Николай Теллалов
Пълноземие (29)

2.

На фона на меки земни и сиво-сини тонове в кабината се раздвижи светлият скафандър на Пресиян.

— Ооо… пехота! — приветства го Радослав. — Излюпваш ли се?

Момъкът със стон смъкна шлема си. Обърна лице към съседното кресло.

— Е това е то да си космонавт — изпъшка войникът завистливо и докосна синьото под очите си, разляло се във ветрила от двете страни на носа, — кукуряк си! А аз съм като настъпена конска фъшкия, като прусашко шайзе!… Не искам да те притеснявам, но приличаш на коминочистач, батка.

Чак сега Радослав разгледа лицето на Пресиян, нескривано вече нито от забралото, нито от подшлемника. Измъчено и изпито, но лице на хубавец. Не някаква изнежена муцунка или напротив — бияч, свиреп като маската на шлема си. Просто симпатяга. Физиономия за рекламен плакат на армията. От късо остриганата коса само по недокоснатия перчем, залепнал за бледата кожа на черепа, се познаваше, че войникът е светлокестеняв, почти рус. В лявото ухо блесна златна обица-пиронче с впечатан знак „IYI“. Тя подсети Радослав за сплесканата под него торба, която му убиваше. Ако не бяха змейските люспи, ускорението би врязало в гърба му до кръв гънките на импровизираната раница…

Пресиян отблъсна пърхащия в безтегловност шлем и се озърна към спътника си.

— На какво се хилиш? — попита учудено и сам се усмихна.

„Навярно след тази усмивка гаджетата ти се стелят като есенни листа“, помисли си Радослав и рече:

— Радвам ти се. Какъв си чистичък… Абе, понавоняваш на пръч, обаче си далеч от конска фъшкия… ха-ха-ха!

Пресиян порозовя и през смях отвърна:

— А ти по-добре не се гледай в огледало, за да не припаднеш! Ха-ха! В санитарната кабина ще влизаш с вързани очи! Ха-ха-ха!… Ей, ама истина е, че боншансът ме обича… — Момъкът надзърна покрай Радослав през четвъртития илюминатор на страничния люк. — А така! Все по-далеч оставай!

Пепелявата пустош на Луната се заобляше. Безтегловността и зрението караха Радослав да я възприема като грамадна планина, край подножието на която прелиташе снарядът. Потъващата в тъмнина маса се виждаше и през предните илюминатори на кабината.

— Още четвърт врътка и поемаме курс към Земята — обади се момъкът, тракайки по клавишите на дублиращия пулт.

Облегна се и протегна крака, а пръстите му продължаваха да шарят по бутоните на отворили се гнезда в подлакътниците на ложемента. Пултът пееше с индикатори и пръскаше шарени екранни отражения върху бронята на войника.

— Връх! — самодоволно рече той. — Каруцата ни е супер!

— Да ти кажа. Отървах се от товара. Май няма да има пасти и гевреци у Българско…

— Ха! — отвърна Пресиян. — Ти може да не го знаеш, но грижи с пасти и гевреци на Балканите нямаме. Чакай, бе, ние сме от малкото райони в света, дето имаме какво да ядем, пък и изнасяме навън! При това чисти храни, не синтетика…

— А какво толкова карахме в трюмовете? За половин милион кинта?

— Няма ли описание на товара?

— Не намерих…

— Ъъ! Ха, на мен ще каже! … Хм. Пресована храна, лекарства — ясно. А, да, ето — бижутерски минерали. Частна поръчка. Егати. Някои у Швабско не си знаят парите…

Радослав продължаваше да блуждае с поглед по отдалечаващите се кратери и равнини.

— Диаманти? — попита незаинтересован.

— Неее! На Луната няма диаманти! Някакви много мъдри названия… Ха, сред тях и анортозит!

— Това пък какво е?

— Лунен гранит. Не знам защо са луднали в Райха по него. Викат му лунен мрамор… кретенизъм. Да, някои разновидности наистина изглеждат красиво, ама… У нас най-много да го пуснем на павета за детски площадки.

Радослав съзря края на лунния диск, все още необозрим като цяло.

Внезапно над извивката на хоризонта, откъдето през сиянието на Месечината слабо изпъкваха звезди, от мрака зад терминатора изплува блед облак… в който блеснаха ярките цветове на спектъра!

— Пресияне, погледни! Бързо! Какво е това?

— Хммм!… Нещо голямо е взривено. Или тупнало.

Момъкът издърпа някакви слушалки от пулта, които тънко зашепнаха и засвистяха.

— Ммм… Изглежда селенитите са свалили голям космократор… Или франко-британски, или… Нещо здраво се карат „съюзниците“. На̀ ви блуменкриге^[1] и воайяжи!… Искаш ли да ги чуеш, акустичните ни радиоканали са читави, а?

— Тц.

В разширените зеници на Радослав се отразяваше дъгата с намек за още два цвята над червената и под лилавата ивици.

Нима дъгата има девет цвята?!

— … лаят се могъщо! — продължаваше подигравателно Пресиян с тон на футболен коментатор. — Псувни на ескадрили. Ето италианецът влиза с тежкотонажна майна… Французите отвръщат твърдо по адрес на всички синьори… какво лошо има в спагетите? Ха-ха. Ха-ха-ха! Хопала! — включват се британците… леле, какъв език. Ефирът се изчервява и пропада от срам. Прелита рояк швайни и швулета — добра серия, но пасът е изтърван, защото се намесва руската мать… Е тѐ това наистина не го разбрах! Какво, какво? Бате Радко, „жопа“ гъз ли означава?… Ъ! Изчезна! Това трябваше да го запиша за спомен! Колекция ругатни с качество два пръста над световното равнище… — Пресиян поукроти веселието си. — Чини ми се, не селенити са чукнали разрушителя, дааа…

Момъкът притихна, замислен за нещо.

Неочакваното зрелище на лунната дъга угасна в мрака на сянката. Хипнотично изгряха звезди, звезди, звезди… Докато взорът му се давеше в тях, Радослав си спомни за селенитските бунтовници, за плешивото момиче… Живи ли са? Измъкнали ли са се от сражението в циркуса? Навярно почиват някъде в някое скривалище. А може би отново маршируват по потайните си къртичини или… Сети се за вкиснатото настроение на русите, за това как външното нападение предотврати разпри в техните редици. Дали и те са оцелели все пак — говедото Федя, десетникът, превързаният гардемарин?…

— Пресияне, какво имаше предвид, когато ми каза, че са се сбили „вече“? Ставаше дума за войниците долу, в стартодрума…

— Ааа… Да. Нали преди това луняните приказваха, че в Експедиционния корпус нараствала взаимната враждебност… Абе, това е от онези работи, за които се разбрахме да не се питаме. Така или иначе — сбиха се.

— Ъхъм. Добре — рече Дичо, без да се откъсва от илюминатора.

Преди грамадната все още Луна изцяло да закрие слънцето, прозорците захлопнаха външни капаци. Радослав притвори клепачи.

— Малко да дойда на себе си и ще се натикам под душа! — измърмори той.

— Завиждам ти — отвърна Пресиян. — Аз вече усещам как воня. А от таз черупка самостоятелно не мога да изляза. Бельото уж е дезодориращо, ама откога не съм го сменял… Преди малко дозаредих програмната рокан-матрица. Вкарах и модулатор на противолъчевото поле, да става и за маскировка. Сега сме по-незабележими за радарите, колкото и да сме зле със защитното поле. Стъпваме на пръсти. Ако не ни търсят нарочно, прошмугваме се невидими. И ще се скрием в сянката на Луната от фронта на слънчевия ураган. Изобщо това е то късме…

Войникът млъкна, прекъснат от тревожен машинен сигнал. Наведе се към панела.

— … късмет — убито повтори броневакът. — Поне се разбра, че е изпита и сетната дамаджанка и в склада повече няма. Фердамт!! — довърши троснато.

Пиктограмите върху екрана нищо не говореха на Радослав.

— Маневрата, с която мислехме да се скрием от ударната вълна зад Месечината — баден геен^[2]. Не става! — обясни Пресиян.

— Заради?

— Траекторията ни се пресича с голям „активно движещ се обект“ — младежът тикна пръст в дисплея. — Небоход. Роканът го смята за вражески. Интересно защо — иронично добави той. — Бил източник на опорен лъч! Голяма работа! Сигурно се шегуват, прицелват се на майтап, ха! — късо и горчиво се изсмя Пресиян.

Дичо изучаваше контролния пулт.

— Май още сме извън обсега му за поразяване. Или така ми се струва?

— Не. Не ти се струва. Обаче много скоро ще влезем в огневите му сектори.

— Да се махнем тогава!

Пресиян обърна измъчено лице към Радослав.

— До четирийсет минути попадаме във фронта на слънчевата буря, бате Радко. И тогава ще ни е все едно дали сме надникнали в дулата на небоходните батареи, или ни е изпържила радиацията на Райко. А комай първото е за предпочитане. Няма да се мъчим никак.

Вероятно Радослав нямаше вид да е доразбрал — всъщност Дичо бе вцепенен от тиха паника и вътрешният му глас крещеше: не е честно! тъкмо се измъкнахме!! не е честно!!! — защото войникът повиши тон:

— Голи сме, не разбираш ли! Одеве са пернали снаряда и са прецакали лъчевата ни защита! — момъкът се усети и с юнашко усилие заговори по-тихо: — Гама-вълната ни подмина, само че другото, което се носи, хич не е нежна целувка. Ха! Многото смях не беше на хубаво…

Сблъсъкът с проява на чужд страх моментално възвърна хладнокръвието на Радослав.

— Знаеш ли какво е казал Рей Бредбъри, бравъй жолнежо? — равно произнесе той право в лудналите очи на войника. — Казал е: „Я по-кротко!“

Двамата млади мъже се гледаха. Зениците на момъка станаха на точки. Радослав успя да се запита какво ще трябва да направи, ако Пресиян не се овладее. Пестниците на бойния скафандър в тясната кабина никак не му оставяха радикални алтернативи за действие.

Войникът избухна в треперещ смях и обърса чело. Капки пот се откъснаха от кожата му и заплуваха наоколо — малки топченца-мъниста, преливащи от отражения на близките фотоиндикатори.

— Уф — рече броневакът. — Много мразя да летя в Космоса! Ненавиждам да съм като плъх в капан. Егати! Даже не става да ухапя! Прощавай, бате Радко… — момъкът стана сериозен, макар устните му още да се опитваха да кривят нервна усмивка. — Непоносимо е да седиш така и да чакаш…

— Ми дай да правиме нещо.

Пресиян кимна.

— Барем ще ги шашнем. Пък… всичко става. Паша̀та обича смелите! … И какво ще правим?

Облекчението литна от Радославовата душа като сврака от клон. Войникът очакваше нещо. И как би могло да бъде иначе? Докато имаше стрелба и пушки, той си вършеше работата. Но ето, опряха до космически кораби и траектории — полето на компетенция на един космонавт. Всеки върши своето.

„А измъквай се сега, лъжливо овчарче!“

За да не личи треперенето на ръцете му, Радослав ги кръстоса и скри китки под мишниците. Вътрешният глас не пропусна да отбележи колко самоуверена е заетата поза — трайте палета-кутрета, чичко майстор е тука!

— Борд-рокан! — учудващо, но тембърът на казаното съответстваше на важната наперена стойка.

„В мен е умрял голям артист“, заключи наум Дичо.

„О, не — ентусиазирано се обади вътрешният глас, — не е умрял… ОЩЕ не е.“

Екранът отговори с надпис:

РЕЧЕВИ КОНТРОЛЪ УСТАНОВЕНЪ ***<БрГК>

— Покажи схема на сближаване с небохода.

??? ПОВТОРЕТЕ ПОСЛЕДНАТА КОМАНДА ***

— Две схеми — изръмжа Радослав, сдържайки се да не изпсува. — Едната с маневра за скриване в лунната сянка, другата според текущия курс…

„Дали не ръснах глупост?“

Дисплеят зачерта криви и диаграми, от които Дичо за миг се уплаши. Пресиян следеше извежданите графики с почти детински възторг. Радослав забеляза косия му, изпълнен с уважение поглед.

„Ако не друго, поне успокоих момчето.“

Той се съсредоточи в рисунките. Щеше му се наистина да не разбира.

— Трасирай траекторията с текущо време! — заповяда Радослав.

Покрай кривите на движение се нанизаха спретнати цифрички.

— Кога ще ни настигне ударната вълна?

Роканът прилежно защрихова участъците, в които щеше да се намира лунснарядът в моментите на пикова външна радиация. Дичо отклони за секунда вниманието си към индикацията за проникващи лъчения. Мерните единици му бяха все така непознати, но отстрани програмата даваше съобщение:

4,9 0/000 от очаквания максимумъ

5,4 0/000

6,0 0/000 … *********************************<БрГК>

Убийственият поток отвън нарастваше. Зле.

Но щеше да стане поне десет хиляди пъти по-зле. До двайсет и седем минути, плюс-минус пет. Чудесно.

Радослав престана да вижда екрана и целия пулт пред себе си. Притъмняваше му. От ужас и отчаяние. В съзнанието му минаваха всякакви сведения и филми за атомни аварии, включително за онази, след която започна да има проблеми с дотогава здравите си зъби — Чернобилската. От един филм за катастрофата помнеше какво се беше случило на пожарникаря, надникнал в разрушения реактор. Минути след това е започнал да повръща.

— Рокан — безцветно каза младият мъж, — отвори илюминатора към слънцето.

Не знаеше защо поиска това.

Очакваше някакво възражение, но такова не последва — нито от Пресиян, нито от машината.

В тесния полумрак на кабината нахлу рязка неприкрита светлина. Илюминаторът зина встрани и долу, откъм креслото на Дичо.

Радослав погледна слънцето.

Може би стъклото имаше филтри. Може би змейската кожа някак пазеше човешките очи, дръзнали да срещнат лика на Небесния събрат на драконите.

Райко пламенееше като пъкло. Косматата му вътрешна корона приличаше на Горгона Медуза. И сякаш като от неин взор Дичо застина вкаменен.

„Защо искаш да ме убиеш, Небесен събрате на моята любима?“

Съвсем близо до термоядрения диск тънка извита ивица бръчкаше мрака — краят на близката Луна.

Радослав захлупи насълзени очи.

— Рокан — прошепна той. — Затвори илюминатора.

Дори през спуснатите клепачи усети настъпването на тъмнината в кабината. Зелен образ на видяното продължи да танцува върху ретината. Змейската кожа бе наежена и насищаше кръвта на господаря си с някакви незнайни химикали, успокояващи безумните очи.

Дичо стисна зъби, сви устни и мрачно се надвеси над екрана. Нищо не виждаше. Изпитваше към Пресиян хем благодарност, че мълчи, хем раздразнение.

Панелът пиукна.

Радослав едва съумя да различи думата ВРЪЗКА. Слава Богу, роканът се обади и чрез говорния синтезатор:

— Небоходът… предава радиоемисия… открит текст… честота 467 мегахерца. Възпроизвеждане?

— Карай.

Кабината се изпълни с пращене. В него Дичо чу грохота на наближаващата плазмена буря. Шумът леко спадна и младите мъже доловиха монотонен човешки глас:

— Hier ist Rundfunksdienst des Raumkreuzer “Gauleiter Ernst Tählman” bei Geschwader drei und fünfzig. Hier ist Rundfunk… Sofort… Stolze Kriegere der bulgarische Krone! Stehen sie auf passive Flugbahn, keine überflüssige Bewegung und warten sie den Raumgleiter…^[3]

— Какво дрънка този?

— Предлага ни да се предадем.

— Пфу! Изключи го! — изръмжа Радослав. — Мразя този език. Марк Твен също го е мразел!

Тоналността на шума се промени и роканът заповтаря на български:

— … спрете активно движение, влезте в дрейф по зададен курс, това е заповед на 53-та ескадрила. Тук е радиослужбата на космическия крайцер „Гаулайтер^[4] Ернст Телман“…

— … бате Радко…

— А?

Пресиян гледаше право пред себе си и хапеше устни.

— Ако се отървем от оръдията на разрушителя, то от ударната вълна на изригването спасение няма. Този „Телман“ и другите кораби от гешвадера поне притежават противорадиационни шахти…

— За какво ми говориш?

— Направихме каквото можахме, земляк. Нали знаеш, роб се връща, гроб — не.

Радослав изсумтя. Почваше да се ядосва.

— Не, чуй ме! — настоя момъкът. — Точка деветнайсет от Устава гласи: „Не се затривай мърцина без полза“… А още преди нея е казано: „Войнико, съдбата ти е в Божиите ръце, твоят живот — в ръцете на командира ти, ала твоята чест принадлежи само на Теб. Можеш да се опазиш, ако съвестта и бойните задачи го позволят, без това да те опозори. Помни, че си скъп на България.“ — Момъкът се прокашля. — И… глей сега, ако аз успея някак да изкарам поне до станциите Балкани-Орбита, защото все пак съм в боен скафандър… то ти ще хванеш такава доза, че… Гадно нещо е лъчевата болест…

— Знам!

— Ъ… Мен по̀ ще могат да ме излекуват, човече! Аз вече си направих предпазната инжекция! Не мога обаче да сторя същото за теб! Даже в София няма да могат да ти помогнат, ако изобщо дишаш дотогава! Ей! Все някому трябваме живи.

— Аз. Съм. За. Вкъщи. Не за някакви гешвадери и орбитални зандани! Какъв е тоя „Телман“? Хм… Впрочем, нищо чудно. Нещо случайно да знаеш за този клас… небоходи? Ей, рокан, шибана бракма такава!

— Космически орбитален разрушител G.E.T., лека бойна единица в своя клас, номер в регистъра…

— Не ме интересуват номера от регистри! Какви са защитните му системи против слънчеви бури?!

— Стандартно стъкмяване. Вградени в корпуса оловни и полимерни екрани, клас 4. Лъчеви укрития, клас 7. Електромагнитни девиационни полета, клас… обсег…

— Стоп!

Радослав трескаво облиза устни.

— Каква е вероятността небоходът да може да стреля, когато го връхлети ударната вълна на изригването?

— Вероятността е равна на нула.

— М…моля?

— Очакваният максимум на ерупцията е твърде висок за разрушител с такъв тонаж. Екипажът може да оцелее само в противорадиационни укрития. Следствие първо: отсъствие на оператори в оръдейните кули. Следствие второ: при очаквания интензитет на плазмения фронт в цислунарното пространство ще бъдат повредени до 70 процента от електронните връзки на небохода. За да се избегне това, автоматичните прекъсвачи ще обезточат всички други системи, освен животоподдържането и защитите. Краен извод: вражеският апарат няма да бъде в състояние да води активни бойни действия най-малко три четвърти час след гребена на лъчевата вълна. Моля за разрешение да съобщя допълнителни данни.

— Казвай!

— Актуализация на опасните за лунснаряда огневи сфери — във връзка с идентифицирането на обекта. Достоверност — нула точка деветдесет и две. Корекции в предишно поисканата схема — завършени. Бордрокан готов за команди.

Радослав потри ръце. Пресиян по запалянковски размаха юмруци във въздуха и завъртя диво очи, но не посмя да пророни ни звук. Ала — грееше!

Хладен хазарт бе обзел Радослав. С тънка усмивчица той прехвърляше наум току-що наученото.

— Добре! Махни схемата с маневрата към сянката на Луната… Излишна е — обясни той на Пресиян, който веднага с готовност закима. — Телмановците ще ни превърнат на печено в собствен сос. Продължаваме курса! Ако не ни ударят, а нещо ми подшушва, че ни искат живи, дори само да гепят някой-друг орден, знам ли точно к'во друго — та, мисълта ми е, че с малко повече късмет, ще се скрием зад небохода. Рокан? Я пресметни, ще стане ли…

— Положително при първо приближение. Шанс за успех ориентировъчно едно към тридесет и две. Непрепоръчително! Опасно! Евентуалната биодоза спада, но е близка до критичната! Приемате ли посочения вариант? Прецизиране на необходимата траектория?

— Действай!

— Уффф! — не издържа Пресиян. — Ей, земляк, май ще ги изиграем, а?!

— Чакай, не се радвай… Да видя какво ще каже умната машинка… Е… май е… бива, нали?

Радостта на Пресиян обаче помръкна и Радослав с присвити очи зачака младежът да се произнесе върху блесналите на екрана цифри. На Дичо повечето от тях не му говореха нищо.

— Биодоза двеста и деветдесет — триста и десет… — отпаднало промълви Пресиян.

— Е?

Радослав не помнеше някога да се е вълнувал на покер толкова много.

Младежът изгледа спътника си недоверчиво.

— Ама тази доза е за тебе. Моята, виж: „ложемент Б — 160–190 единици“. Медицинската система на костюма ще ме задържи преспокойно дори на крак да ида до Александровската болница. Ти обаче…

„Аз обаче имам драконова кожа, тъкмо заради нея предпочитам Слънчо да ме реже, вместо скалпели на вивисектори! Прекалено е вероятно да ме пипнат ученици на симпатягата Менгеле. Ще ли ме оставят ей така?! Смях в залата!“

— Ти какво предлагаш — да ни хванат?

Пресиян мълча известно време.

— Не. Само че това си е живо самоубийство. Дори не можем да ги обстреляме, по дяволите!

— Ммм… Я? Верно ли не можем? Рокан? Докладвай, разполагаме ли на борда с някакви средства за атака против разрушителя? Що се пулиш бе, Пресияне? Нали така пише в Устава: когато не знаеш какво да правиш — нападай! Коя точка беше?

— Седма… Обаче това си е…

Роканът го прекъсна:

— Положително. Корекционни ракетни патрони РМП. Ляво-латералните пакети при настоящата ориентация на апарата позволяват обстрел на вражеския обект от близка дистанция. Ситуационен анализ — нецелесъобразно. Минимална повреда на основни възли и системи на противниковия разрушител — невъзможна с наличните средства. Бордрокан готов за команди.

— Само заради това ли е „нецелесъобразно“? Какво, няма да ни стигне като горивни резерви, що ли?

— Отрицателно. Загубата на РМП няма да окаже съществен ефект върху необходимия за довършване на полета маневрен капацитет, нито може да промени непоправимо траекторията…

— Тогава млъкни и започвай да изпълняваш зададената програма! Щом разрушителят стане досегаем, пък барем колкото да им разплискаме кафето само — обади се! Да им бръкнем в здравето! Какво ще кажеш, пехота?

— На немец можеш бръкна в здравето само с лафа keine sparen, schnell bezahlen…^[5]

— Инструкция приета. Оптимизиране на получената подзадача в рамките на основната програма „полет по маршрут Коперник-точка-Запад-точка-Йот — Охридско езеро“. Изчисленията приключени. До прогнозирания челен максимум на ерупционната вълна остават 10 минути 58 секунди. Бордрокан готов за команди — компютърът замълча.

Но екранът нямо добави:

00:10:57 56 55…

Радослав се откъсна от таймера и с доста сполучливо престорена бодрост изтърси:

— Е, сега можеш да си протегнеш краката и да лапаш пуканки. Филмът е супер. Екшън и половина.

Пресиян го гледаше странно.

— Ти ако нямаш македонска кръв, значи си луд за връзване! — рече той.

— Нямам. Шоп и малко ямболия. Всъщност откъде да знам. … Прапрапрадядо ми е бил магьосник.

Без да се наговарят, младите мъже зяпнаха към пулта. Кръгли обзорни екрани показваха уголемяващия се силует на раумкройцера. Приличаше на Айфелова кула с полепнали по нея големи кофи за боклук — херметичните отсеци на кораба. Мащабната скала до изображението на небохода едва не накара Радослав да подсвирне. Радарът съобщи за още кораби, навярно от същото подразделение 53, пръснати в селеноцентрична орбита^[6], всичките далеч от флагмана си.

Минутите течаха.

„Защо ли ми е толкова спокойно?“

— Да се прекръстя ли?

— А? Ааа… Давай, хайде. Нали вече веднъж помогна.

Те се разхилиха.

ВНИМАНИЕ! ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ОБСТРЕЛЪ НА ПРОТИВНИКОВИЯ ОБЕКТЪ ***<БрГК>

— Аз викам, че няма какво да чакаме.

— Ми да. Огън! Всичките!

Кабината се разлюля и двамата отново истерично се разсмяха.

Според уредите разрушителят реагира веднага. Първо, той спря радиоултиматумите, детекторите на лунснаряда регистрираха опит за маневриране от страна на немеца. При това микроскопично трепване на грамадния небоход (окачествен като клас леки бойни единици!) неговите бластери изпуснаха малката капсула от опорните си лъчи. Раумкройцерът блъвна напосоки серия плазмени торпеда, сякаш се отбраняваше от цяла флотилия. Съвсем като селски глупчо, който маха с тояга срещу рояк освирепели пчели.

Това предизвика нов взрив смях и хлапашки закани.

Дичо не помнеше толкова да е щурял дори на мач „Левски-ЦСКА“. Може би и с Пресиян бе така, макар че с неговата армейска биография би трябвало да е по̀ видял… Нервната им веселба секна от писък на аларма.

— Бурята! — извикаха в един глас те.

Радиационните броячи трупаха наедряващи числа, които хипнотизираха Радослав.

Опомни се току преди ужасът да го задуши и да насмете съзнанието му в петите. Изкрещя колкото можа:

— Пълно ускорение, рокан! Крий ни зад разрушителя, крий ни, Божичко, крий ни!…

Снарядът ги люшна, инерцията натика младите мъже вдън креслата, при това корабчето им изпълни някакъв вгадяващ завой. Сервомеханизмите на войнишкия скафандър изскърцаха. Пресиян надуваше плик за повръщане, а Радослав физически почувства как пребледнява.

Тежък удар зашлеви снаряда, роканът отново писна:

ТОРПЕДЕНЪ РИКОШЕТЪ ДѢСЕНЪ БОРДЪ ***

УНИЩОЖЕНА ВЪНШНА ОБШИВКА ***

НИВО РАДИАЦИЯ — СВРЪХКРИТИЧНО СЛЕДЪ 15 СЕКУНДИ

МАКСИМАЛНА ТЯГА ***<БрГК>

Навярно векторът на ускорението бе случил твърде лошо направление и затова претоварването, макар и не толкова кошмарно както при старта, болезнено усукваше телата им.

ЛОЖЕМЕНТЪ „Б“ — ЗАГУБА НА СЪЗНАНИЕ ***

Нов вираж, отклонил снаряда от траекторията му едва с няколко градуса, обърна главата на Радослав настрани. Право към останалия без капандура илюминатор. Към лика на убийственото Слънце.

Черна пелена поглъщаше Радослав. Той се бореше с нея и не преставаше да отваря все по-ослепяващи от оттока кръв очи и да търси с тях Небесния събрат.

От изчекнатите настрани устни шляпаше розова слюнка и полепваше по облегалката на ложемента. Разкривената уста се мъчеше да рони думи.

Небесен събрате! Виж ме! Толкова съм малък пред теб! Частица плът, която става на пепел дори на милиони километри от лика ти! Не ме убивай сега! Там, където ти не изглеждаш толкова сърдит и безпощаден, там, където всяка жива твар ти се радва — там ме чака милото ми драконче! Твоя прадъщеря, Райко! Ако умра — как ще погледнеш сълзите й, Небесен събрате! Как ще ги пресушиш?! Как ще я утешиш?! Пощади ме. Ако е възможно. Всъщност… прави каквото знаеш. Кой съм аз, че да ти държа сметка. Ала след като си Добро — моля те, не ме убивай. Нека поне да видя драконче. Поне да видя… драконче…

Навярно така му се стори (в неуловимата секунда, когато съзнанието даде отбой и се оттегли, безсилно да понася близостта на сияйната смърт, надуваща радиационните индикатори до пръсване), но малко преди да изгуби свяст… Слънцето отвърна.

Не със слова. Ала го облъхна, обсипа с нещо. Не с унищожителни снопове йонизиращи лъчи, а с известно учудване — ах, ти пък как си се озовал тук! за малко да те смачкам, глупчо! — и приятелска топлота…

Или нещо такова.

Бе по-невероятно от това кит да забележи въшка.

Във всеки случай Слънцето замижа, помръкна, сякаш хвърли спасителна сянка и обгърна с нея лунснаряда… А може би — просто докрай изгори незащитената ретина с милионкилометрово копие и накрая милосърдно изключи разума на неволната си жертва. Та нима човек обръща внимание на молбите на обречено бацилче?

Или… Райко винаги чува плача на децата си…?