Дейвид Морел
Петата професия (116)

9.

За разлика от ярко осветения район „Гиндза“ тази част на Токио тънеше в потискащ мрак. Оскъдното улично осветление и тук-там просветващите малки прозорчета не можеха да се преборят с тъмнината. Савидж плати на шофьора на таксито и двамата с Рейчъл слязоха. Страхуваха се някой да не ги забележи, въпреки че избраха неосветен район.

— Тъмнината може и да не ни е от полза — наруши мълчанието Рейчъл.

Савидж огледа тъмните улици. Долавящият се шум от улично движение сякаш усилваше чувството, че са попаднали в пустош. Тротоарът изглеждаше безлюден, но Савидж успя да забележи многобройни малки алейки и улички, във всяка от които можеха да бъдат скрити дебнещи ги преследвачи.

— Таксито замина. Не виждам други превозни средства. Късно е да променяме решението си.

— Дявол го взел… Откъде да знам, че шофьорът ни е докарал точно там, където искахме? — запита Рейчъл.

— „Авраам вярвал по силата на абсурда“ — напомни й Савидж. — Нямаме избор, освен да се доверим.

До тях се издигаше пететажна недовършена постройка от бетон без прозорци. Приличаше на склад. Не се вписваше в редицата спретнати малки къщички, въпреки че и те изглеждаха мрачни, защото не бяха осветени.

— Не мога да повярвам, че някой би могъл да живее тук — рече Рейчъл. — Сигурно има някаква грешка.

— Има само един начин да узнаем — каза Савидж, като продължаваше да оглежда улицата. Напипа пистолета в джоба на якето си и тръгна към входната врата. Беше желязна. Савидж се огледа за звънец или домофон, но не откри. Нямаше и ключалка. Опита дръжката на вратата. Поддаде.

— Очевидно никой не се безпокои от нахлуване на нежелани посетители — учуди се Савидж, като не можа да прикрие недоумението си. — Стой наблизо.

Влезе в оскъдно осветен коридор.

— Бързо — издърпа той и Рейчъл вътре, преди силуетите им да са се превърнали в мишена. Бързо затвори вратата и забеляза, че отвътре също не се заключва. Изненадан, той огледа коридора, който беше дълъг около три метра. Нито отляво, нито отдясно се виждаха врати. Само една стълба водеше нагоре.

— Какво…? — опита се да запита нещо Рейчъл, но той бързо й направи знак да мълчи.

Разбра въпроса й. Той самият никога не бе влизал в жилище с такова странно разположение. Никъде по стените нямаше насочващи табели, не се виждаха пощенски кутии, нито друга врата, която да прегражда пътя на неканени гости към вътрешността на сградата.

Стълбата бе от бетон. Стъпките им вдигаха съвсем лек шум и слабо отекваха.

Следващият етаж бе също оскъдно осветен, с къс коридор. Стъпалата продължаваха нагоре. Тръгнаха по тях. Напрежението се увеличаваше. „Защо обясненията на Акира бяха толкова непълни? Как да открия някого, ако в сградата няма нито врати, нито табелки с имена?“

Изведнъж осъзна, че обясненията не бяха оскъдни. Липсата на врати означаваше, че няма да допусне грешка. Единствената посока водеше нагоре и той трябваше да я следва. След третия и четвъртия етаж, които бяха така безлюдни, както и първите два, оставаше само една възможност — петия етаж, където стълбата свършваше. И този коридор бе съвсем къс. В края му се виждаше желязна врата. Савидж се поколеба, като здраво стисна пистолета си. Както и на входната долу, тук също нямаше нито звънец, нито заключалка.

Рейчъл присви очи в недоумение.

Савидж я стисна за ръката, за да й вдъхне сили, след това посегна към дръжката на вратата. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Обмисляше как да влезе. Макар да изглеждаше неохранявана, не можеше просто да нахлуе.

Пое дълбоко въздух и почука. Чу се глухо кънтене. Почука по-силно. Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Никакъв отговор.

„Вътре няма никой“ — помисли си Савидж. — „Или просто зад тази врата няма никакъв апартамент. А може учителят на Акира да спи дълбоко.“

По дяволите! Да става каквото ще!

Савидж натисна дръжката, бутна вратата и влезе.

Оказа се в полутъмна обширна стая. Всъщност лампите бяха нарочно покрити. Като че бе на смрачаване или зазоряване. Светлината бе по-слаба, отколкото ако в стаята бяха запалени свещи, но достатъчна, за да се осъзнаят огромните й размери. Стените и таванът бяха покрити с дървена ламперия.

Савидж изпита страхопочитание, като че влизаше в храм. Стаята излъчваше святост, тържественост. Докато оглеждаше, чу изсвистяване на метални остриета. Настръхна. Бяха заобиколени от всички страни. Тъмните стени сякаш оживяха. Проблясваха мечове. Отнякъде изникнаха мъже, облечени целите в черно, с маски на лицата. Савидж се обърна бързо и извади пистолета си. Рейчъл изстена.

Савидж хвърли обезумял поглед към отворената врата. Не можеше да разбере дали ще може да защити Рейчъл, като я избута натам, но без тя да пострада. В пистолета имаше петнадесет патрона, но мъжете около него със сигурност бяха повече. Ако стреляше, можеше за миг да отклони вниманието им — достатъчно време, за да могат да се спуснат към изхода.

Докато премисляше, вратата хлопна с трясък. Някои от мъжете застанаха с извадени мечове пред нея. В отчаянието си Савидж насочи пистолет към тях.

Изведнъж блеснаха прожектори, които ги заслепиха. В стаята стана светло като ден. Савидж постави инстинктивно ръка на очите си, като се опитваше да избегне болезнено силния лъч светлина. В този миг усети светкавично раздвижване във въздуха. Някой му изби пистолета. Савидж яростно изхриптя. Силни пръсти стиснаха и обездвижиха китката му. Разбра, че не може с нищо да помогне на Рейчъл. Нямаха никакъв шанс. Щяха да ги посекат на парчета.

Като по команда, дошла неизвестно откъде, мъжете пристъпиха напред. Стаята сякаш се смали. Насочиха остриетата към Рейчъл и Савидж Те се почувстваха притиснати до стената.

Маскираните мъже с черни качулки на главите пристъпиха още по-близо. Напредваха с извадени мечове. Изведнъж, отново по неизвестно откъде дадена команда, спряха. В стаята стана съвсем тихо — като в ковчег. Рейчъл стенеше тихо.

От групата се отдели един мъж, който свали качулката и маската си. Откри се лице, покрито с бръчки, прошарени мустаци и тъмни, но живи очи.

Възрастният човек вдигна меча си, сякаш се готвеше да удари един от двамата пред него. Но не замахна към Савидж.

Рейчъл!

Савидж се спусна пред нея, за да я предпази. Опита се да вдигне ръка, макар да знаеше, че усилието му ще бъде безуспешно.

„Не мога да я оставя просто така. Трябва да защитя Рейчъл!“

Не успя да парира удара. Втренчи се яростно в острието, готов да бъде посечен. Но сякаш невидима сила спря ръката, замахваща с меча. Разкъса само ръкава на дрехата му. От ужас Савидж виждаше всичко пред себе си в огромни размери.

„Господи!“ — отдъхна си той. Адреналинът му се повиши, гореща вълна обля тялото му.

Възрастният японец направи знак и изрече нещо неразбираемо.

Въпросът не бе насочен към Савидж, а към някого зад гърба му.

— Хай — отговори човекът. Сърцето на Савидж лудо заби, защото гласът му се стори познат.

— Акира? — Савидж никога не бе произнасял нечие име с по-голямо напрежение и объркване.

— Хай — отвърна Акира и излезе напред. Също като останалите мъже той беше облечен с широки като пижама дрехи, но без качулка и маска. Меланхолията в очите му се бе задълбочила.

— Какво става тук? — запита Савидж.

Акира прехапа устни. Мускулите на лицето му се опънаха. Когато се опита да отвори уста и да отговори, възрастният мъж изрева нещо на японски. Акира му отвърна. Размениха си още няколко неразбираеми реплики. Савидж не успя да долови даже по интонацията за какво точно става дума.

— Хай — този път отвърна възрастният японец. После прибра меча в ножницата.

Акира отиде при него и се поклони на Савидж и Рейчъл. През целия ден Савидж бе чувствал липсата на Акира, но едва сега разбра напълно какво означава приятелят му за него. Ако събитията се развиваха в Америка, Савидж не би могъл да се въздържи да не му стисне ръка, а дори и да го прегърне през раменете. Но при дадените обстоятелства се въздържа от изблика на чувства по западен маниер, тъй като Акира очевидно се държеше според очакванията на заобикалящите го японци. Ето защо Савидж спази техния обичай и само се поклони в отговор. Същото направи и Рейчъл.

— Приятно ми е да те видя отново — рече силно развълнуван Савидж, като положи усилия да не злепоставя Акира. — Сега знам, че си жив.

— И ти — преглътна Акира. — Чудех се дали съдбата ще ни събере отново.

— Защото Еко ни даде сигнал да изчезваме ли?

— Да… и по други причини.

Отговорът предизвикваше нови въпроси, но Савидж се въздържа. Трябваше да разкаже на Акира какво им се бе случило и да го попита за неговите преживелици. Но в тази необичайна обстановка най-много искаше да узнае какви бяха тези хора.

— Позволи ми да ти представя моя сенсей. Савакава Таро.

Савидж се поклони с нужното уважение и повтори: Таро-сенсей.

— Удивен е от твоята храброст — каза Акира.

— Защото дойдохме тук ли? — Савидж презрително смръщи вежди. — Това бе по-скоро глупост, а не смелост.

— Не — противопостави се Акира. — Имаше предвид опита ти да предпазиш жената, за която носиш отговорност.

— Въпрос на добро обучение и инстинкти. Дори не съзнавах какво върша.

— Точно така. За Таро-сенсей храбростта означава да изпълниш инстинктивно дълга си, без да се интересуваш от последствията.

— Това ли ни спаси?

— Не — поклати глава Акира. — Всъщност никога не ви е застрашавала реална опасност. Щом отворихте вратата и се показахте, Таро-сенсей веднага ви разпозна по моите описания.

— Какво? Искаш да кажеш, че всички тези мъже…? Кучият син ме е изпитвал?

— Не съм кучи син, нито някакъв негодник — гласът на Таро прониза тишината.

Савидж остана с отворена уста.

— Разочаровате ме — продължи възрастният мъж. — Очаквах малко повече ум от вас. Никога не си правете заключение, че ако някой не разговаря с вас на родния ви език, не го знае.

— Извинете — опита се да поправи положението Савидж. Лицето му пламна. — Бях груб и нетактичен.

— И нещо повече — невнимателен. Не постъпихте като професионалист. Бях готов да похваля онзи, който ви е обучавал, но сега…

— Хвърлете вината изцяло върху ученика, не върху учителя — в съзнанието на Савидж изплува тъжната гледка — трупът на Греъм зад волана на кадилака, гаражът, изпълнен със задушлив дим от изгорели газове. — Грешката е само моя. Нищо не може да оневини поведението ми. Моля да ми простите, Таро-сенсей.

— Може би ще съумеете сам да поправите грешката си — погледът на японеца постепенно омекна. — Признат грях не е грях, това вероятно сте научили от вашия инструктор.

— Що се отнася до запознаването с вашата страна, дължа го на Акира. Но отново повтарям — хвърлете вината върху мен, не върху учителя ми. Той много сериозно ме предупреди да избягвам обидите. Ще се опитам да се държа като японец.

— Е, да — отвърна Таро. — Нищо не пречи да опитате. Но едва ли ще успеете. Никой пришълец, никой гайджин, не съумява да го постигне… и да се държи… като японец.

— Не се обезкуражавам лесно.

Набразденото от бръчки лице на японеца изрази нещо като усмивка, но устните му останаха стиснати. Обърна се към Акира на японски.

Той му отговори.

След това Таро заговори на Савидж.

— Казаха ми, че сте сериозен човек. Ние наричаме това „преданост“. Може да съм направил прибързани заключения. Вече ви простих обидното държане. Моля да приемете скромното ми гостоприемство. Надявам се, че вие и вашата дама няма да откажете да пийнете чай с нас.

— Благодаря — отвърна Савидж. — Обикновено при такива напрегнати ситуации устата ми пресъхва — той се опита да го каже колкото закачливо, толкова и с респект, като посочи с поглед меча на Таро.

— Хай — отново по същия начин, както преди малко, се засмя Таро. — Моля, заповядайте — каза той и се поклони.

Таро поведе Савидж, Рейчъл и Акира към дъното на стаята. Междувременно направи знак на останалите мъже с качулки и маски. Те моментално прибраха оръжията като един. Савидж настръхна от свистенето на толкова много мечове и стъргането на ножниците.

— Таро-сенсей, имам въпрос — обади се Савидж. — Моля да ме разберете правилно. Не искам да ви обидя.

— Слушам.

— Когато влязохме и вие ни разпознахте, вече знаехте, че не сме врагове — Савидж се поколеба как да продължи. — Разбирам, защо искахте да ни изпитате. За да сте сигурен дали ще можете да ни използвате, ако наистина се наложи. Нали сме чужденци, гайджин. Но все пак… каква беше гаранцията, че няма да изпадна в паника. Ако бях стрелял напосоки, много от вашите хора щяха да загинат напразно.

— Мъдър въпрос — отговори Таро. — Но изпитанието бе обмислено.

— По какъв начин? Сигурен съм, че всички тези мъже са отлично обучени да боравят с меч, но все пак куршумът е по-бърз.

— Ако бяхте се опитали да стреляте…

Таро не довърши мисълта си. Докато вървяха към края на стаята, Савидж забеляза двама стрелци, въоръжени с бамбукови лъкове. Дотогава те оставаха скрити зад редицата на мъжете с мечове.

„Да, ако се бях опитал да стрелям, нямаше да успея дори да дръпна спусъка“ — каза си Савидж. Изведнъж се запита дали мъжете щяха да се целят само в ръката му, за да обезвредят пистолета. Или щяха да го убият?