Дейвид Морел
Петата професия (98)

16.

Стаята в мотела в Северна Каролина, беше неуютна и малка, но чиста. Влизаше се откъм един коридор, който водеше до задния вход. Рейчъл и Акира успяха да влязат незабелязани оттам. По-късно Савидж излезе да купи нещо за вечеря. Единственият ресторант, който даваше храна за вкъщи, предлагаше само пици. Седейки на пода в мотелската стая, те дъвчеха без особено желание дебелата корава „върховна“ пица. Не бяха гладни, но се налагаше да се подкрепят. Няколко кутии кока-кола утолиха жаждата им след подправките на недопеченото тесто. Акира, който не пренебрегваше предпочитанията на японците към зеленчуци, ориз и риба, беше махнал кренвиршите от пицата си.

— Нека още един път анализираме разговора ви — предложи Акира. — Мак си мислеше, че знаеш неща, които ти всъщност не помниш, затова той не си направи труд да ти ги обяснява, нали така? В крайна сметка това, което ти е казал, е доста неясно. Все пак има ли нещо, в което да си сигурен?

— Мак ме позна — отвърна му Савидж.

— Въпреки че те нарече „Дойл“, което не е истинското ти име?

— Може и да е — предположи Савидж. — Поредният фалшив спомен. Знам ли кое всъщност е истинското ми име. Който е извършил операцията, може да го е заличил от паметта ми. Внушил ми е, че един от псевдонимите ми не е лъжа, а рожденото ми име.

— Всичко е лъжа — каза Рейчъл и хвърли с отвращение недоядената пица в кошчето.

Савидж я изгледа учудено и продължи:

— Струва ми се, че приятелството ми с Мак не е фалшив спомен. Той го спомена няколко пъти, но каза също така, че сме врагове или мними врагове, ако правилно съм разбрал. Спомена за правила. Ако сме искали да се видим, трябвало да използваме специални съобщения и секретни квартири.

— Такива изрази използват оперативните работници — отбеляза Акира.

— Да, така е. Освен това той предположи, че вие с Рейчъл сте ми „кучета пазачи“ и са ви прикрепили към мен, защото съм изпаднал в стрес. Той непрекъснато говореше за правила и за това, че все още им се подчинява. Изглеждаше уплашен. Сигурно си е помислил, че вие не наблюдавате само мен, а и него — как ще се държи при нерегламентирана среща например.

— И за кого според него работим? — попита Рейчъл.

Савидж се поколеба за момент.

— За ЦРУ.

— Какво?

— Беше много ядосан, сигурно мислеше, че ще бъде наказан за нарушаване на правилата след разговора ни навън.

— Значи Мак е работил за ЦРУ? — напрегнато попита Акира.

— Не съм сигурен. Не виждам смисъл в това капитан от SEAL да бъде оперативен работник от цивилното разузнаване. От морското разузнаване може би да, но от ЦРУ? Не, все пак останах с друго впечатление. Мак сигурно си мислеше, че съм издал за кого работя — за ЦРУ.

— Боже мой! — възкликна Рейчъл. — Възможно ли е това?

— Събитията от последните няколко дни показаха, че всичко е възможно. Ако ме питаш дали аз си спомням да съм работил като оперативен работник, отговорът е — не. Естествено, може да си помислите, че ви лъжа.

Акира поклати глава и каза:

— Във Филаделфия ти разправяше, че си объркан до такава степен, та дори не знаеш дали можеш да се доверяваш на нас с Рейчъл. Можело да се окаже, че ние не сме тези, за които се представяме, а сме изпратени, за да те вкараме в някакъв капан. Тогава ние настояхме пред теб, че трябва да ни вярваш, защото другата възможност е пълната ти парализа. Приятелю, като необходима част от взаимното доверие искам да те уверя, че аз ти вярвам. Отказвам да мисля, че ти лъжеш.

— „Авраам повярвал в Бога по силата на абсурда“ — каза Рейчъл.

Акира не разбра за какво става дума и я погледна учудено.

— Това е нещо, което казах на Савидж във Филаделфия снощи. Неразделна част от вярата.

— Значи трябва да проверим дали правилно си спомням — намеси се Савидж. — Във Филаделфия доктор Сантизо ни обясни, че първо трябва да се изтрият истинските спомени и после да се внушат фалшивите. В противен случай действията ми няма да са последователни. Така че аз може би съм принадлежал — или принадлежа — към ЦРУ, но просто не го съзнавам.

— „Може би, вероятно?“ Така доникъде няма да стигнем — каза Акира.

Савидж потърка челото си и продължи:

— Мак ме попита още дали това съм искал — да се бори отново с мен. Не виждам смисъл в думите му. Да се боря отново с него? Значи и по-рано се е случвало. Но защо? След като сме били приятели. В бара се престори, че ми дължи пари, защото това било единственото, което могъл да измисли, за да обясни разговора ни. „Май трябваше да те изхвърля навън. Това по щеше да приляга на твоята измислена история“ — това бяха думите му.

— Измислена история ли? — попита Акира и се намръщи.

— Да, Мак спомена този израз няколко пъти.

— Приятели, които трябва да се представят за врагове. Измислена история. ЦРУ — каза Рейчъл. — Май започвам… Когато Харолд ни видя зад механата, той изведнъж си спомни за теб. Каза, че ти си позор за SEAL. Той така смело се изправи срещу теб, че дори не помисли за пистолета ти. Каза, че ще умре като герой, ако те убие. Твоята измислена история.

— Не разбирам.

— Теории. Предположения. Ако наистина си работил за ЦРУ, трябвало е да съчинят някоя история, за да убедят противника в твоята нелоялност към Америка. Официално са те уволнили. Ти си напуснал SEAL. Станал си телохранител. Докато си охранявал клиентите си — могъщи, влиятелни и достатъчно богати, за да платят необходимата сума — ти си събирал информация, шпионирал си ги. Защото са били важни личности. Тайните им са били от стратегическо значение или толкова уличаващи, че агенцията ги е шантажирала и ги е принуждавала да й сътрудничат.

Савидж се беше вторачил в пода. Главата му пулсираше. Колкото и да търкаше челото си, болката не минаваше.

— Но защо са избрали този начин да те представят като обикновен независим телохранител? — продължи Рейчъл. — Едва ли не като предател. Защо?

— Защото аз бях един от първите участници в американското нападение над Гренада — отговори Савидж. — Това, което видях там, ме убеди, че марксисткото управление на острова — колкото и налудничаво да беше — с нищо не заплашваше Америка. Всичко беше само маневра за пред хората — да отвлекат вниманието им от истинската трагедия в Бейрут, където при бомбен атентат загинаха двеста и тридесет американски моряци. Гренада беше едно от средствата на президента за увеличаване на неговата популярност. Много от приятелите ми загинаха абсолютно безсмислено. Аз се оттеглих отвратен от случилото се.

— И си се борил с твой приятел от SEAL, който не е бил съгласен с теб. Мислил е, че си предател, така ли? — попита Акира. — Борили сте се пред публика — двама приятели, които се превръщат във врагове. Доста убедителна история.

Савидж вдигна глава, но продължи да масажира слепоочията си.

— Особено като се има предвид, че баща ми се самоуби, защото се почувства предаден от собствената си родина, защото Белият дом се нуждаеше от изкупителна жертва за катастрофата в Залива на свинете. Да вървят по дяволите. Тази акция се провали, защото политиците си изпуснаха нервите и промениха плановете за нашествието. Навряха хората в проклетите блата.

— Произходът ти също е подходящ — отбеляза Рейчъл. — Куба, а сега и Гренада. Две нашествия. Едното необходимо, но неуспешно, другото ненужно.

— Но успешно — допълни Савидж. — И двете нашествия всъщност се основават на…

— Лъжи, така ли?

— На дезинформация. Греъм беше много впечатлен от тази концепция. Събития, които не са се случвали, но променят света. Хитлер изпрати преоблечени в полски униформи германски войници в Полша, които стреляха по германските граничари. Така Германия оправда нашествието. Съединените щати изпратиха изтребител прекалено близо до северновиетнамския залив Тонкин и принудиха отбраната да стреля по него, а след това обвиниха виетнамците, че са ги атакували без да има провокация. После използваха случая да увеличат американското присъствие в Южен Виетнам. Убедителна измама. Правдоподобно оправдание.

— И отново фалшива памет — каза Акира. — Цели нации помнят неща, които не са се случвали. Но сега ни интересуват само твоите фалшиви спомени. Ако приемем, че баща ти — не човекът, когото видя в Балтимор, а истинският ти баща — се е самоубил. Това обяснява защо си се оттеглил от SEAL след нашествието в Гренада, което според теб не е било необходимо и ти си бил вбесен от ненужните жертви на твоите приятели в SEAL. Така си изглеждал напълно свободен агент, без задължения към държавата.

— Фалшиви спомени. Измислени истории. Лъжи. Ние не знаем, ние не можем да сме сигурни…

— … в нищо — довърши думите му Рейчъл. — Тази пица… Не се чувствам много добре. Главата ми… Много съм изморена и не мога да мисля. Но за едно нещо съм сигурна. Трябва да си боядисам косата. Ще си върна кестенявия цвят. Няма да съм вече руса като сестра ми. После… — тя посочи към тясното легло.

— Единият от нас ще пази, а другият през това време ще спи на пода — каза японецът.

— Няма да стане — възпротиви се Рейчъл. — Решете кой ще пази пръв, а другият ляга до мен. Не искам някой със схванат гръбнак да ме охранява. Ще сложа възглавница между нас, така че да не нарушавам душевното ви спокойствие. Нали сме като едно семейство? По-удобно ще е да спим на леглото. Акира, като дойде ред на Савидж, нали няма да имаш нищо против, ако в съня си се обърна и го прегърна?