Дейвид Морел
Петата професия (18)

15.

Фаровете осветиха заоблените стени на къща, които въпреки силния дъжд, се белееха в тъмнината пред тях.

— Миконос! — зарадва се Рейчъл и натисна по-силно газта.

— Недей!

Беше твърде късно. От високата скорост мерцедесът занесе и се хлъзна в калта, наляво, после надясно, завъртя се два пъти. Воланът беше станал безполезен. Накрая колата се блъсна в някаква ограда. Рейчъл дръпна силно лоста назад, натискайки отново газта.

— Спри! — извика Савидж.

Но най-лошото беше вече станало. Вместо да даде леко назад, Рейчъл беше качила колата върху купчина пръст и гумите висяха във въздуха. Двама души едва ли можеха да я избутат обратно на пътя. Фаровете вече ги настигаха.

Рейчъл се измъкна от колата. Савидж бързо я последва. Обувките му се пързаляха в калта. За секунда изгуби равновесие, но се закрепи и дори успя да задържи Рейчъл, която също се беше подхлъзнала. Хвана я здраво за ръката и я поведе напред. Усещането беше ужасно — като в кошмарен сън, където се опитваш да избягаш от калта, но все оставаш на едно място.

Но те упорито напредваха. Къщите пред тях бяха все по-близо и ставаха все по-големи, сякаш увеличени от фаровете на колите зад тях. Изведнъж кошмарното чувство от тичане на място се смени с чувството, че въжето, с което са били вързани, се е скъсало. Затичаха по-бързо, защото бяха излезли на павирана улица.

Когато влязоха в градчето, той разбра, че мерцедесът и без друго нямаше да им върши работа тук. Улиците бяха тесни и извити. Завоите бяха толкова остри, че тяхната кола нямаше да може изобщо да маневрира. Чу шума от колите на преследвачите и забърза към съседната улица вляво, но изведнъж пред него се оказаха още две. За миг се обърка, но знаеше, че която и да избере, след малко ще налети на други.

Савидж чу зад себе си шум от затръшващи се врати, ядосани гласове и забързани стъпки, които кънтяха по настилката. Той прецени набързо улиците пред себе си. Едната водеше нагоре, другата — надолу. Нямаше какво толкова да мисли. Трябваше да избере долната, защото целта беше да стигнат до пристанището. Той се затича натам, но не след дълго разбра, че улицата извива отново нагоре.

„Ще ни изведе там, откъдето тръгнахме!“

Савидж отново зави, принуждавайки Рейчъл да стори същото. Чуваха се само поривите на вятъра и ядосаните гласове зад тях. Белотата на къщите, случайно светещ прозорец или блясъкът на поредната светкавица му помагаха да се ориентира за пътя.

Успя да намери една алея, която преди не беше забелязал. Тя водеше надолу и беше толкова тясна, че раменете им опираха в стените. Излязоха на една по-широка алея този път хоризонтална, но от нея не можеха да преценят в коя посока да тръгнат. Шумът от стъпки, който идваше от лявата им страна, ги накара да се втурнат надясно. Този път, когато алеята свърши, те с ужас откриха, че има само един изход — надясно и нагоре.

Не! Трябва на всяка цена да продължат към пристанището!

Савидж се обърна и се взря в тъмнината. Стъпките и проклятията се чуваха все по-близо. Светкавица освети алеята. В същия момент един от преследвачите се обърна назад и лъчът на фенерчето му блесна в лицето на този зад него.

Беше японецът. Дори и от това разстояние отчайващо му напомни за Акира. Той бързо сграбчи фенерчето и го обърна, за да не свети право в него. Двамата се втурнаха напред.

В тяхната посока.

„Още не са ни видели, но скоро и това ще стане.“

Савидж се спъна в нещо. Беше някаква стълба. Стената, до която беше оставена, още не беше изцяло боядисана. Той я вдигна и я закрепи за стената. Рейчъл бързо започна да се изкачва. Той я последва, защото фенерчетата вече шареха по близките порти.

Когато се добраха до покрива, той издърпа стълбата нагоре. Тя се удари в стената и лъчите се насочиха по посока на звука. Савидж беше заслепен и се дръпна инстинктивно назад, влачейки стълбата след себе си. В същото време чу характерния приглушен шум от пистолет със заглушител и един куршум изсвистя покрай ухото му. След миг беше вече вън от полезрението на преследвачите.

Вече мислеше да остави стълбата, но промени решението си.

— Рейчъл, хвани другия край.

Беше доста неудобно да се върви със стълбата по покрива. Залитайки, те продължиха напред, докато не стигнаха до празно пространство, което се оказа уличка от другата страна на къщата. В далечината Савидж видя неясните светлини на обляното от дъжда пристанище.

— Ще използваме стълбата.

Той прехвърли единия край от другата страна и се опита да го закрепи здраво.

Рейчъл запълзя напред, но стълбата беше доста хлъзгава и единият й крак пропадна. Тя успя да го измъкне и продължи.

Савидж се взираше в пространството под тях — не видя никакви светлини, макар да чуваше викове. Погледна назад към мястото, където бяха намерили стълбата. Все още никой не се показваше от края на покрива.

Дъждът размиваше очертанията на предметите. Видя, че Рейчъл вече е от другата страна. Легна по корем и започна да се изтласква напред. Когато се добра до другия покрив, Савидж издърпа отново стълбата след себе си. Продължиха напред към следващото празно пространство и така смятаха бавно да се придвижат надолу към пристанището.

След като минаха над втората уличка, Савидж отново се огледа назад и изтръпна. Нова светкавица му помогна да види една глава най-горе на стената. Беше на японеца. Савидж си припомни блясъка на сабя и… Японецът рязко се дръпна встрани. Появи се още един и насочи пистолета си към Савидж.

Японецът загуби равновесие на хлъзгавия покрив. Беше почти невероятно това да се случи на специалист като него. Въпреки всичко той залитна към онзи с пистолета и му попречи да се прицели добре. Изстрелът беше неуспешен.

Японецът забърза след Савидж и Рейчъл. Движенията му отново бяха станали като на котка.

„Все пак ще му се наложи да спре!“ — мислеше Савидж. — „Не може току-така да прескочи двете улички, над които минахме.“

„Не се самозалъгвай! Ако това е Акира, той ще намери начин.“

„Знаеш, че не може да е Акира!“

Савидж мислеше, че ще полудее. Погледна отново назад с надеждата, че ще види как японецът спира на края на покрива. Вместо това мъжът се засили и скочи. Гъвкавото му тяло за момент заприлича на птица с разперени криле. Приземи се на отсрещния покрив, сви крака в коленете и се наклони напред, за да убие ускорението. Бързо се изправи и продължи преследването.

Рейчъл и Савидж не губеха време и бързо се придвижваха, макар че товарът им не беше лек. Този път вместо да се прехвърлят на отсрещния покрив, те слязоха по стълбата долу на уличката. Савидж успя преди това да види следващия скок на японеца.

Преследвачите бяха някъде наблизо. Савидж отстрани стълбата от стената, така че японецът да не може да я използва. Уличката водеше надолу. Припряно затичаха по нея. Гласовете останаха зад тях.

„Ще се хване за покрива и ще скочи. Може пък да се нарани случайно. Как ли не! Той е като котка.“

Уличката свърши. Савидж видя друга, този път хоризонтална, но не можеше да реши накъде да тръгнат. Светлината от прозореца на близката къща се отразяваше в локвите. С разтуптяно сърце Савидж забеляза, че водата се оттича наляво.

Затичаха в тази посока. Виковете отекваха зад тях. Фенерчетата шареха съвсем наблизо.

Колкото повече наближаваха пристанището, толкова повече градчето се стесняваше и заприличваше на нещо като бутилка, обърната с гърлото към морето. Савидж знаеше това и се успокояваше, че ще трябва да избира между все по-малко улици, а следователно ще прави и все по-малко грешки. Предполагаше, че онези сигурно са се досетили каква е крайната им цел. „Най-вероятно ще се опитат да ни пресрещнат.“

Молеше се те да са толкова объркани от лабиринта, колкото и той. Освен проклятията и лъчите на фенерчетата, които ги следваха, беше убеден, че и котешките стъпки са по петите им.

На японеца.

Кошмарният сън сякаш свърши и те най-сетне се измъкнаха от селището. Нямаше засада. Пътят им беше чист, първо към брега, после към доковете. Рейчъл дишаше учестено до него, често се спъваше и беше на ръба на пълното изтощение.

— Давай — подканяше я Савидж. — Почти стигнахме.

— О, боже. Надявам се — задъхано отвърна тя.

— Заслужава си. Гордея се с теб. Справяш се отлично.

Комплиментът му беше искрен. Тя му се подчиняваше във всичко. Неговите окуражителни думи — без съмнение единствените, които беше чувала напоследък — свършиха добра работа. Тя така се ентусиазира, че почти го задмина.

— Мога да повторя думите си от преди малко — пое въздух тя. — Ще отида с теб и в ада.