Дейвид Морел
Петата професия (23)

4.

Самолетът спря на установеното място. Двигателите заглъхнаха. Нетърпеливи роднини и приятели забързаха към входа за пристигащи пътници.

Савидж ги преценяваше и отхвърляше възможна заплаха, идваща от тях. Все още нищо особено.

Радостни прегръдки. Страстни целувки. Всичко изглеждаше нормално. Той насочи вниманието си към стълбичката на самолета.

Главния и неговият придружител пътуваха в първа класа. По-високата такса осигуряваше не само по-удобни места, услужливи стюардеси, по-добра храна и неограничено количество питиета, но и привилегията да се качат и да напуснат самолета преди останалите пасажери.

Ранното качване наистина имаше своите плюсове. Не беше без значение дали ще влезеш в самолета без да се срещаш с всички пътници. Но излизането преди останалите криеше непредвидими рискове, тъй като срещата с тълпата посрещачи беше неизбежна. Поради тази причина опитният телохранител би настоявал пред работодателя си да напуснат самолета с последните пасажери.

За да избегнат суматохата. Да се придържат към реда.

Савидж остана доволен, че сред пътниците със златни часовници и модни дрехи нямаше азиатци. Много от тях бяха се докарали с каубойски обувки, което можеше да се очаква, тъй като самолетът пристигаше от Далас, където по-рано се беше приземил Боинг 747 от Япония. Очевидно повечето пътници от японския самолет са останали в Далас или са се пръснали в различни посоки, не към Ню Йорк.

Савидж търпеливо чакаше.

Постепенно потокът намаляваше.

Един стюард буташе инвалидна количка с възрастна жена. На теория самолетът трябваше да е празен.

На теория.

Савидж се огледа. Посрещачите се бяха разпръснали. В същото време в отделението за пътуващи беше многолюдно, тъй като няколко самолета щяха скоро да излетят.

Но от неговата страна почти нямаше хора. Персоналът чистеше пепелниците. Никаква опасност.

Отново се обърна към входа.

Оттам изникна един японец, облечен с тъмни панталони, тъмен пуловер и тъмно шушляково яке. Беше към тридесет и пет годишен, строен, но не слаб. Мускулите му не изпъкваха, но явно беше доста силен. Жилав. Гъвкав. С плавни движения. Спокоен. Без излишни жестове. Приличаше на танцьор, който владее и бойни изкуства. Мазолите на пръстите и дланите му бяха характерни за хората, занимаващи се с карате. Ръцете му бяха свободни — не носеше нито дипломатическо куфарче, нито някакъв друг багаж. Просто един приятен на външен вид японец, висок около метър и седемдесет, с тъмна кожа и къса черна коса, сериозна физиономия, правоъгълно скулесто лице и очи, които шареха като лазери наоколо.

Това очевидно бе Акира. Савидж бе впечатлен. Беше свикнал да има работа с по-неопитни от него колеги и се зарадва при мисълта, че ще работи с професионалист.

Зад Акира вървеше друг японец. За разлика от първия този наближаваше шестдесетте. Беше леко прегърбен. С куфарче в ръка. Син костюм и шкембенце. Кичури побеляла коса. Хлътнали бузи. Имаше преуморен вид.

Савидж не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Вторият японец би могъл, ако иска, да изправи рамене и да си прибере шкембенцето. Това беше Муто Камичи, Главния, явно също тренирал бойни изкуства. И той като Акира, но не и като предишните му работодатели, имаше мазоли по пръстите и дланите.

Савидж трябваше да бъде облечен с кафяв костюм и специална вратовръзка. Когато Камичи и Акира приближиха, той не подаде ръка за поздрав. Вместо това избра японския обичай и се поклони леко. Долови учудването от своя жест само по очите на двамата японци. Савидж нямаше намерение да ги задължава с нещо, макар че възпитанието им ги накара да му отвърнат също с поклон. Всъщност Акира само леко кимна с глава, като продължаваше да се оглежда.

Савидж им направи знак да го следват. Той вървеше отпред, Камичи след него, а Акира ги следваше, без съмнение взирайки се във всеки човек.

Още щом видя Главния, той натисна един бутон на малък предавател, поставен в джоба на сакото. Един от неговите съдружници трябваше да докара до входа на летището оставената преди това на паркинга кола.

Групата слезе по стълбите и мина покрай пътниците, които вземаха багажа си.

Савидж набързо ги огледа и заобиколи навалицата. Направи още един жест, този път към една от плъзгащите се врати. Камичи и Акира го следваха без да се притесняват за своя багаж.

„Добре“ — помисли си Савидж. Първоначалното му впечатление се потвърждаваше. Тези двамата разбираха от занаята.

Те излязоха на тротоара под козирката. Дъждът продължаваше да вали. Температурите бяха високи за април.

Савидж се огледа наляво, за да се убеди, че тъмносиният плимут наближава. От него слезе червенокос мъж, отиде бързо до тротоара и отвори задната врата. Точно преди да се качи Камичи подаде на червенокосия талоните за багажа. Савидж отново остана доволен, че Главния предпочете да не занимава Акира с това. Беше достатъчно опитен да разбере, че по този начин щеше да отклони вниманието му.

Савидж седна на волана, натисна един бутон, който заключваше автоматично вратите, закопча колана си. Междувременно червенокосият беше отишъл за багажа. Тъй като Камичи и Акира се бяха забавили достатъчно в самолета, багажът им със сигурност беше вече на лентата. Добро и безопасно начало.

Минута по-късно червенокосият донесе три куфара, остави ги в багажника на колата и затвори капака. В същия момент Савидж потегли и видя в огледалото как съдружникът му се отправя към такситата. Беше му платил предварително. Мъжът със сигурност знаеше, че няма да се бави да му казва довиждане.

Савидж от своя страна също знаеше, че японците, които вече бяха показали забележителни познания в неговата област, няма да се чудят защо е избрал такава обикновена кола. Трудно можеха да ги проследят. Не че Савидж очакваше някой да ги следи. Както беше казал Греъм, за тази задача не се предвиждаха големи рискове. Въпреки всичко Савидж никога не нарушаваше основните правила. Колата, макар и на пръв поглед по нищо да не се отличаваше от останалите, имаше някои подобрения — бронирани стъкла и купе, мощен осемцилиндров двигател.

Гумите изсвистяха по мократа настилка, докато Савидж завиваше към потока коли, напускащи летището. Той се насочи на запад към Гранд Сентрал Парк. Пликът с инструкциите беше в него, но не му трябваше, защото помнеше всичко. Не преставаше да се чуди обаче защо Камичи беше избрал Ла Гуардия, а не летище Нюарк. Пътят им щеше да е по-кратък и нямаше да се налага да обикалят целия град. Логиката на Камичи беше странна и тази излишна обиколка го озадачаваше.