Николай Теллалов
Пълноземие (53)

2.

Радослав крачеше разярен по улицата.

Вбеси го паркирана пред стълбите на изхода към градчето линейка. Под червения кръст с жезли и преплетени змии върху борда на машината чернееше ни повече, ни по-малко следното:

„Околийска клиника за душевноболни. Държавенъ приютъ“.

Толкоз!

Мерси, не ми трябва да ме водите по лаборатории и психиатрии. В края на краищата хич няма да сте радостни да чуете историята ми… И освен това, аз бързам… бързам!

Той рязко спря и се заклатушка. Премалата от свръхнапрежението на почти-змейското превъплъщаване отминаваше, а заедно с нея и някакви прозрения, недокоснали ясно съзнанието му. Нещо за бързане…

Да! Проходът! Нямаше време — ако не Преминеше още в следващото Отваряне, никога повече нямаше да има шанса да се завърне в своята Вселена.

Зачуди се откъде се е взела тази убеденост и тутакси си отговори: „От змейската кожа бе, тъпчо!“ Някакви естествени телесни химикали, носещи късчета от паметта на Верена, от нейните знания и умения, вече отдавна циркулираха в кръвта му — какво друго обяснение!? Никакви мистики и метафизики, само трезва инженерна мисъл на човек, криво-ляво избутал цяло следване в МЕИ. Логиката реши, драги ми Стрезов!

„Не ти трябват разправии и обяснения с полицията! — внуши си още веднъж Радослав. — Нито с учени, политици, князе и царици. Нито даже с фенове, най-вече — фенки и фиданки… Опа! Я ела на себе си!“

Потръпна и се озърна.

На пълен автопилот краката му го бяха отнесли поне на две преки от гарата и от странния инспектор. Стоеше на някакво селско площадче, над което шумяха вековни дървета като проскубани жълти чадъри и щедро ронеха умиращите си листа. Над клоните им, срещу убийствените лъчи на слънцето, вятърът диплеше синкаво-кафеникав прозрачен купол, вероятно предпазващ градчето от ултравиолетова радиация. Въпреки защитата, бе пусто. Прозорците на къщите огледално отразяваха паметник с чешма в центъра на мегданчето. В плисъка на водата от чучура се намесваха само липите и едва чуто се носеше музика от кръчмата с табелка — естествено! — „Подъ липитѣ“. И като че ритмично подумкваше тъпан откъм читалището отсреща, до бакалията, в която не се долавяше никакво движение.

Радослав се втренчи в чешмата и се завтече към нея. Пак му се пиеше до полуда, като след зверско препиване. Ех, кога бешеее!…

Той зарови лице под струята, гълташе и се давеше, докато в корема му не забълбука.

Изправи се с наслада. Бодростта и яснотата на ума, човешкия ум, не объркващото драконско светоусещане, се разливаха в него на вълни. Дичо намокри лицето си и с изненада видя дланите си почернели.

Ах, да. Сажди от изстрела на онзи малоумник-терорист. Навярно пак прилича на негър. Младият мъж старателно се изми и се избърса с ръкава на полицейската куртка.

Раницата!

Мамка му. Беше я забравил. Какви сувенири ще имат държавните люде в тази отвъдна България! Няма значение…

Половин минута той зяпаше по паметника имена на загиналите за родината жители на неизвестното му селце: Балканска война, Европейска война, Втора световна, Обединението, Умиротворяване на турско-гръцкия конфликт, Мироопазващи операции на ОН през 2007, 2015, 2026, 2034-а…

Радослав изсумтя. Губеше си времето. Налагаше се да изчезва. Инспекторът с маскоподобното лице може вече да е вдигнал тревога.

И накъде? Как?

Пред читалището лъщяха няколко паркирани мотоциклета. Всъщност май не бяха точно мотори. Нямаха гуми, но пък им стърчаха криле и изобщо като че ли бяха конструирани за летене. Сред тях като състезателен кон до тротинетки се набиваше в очи нещо мощно, с елегантни линии и сякаш устремено напред, въпреки че стоеше неподвижно. Дали би могъл да подкара такова чудо? „Е, нали вече управлявах космически кораб…“

„Да, бе, управлявал си — сряза го вътрешният глас. — Повози се в балистичен снаряд с гъвкава траектория. Та ти не ще можеш дори да запалиш двигателя на тази чудесия…“

Вратата на читалището се плъзна встрани и по стълбището към паркинга със закачлив смях пробяга младо девойче. Подир нея, със зачервени уши, припкаше дангалак на нейната възраст, но така, че да не я настигне, и бучеше престорени закани:

— Ш'те хвана да видиш гъдел! Хванах те, хванах те!

Като палави кутрета закръжиха около харесаната от Радослав машина и чак тогава се усетиха, че не са сами. И двамата се сконфузиха пред строгото лице на непознатия с жандармеристкото яке.

Решението мигом съзря в главата му.

— Ваш ли е? — хладно кимна той към непознатото превозно средство, хипнотично фиксирайки момчето, което вече беше зяпнало с неизвестно от какво предизвикана почуда. Преди това леко кимна за поздрав на приятелката му.

— Ми… да. Защо? Какво има?

— Нуждая се от помощта ви — заяви Радослав, с мъка сдържайки се да не наплещи глупости. — Трябва ми нещо бързо, като твоя… твоето…

— Ама разбира се! — звънко се намеси момичето. — Това е наистина най-бързият хвъркоциклет в селото!

— Да, да! — горещо се включи и запитаният. — Вземете го, моля!

Те на̀! С какво толкова очаровам и хора — мъже и жени, — и компютри — пардон, рокани, — че всеки направо се разтапя да ми услужи? Откога съм станал толкова неотразим?! Хайде, отделен въпрос е, че тук хората са ненормално сърдечни, чак чудно ти става какви сме могли да бъдем българите, но…

Тийнейджърът междувременно пое голяма глътка въздух и, зачервен като домат, изрече:

— За нас е чест! Нали, Данче?

— Да, да!…

Момчето решително протегна ръка и стисна Радославовата. Девойчето направи същото, придружено от несръчно кокетен поклон, сякаш му благодареше за изтанцуван валс, и изчурулика:

— Ау! Не ви ли бавим, прощавайте?

„От змейската кожа ще да е“, реши Радослав. Всичките чудатости досега се дължаха единствено и само на излъчването, което навярно струеше от скритите под дрехите му люспи на неговата изгора-змеица. Друго не можеше да бъде.

Той изобрази уморена усмивка и яхна… как беше — хвъркоциклета. Дотук добре.

— За връщане… — започна, трескаво опитвайки да проумее какво следва да стори, за да подкара машината.

— Никакво страшно! Той е автомат. Само изберете на борд-рокана му „гараж“ и готово… — момчето дори малко се смути от нетактичността си да учи баткото какво се прави с бордови рокан на хвъркоциклет.

А момичето му подаде каската и дори я нагласи върху главата му. Извърши го с някаква тържественост, която малко посмая Дичо. Но нямаше време да се учудва.

През стъклото на шлема той видя как двамцата мили пубертетчета го гледат със зле прикрит възторг, а после компютърни графики зачертаха в полезрението му приборно табло, както на видеоигра. Радослав дори виждаше ръцете си, виртуално нагласени върху кормилото. Светнаха инструкции. Нямаше голяма разлика от лунснаряда. Фасулска работа. Меко забоботи двигателят.

— С нещо друго да ви помогнем?

— Пожелайте ми успех — измърмори угрижено Дичо.

Аха, с тези бутони се активират опциите на виртуалното табло на визьора.

Той „натисна“ илюзорния бутон „Стартъ“ и…

… и едва се удържа върху седлото! Ускорението сякаш разтегна ръцете му до скъсване — машината се стрелна напред като мълния! С невероятен късмет не обръсна липите над мегдана и не приключи полета си забит в покрива на кметството…

— Ама само как излетя от место, а? — цъкна с език момчето.

— Готин е — съгласи се момичето. — Голяма работа е!

* * *

Няколко минути по-късно инспекторът, леко запъхтян от тичане, завари пред селската кръчма ято гимназисти с народни костюми и музикални инструменти под мишниците. В центъра на групата момче и момиче грееха от удоволствие като слънца и оживено разказваха нещо на приятелите си.

— Ей, деца! — подвикна той, показвайки значката си. — Да сте видели … — и добави нещо със снишен глас.

— Да, да! — потвърдиха младежите ентусиазирано. — Помоли ни да му услужим с хвъркалото и замина!

За кратък миг инспекторът се вкамени. После разигра досада и огорчение:

— Ех, че пък аз… уж трябва да съм на разположение… Какъв модел е машината, момко?

— БМВ-Шарколия, триста ес. Чисто нов! Спечелихме го от националната танцова надпревара преди две недели! — с гордост и почти хорово отвърнаха момчето и момичето.

— Брей!… — престори се на смаян инспекторът. — Браво! Значи вас съм ви гледал по стереовизията… Е, хубаво, ще ида да го настигна. Довиждане.

— Довиждане, господине!

Веднага щом изчезна от погледа на възбудените хлапета, той вдигна към устата си радиотелефона и мрачно заповяда в слушалката:

— Дископлан, хиперзвуков, до двайсет… не — десет минути на гара Малко Зимнище. Какво? Основание ли?… Код червено-зелено-бяло-жълто, господин оперативен дежурен. Точно така. И дискретно, моля. Нека има полеви хирург с инструменти на борда.

После набра друг номер и нареди на въздушния контрол на движението да следят за автосигнал ПТП. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше. Инспекторът избърса потно чело и стисна по-здраво телефона.

Преглътна горчива слюнка и тръгна към гарата.

Пиеше му се вода.