Николай Теллалов
Пълноземие (47)

2.

След половин час Бойчо занесе „писалката“ на Стареца, който седеше в кабинет 111 пред мигащия екран на рокана и с досада пишеше отчет по дело №512 „Диамантен взлом в Княжево“, вече прехвърлен на НСС, отдел „Тероризъм“.

— Шефе, няма да повярваш колко блестящо се справихме…

— Зарежи фукните — смъмра го инспекторът. — Дай ми психоскопа.

Той веднага заряза отчета, изрови от едно чекмедже четящо устройство и нагласи в гнездото детектора, маскиран като писалка „Монблан“. Включи апарата към извода на рокана. Машината записука, докато дешифрираше записа.

— Браво! — подхвърли инспекторът на посърналия си помощник. — К'во си се оклюмал, соколче, нали знаеш, в нашето няма ни пари, ни признание…

Детективът въздъхна.

— Хайде сега, потупах те по рамото — толкоз! Нямаме време за четки.

На екрана започна да се плете сложна шарка — замръзнало калейдоскопично видение. Психоспектърът на заподозрения.

„Заподозрян в какво?“ — изведнъж се запита Бойчо, а гласно рече:

— Шефе, от капака на психоскопа може да се изчегърта нещичко за нуклеинов анализ…

— Излишно е — отговори инспекторът през зъби.

Той не откъсваше взор от екрана. Детективът си помисли, че навярно за пръв път долавя напрежение у Стареца.

Сканирането бе проведено с максимална разделителна способност и роканът недоволно мигаше с индикаторите си — не му достигаше памет. Инспекторът чукна функционалния клавиш, който позволяваше на машината да използва всички резерви и да не обръща внимание на мрежовите сигнали. И пак щяха да чакат няколко минути, докато привърши трансферът и декодирането на данни!

— Шефе — обади се Бойчо почти срамежливо, — онова с ВИП-режима… не е ли нарушаване на правото за лична неприкосновеност?

— Какви права може да има един владетел? — резонно възрази инспекторът, без да отделя поглед от дисплея. — Само задължения.

— Тъй де, само че…

— Само че и без това вече толкова много знаеш, че бързо ще остарееш, както казват руснаците. Намьок панимаеш?

— Добре, Старец, млъквам.

— Сериозно?

Детективът геройски задържа устата си затворена, но щом роканът накрая показа хромограмата на спектъра, възкликна:

— Я! Тоя да не е с присадена личност!? — И сам си отговори: — А, не, много са инакви линиите… Май е химера^[1], шефе?

Инспекторът се изпъна на облегалката.

— Не — каза равно. — Нищо не разбираш от психоспектри, Бойчо. Ще те пратя в Университета на преподготовка.

— Ами какъв е този дублиращ контур?! — младежът бутна пръст в екрана.

— Не ти трябва да знаеш… Държите го под „похлупак“, нали? Пасете го добре?

— Да.

— Къде е?

— Слязъл е в Стария град. Пак се вози една спирка на магниторелса. Сега обикаля…

Бойчо протегна рокан-бележника си към настенната карта за трасиране. Натисна бутона и схемата на София се уедри, като изобрази традиционния център на столицата. По „Царица Йоана: ниво-нула“ пълзеше червена точка. Маркерът влачеше подире си пунктирана линия. Общо придвижването на проследявания изглеждаше заплетено и сякаш безцелно. Детективът надникна в тефтерчето.

— От един час никъде не се задържа — рече той. — А… пак се качва в Горния град…

— Нещо да е купувал пак?

— Взе разписанията на монорелсовите пътища в страната. Преди десет минути отново звъня на Централна гара.

— Така… Видяхме каквото ни трябваше! — инспекторът избра в менюто на програмата опция „Заличаване“.

Сетне измъкна психоскопа от четящото устройство и го занесе до утилизатора в ъгъла. През неплътно затворения капак проблесна светкавица, заръмжа вентилаторът. Бойчо го гледаше изненадан.

Защо трябваше да се унищожава дори детектора, да му се не видяло!…

Внезапно си даде сметка колко малко познава началника си. Знаеше къде живее, бе му ходил на гости и в кибернизирания ергенски апартамент на пето ниво, и до вилата му в Лозенска планина — горката къщурка едва се виждаше в диворасляка на двора. Тя не можеше да се грижи сама за себе си, както го правеше автоматичният апартамент-иконом, и като забравена любовница само плачеше за внимание. Бойчо си спомни, че две неща го учудиха в жилището на шефа: японско минзухарче в саксия и голям портрет на Царицата и Престолонаследника на стената срещу леглото. Не очакваше от инспектора да се занимава с цветя, нито такава политическа лоялност…

Инспекторът се обърна, продължително изгледа помощника си и подметна късо:

— Прекрасно е.

— Кое?

— Че не задаваш излишни въпроси.