Барбара Картланд
Изстрадано щастие (4)

Четвърта глава

Тория беше в спалнята и седнала пред огледалото, разглеждаше отражението си. Зад нея, поставена на един стол и готова за обличане, се намираше булчинската й рокля. Воалът бе проснат върху леглото, на тоалетката пред огледалото в разкошна кутия от тъмносиньо кадифе лежеше диамантената диадема, която трябваше да бъде поставена на главата й.

Разглеждаше лицето си сякаш никога по-рано не бе го виждала. И наистина, това не беше нейното лице, а хиляди други лица, които бе срещнала през миналата седмица. Опитваше се да си представи какво говореха за нея зад гърба й техните приглушени гласове, какво мислеха.

Беше изморена и изтощена до смърт. Трябваше да се премислят и направят толкова много неща. Сега копнееше само за дълбок и спокоен, без сънища и видения сън, в който да забрави и себе си, и всички останали. През последните дни не бе спала. Нощ след нощ лежеше будна и когато повече не можеше да издържи, изпрати да повикат стария домашен лекар, който се грижеше за нея и за близначките от самото им раждане.

— Безсъние ли? — попита я той и се вгледа в нея през очилата с дебели рогови рамки, с които приличаше на добър стар бухал. — Това е от начина на живот, който водиш. Много танцуваш, не се разхождаш на чист въздух и не се храниш добре. Просто си измършавяла и ако продължаваш така, ще погрознееш.

Прие го по-скоро като шега, отколкото като заплаха и се усмихна. Обаче трябваше да се съгласи, че той й каза истината. Беше толкова слаба, че дрехите й стояха като на закачалка. Добре че новите неща, които й приготвяха специално за случая, се правеха по мярка.

Тя намрази новите си рокли, за пробите, на които трябваше да стои на крака безкрайно дълги часове, да се вслушва в безбройни съвети. За нея те, както и много други неща, бяха цената, която трябваше да заплати за брака си с Чарлз. С кисела усмивка си спомни, че бе мислила за възможно да се оженят бързо и незабелязано. Повярва и Чарлз. Така минаха три дни, през които крояха планове за церемония, на която да присъстват само най-близките им роднини и приятели.

— Мисля даже да не обличам бяла сватбена рокля — бе казала Тория. — Това е такова разточителство.

— След това би могла да я прекроиш и използваш като вечерна рокля — предложи практичната Ксандра.

— Но винаги ще ми напомня сватбата — възрази Тория. — Освен това много добре знам на какво приличат тези преправени рокли. Каквото и да правиш, когато си облечен с тях изглеждаш така, сякаш по погрешка си свалил булчинския си воал. Не, не. Ще облека проста удобна рокля, за да не се преобличам за пътуването. Нали Чарлз настоява да заминем някъде на сватбено пътешествие.

После на третия ден всичко се преобърна с главата надолу. Обядваха, когато телефонът иззвъня. Олга отиде да се обади, тъй като близначките се редуваха да отговарят на позвъняванията, другите нямаха никакво желание да се обаждат.

— За теб е, Тория — извика Олга през вратата на столовата. — Някакъв журналист от „Ивнинг Стандарт“.

— Какво ли иска — запита на глас Тория и отиде на телефона.

— Вярно ли е — чу тя непознат глас в слушалката, — че сте се сгодили за вицемаршала на Военновъздушните сили Чарлз Драйтън?

Тория се поколеба какво да отговори. Мразеше да лъже, но в същото време не искаше да съобщава за годежа, преди да бъде официално обявен в „Таймс“. С Чарлз се бяха договорили да обявят годежа и сватбата си едновременно. По такъв начин всичко щеше да мине много по-скромно.

— Бих искал да ви уведомя — продължи гласът, — че вече се свързахме с вицемаршала в министерството и той не отрече този факт. Обаче ни помоли да разговаряме с вас.

Не й беше възможно да отклони прекия отговор и тя се предаде.

— Да, наистина сме сгодени, но не бихме искали това да става обществено достояние и социално събитие.

— Кога ще бъде сватбата? — последва веднага нов въпрос.

— Скоро. Сватбата ще бъде съвсем скромна и в кръга на най-близките ни приятели и роднини.

Когато след това влезе в столовата, тя имаше изнервен и отегчен вид.

— Е това е — обърна се към близките си Тория. — Как ли журналистите са научили за годежа ни? Сигурно още тази вечер ще напишат няколко реда, след което ще бъдем затрупани с писма от близки и далечни роднини, които искат да бъдат поканени на църковната церемония.

— Знаеш, че не мога да си позволя да поканя присъстващите на сватбата у дома — намеси се съвсем неочаквано лорд Линбрук.

Винаги бе трудно да се разбере дали той чува какво се говори около него или не. В повечето случаи бе отнесен в някакъв свой свят. За беда сега бе дочул за какво си бъбрят момичетата.

— Зная това, татко — отвърна Тория. — Тъй като на церемонията няма да присъстват повече от двадесетина души, говорихме с Чарлз той да поръча каса шампанско. Сигурно ще е достатъчно, как мислиш?

Когато казваше тези думи, Тория едва ли подозираше каква бомба ще се стовари съвсем скоро върху главите им.

Още същата вечер „Ивнинг Стандарт“ публикува новината, придружена от снимките на годениците. На снимката Тория изглеждаше изключително красива в официален тоалет, демонстриран на ревю от предишния сезон. Чарлз пък бе показан на церемония в Бъкингамския дворец по случай встъпването в длъжност на висши правителствени служители. Под всяка една от фотографиите следваха най-подробни сведения за всеки от тях.

И това бе само началото. Сутрешните вестници отделиха място на новината на първите си страници. За пръв път Тория си даде сметка, че се омъжва за национален герой, мъж, военните подвизи, на който го бяха наредили сред първите, обожавани заради тяхната дързост и смелост.

Самата тя още с първите си стъпки в светското общество бе станала любимка на хрониките за живота на висшето общество и аристокрацията. Беше приятно да чете колко очарователно и блестящо красива е. Не беше обаче приятно, че вестниците предизвикаха една лавина, която те двамата с Чарлз не бяха в състояние да спрат.

Замъкът бе обсаден от журналисти, фоторепортери, нейни почитатели. На портала започнаха да се събират любопитни хора с надежда, че ще я срещнат или даже ще имат възможност да й поднесат благопожеланията си. За Чарлз бе невъзможно да излезе от министерството, без да намери тълпа от млади хора молещи го за автограф.

След едно денонощие геройски усилия да отговаря на всички телефонни обаждания, Тория се предаде и остави слушалката вдигната. Ала не можеше така лесно да отклони вниманието, което й оказваха най-различни познати. Така например, един известен моден дизайнер, чиито модели бе показвала последните няколко сезона, предложи да ушие сватбената й рокля. Най-добрият шапкар в Лондон щеше да има грижата за всичките аксесоари. Появиха се много други великодушни доброжелатели.

От този момент стана ясно, че не е възможно дори да се помисли за скромна сватба.

Кръстникът на Тория, за чието съществуване тя изобщо беше забравила, но който бе епископ, изпрати писмо, с което предлагаше той да извърши църковната церемония по тяхното бракосъчетание. Майката на Чарлз, която до този момент се бе държала дискретно настрана, се обади и ги уведоми, че при така стеклите се обстоятелства е невъзможно да не покани на церемонията поне сто или малко повече приятели и роднини.

Не един път Тория изпитваше непреодолимо желание да избяга или да изчезне, обаче знаеше, че е невъзможно. Достатъчно беше, че Майкъл бе заминал по този начин. Никой не знаеше къде. Всички се тревожеха за него, а това в комбинация с всичко останало превърна замъка в непоносимо място. Това бе толкова типично за него — да натовари и другите със собствените си проблеми.

Сюзан Бътлър бе дошла в замъка и разпита Летис къде е Майкъл. Когато научи от нея, че той е изчезнал, избухна в силен просто нетърпим плач. Тория бе влязла случайно в стаята по време на разговора и бе принудена да присъства на горчивия разказ на съседката им за това, колко е нещастна.

Тя им разказа, че Майкъл отишъл у тях и поискал ръката й. Приела с готовност, защото винаги го обичала. Тръгнал си, като оставил тя да съобщи новината на родителите си. Те не били очаровани от бъдещия си зет, но и през ум не им минавало, че могат да откажат нещо на единствената си дъщеря. След известно колебание те дали благословията си. Развълнувана от това, че всичко се нарежда прекрасно, тя се обадила по телефона на Майкъл в замъка. Той обаче бил лаконичен до грубост. Разбрала, че нещо го е разстроило, без да сподели какво е то.

— Повече не се появи — бе казала тя през сълзи.

На другата сутрин получила една набързо и небрежно написана бележка, че годежът им се разваля. Трудно й било да повярва, че така бързо се слага край на краткотрайното й щастие. Пак позвънила по телефона, отговорили й, че Майкъл е напуснал замъка и никой не знае къде е отишъл.

Летис остана толкова изненадана, че изпадна почти в същата истерия като Сюзан. Тория не им каза, че го е срещнала в деня на обявяването на годежа й с Чарлз, когато бе отишла да го посрещне в парка. Той я бе хванал грубо за рамената и почти бе изкрещял:

— Съзнаваш ли какво означават думите ти?

— Да, аз наистина обещах и ще се омъжа за Чарлз.

Той впи погледа си в нея и побледня като смъртник.

— Майкъл, не разбираш ли, че това е единственият възможен изход. Каза ми, че ще напуснеш замъка, обаче няма къде да отидеш. Така аз ще бъда тази, която ще отиде да живее другаде. При това с човек, който е добър и не на последно място — ужасно богат. Ще помогне на всички ни.

Майкъл я отблъсна от себе си и заговори, задъхвайки се от гняв:

— Ти, проклета глупачко! Казах ти, че аз съм този, който ще се сгоди. Защо трябваше да се бъркаш в плановете ми?

— Не се бъркам — направи тя отчаяно усилие да запази гордостта си. — Знаеш, че не можеш да се ожениш за Сюзан. Дори само поради това, че тя олицетворява всичко, което ти не можеш да понасяш.

— А ти мислиш ли, че ще бъдеш поне малко щастлива с един самодоволен задник, какъвто е Драйтън? — попита той подигравателно.

Тория мислеше напрегнато. Искаше да защити Чарлз, но търсеше такива думи, които да не разгневят Майкъл още повече. Той обаче не й даде да проговори, а се разкрещя.

— Щом ти харесва да бъдеш мъченица, принеси се в жертва! Както и да е, поне пари ще имаш в изобилие. Мен обаче забрави завинаги.

След тези думи Майкъл рязко се обърна и тръгна бързо и с големи крачки към замъка.

— Майкъл, почакай ме — извика тя, но той не се обърна. Сълзи заслепиха очите й и тя се отпусна на едно повалено дърво. Когато след около час се успокои и се върна в замъка, разбра, че Майкъл е заминал и никой не знае къде. След като провериха спалнята му установиха, че от гардероба му липсват само пижамата и едно вълнено сако.

Първоначално Летис не обърна внимание на изчезването на брат си. Другите бяха свикнали със странните му настроения и когато не се появи на вечеря, просто не обърнаха внимание. Следващата сутрин по време на закуската Ксандра каза на висок глас, че Майкъл не е в стаята си и никой не е спал в леглото му през нощта. Едва тогава Летис започна да се тревожи. Изминаха цели два дни, преди граф Линбрук да разбере, че племенникът му е напуснал дома им.

Тория бе сигурна, че всички щяха да се тревожат много повече от внезапното изчезване на Майкъл, ако не бяха вълненията около нейната сватба. Както бе и в действителност. Краят на седмицата дойде и тя бе единствената, която мислеше за Майкъл и чакаше вести от него. Всяка сутрин преглеждаше пощата с надежда да намери поне една картичка, написана от неговата ръка. Вместо това се получаваха стотици писма с поздравления към бъдещото семейство.

— Съжалявам, че се случи така — често казваше Чарлз, когато заварваше Тория с куп чакащи да бъдат отворени писма и купчина подаръци, които и двамата не желаеха.

— Никой от нас не е виновен за тази бъркотия. Изглежда заедно можем да вземем участие в конкурс за популярност. Така не ми харесва висшето общество, когато стане сантиментално.

— Искаш ли да вечеряме в Лондон? — попита я той в края на седмицата. Вече се бе погрижил и беше назначил една секретарка, която да се заеме с ежедневната кореспонденция, за която Тория бе отказала дори да опита да се справи сама.

— Няма никакъв смисъл — поклати тя глава. — Последния път, когато отидохме на ресторант, не успяхме да хапнем дори един залък от хора, които искаха да ни поздравят. Беше по-изморително и досадно, отколкото да си стоим у дома.

— Трябваше да избягаме и да се оженим тайно. Това обаче щеше да обиди бедните ни родители.

Бащата на Тория прие новината с нещо повече от обикновено задоволство. Особено след като научи колко богат е бъдещият му зет. Майката на Чарлз, която по природа бе твърде сдържана жена, с разчувстван глас й каза, че винаги се е надявала да хареса бъдещата си снаха и изборът на сина й е повече от чудесен.

Всичко вървеше добре. Ако имаше някакви новини от Майкъл, би могла даже да бъде щастлива. Мисълта за него развали всичко, даже радостта й от чудесното отношение на Чарлз към всички от семейството. Отнасяше се към него като към щедър благодетел. При пристигането и заминаването му го целуваше по бузата. Рядко оставаха насаме, а когато това се случеше, Тория бе толкова изморена, че единственото нещо, което можеше да направи, бе да облегне пулсиращото си от умора чело на широките гърди на Чарлз и да затвори очи.

Само веднъж той бе проявил желание за по-голяма близост. Връщаха се с колата от Лондон. Без да съзнава, тази вечер тя изглеждаше особено хубава в черната дантелена рокля, в която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да отплува в мрака на нощта. Чарлз я прегърна и жадно впи устни в нейните.

— Тория, обичам те! Моля те, обичай ме поне малко!

Тория реши, че сега е моментът да му благодари за всичко, което бе направил за нея и за близките й. Ала не можеше да се насили да отвърне на целувката му, толкова физически изтощена се чувстваше… Инстинктивно отвърна лице от него и го скри в рамото му.

С някакво шесто чувство той бе разбрал колко е уморена. Притисна я нежно към себе си и преди още да напуснат Лондон тя спеше дълбоко. Събуди се, когато пристигнаха в замъка.

— През целия път ли съм спала? — попита го тя още сънена. — О, Чарлз, така съжалявам. Сигурно ти е било скучно да пътуваш почти сам, но бях толкова изморена…

— Няма нищо. Сега лягай да се наспиш, а аз ще ти се обадя утре по телефона.

Не направи опит да слезе от колата, за да я изпрати. Нито да я целуне. Само внимателно и нежно взе ръката й и я докосна с устни. Изчака да влезе и затвори вратата след себе си, после каза на шофьора да тръгва обратно.

Ала Тория не можеше да заспи. Часове наред стоя будна. Измъчваше я мисълта, че не е достатъчно мила с Чарлз, както не бе достатъчно грижовна с Майкъл. Дали той щеше да дойде на сватбата й? Дали щеше да научи на коя дата ще е? В отговора на последния въпрос не можеше да се съмнява. Всички вестници бяха публикували датата, на която щеше да бъде брачната церемония. Някои дори бяха отпечатали снимка на енорийската църква в Линбрук.

Имаше нещо особено привлекателно във факта, че Тория и Чарлз бяха предпочели скромната църквица пред някоя катедрала в Лондон.

— Не виждам за каква скромност става дума — каза заядливо Летис, след като прочете написаното в един от вестниците. — В тази малка църква ще има толкова епископи и владици, че от тях няма да може да се направи крачка.

— Като капак на всичко сестрата на дядо ми, за която мислех, че отдавна е напуснала този свят, настоява за церемонията да нося нейната диамантена диадема. Била я оставила на мен в завещанието си и не виждала защо да не ми я даде по-рано, за да мога да я сложа на сватбата си. Представяш ли си, Летис, скромна и малка сватба, на която ще се появя с диаманти, които струват хиляди лири.

— Какво ли ще каже за това Майкъл — каза внезапно Летис и в гласа й прозвуча нотка на тъга.

„Щеше да се изсмее подигравателно“ — помисли Тория, продължавайки да се взира в отражението на лицето си. Изпълни я странното желание той да е тук, макар че щеше да се присмива над трескавите приготовления, над армията прислужници, които превръщаха неугледните стаи на замъка в приказни беседки от цветя. Така никой нямаше да види колко занемарен и засегнат от бедността им в действителност е техният дом.

Кухнята и домакинските помещения бяха превзети от наетата да осигури храната фирма. Пред входната врата бе проснат червен килим. Спретнато облечени келнери, пръснати из цялата къща и парка, бяха готови да изпълнят всяка поръчка. Тория бе сигурна, че Майкъл щеше да се надсмее над всичко това. Както и на свръхелегантната й със своята семпла кройка, но обшита с диаманти и перли бяла сатенена булчинска рокля. Чарлз я бе помолил сватбеният букет да бъде от бели лилии. Той се намираше на един стол зад нея. В мига, в който погледът й се спря на него, сякаш чу гласа на Майкъл:

— Блудкави традиции, драга моя братовчедке.

„Не е честно“ — помисли си тя. Защо трябваше Майкъл непрекъснато да я преследва в мислите й. Искаше да не си спомня за него, но не можеше. Множество неща в замъка непрекъснато напомняха за него — празния му стол на масата за хранене, пустите коридори, водещи към неговата лаборатория, старата му шапка, която висеше на закачалката. Всичко това не й позволяваше да го прогони от мислите си, колкото и усилия да полагаше.

„Време е да започна да се обличам“ — каза си тя.

Когато ставаше от табуретката пред тоалетната масичка, погледът й бе привлечен от блясъка на подарения й от Чарлз несесер с многобройни и най-разнообразни тоалетни принадлежности. Те бяха златни и на всеки с малки диамантчета бе гравиран нейният монограм. „Какво разточителство!“ — би се надсмял Майкъл, макар че щеше да ги хареса. Бяха изящни и показваха изискания вкус на този, който ги бе избирал.

С вдървени от напрежение крака Тория прекоси стаята и взе сватбената си рокля. В този момент влезе Летис. Бе облечена с нова рокля, която подчертаваше красотата й. Макар да бе нова, личеше, че не е скъпа. С мъка в сърцето Тория забеляза, че тя силно контрастираше с нейната суперскъпа и суперелегантна рокля. Какво обаче можеше да направи, след като не тя бе плащала за всички нови и скъпи вещи, които я заобикаляха. Баща й едва бе успял да отдели пари за нови дрехи на близначките, с които да се появят на сватбата.

Тъй като бе заета до гуша с приготовленията за сватбата, Тория бе помолила Летис да избере новите рокли на Олга и Ксандра. Когато влязоха, тя ги изгледа учудена. Бяха облечени в костюми от тъмносиньо кадифе. На главите си носеха малки барети, украсени с парченце хермелин. Тория ненапразно бе работила с години в най-големите модни къщи, можеше да разпознае скъпата дреха, когато я види. Като видя дрехите на близначките, моментално разбра, че те не са купени с почти мизерната сума, която бяха дали на Летис.

— Хей — обърна се тя към сестрите си, — откъде купихте тези дрехи? И кой ги плати?

Ксандра и Олга възкликнаха от удоволствие.

— Те са изненада — отговориха в един глас двете момиченца. — Много са красиви, нали? Тория, кажи, че ги харесваш.

— Откъде взехте пари да ги купите? — попита Тория. Този път близначките избухнаха в неконтролируем щастлив смях.

— Даваме ти право да опиташ да познаеш до три пъти — казаха те.

— Чарлз, разбира се — веднага отговори на собствения си въпрос младоженката. Осъзна, че бе познала преди още хорът от гласовете на сестрите й да го потвърди.

В ушите на Тория отново прозвуча подигравателният глас на Майкъл: „Купил е всички, нали. Това вече няма да е твоето семейство, а неговото!“.

В този момент забеляза пухкавата кожа, която Летис бе преметнала около раменете си. Самурено наметало, за каквото тя винаги си бе мечтала. Без съмнение, подарено от Чарлз.

Неговото разточителство нямаше край. Изведнаж започна да изпитва омраза към златните тоалетни принадлежности, към висящото в гардероба визонено палто, към малкото обсипано с диаманти часовниче, което беше поставено на тоалетната масичка и чакаше само да бъде закопчано на китката й.

Навсякъде около нея бяха пръснати предмети, които струваха много пари. Заради тях бе загубила Майкъл, с когото се обичаха.

Усети, че се задушава, обаче нито Летис, нито близначките забелязаха. Те говореха за Чарлз, какво им е подарил, какво още им е обещал. С такава лекота името му се появяваше на устните им. Искаше да изкрещи и да ги попита за Майкъл, с такава лекота ли го бяха забравили след всички тези години, през които бяха живели заедно. Дори сестра му, която го боготвореше, сега се въртеше пред огледалото, любувайки се на подаръка си.

Тория стисна в юмруци ръцете си, които бяха пъхнати дълбоко в джобовете на износения вълнен пеньоар. Сякаш се докосна до стар и изпитан приятел, с топлината и удобството, на който бе свикнала през дългите години, които го имаше.

Близначките и Летис не й обръщаха никакво внимание. Незабелязано тя отвори вратата и излезе в коридора. Спря пред стаята на Майкъл. След кратко колебание отвори вратата и влезе. Беше малка тясна стая, с бутнато в ъгъла дървено легло. Почти цялото пространство бе заето от един стар скрин. На стената над него бяха закачени много снимки. Цялата обстановка бе толкова гола и аскетична, че тя потръпна от жал за Майкъл, който толкова години бе живял в нея. Изпита неистово желание да се хвърли върху тясното дървено легло и да изплаче насъбралата се мъка.

— Бедният Майкъл — пошепна тя и в същия момент си помисли, че той сигурно отнякъде й се надсмива.

Сигурно беше доста смешна така, облечена в стария изтъркан халат, застанала в средата на малката стая и замислена за човека, който бе напуснал живота й. Все пак беше ли го напуснал? Тя се омъжваше за Чарлз поради една-единствена причина: вярваше, че по този начин ще помогне на Майкъл. А той дори не бе тук, за да види каква жертва прави заради него.

Искаше да заплаче, да изкрещи, че Майкъл е заминал неизвестно къде и трябва да го намерят. Как можеше да се омъжи, да предприеме такава важна стъпка в живота си, без да е получила неговото одобрение.

„Аз съм просто една истеричка“ — осъзна се Тория и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Вече бе в коридора, когато чу гласовете на близначките.

— Тория, Тория, къде си? Ако не побързаш, ще закъснееш за собствената си сватба.

Вървеше бавно, усещаше краката си натежали и полагаше огромни усилия, за да направи всяка крачка. Най-после влезе и ги успокои.

— Няма да закъснея.

Летис я погледна и сякаш сега я видя за първи път.

— Бих казала, че наистина изглеждаш много бледа. Не искаш ли глътка коняк или нещо друго?

— Така ми е добре — отклони предложението Тория.

— Госпожа Фергюсън каза, че не си се докоснала до закуската си — добави загрижено Ксандра. — Обаче каза също, че всички булки са такива заради вълнението, което изпитват. А кухнята е пълна с най-вкусните сандвичи, които сме опитвали някога. С Олга вече изядохме по десетина. Не искаш ли да ти донесем?

— Не, не ми се яде.

— Какво ще кажеш за чаша чай? — предложи на свой ред Олга. — Представяш ли си какъв шум ще се вдигне във вестниците, ако случайно припаднеш и то от глад.

Макар Олга да бе по-тиха и мълчалива от Ксандра, тя често се проявяваше като много по-практична. Тория й се усмихна с благодарност.

— Мисля, че предпочитам чаша чай — съгласи се тя само за да успокои сестрите си.

— Отиваме да ти го донесем — включи се в акцията Ксандра. — Какво ще кажеш и за малко сандвичи? Ако ти не ги искаш, можем да ги изядем ние.

— Както искате, за мен това няма никакво значение — каза Тория.

— Значи ще направим точно така. Хайде, Олга — обърна се тя и двете излязоха от стаята.

Тория се сети за нещо и се обърна към Летис.

— Бих искала да те помоля да отделяш малко повече внимание на Олга. Онази вечер я намерих да спи завита с един стар чувал. Той отговарял най-пълно на представите й за завивка на човек, който трябва да изкупува греховете си. Нали знаеш, че намира грехове във всичко. Сигурна съм, че довечера ще коленичи и ще се моли да й бъде простена лакомията, която е проявила, като се е натъпкала с толкова много сандвичи. В такива случаи недей да й се надсмиваш или да й се караш. Просто поговори с нея разумно и внимателно.

— Ще направя каквото мога — обеща Летис. — Знаеш обаче, че близначките не ме слушат и не обръщат никакво внимание на това, което им казвам.

— Добре че няма да отсъствам дълго — успокои я Тория. Всъщност не искаше никъде да заминава, не искаше да отсъства нито минута. Би предпочела целият си живот да прекара тук, в дома, където бе живяла досега, както бе живяла досега. Само ако можеше да върне времето преди Майкъл да й бе казал, че я обича, преди Чарлз да се бе появил в живота й. Летис прекъсна мислите й.

— Тория, крайно време е да се облечеш. След малко трябва да тръгваме за църквата — чу тя разтревожения й глас.

— Добре, добре. Би ли ми помогнала, роклята се закопчава на гърба.

Когато слезе по стълбите, бе закъсняла само с няколко минути. Облечена в разкошната бяла копринена рокля, с блестящата диамантена диадема на главата и ефирно диплещият се след нея фамилен булчински воал, Тория имаше чувството, че участва в нерепетирана пиеса, краят на която й е неизвестен.

В хола я очакваше баща й. Единствен той бе отказал да получи нови дрехи за този повече от специален случай. Тези, които имаше и бяха купени за неговата сватба, според него трябваше да бъдат достатъчно представителни и за сватбата на дъщеря му. Е, тук-таме имаше дупки от молци, пък и малко му висяха, тъй като с годините бе отслабнал. В действителност така, както се бе стегнал, изглеждаше съвсем прилично и напълно представителен.

Алеята не бе станала по-равна от множеството автомобили, които бяха преминали по нея през последните три седмици. Тория подскачаше на мястото си в колата и когато излязоха на главния път, трябваше да положи доста усилия, за да върне диамантената диадема на мястото, където бе закрепена преди тръгването им от дома.

— Някой ден ще трябва да се погрижим и за пътя. Ако не изравним дупките, някога ще си счупим врата, преди да стигнем до мястото, за което сме тръгнали — обърна се тя към баща си, който седеше до нея.

— Чарлз вече говори с мен по този въпрос. Предлага ми да използваме някакъв нов метод за покриване на такива алеи, който бил изключително траен.

— И сигурно той ще плати ремонта, нали?

— Естествено, че ако не плати той, ние няма да можем да направим нищо, за да променим сегашното му състояние.

Тория отвори уста да му каже, че в такъв случай по-добре да си остане така, с дупките. Ала реши, че е излишно да говори. Нямаше никакъв смисъл да спори с баща си. Още повече, че до църквата оставаха не повече от стотина метра.

Вече се виждаха тълпите хора, които се трупаха около нея. Върволицата паркирани коли се проточваше на километър и половина от нея. Хората се трупаха от двете страни на пътя, децата бяха накацали като птички по оградата. Всички проявяваха любопитство да видят как ще се появи булката, наистина ли е толкова красива, както пишеха и говореха.

— Всичките тези хора нямат ли с какво по-полезно да се занимават — изрази недоволството си от хорското любопитство лорд Линбрук, когато слязоха от колата и се озоваха сред море от лица.

— Моля те да не мислиш за това, татко. Само ще се ядосаш — опита се да го успокои Тория. Тя знаеше много добре, че когато баща й започнеше да развива теорията, съгласно която нацията се разпадала, защото никой не работи достатъчно, кръвното му винаги се вдигаше.

Лорд Линбрук измърмори нещо, което тя не чу. Бе заслепена от светкавиците на фотоапаратите. Засмя се с надеждата, че усмивката й не изглежда твърде пресилена.

С голяма трудност успяха да си пробият път през притискащите ги от всички страни хора. Най-после стигнаха пред вратата на църквата и спряха за последен път, за да изчакат някой да подаде знак, че е дошла. Хористите се размърдаха на изтръпналите си крака, запрелистваха нотите. Най-после органът засвири.

Всички глави се обърнаха към нея, всеки искаше да я види. Малката църквичка бе изпълнена до краен предел. Никога в нейната вековна история не бе посрещала такава изискана публика, толкова много шапки, фини кожени ръкавици, скъпи визонени палта и такива разкошни бели карамфили.

От двете страни на пътеката, по която вървяха, от входа до олтара бяха застанали един до друг високи, стройни и елегантни млади мъже. Това бяха най-добрите приятели на Чарлз, които бяха настояли да вземат участие в това особено важно събитие от живота на бойния им другар.

Най-после стигнаха до олтара. Тория застана пред епископа. Чак сега осъзна, че Чарлз стои до нея. Усети непреодолимо желание да го докосне, да го помоли да отпрати всички тези хора. Толкова много неща бе направил за нея, сигурно нямаше да откаже и това. В този момент започна службата. Чарлз взе ръката й в своята. Пръстите му бяха топли и силни както в оня ден, когато я завари да плаче заради Майкъл и й предложи да се ожени за нея.

Нищо от това, което ставаше около нея, не стигаше до съзнанието й. Вършеше всичко сякаш тук бе само тялото, а духът й витаеше незнайно къде. Без да разбере кога и как, халката се оказа на пръста й. Те тръгнаха напред и приклекнаха пред олтара.

Всичко свърши. Бе омъжена. Множество хора, които не бе виждала никога през живота си, я целуваха. След това тръгна подръка с Чарлз към изхода под тържествените звуци на органа. Отвсякъде се сипеха поздравления, щракаха фотоапарати. Като в сън се качиха в колата и се понесоха към замъка.

Чарлз не говореше, само здраво стискаше ръката й. Минаха през портала и заподскачаха по дупките на неравната алея. Тория издърпа ръката си, за да задържи диамантената диадема на мястото й.

— Добре ли си, скъпа? — попита я нежно той. Тя не отговори на въпроса, а следвайки пътя на собствените си мисли, отбеляза:

— Татко каза, че имаш намерение да поправиш пътя.

Съзнаваше, че не това са най-подходящите думи на младоженката, казани веднага след церемонията по бракосъчетанието, ала думите сякаш излетяха сами. Внезапно се почувства изгубена и уплашена.

— Никога не съм понасял това друсане — отговори той сухо.

Тория се засмя. Не трябваше да се плаши. Та в края на краищата, това беше Чарлз. Защо тогава всичко бе започнало да й изглежда толкова страшно и несигурно?

— Докато пристигнем, роклята ми ще заприлича на нищо — изохка тя след поредната дупка, която я отхвърли върху Чарлз.

Той я прегърна здраво и каза:

— Тория, толкова си красива! Точно както си представях, че ще изглеждаш като булка.

— Нали знаеш какво казват? Че дрехите правят хората. Затова исках да се оженя с костюма, с който ще пътувам.

— Добре, че промени решението си. Исках на нашата сватба да си облечена точно така, както сега.

— Фотографите направиха достатъчно снимки. Ще има какво да разглеждаме на стари години — усмихна се тя свенливо.

Имаше усещане, че говорят насила. Добре че междувременно пристигнаха в замъка. Един от наетите прислужници затича да им отвори вратата.

Влязоха в хола. Тория се обърна към Чарлз.

— Ще посрещаме гостите в дневната. След това те могат да минат през библиотеката и да стигнат до столовата от другата страна.

На мястото, където двамата трябваше да застанат, за да посрещат гостите, бе оставено малко празно място, заобиколено от огромни кошници цветя — люляк, карамфили и бели лалета, доставени за случая със самолет специално от Холандия. Те застанаха, заобиколени от нежния им аромат.

— Готови сме. Не ти ли се струва, че гостите закъсняват повече, отколкото предполагахме.

— Сигурно ги бави алеята с дупките — успокои я той.

В този момент се чу звук от много шумен мотор, който изръмжа зловещо при спирането си пред входа.

— Все пак някой е вече тук — зарадва се Тория.

— Но това е мотоциклет — отбеляза Чарлз.

— Може да е някой фотограф или журналист. Защо обаче татко и близначките се бавят още?

В това време от хола долетяха гласове. Не разбра думите, които се изричаха, ала при звука на гласа сърцето й замря. Впи поглед във вратата. Със затаен дъх очакваше тя да се отвори.

Последваха тежки стъпки. Както и очакваше, на входа застана Майкъл. Бе облечен в много стар и почти разкъсан шлифер. Косата падаше върху челото, а цялото му лице бе изпоцапано. Стори й се, че е запъхтян сякаш е бързал неистово. Спря и се загледа в нея. Това сякаш продължи цяла вечност. После тръгна с очи, впити в нейните. Виждаше само нея и никой друг.

— Тория — каза той, като едва си поемаше дъх. — Спечелих от футболната лотария петдесет и пет хиляди лири!

Сякаш нещо я удари в гърдите. Майкъл започна да изчезва и тя разбра, че припада. Протегна ръце, за да се хване за нещо, което не съществуваше. Докато пропадаше в бездънната бездна на забравата, чу собствения си вик — неудържим, безразсъден, отчаян.

— Майкъл… вече е късно… много късно.