Дейвид Морел
Петата професия (19)

16.

Яхтата беше завързана до няколко други в края на пристанището. Това беше последната им цел. Ако откриеха лодките или риболовният траулер не можеше да се приближи поради лошото време, което важеше и за хеликоптера, единственото им спасение беше тази яхта, оставена от негов човек в пристанището на Миконос.

Савидж скочи на борда, освободи въжетата, с които беше завързана, махна капака на мотора и сграбчи ключа за стартера. Пъхна го в контролното табло и го превъртя. Облекчено въздъхна, когато двигателят забоботи. Зарадва се на лекия тласък, който почувства при потеглянето на яхтата.

— Благодаря ти! — промълви Рейчъл и го прегърна.

— Легни бързо на палубата.

Тя се подчини моментално.

Яхтата се отдалечаваше от брега, като оставяше след себе си вълни, но те изглеждаха нищожни в сравнение с тези, причинени от бурята. Савидж намръщено се взираше зад борда. Яхтата се клатушкаше нагоре-надолу и това му пречеше да вижда добре. Някакъв човек тичаше с всички сили към тях. Японецът. Осветлението в края на пристана беше достатъчно, за да забележи меланхолията, изписана на лицето му. Същата като на Акира. Изражението му издаваше и други чувства. Объркване. Отчаяние. Гняв.

Преди всичко страх.

Това беше трудно обяснимо. Но нямаше никакво съмнение. Най-силното чувство беше страх.

— Савидж? — гласът беше приглушен, вероятно от бурята.

— Акира? — провикна се Савидж, но се задави от вълната, която го заля и напълни устата му с вода.

Останалите преследвачи също бяха вече на пристана, но не смееха да стрелят, за да не засегнат жената на работодателя си. Лицата им приличаха на размазани от дъжда портрети на отчаянието.

Японецът се провикна:

— Но аз те видях…

Бурята заглуши последните думи.

— Видял си мене? — Савидж също крещеше. — Аз видях теб!

Савидж не можеше да си позволи да се разсейва. Още не беше приключил мисията си.

— … мъртъв! — достигна до него викът на японеца.

Рейчъл повдигна глава.

— Ти го познаваш?

Ръцете му хванаха по-здраво руля. Сърцето му щеше да се пръсне.

Беше като зашеметен. Спомни си как японецът прескачаше от единия покрив на другия. Правилно беше преценил, че ще скочи накрая безпрепятствено на улицата като котка.

Да, като котка. Със седем живота.

— Дали го познавам? Бог да ми е на помощ. Да.

— Не те чувам!

— Видях го мъртъв преди шест месеца!