Николай Теллалов
Пълноземие (17)

3.

Възел. Както бе и очаквал, ставаше дума за място на пресичане на няколко тръбни квартала. Образувалото се вертикално цилиндрично пространство беше прекрасна илюстрация на това как изглеждат в разрез секциите в напречното си сечение. Широка спирална пътека се катереше по стените към някакво свръхгорно ниво, може би с излаз навън, защото през гъстомрежестия таван-площадка се виждаха прозорци. По това Дичо заключи, че цилиндърът на възела наистина стърчи над повърхността, докато при тръбните секции само оранжериите едва се подават над грунта.

Поне така твърдеше Пресиян.

Най-ниското ниво навярно имаше площ колкото половин футболно игрище. То представляваше гара, разделена на товарен и пътнически сектори. За разлика от станциите в линейните тунелоквартали, качването във влаковете ставаше отстрани. През широки арки в тръбоколовозите се виждаха мотриси, покрити с пробойни. Указатели упътваха към стълби за субнивата на други транспортни линии, кръстосващи се с горните, без да ги пресичат.

И имаше хора. Очевидно бежанци, десетки, ако не и стотици, които се опитваха да си пробият път през срутените ескалатори, навлизаха в неработещите кранови зони и служебни участъци, като при това, естествено, си пречеха, защото както във всяко множество, никой не вървеше в една посока с другите. Шум и гълчава висяха над гъмжилото.

Неколцина селенити, загърнати в пластмасово жълти наметала с тъмночервени номера и подобни тюрбани на главите, правеха напразни опити да въведат ред. Видимо не бяха въоръжени с нищо друго освен с мегафони, през които крещяха на сънародниците си на няколко езика, а изнервената тълпа им се зъбеше.

Отрядът гледаше бъркотията, спотаен в полуразрушена и провиснала като завеса настилка от горния етаж на довелото ги насам ниво. Бунтовниците бяха спрели почти на ръба на възела, явно държаха да останат незабелязани. Радослав не схвана причината за тяхната предпазливост. Въоръжените луняни се засъвещаваха полугласно.

Той насочи взор надолу.

Шареше с очи из тълпата, без погледът му да може да се закачи конкретно за някой или нещо. Откъслечни картини от общата тъжна панорама минаваха и се забравяха тутакси. Виждаше двойки и тройки селенити, хванати за ръце, да блуждаят из множеството. Лица, лица, лица. Малко багаж. Всъщност какво толкова му трябва на човек в условията на извънземна колония, освен една торба съвсем лични вещи! Пък може и без тях — остава само да притежаваш себе си… Носеха ранени или болни. Но най-често луняните държаха деца. Стори му се обаче, че броят на хлапетата е необичайно малък за ситуацията. Или тук поначало се ражда по-малко? В човешкото езеро закачулени с еластични шапки глави и остри рамене се завихряха хаотични течения, образуваха за миг неспокойни острови, отново се люшваха на вълни натам-насам. Доколкото успя да схване Радослав, голяма част от селенитите се стремяха да изкачат горните нива. Тук, във възела, те сякаш бяха още по-високи от секционните. На тълпата не й достигаха стълби и ескалатори — част бяха в развалини, платформените повдигачи лежаха сринати и нито една подвижна лента не работеше. С импровизирани асансьори от въжета и пластексови кошове попадналите на завѐтните нива вдигаха сънародниците си отдолу. Гледката напомняше кадри от филм, в който отчаяни тълпи щурмуват препълнен влак или се стремят да попаднат на борда на спасителен кораб.

Мравуняк.

Тревожен внезапен импулс го бодна в сърцето. Радослав рязко изправи гръб.

— Танкове! — рече Пресиян.

Забралото на шлема щракна, като захлопна и малкото нескрито от лицето му.

От тъмните тунели в дъното на гарата се подадоха две машини, чиито форми силно се различаваха от всичко друго във възела. Радослав сепнато настръхна. Беше виждал подобни — във фантастичните екшъни.

Те крачеха, прозвънваше метал и механичните им мускули басово свистяха, по-страховити и по-мощни от сервомоторите на Пресияновия скафандър. Върху корпуса на двукраките механизми имаше емблема — син кръг, препасан от тънки линии на меридиани и паралели, с бял силует на гълъб в него. Размерите им подсказваха, че най-вероятно машините са едноместни.

— Нямат национални опознавателни знаци! — измърмори войникът с тревога в гласа.

Селенитите-бунтовници се снишиха в развалините и оттам гледаха стоманените пилета с откровена омраза.

Почти веднага сред бежанците някой изпищя… и хората се втурнаха да бягат, тъпчейки се един друг. Пъстра човешка вълна се устреми към страничните коридори, от които преди малко прииждаше. Но затварящите се шлюзови портали им попречиха да се спасят. Тогава луняните се закатериха нагоре по тръбоколовози, кранове, руини и оцелели стълби, помагайки си с познатите на Дичо въжета.

Но доста от тях останаха свити на място — уплашено гледаха към танковете, които напускаха полумрака на тунелните преходи и навлизаха в пътническата зона на гарата. По пътя си мачкаха перила на пешеходни пътеки, тъпчеха захвърлен багаж. Термосовидните куфарчета се пукаха като рохки яйца. Може би машините бяха роботи, защото Радослав не долавяше в тях почти никакво човешко или дори живо присъствие. Не, навярно се намираха твърде далеч, за да ги усети, или му пречеше пелената страх от тълпата… А над бронираните корпуси се подадоха дула на оръжия. Танковете избутаха и разбиха на трески някакво информационно табло, пометоха редица остъклени кабини с неясно предназначение. Селенитите панически се махаха от пътя им.

Изведнъж машините се заковаха на място, почти в средата на внезапно опустялата площ. Виковете и възклицанията бавно утихнаха, въпреки че тълпата продължаваше да се вълнува, а по-чевръстите бягаха. Жълтите тюрбани отново завикаха провлечено в мегафоните си и съвсем неочаквано постигнаха успех. Трескави, наплашени и припрени, селенитите взеха да се подреждат в що-годе организирани групи. Заизнасяха настрани ранените при блъсканицата. Стараеха се да стоят по-далеч от танковете. Като че ли се мъчеха да не им обръщат внимание, макар да ги поглеждаха крадешком.

Възобнови се прехвърлянето с лебедки на бежанци отдолу към горните нива.

Танковете стояха като статуи, привидно безразлични към суетнята на лунните хора. Не предприемаха нищо. Само въртенето на параболичните антенки върху горните им капаци подсказваше, че не са част от повредените съоръжения в гарата.

Ала тревогата на Радослав растеше, мрачният облак в душата му достигна връхната точка на предчувствието и той не остана изненадан, когато крачещите бронирани коли изведнъж откриха огън по тълпата.

Змейските люспи настръхнаха и драконовата същност повлече Радослав в атака. Юмруците му се свиха, а времето се разтегна и секундите зацъкаха на бавни обороти… и въпреки това той остана неподвижен.

Пресиян го беше изпреварил.

Електронните системи на бойния костюм го бяха предупредили за намеренията на танкистите, също както змейските сетива настроиха Радослав за схватка. Във визьора на бронепехотинеца се мерна необходимият минимум данни за този тип машини, бордовият рокан изчисли нужната мощност за поразяване и приведе оръжията в бойна готовност.

Първият изстрел Пресиян направи с граната в по-далечния танк. Радиопредавателят на скафандъра му издаде мощен широколентов вопъл, който заслепи радарите на противника. Бластерът в режим „парализиране бронецел“ изплю невидим сноп микровълни във втория, по-близък враг, а енергопълнителят започна да презарежда за следващ удар.

Радослав видя отчетливо, сякаш на забавена лента, как превключвателят на оръжието заема положение „унищожаване бронецел“. Индикаторът взе да се разгаря до необходимото ниво енергия.

Пресиян не чакаше. Той действаше, без да осмисля нещата, защото нямаше никакво време за разсъждения. Още преди да натисне спусъка на бластера, енергийният скок в пълнителя го беше издал — сензорите на танковете не спяха — и крачещите коли се завъртаха в посоката на малкия отряд бунтовници. Но гранатата успя да зашемети едната цел, защото намерение за употреба на балистично оръжие не се засичаше от детектори, и така Пресиян спечели възможност да елиминира другия противник.

Близката машина клюмна и замря с широко разкрачени механични нозе. Биодетекторът присветна с условен знак, че водачът на колата е в ступор.

Но трите секунди за презареждане на бластера до нужната мощност бяха предостатъчни за първоначално атакувания танкист. Той се окопити почти веднага. Екраните му трескаво търсеха нападателя, кибернетиката на машината отсяваше лъжливите сигнали. Танкистът обаче не изчака приборите да му посочат къде точно да стреля.

„Шипката“ на българския бронепехотинец и скорострелните магнитни ракетомети на танка с емблемата на Обществото на народите загърмяха едновременно.

Радослав не осъзна, не помисли, но успя да почувства, че предимството на Пресиян се състои всичко на всичко в една-единствена секунда, докато танкистът го локализира или просто порази последователно всички възможни места, където би могъл да се крие смелчагата.

Миниракетите от танка пръснаха няколко подпори далеч вляво. Сгърчиха се и избухнаха в пламък и пара пластексовите панели на долното ниво на тръбната секция, почти точно под тях — бойната машина използваше и бластерите си.

Сякаш слепец-великан бучкаше с нажежен пръст в сух храсталак, откъдето някакво джудже сипеше по него смешни стрелички.

Куршумите на автомата избиваха искри от бронята на танка.

Фучащи ракети и беззвучни невидими лъчеви заряди рушаха напосоки етажите.

Пресиян засипа противника си с гранатен откос. Танкът се тресеше, пристъпваше тежко от метален крак на крак, експлозиите пречеха на водача му да се прицели, но все пак оръдията на машината стягаха обръча от попадения около залегналите сред развалините на жилищното ниво селенити и двамата българи.

Момъкът продължаваше да дълбае, по-скоро да драска, черупката на крачещото механично чудовище. Индикаторът на лъчевия пълнител бавно се нажежаваше.

Няма да му стигне половин секунда — светкавично осъзна Радослав. Бластерът на пехотинеца още не бе готов за убийствения си отговор.

Момчето нямаше как да спечели този дуел. Може би щеше да успее да натисне спусъка… но и ракетите или плазмените снаряди щяха да го намерят.

А войникът изправяше снага като в каубойски филм, като за улеснение на танкиста. „Шипката“ изплю изстрелян пълнител, но не млъкна, опразвайки другия от безгилзовото му патронно съдържание.

И може би тъкмо в този момент, в тази милисекунда, екраните на танка различиха дръзкия си противник сред руините…