Дейвид Морел
Петата професия (63)

6.

Каютата беше малка, скромно обзаведена с бюро, две койки една над друга, шкафче. Имаше и баня. За четирима беше прекалено тясна и те едва се разминаваха. Рейчъл заключи вратата, а Акира помогна на Савидж да сложат мъжа на долното легло. Завързаха ръцете му отзад с неговия колан, а краката с връзката му. Претърсиха го и откриха, че и той не е посмял да пренесе оръжие през митницата.

— Ужасно е блед — каза Рейчъл. — Физиономията му… цялата е подута.

Ударението върху последната дума накара Савидж да се обърне. Осъзна, че за първи път тя вижда ефекта от побой върху някой друг, не върху себе си.

— И дишането му…

— Не се притеснявай — успокои я Савидж. — Не съм го ударил чак толкова лошо. Скоро ще се съвземе.

— Сега ще проверим дали можем да му помогнем малко — каза Акира и отиде за вода. Донесе една чаша и напръска лицето му.

Той отвори очи, но погледът му все още блуждаеше. Когато зрението му се нормализира, видя надвесените над него Савидж, Акира и Рейчъл и понечи да стане. По лицето му се изписа ужас, когато разбра, че е завързан.

— Лежете спокойно — каза му Савидж. — Не бъдете глупав и не викайте за помощ. Приятелчето ви не е в състояние да ви помогне.

— Къде е…?

— Падна зад борда — отвърна му Савидж.

— Кучи син.

— Имаме едно предложение — обърна се към него Акира. — Искаме сега да се наспите хубаво и на сутринта да се обадите по телефона.

— Няма ли да ме убиете?

— Във всеки един момент можем да го направим — в очите на Акира се четеше още по-силна меланхолия. — Ще се радваме, ако ни сътрудничите, за да не бъде необходимо да ви отправим към предците ви преждевременно.

— Към предците ли? Това някакъв японски израз ли е?

— Ако така ви харесва повече, да — отвърна Акира с горчива усмивка — японски израз е.

— Що за разговор искате да проведа?

— Ще бъдем в Игуменица в седем сутринта. След като продължим към Корфу, искам да се обадите на шефа си и да му кажете, че сме ви разкрили. Ще кажете, че сме слезли в Игуменица и сме тръгнали на изток към вътрешността по шосе номер деветнадесет към Йонина.

— В действителност всички ще останем на кораба? — уточни мъжът.

— Точно така. Подкрепленията, които очаквахте в Корфу, ще бъдат оттеглени.

Мъжът попита:

— А после? Какво ще стане като стигнем Корфу? Ще продължим за Италия, така ли?

— Не берете грижа за нашите планове.

— Искам да знам, по дяволите, какво ще стане с мен. От къде на къде ще се обаждам? Убили сте съдружника ми. Какво ви пречи да убиете и мен?

— Имате думата ни. Няма да ви причиним нищо лошо — отговори му Акира.

— Думата ви? — засмя се мъжът. — Думата ви не струва пукната пара. След като си изпълня задачата вече няма да ви трябвам и все едно съм мъртъв. Не можете да си позволите да ме оставите жив. Нали ще докладвам къде сте отишли в действителност.

Очите на Акира светнаха от възмущение.

— Моята дума е закон.

Човекът се обърна към Савидж:

— Виж, и двамата сме американци. Това все пак не е без значение. По дяволите, не ме ли разбираш?

Савидж седна до него на леглото.

— Естествено. От една страна те е страх, че ще те премахнем след като ни свършиш работа. От друга страна се притесняваш, че Пападрополис ще те убие, ако разбере какво си направил за нас. Няма да те пита дали си защитавал живота си по този начин. От негова гледна точка ти си предател. Той ще те накаже. И то жестоко. Така че наистина имаш голям проблем. Съгласен съм. Въпросът, който трябва да си зададеш е дали искаш да умреш веднага или да поотложиш за по-късно.

— Няма две мнения по въпроса, че ако откажеш, ще отидеш при приятелчето си в морето — допълни Акира. — Ние имаме и други начини да избегнем капана.

— Тогава, за бога, защо не ги използвате?

— А какво ще правим с теб? В момента ти ни създаваш грижи, а не Пападрополис. Така че, помисли си по въпроса.

Мъжът отправи уплашен поглед към Савидж, после към Акира, пак към Савидж и накрая се вторачи в Рейчъл.

— Госпожо Пападрополис, не им позволявайте…

— Мразя това име — отвърна тя. — Не ме наричайте така. Никога вече няма да го използвам. Не искам да го чуя дори. Фамилията ми е Стоун.

— Госпожо Стоун, не им позволявайте да ме убият. Вие пребледняхте, когато разбрахте, че този човек — мъжът кимна към Савидж — е убил партньора ми. Ще се почувствате още по-зле, ако убият и мен. Вие ме познавате по-отблизо. Говорила сте с мен. Името ми е Пол Фарис. На тридесет и четири години съм. Аз съм специалист по охраната, а не убиец. Имам жена и дъщеря. Живеем в Швейцария. Ако оставите тези хора да ме убият, дори и да не присъствате лично, ще чувствате вина до края на живота си.

Рейчъл свъси вежди и преглътна.

— Чудесна реч, но ние ви претърсихме преди да дойдете в съзнание — каза Савидж. — Името ви не е Пол Фарис, а Харолд Траск. Единственото вярно нещо, което казахте, са годините ви. Рейчъл, не му позволявай да те разчувства.

— Да не мислите, че съм откачил да нося истински документи за самоличност? Хората, които обслужвам, могат да преследват семейството ми, ако решат да си разчистват сметките с мен. Хващам се на бас, че и вие двамата не носите истинските си документи.

— Съвсем правилно — отбеляза Акира. — Обаче се отклонявате от въпроса. Дори и Рейчъл да ни помоли да не ви убиваме, това няма да има значение. Нейният живот не е застрашен. Ако Пападрополис я открие или тя реши да се върне при него…

— Не, никога. Никога няма да се върна там.

— … той ще продължи да я бие, без съмнение още по-жестоко, но няма да я убие. Ще убие нас, ако разбере кои сме и успее да ни залови. Така че ако ви убием, това ще е самозащита.

— Избирайте — подкани го Савидж. — Ще ни сътрудничите ли?

— Искате да се обадя по телефона, така ли? И после ще ме освободите?

— Вече ви обещахме.

Мъжът обмисляше трескаво.

— Очевидно съм принуден да приема.

— Разумно решение — отбеляза Акира.

По очите на мъжа личеше, че още пресмята.

— Дори и да се съглася…

— Започвам да губя търпение.

— Ще ми трябва допълнителен стимул.

— Пари ли? Не си играйте с късмета си — предупреди го Савидж.

Рейчъл го прекъсна:

— Платете му.

Савидж се обърна към нея намръщен.

— Той поема голям риск — каза тя. — Мъжът ми ще се вбеси, ако разбере, че този човек го е излъгал.

— Права сте, госпожо Стоун. Ще трябва да взема жена си и дъщеря си и да изчезнем за малко. Ще ми трябват пари.

— Ако изобщо имате жена и дете — усъмни се Савидж. — Колко искате?

— Четвърт милион.

— Май ви се привижда нещо.

— Нека бъдат двеста хиляди.

— Да кажем петдесет хиляди. Трябва да сте благодарен.

— Откъде да знам, че ги имате?

— Имате ли друг избор?

Мъжът пребледня.

— Не ме изнервяйте повече.

— Добре — преглътна мъжът. — Съгласен съм. Има само още едно нещо.

— Ставате невъзможен — вметна Акира.

— Не, изслушайте ме. Искам да ми помогнете да измисля нещо, така че Пападрополис да не ме преследва.

— Още някакви претенции? — попита Савидж.

— Поне ми развържете ръцете и краката.

— По-скоро ми се ще да ти запуша устата — отвърна му Акира.

— Трябва да отида до тоалетната.

Акира вдигна ядосано ръце и каза:

— Не мисля, че ще изтърпя този човек до утре сутринта.

— Това е изписано на лицето ти — засмя се Рейчъл.