Николай Теллалов
Пълноземие (57)

1.

Перкокрилата машина на планинската спасителна служба отлетя като исполински комар в мъглата. Радослав и инспекторът останаха сами.

Докъдето можеше да се види, всичко бе снежно, ниски дървета и смърчови храсти приличаха на сурвачки, отрупани с грамадни вледенени пуканки. Перилата на стълбището, което се спускаше надолу, бяха дебело обрасли със скреж като с козинка. Скреж се сипеше и от мъглата, на къдели сгъстяваща се надолу по склона на планинския връх. Младият мъж се наежи и се сви в униформената куртка.

Добре, че не духаше вятър.

Високо в мастиления небосвод светеше невиждано колосално звездище — орбиталният отражател. В лъчите му облаци и ниската мъгла призрачно фосфоресцираха, а оранжевите сигнали върху площадката за кацане мъждукаха безсилно. Освен ориентировъчните отблясъци, наоколо властваше бяло и черно — цветовете на зимата и студа, подчиняващи всякакви други шарки.

„Да не повярваш, че е месец октомври.“

— Ултравиолетовата криза съвсем обърка сезоните — каза инспекторът, като се озърташе и триеше енергично длани една в друга. — Сега е малка зима, ще последва новогодишната Инверсия и ще цъфнат кокичетата… Младите хора вече никак не ги признават за пролетни цветя. До средата на април е втората зимна вълна, още по-снежна… Е, готов ли си за аудиенцията?

Той направи подканящ жест към стълбите. Дичо разклати нервно рамене и го последва. Краката им затропаха по железните стъпала, като по чудо незаледени.

— Това ли е резиденция „Алиботуш“?

— Да.

— Знаете ли… Още не ми влиза в главата как така сте само обикновен инспектор от криминалната полиция.

Възрастният мъж поспря за миг на стълбището.

— … Идеята не беше моя.

Сградата в края на пътечката приличаше на обикновена планинска хижа. Но още нестигнали, насреща им се показа гологлав войник, облечен в черна униформа, вероятно боен вариант на гвардейска, с коруби като на скафандър, но далеч по-леки на вид…

Споменът накара Дичо неволно да вдигне очи нагоре. Почти не се учуди, когато съзря ниско на запад блед и тънък лунен сърп.

— Заповядайте — каза войникът и им отвори вратата.

Не носеше оръжие, освен нож в кания, закрепена над китката му. Емблема с рунически знаци на рамото му отрази светлината:

Радослав се закова на прага, втренчен в ръката на войника. Глупаво погледна своята, вкопчена в дървото на касата.

Змейски люспи покриваха и слепоочията на гвардееца, губеха се под заскрежените му къдрици. Той кимна на смаяния Дичо като на свой и равно повтори:

— Моля, влезте.

От него също не се излъчваха никакви емоции, все едно го обвиваше невидим защитен пашкул.

Радослав влезе, смутен и объркан.

Попаднаха право в трапезарията, подредена битово и скромно. Дърво, камък, черги. Уютно гореше камина, над огъня къркореше опушен казан. Цивилизацията присъстваше тук само с настенен плафон за електрическо осветление и панел на радиоприемник до перваза на залостен с капаци прозорец. Край масивна дъбова софра шеташе млада жена в същата като на пазача отвън черна със сиво униформа. На ревера си носеше малка кръгла значка с разноцветни сектори, а на рамото — пак същия рунически надпис, но в бял ромб.

— Добре дошли — усмихна се тя на инспектора и учтиво сведе глава към Радослав.

— Здрасти, Найя — рече инспекторът и тежко се настани на скръцнало трикрако столче.

Младият мъж се мъчеше да не се пули към люспите по скулите на девойката.

Тя размени с полицая бързи погледи, от което на Дичо му се стори, че помежду им прехвърчаха някакви неми реплики.

— Ако желаете, може да пиете един чай — любезно предложи жената. — Ала не се бавете, вече ви очакват. Адютант Петраков ще е тук всеки миг… а…

— За вълка говорите — обади се дрезгав баритон.

Човекът слизаше по стълба от мансардния етаж и внимателно разглеждаше Радослав. Бе висок колкото артиста Коста Цонев, мустакат и съвсем побелял. Носеше старомодни туристически бричове, дебел пуловер, над планинарските обуща сивееха вълнени чорапи. Нямаше люспи нито по лицето, нито по възлестите си занятчийски, вероятно дърводелски ръце, които държаха тъмна папка с корона и герб.

— Добра вечер. Господине! — отсечено офицерско кимване. — Здравей, Старец.

— Здрасти, Страхиле.

Мустакатият отново върна взор върху Радослав. И неговите емоции и цветове на мисълта бяха прикрити, ала не толкова плътно, за да не се усети полъх на великанско изумление. Сякаш не вярваше на нещо очаквано.

— Аз съм щаб-капитан Петраков — представи се той, — адютант на Нейно Величество, Царицата на всички българи Велемира I. Готов ли сте да ме последвате, господине?

Радослав погледна инспектора, който с досада издирваше нещо в джобовете си.

— Върви — махна му той с ръка.

Дичо несигурно пристъпи от крак на крак.

— Всичко ще е наред. Наслука! — окуражи го полицаят.

— Оттук — покани мустакатият.

Младата жена-витяк им отвори врата, зад която се криеше асансьор. Съдейки по копчетата му, можеше да се предположи, че невзрачният заслон венчае вкопан в планината небостъргач.

Дичо трепна от докосването на девойката.

— Не се притеснявай — каза му тя.

Вертикални зеници играеха в шоколадовите й очи.

Той преглътна вълнението си и, за да се успокои докрай, попита, сочейки емблемата на ръкава й:

— Какво пише тук?

— Това, което се досети — „ВАРАН“.

— Исках да съм сигурен… — измънка Радослав.

— Приятна среща — усмивката на странната жена се постопи.

Тя натисна нужния бутон и отстъпи назад.

Асансьорът плавно затвори диафрагмен люк. От посоката на инерцията младият мъж се досети, че кабината е тръгнала наляво. Адютант Петраков стоеше до него с ръце на гърба. Асансьорът се заспуска по-стремглаво, като предизвика осезаемо олекване в тялото. Радослав се облегна уморено, следейки неразгадаемите символи по брояча на етажите. Натежаване в стомаха му подсказа, че пристигат, но асансьорът не спря, защото капитан Петраков натисна още поредица копчета. Последва плъзване встрани, този път надясно, и така пропътуваха около четвърт минута.

Накрая кабината замря.

„Е?“ — беше неуморният вътрешен глас.

„Ще видиме — изпъшка наум Радослав. — Щом всички ти казват, че работата е тип-топ…“

Вратите меко се разтвориха.

— Заповядайте.

Коридорът отвън неприятно напомняше с шестоъгълното си сечение за тръбните градове на Месечината.

— За тук сте — повтори щаб-капитанът.

„И колко време ще стоиш така?“ — рече си Радослав. Отлепи гръб от матовата метална стена на кабината и прекрачи и този праг.

— Вървете направо по коридора, ще завиете надясно. Вратата е в дъното.

— Ами вие?

— Аз? — адютантът сякаш се слиса. Подръпна мустак. — Аз ще изпия един чай с… инспектора. Не ни се случва често в последно време. С вас ще се видим по-късно, господин Радославов.

Младият мъж тръгна, чувайки как зад него тихо се захлопва асансьорът.

Бе тихо и пусто, дебел мокет заглушаваше стъпките му. Лампите над главата му се разгаряха и помръкваха, след като ги отминеше. Светлината им му пречеше да вижда надалеч.

Подмина някакви панели, подобни на пчелни пити, които мъждукаха през равни интервали по пътя му. В килийките им безшумно се премятаха и мърдаха неразбираеми многоцветни холограми. Сви вдясно, повървя още и най-сетне опря в сляпа стена.

Декоративната облицовка върху нея се нагъна и образува овален вход.

Виждаше част от помещението оттатък, то приличаше на кабинет — обширен, но без нищо излишно.