Николай Теллалов
Пълноземие (15)

1.

Ехото от автоматите заглъхна в тунела. Електронна карта, проектирана във визьора на шлема, подсказваше на Пресиян разположението на нападателите. Биодетекторите ги идентифицираха като селенити и броят им нарастваше. Вече петдесетина бунтовници бяха обкръжили притиснатия до колоната войник. Пресиян с тревога търсеше сред маркерите на схемата символа „Наш“.

Според механичните сетива на скафандъра обаче Радослав го нямаше.

„Убиха американеца… — натъжи се войникът. — Тю, да му се не види!“

Той се увери, че все още разполага с достатъчно огнева мощ, за да се отскубне от селенитите, и напрегнато зачака.

Стрелбата се прекрати, след като някой от бунтовниците извика нещо на милком^[1]. Пресиян не го чу, но пък микрофоните на бордовия рокан отсяха кодовата дума за примирие от звуковата вакханалия и вътрешен екран предупреди господаря си за желанието на противника да преговаря. Веднага след това слушалките на войника възпроизведоха изкрещяни команди на три лунни диалекта, един от които му заприлича на изопачен панслав^[2]: „Заткнете зброю!“^[3]

„Само да ме лъжете! — закани се мислено Пресиян. — Ах, бате Радко, дано си жив още!“

За последното нямаше никаква надежда — биодетекторът не реагираше на мъртъвци.

В тунела звънко изпърха нов възглас:

— Зольдат! Йецт вафенштилштанд! Нихт шисен! Донт файър! Не тир па!^[4]

Нещо като боричкане и скимтене, което бързо заглъхна. Пресиян приклекна, в главата му проблеснаха недоизбистрени въпроси.

— Разбрах! — отговори той. Високоговорителите на бойния костюм пробумтяха с гласа му, променен до неузнаваемост, мощен и смазващо железен. — Повтарям — разбрах. Приемам примирие.

— А… Българин?

— Да.

— Предлагаме преговори! — предупредиха го невидимите според собствената им преценка бунтовници. — Броим до три и се покажуем, ти и ние! Ни има лъжа!

— При какви условия?

— Сами сте. По-лепо се сдайте. Гарантовам справедливо третирване. При пръва можност будете разменовани со наши пленниковци. Небой се, жолнеже^[5], щом си българин, никой не ти стори лошо. Макар си от каратели^[6], ти си от свестна държава. Нех се не збиваме. Сдайте се.

Множественото число на обръщението за миг обърка Пресиян, който още не откриваше и следа от Радослав на детекторите. Ооо! Ясно, офейкал им е! Тях ги е шубе да не ги подпука в тил! Ха-ха! Браво, бате Радко!

— Добре. Приемам да преговаряме.

— На три излязаме! … Раз… два!… триии!

Пресиян се постара да се покаже от прикритието си възможно най-внушително. С вдигнато нагоре оръжие нарочно звучно изтрополи срещу селенитите. Бяха наистина няколко дузини — тънки като акселерати-пубертети, някои с бръснати глави, от което изглеждаха още по-крехки, други с модерно ярко оцветени редки коси, подаващи се изпод мърляви прилепващи шапчици. Във визьора роканът забляска с кодови символи, преценяващи вероятността някоя от високите кльощави фигури да го нападне. Поне една трета приличаха на жени. По изцапаните им работни комбинезони като змии се преплитаха въжета с куки, ленти с муниции и кислородни патрони на дихателни маски.

За разлика от Пресиян, те стъпваха тихо като котки в леките си сандалки или чорапи с грайферни залепващи подметки. Малцина носеха работни обувки и само десетина бунтовника бяха облечени в леки вакуумни костюми. Почти всеки втори мъкнеше на гърба си пластексова мешка или ремонтна раница, цялата съставена от джобове и гнезда за инструменти, но очевидно пълна с други неща.

Войникът застана насреща господарски разкрачен и изпъчен в бронята си. Зорко наблюдаваше лицата на бунтовниците. Видеокамерата непрекъснато му даваше кръгов обзор. Като че ли наистина бяха впечатлени. Пресиян леко се извъртя, за да изтъкне трицветната емблема на Българската армия.

Някои от луняните се оглеждаха назад. Необикновено набит селенит с определено славянска физиономия, светлокос, но с мургава кожа, махна към оттатъшната редица колони, придържайки приклада на масивен ракетомет. Пресиян се почувства неуютно от вида на оръжието — балканско производство танкоразрушител „Дели Низам“. Никой друг от бунтовниците не носеше толкова сериозна играчка, макар селенитите да бяха обкичени с модифицирани безоткатни ултракарабини и преправени за военни цели плазмопробивачи и други миньорски инструменти.

Мъжът с тъмната кожа (личеше му, че е войвода на четата) отново подканващо махна с ръка някому зад колоните и недоволно рече:

— На лос, ком цу да.^[7] Примирие. Преговаряме.

Едновременно с това роканът изобрази Радослав на схемата като стилизирана фигурка в бяло — „свой“.

Как…? Какво е направил батето! Яаа…

Увеличеният образ на Радослав във визьора го издаваше, че трепери. С една ръка влачеше трима селенита за ремъчно-въжените им сбруи. Бунтовниците бяха обезоръжени, един се присвиваше и ловеше за стомаха, на друг му кървеше носа, окото на третия се подуваше и посиняваше. Радослав имаше доста свиреп вид и Пресиян едва потисна нервен смях, защото в нагръдните куки на костюма вместо дихателен патрон проблясваше дивашки нож с внушителни размери. Същински македонски комита, хе-хе-хе… Модерния самострел, даден му от Пресиян, той бе затъкнал в подлакътния джоб на десния ръкав… Опа! Над главата си цивилният сънародник стискаше кръгла микрошрапнелна граната. Индикаторът й мигаше в червено и това хипнотизираше както неговите заложници, така и цялата чета.

На Пресиян му прилоша. Роканът идентифицира бомбата като японска „камикадзе-но-сакура-VI“. … Все пак юначага е, браво. Без тази демонстрация биха ги опушкали за нула време. Нищо че „Низам“-ът не е бронебоен юмрук от калибъра на добрите стари „Вълкашин–9“…

Процесорът успокои войника, че сапьорните опции на костюма са приспособени за обезвреждане на боеприпаси от типа на „K-VI“. А сега да се разберем с луняните…

— Яз съм командар на ратна група Войска за освобожденя! — представи се тъмнокожият. — Говори, тук разотбираме вечем.

— Редник Младенов от българска бронепехотна част в състава на Експедиционния лунен корпус.

— Ваши платуни^[8] са блокувани силами агресора! — рече войводата.

— Ммм… Поради промяна в обстановката българските подразделения са обявили въоръжен неутралитет по отношение на конфликта до второ нареждане от Земята.

— Разполагаме со инакви сведения — парира лунянинът, — же^[9] сте обезоръжени. Але не и ти. Що правиш тука?

— Имам заповед за спешно завръщане на Земята, за да докладвам за нарушенията на мандата на ОН за възстановяване на мира в лунните колонии. Настоявам да бъдем пуснати, за да изпълним задачата си…

Неколцина от селенитите замърмориха мрачно.

— Тукай маше покуй^[10] отпред да довтасате! — фалцетът дойде от тълпата четници.

Командирът се намръщи. Бунтовниците притихнаха. Главният погледна към Радослав.

— А тоз кой е, броневако?

— Волнонаемен. Под закрила на Българската армия, а това значи — Българската държава.

— Доста ловък чловек е… Селенит?

Стреснат от заплашителните нотки на командира, Пресиян побърза да отрече:

— Не, цивилен работник, земен гражданин.

— Той уста ни има ли?

Радослав изсумтя и момъкът вдигна към него ръка: кротко, кротко, мълчи си.

— И уста си има, и оръжие. Обаче говоря аз, защото му се падам командир.

— Нех тогава той злъден^[11] махне гранату! Зараз!^[12] Так не можем преговаряти!

— Нека не се пазарим. Във ваш интерес е да не ни пречите. Изпълняваме с него задача, от която и вие, лунните хора, бихте имали голяма полза. Не сме ви съюзници, но не сме ви и врагове.

— А якви сте ни? И за ко̀я корист^[13] ни разправяш, жолнеже броневако?

— Ползата ви от нас като средство за размяна на ваши затворници е никаква, защото Корпусът май вече наистина не третира български войници като свои. Обаче има нещо по-важно. В бордовия си рокан нося доклад на моите командири, който съдържа данни за операцията на ЕК…

— Истинската вярна дума е престъпление.

Пресиян помълча.

— Истината е, че мандатът на ОН не се изпълнява. Корпусът нарушава закона и не спазва ратифицирани от моето правителство военни конвенции. Сигурен съм, че в Световния съвет за сигурност България ще поиска незабавното изтегляне на въоръжените земни сили от Месечината и спиране на… всичко това, което става тук. Бас ловя, че на Земята хабер си нямат от положението при вас…

Селенитите пак зароптаха. Мургавият направи иронична гримаса.

— Але, жолнеже Младено, ти си само шутце^[14], па обещуеш, яко си кригсминистер^[15]. Нима можеш ни гарантовати, же ако те пуснем, твоята държава ще спре агресия!?

Шлемът на Пресиян изсъска. Щракнаха фиксаторите на повдигналото се забрало, зинаха встрани метални бузи, селенитите рязко вдигнаха оръжията си. Бронята на гърдите също се разтвори, под скафандъра блеснаха физиологични тръбички върху светлосиво меко трико. Войникът предизвикателно пое дъх, този път несъпроводен от механичното изхъркване на респиратора. И макар лицето на Пресиян да бе частично закрито от вътрешния подшлемник, видът на живите нос, устни, очи и беззащитния гръден кош в миг превърна металната фигура от бездушен боен андроид в нормален човек от плът и кръв. Неочакваното му подаване от бронираната черупка накара селенитите да зяпнат.

Момъкът заяви с ясен глас, в който звъннаха нотки на засегната гордост:

— Аз съм български войник! Аз съм юмруците на държавата и знам какво мисли главата й!

Бунтовниците изглеждаха смаяни. Настръхналите им преди секунди рамене се отпуснаха, дулата на пушките също бавно клюмнаха надолу.

— Повтарям: нямате никаква полза от нас като пленници! — продължи с нетърпящ възражение тон Пресиян. — Бойният устав на Българската армия определя кога е допустимо да се предам, без с това да наруша Клетвата! Обаче хич не разчитайте, че това ще стане сега. Можете да спечелите, само ако ни пуснете да си вървим. Ти — посочи той с брониран пръст командира, — щом знаеш езика ми, значи имаш представа и от страната ми. Нека си помогнем. Имаме общ интерес — ние да се приберем у дома, а вие да си заживеете мирно и спокойно, не да пълзите като плъхове из собствените си градове. България мрази беззаконията и би трябвало да знаете това!

Селенитите внимателно слушаха.

Пресиян се прокашля и продължи:

— „Прекратяване на кървавите раздори, гарантиране на живота, здравето и материалните ценности“… Така се казва в резолюцията на ОН. Прочетоха ни я още на Земята. Но на практика в Корпуса са го забравили, заедно с правилата за водене на война. Уставите пък на нашата армия категорично забраняват насилие над цивилно население. Затова фактически България не участва вече в… операцията, а официално ще се оттегли веднага щом получи доказателства, че в Оберкомандо^[16] системно си бършат задниците с резолюцията. И заради това настоявам да ми… ни позволите да продължим към стартодрума… до най-близкия стартодрум. Защото на Земята никой няма достоверна информация за случващото се тук… Имам предвид, повечето хора са уверени, че сред вас е избухнала етническа междуособица…

— Ни има такова нещо! — прекъсна го горещо командирът на селенитите. — Заединни сме за правност и справедливост. Тук не се делим по вяра, език и други другости. Живеем еднакво, и працовник^[17] клас зед, и администратор рангом алфа. Всеки има страх от декомпресия, всеки има роден дом тук, а не на твоята планета, къде гравитация ще ни смаже. А ти знай, не сме супротив земляните наобщо, а супротив онези, кои наричат нас унтерменшен^[18] и си мислят, же сме само да им работим храни и титан!

Пресиян си рече, че войводата е по-скоро оратор, отколкото военачалник.

— Да… Видях, че по-скоро сте… хм… единни — съгласи се момъкът.

— То е так. Малко предатели, кои имахме, пратихме ги вънка да дишат вакуум.

Ропот на одобрение прехвърча над редиците бунтовници.

Пресиян облиза устни, изчака и продължи прекъснатата си мисъл:

— Съгласен съм… да взема от вас допълнителни доказателства за извършени военни престъпления, въпреки че видеокамерата ми засне достатъчно, за да може всеки, който се оправя с две по две, да му светне, че всичко това не са някакви изцепки на тоя-оня редник, сержант или ротмистър. Опасявам се, че не става дума за… инциденти, а по-скоро за обща практика.

— Защо е така според тебе, редник-броневако? Кажи ни, бравъй^[19] жолнеже! Имаш очи, видиш!

Пресиян пое въздух. Стрелна с поглед Радослав. Сънародникът май се беше поуспокоил и дори се чешеше с гранатата по брадата. Ох, само да не я изтърве!…

— Експедиционният корпус е пристигнал на Луната с наказателна мисия — заяви войникът. — Ясно е като бял ден! Хич не схващам защо, но е факт. Вземат заложници. Разрушават тръбни квартали заедно с оранжериите, които уж са адски ценни, щото нали, знаете си го, хранят милиарди души. Досега не съм видял нещо подобно на заемане на позиции за разделяне на враждуващи местни боеваци. Глей сега, аз може да съм шутце, както каза, обаче в наш'та войска не ни учат само да пуцаме, ами ни преподават и стратегия и тактика, и всичко друго, също както на офицери. Това, което съм видял с очите си… кара ме да мисля… че всички вие нещо много яко сте досадили на Великите сили.

Бунтовниците мълчаха и се споглеждаха. Командирът присви очи и размени кратка серия жестове с няколко свои хора, на вид също тартори. Един от тях тихо каза нещо неразбираемо.

Роканът на Пресиян само сигнализира, че репликата е вероятно на местен баски, без да е в състояние да даде превод.

Командирът вирна брадичка от колегата си към войника.

— Мой подручни^[20] иска узнаяти защо имаш значка за награда. Да не би някое бойно геройство тука?

Пресиян се намръщи.

— Това ми е от земетресението в Белуджистан и Персия този януари. Евакуирахме хора. Първо насила, защото не повярваха на Прогностичния институт, че предстоят трусове…

— Голден кройц фюр кайне кригс-операцион^[21]? — усъмни се помощникът. Беше с азиатски черти и гледаше крайно недоверчиво и сърдито.

— Моята държава — ледено реагира момъкът — е по-щедра на награди за запазен живот, лунянино. Трийсет и седем секунди при осем точка три по Рихтер е по-страшно от война!… Та докъде — обърна се той след известна пауза към командира, — докъде стигнахме с тези наши преговори? Пускате ли ни?… Вярно де, нищо не ви обещавам, то си е за смях, кой съм аз… обаче… Е, ще можем ли да се погодим с вас?

— Можем. Забити^[22], хвала Богородице, ни има… Добре. Нех твой колега врати бомбу.

— А разбрахме ли се?

Командирът присви устни и внезапно се ухили.

— Зараз, та зараз… Нех трохем^[23] се посъвещаем.

Той и тримата му заместника се отдръпнаха зад редиците на бунтовниците и зашепнаха. Пресиян внимателно прибра оръжието си в кобура на бедрото и затвори скафандъра, но не пусна забралото. Трябваше да демонстрира самоувереност. Като че ли на повечето обградили го селенити вече не личеше да са толкова враждебно настроени както в началото. Но и дружелюбни не би ги нарекъл — оставаше напрежение заради заложниците, ръцете на бунтовниците издаваха незабавна готовност да стрелят в Радослав. Полускришом и небрежно войникът кимна на цивилния: как си?

Бива — отвърна му леко поклащане на главата.

Внимавай с гранатата — с два жеста предупреди Пресиян.

Радослав видимо се позачуди, но щом схвана, отново поклати глава в знак на съгласие.

Редицата селенити пропусна началниците си, завършили краткото си съвещание. Те застанаха пред Пресиян.

— Решихме вам повярвати. Защото уважаваме страната ти и защото ти можеш помогати всички нам, на цяла Селена. Ще ви придружуем до стартодруму „Йот“ подвъзла Заход^[24] циркуси Коперника. Маме запитанне.

— Да?

— Твойта зброя ти оставляме, але имаш ли за даване медичи? Бинт, аналгетици?

— Аналгетик…? А, да де… Такова нямам. Ти не знаеш ли, че в България не използваме химически болкоуспокояващи, само хипноза. И операциите се правят така. А пък войската сме психоимунизирани, само трябва да си кажа заклинанието…

— Мислех, же са слухове…

— Да-да, слухове! — подразни се Пресиян и погледна към Радослав за подкрепа. — Пакетът на скафандъра ми разполага с клетъчен регенератор — продължи момъкът, — обаче без дозатор и медицинска микросистема разтворът е чиста отрова. Пък и не знам как се изважда. По дяволите, повече от половината ми муниции останаха в ротата! Съжалявам… Само тези антибиотици, на̀, вземи ги.

— Так ладно^[25]. Кажем ти яз потем^[26] нещо. То е сведение за предавание на наивисока равнина твоего върховнаго командарства. Махайте гранату! Гезагт — гемахт^[27]. Бъдемо помагати си.

* * *

Няколко минути след като тайният вход погълна и последния бунтовник, в секцията с гръм нахълтаха броневаци от Експедиционния корпус на ОН. Под прикритие на самоходни заградителни платформи те притичваха в кълба пушек и искри от прекъснати енергопроводи.

Веднага избухна ожесточена престрелка. Едва в затишието командирите-пехотинци разбраха, че водят насрещен бой със собствените си леки крачещи танкетки „Мирмилон“^[28], промъкнали се откъм противоположните шлюзове.

Но дори няколко часа подир това съюзническите подразделения още не разполагаха със следи, които недвусмислено да ги насочат накъде са избягали селенитите.