще се върнем в замъка.

Тория гледаше баща си и не можеше да си го представи в малък хотел на южния бряг. Какво щеше да прави със себе си там? Понечи да го попита, но се въздържа. Не беше нейна работа да се бърка в живота му. Той бе взел едно решение и никой нямаше право да му каже каквото и да е. Трябваше само да се надяват, че ще бъде щастлив и ще избяга от самотата.

Баща й допи шерито и стана.

— Време е да тръгвам. Да знаеш кой рейс отива до Какстън хол?

— Ще отидеш дотам с рейс? — попита невярваща на ушите си Тория. — Не можеш ли да си позволиш да вземеш такси поне в деня на сватбата си?

— Такси — каза презрително графът. — От замъка до тук дойдох с рейс и метро, а до Какстън хол да се возя на такси? Не виждам защо трябва да променям навиците си само защото ще се женя.

— Прав си — съгласи се тя от немай-къде. — Надявам се обаче, че поне госпожа Хагар-Басет няма да отиде до общината с рейс.

— В интерес на истината сестра й, при която прекара миналата нощ, ще й услужи с колата и шофьора си. Не само за церемонията, но и за цялата седмица, през която ще бъдем на сватбено пътешествие. Оказа се, че на прилично разстояние около, хотела, в който ще отседнем, имало антикварни магазини. Госпожа Хагар-Басет иска да ги разгледа и да купи някои неща, които според нея няма да са излишни за замъка.

През целия разговор графът й поднасяше една след друга все по-големи изненади. Много от тях можеше да асимилира, но в никакъв случай не можеше да си представи баща й да се мотае из антикварни магазини, след като бе невъзможно да бъде накаран дори да надникне в какъвто и да било магазин.

— Тръгвам — стана той решително. На излизане тя го прегърна и му каза:

— Желая ти много щастие. Ако забравих да ти пожелая всичко най-хубаво много по-рано, то е само защото изненадата беше твърде голяма.

— Ти си добро момиче — започна баща й и след известно колебание продължи. — Не прави грешки с Чарлз. Той е тъкмо мъж за теб.

Последното му изречение я изненада почти толкова, колкото неочакваната новина за женитбата му. Дълго остана загледана след него и се питаше какво ли иска да й каже с последните си думи. Нима бе разбрал, че между нея и Майкъл има нещо? Винаги го мислеха за малко завеян, затворен в собствената си черупка. Дали всъщност той не бе виждал много повече неща, отколкото са предполагали.

Замисли се как да съобщи новината на близначките. Трябваше да им каже така, че на госпожа Хагар-Басет да не й бъде трудно, когато заживее с тях в замъка. А те да не я чувстват като лошата мащеха от приказките.

Замислена влезе в красивата дневна, из която бяха пръснати големи вази, пълни с най-различни пролетни цветя — лалета, нарциси, зюмбюли. Тази стая сигурно бе мечтата на всяка млада съпруга.

„Би трябвало да съм толкова щастлива в тази прекрасна къща — каза си Тория. — Имам всичко, а то не ми е достатъчно.“

При тази мисъл я завладя неудържим копнеж по Майкъл. Искаше да го види, да разбере какво чувства и какво мисли. Стори й се, че е съвсем близо, сякаш застанал до нея тук, в стаята.

Когато след няколко минути звънецът на входната врата звънна няколко пъти, Тория инстинктивно усети, че само неговата ръка може да проявява такова нетърпение и такава настойчивост.

Без да чака прислужника, тя се затича към вратата и я отвори. На прага застана той — без палто, в едната си ръка държеше шапката си, а другата бе мушнал в джоба на сакото на един стар костюм, който явно имаше нужда от пране и гладене.

Дълго стояха така един срещу друг с впити погледи. После Майкъл влезе, без Тория да го бе поканила.

— Защо снощи не ми се обади по телефона? — попита тя.

— Имаше ли някакъв смисъл?

Тория затвори вратата и тръгна след Майкъл. Той безпогрешно вървеше към дневната.

— Значи това е гнездото на влюбените? — изсъска той със стиснати устни, като се оглеждаше.

— Прекрасна е, нали? — попита Тория, като се помъчи да не обръща внимание на интонацията му. — Седни. Искаш ли нещо за пиене?

— Чичо Артур е бил тук, нали? — попита той.

— Да, току-що си тръгна. Той каза ли ти защо идва?

— Не, баща ти няма навика да ми се доверява. Може би е идвал заради мен. Обаче знай, че няма да му позволя да се меси в нашите отношения и се надявам да му кажеш какво мисля по въпроса.

— Ако искаш да знаеш той изобщо не спомена името ти — обиди се Тория заради баща си. — С него имахме да говорим за много по-важни неща.

— Тогава можех да си спестя пътуването. Страхувах се да не те настрои против мен и затова дойдох да поговорим.

Тория се усмихна.

— Ако искаш с това, което казваш, да ме обидиш, знай, че не си успял. Просто ти си искал да ме видиш, а аз теб — страшно много!

Очите на Майкъл се спряха върху нея, но погледът му не се смекчи.

— Явно сватбеното ви пътешествие е пропаднало. Аз ли съм причината?

— Това е въпрос, на който ми е трудно да отговоря. Ако искаш да кажеш, че обърка от самото начало отношенията ми с Чарлз, отговорът е — да. Ти наистина се появи в най-неподходящия момент и в такъв вид, който ме изплаши и аз припаднах. Но ако мислиш, че сме се върнали от сватбеното пътешествие така бързо поради тази причина, грешиш.

— Значи бракът ти не върви. И какво смяташ да правиш?

Тория повдигна рамене.

— Какво бих могла да направя. Омъжих се за Чарлз. За съжаление той разбра, че обичам теб. Той обаче обича мен. Какво очакваш да направя?

— Нищо — отговори той грубо.

Майкъл стана и пресече стаята. Застана до прозореца и започна да мести погледа си от една ваза към друга, като че ли за първи път в живота си виждаше цветя. Изглеждаше нещастен и жалък. А в такива случаи винаги ставаше невероятно злобен.

Тя се приближи до него и го докосна по рамото.

— Майкъл, не бъди тъжен.

Той се обърна и я погледна. Тория потрепери от болката, която видя в очите му.

— Какво, по дяволите, бихме могли да направим? Аз те обичам. Вече знам, че без теб не мога да живея. Какво мислиш да правим?

Инстинктивно направи крачка назад.

Той се държеше така, че тя бе принудена да му отговори малко рязко:

— Нищо не можем да направим, нищо!

— Как така нищо? Ти си моя! Винаги си била само моя!

— Знаеш много добре, че това не е вярно. Като говориш така, измъчваш и двама ни. Не си въобразявай неща, които никога не са съществували.

— И какво от това? — отдалечи се от нея той чак в другия ъгъл на стаята. — Ако трябва да живея в ада, нека поне да е истински ад!

— Предложиха ми няколко места за работа — поде след кратка пауза той. — Интересно, че като имаш малко пари, започват да се интересуват от теб. Едното е в Южна Африка — обслужване на чартърните самолети. Баща ти иска да замина колкото може по-скоро, за да ме отстрани от теб. Знаеш, че никога не ме е харесвал.

Тория не си направи труда да му възрази. Сигурно горещото желание на баща й да се отърве от него не бе напълно безпочвено.

— А другите? — попита тя с истински интерес.

— Останалите не представляват никакъв интерес. Някои зависят от това, колко ще вложа във фирмата. Други ми предлагат да постъпя за определен изпитателен срок.

— Тогава какво мислиш да правиш?

В момента, в който зададе въпроса разбра, че прави грешка.

— Да бъда с теб — отговори той грубо. — Нали знаеш това? — Пристъпи към нея с ръце, пъхнати в джобовете. Не направи никакъв опит да я докосне. Само я гледаше изпитателно.

— Предполагам, че не съм богат колкото Чарлз. Нито съм безукорен като него във всяко едно отношение. Аз съм един нещастник. Колко са парите, които имам? Капка в морето. Лесно спечелени пари лесно се свършват. Нали знаеш това?

— Недей така, Майкъл — помоли му се тя.

— Тогава какво да правя? Да отида в Южна Африка и да ви освободя от себе си или да остана тук и да накарам всички вие да се чувствате жалки като мен.

— Защо трябва да се чувстваш жалък, Майкъл? Особено сега, когато имаш толкова много пари? Когато можеш да живееш с тях в охолство почти през целия си живот, ако, разбира се, ги вложиш разумно. Можеш да избираш работата, с която да се занимаваш, да се заемеш с нещо наистина интересно.

— Колко полезни съвети — отговори той подигравателно. Изведнъж протегна ръка, хвана я за брадичката и повдигна лицето й към своето. Стоеше така и я гледаше в очите.

— Защо не ме изчака?

Нещо в гласа му накара очите й да се напълнят със сълзи. Той я гледа още известно време. После пусна брадичката й и много бавно я прегърна с двете си ръце.

— Не мога да тръгна без теб, Тория. Просто не мога!

Сълзите я заслепяваха. Тя скри лицето си в неговото рамо. Той не направи никакъв опит да я целуне. Двамата стояха прегърнати, обвити сякаш в някакво нещастие, което ги сближаваше много повече, отколкото най-страстната целувка.

Тория не знаеше колко дълго бяха стояли така, мълчаливи и нещастни. Усещаше само присъствието на Майкъл, който бе нещастен и имаше нужда от нейната помощ. И на когото тя копнееше да помогне.

Към реалността я върна шумът от отваряща се врата. Тя вдигна глава от рамото на Майкъл. Той също се обърна, без да я пуска от прегръдката си.

На входната врата бе застанал Чарлз.