Барбара Картланд
Опасна любов (15)

Глава петнадесета

Двамата пътуваха дълго време в пълно мълчание. Първото чувство на унижение беше толкова силно, че Пентея не можеше да разсъждава, сякаш беше попаднала в облак от черна мъгла, която изсмукваше всички мисли от главата й и я оставяше изгубена и самотна. След това в гърдите й се надигна паника и само с върховно усилие на волята тя се сдържа и не се поддаде на желанието да избяга или да започне безрезултатно боричкане с Рудолф. Здравият разум обаче й подсказваше, че това нищо няма да й помогне и само още повече ще разпали чувството му за превъзходство и за извоювана победа.

По тона му и по самия начин, по който той беше я целунал и след това отблъснал от себе си, тя бе разбрала, че той изцяло се наслаждава на удоволствието да има над нея безгранична власт. Колкото и да беше изплашена, Пентея все пак разбираше, че за Рудолф това е момент на тържество и че той би могъл сега да й отмъсти за пренебрежението и за всичките дребни обиди, на които е бил подлаган като беден и не твърде уважаван роднина.

Рудолф никога не бе имал кой знае колко сложен характер и за нея не беше особено трудно да се досети за хода на мислите му. Той е бил принуден да прибегне към крайни средства, за да постигне своята цел. И сега, когато смяташе, че е победил, щеше да прояви цялата дребнавост на елементарната си същност, като не само щеше да иска тя да се подчинява на всяка негова заповед, но и щеше да я унижава колкото се може повече.

Дори когато я желаеше като жена, той в същото това време я мразеше като олицетворение на всичко, което самият той би трябвало да бъде, но не беше. Ядосваше го не само богатството, което тя притежаваше, но и чувството за чест и почтеност, които бяха неразделна част от характера й така, както противоположните на тези качества съставяха част от неговия. И понеже разбра, че дори да подчини и подложи на насилие тялото й, духът й щеше да остане по-висок от неговия, а сърцето й нямаше никога да бъде в неговата власт.

Рудолф се изтегна до нея върху седалката, за да й покаже, че е спокоен и е господар на положението, и започна да говори. Грубият му глас много ясно показваше истинската му същност, която по-рано се криеше зад приятния блясък на светските обноски. Пентея с отвращение слушаше как се хвали със собствените си любовни победи и разкази за жени, които били го обичали и били се радвали на неговото покровителство.

— А вие с нищо не се отличавате от всички останали, мила моя — говореше й той. — И макар сега да се дърпате от мен, ще дойде ден, когато ще ме молите за ласки, и това ще стане много скоро. Младите момичета винаги са обзети от някакви превзети идеи за мъжете, но вие бързо ще забравите Лушиъс, след като се озовете в моите прегръдки и след като ви понауча на някои неща, благодарение на които животът си струва да се живее. Сега сте хубавичка, но проклет да съм, ако не станете много по-хубава, след като привърша обучението ви. На девствениците винаги им липсва нещо, но пък след брака ще разцъфтите и ще се превърнете в жена, по която всички мъже ще се прехласват.

Няма да съм много строг към вас, обещавам ви това. Ще трябва да се научите да си затваряте очите за някои неща около мен, но аз съм човек, който е винаги готов да проявява взаимна толерантност. След като оправим Ставърли, ние с вас ще се върнем в двореца и — знае ли човек? Самият крал може да прояви благосклонност към вас, а това ще предизвика много неща. Отсега ще ви кажа, че не съм глупак като Роджър Касълмейн и няма да избягам във Франция и да оставя цялата плячка на вас. Бъдете сигурна, че ще съм тук и всичко, което ще идва при вас, ще идва и при мен.

Той се изсмя, протегна ръка и фамилиарно я потупа по коляното.

— Горе главата — каза й той. — В мое лице вие ще намерите дяволски добър съпруг, нищо, че това го казвам самият аз.

— Отказвам да се омъжа за вас.

Пентея каза това през стиснати зъби, но още преди да произнесе думите разбра колко безсилни и безсмислени са те и за самата нея, и за Рудолф.

— Нямате избор, скъпа — сухо й каза той. — И го знаете не по-зле от мен. Хайде да се постараем да оправим по най-добрия възможен начин това, което може да се окаже много добра сделка, и по обяд ще ви върна в Лондон. Само да не забравим да се отбием при вашия Голдсмит и да вземем малко парички, за да платим на кочияша.

Той се разсмя от сърце, сякаш бе казал много остроумна шега и добави с обезоръжаваща откровеност:

— Аз съм негодник, вярно е, но такъв, който получава удоволствие от това, и съдейки по всичко, ще ви стана съпруг, по-приятен от онзи, който сте си избрали първия път.

Пентея знаеше, че няма какво да му отговори, защото това в много отношения бе вярно. Ако беше принудена да избира между братовчеда си и Кристиан Драйсдейл, тя щеше да избере Рудолф, макар и да й беше отвратителен заради начина, по който се държеше с нея. И двамата използваха насилие, за да я склонят на брак, събитията и около двата брака по странно съвпадение на съдбата се развиваха нощно време и в околностите на Ставърли.

Като си мислеше за това, тя се молеше за още едно съвпадение. Лушиъс я спаси от първия брак. Ще се появи ли той сега да спре каретата и да я освободи, както беше я освободил миналия път? Както се молеше за избавление, тя знаеше, че това едва ли ще стане. Съвпадения се случват по-скоро в романите, отколкото в реалния живот. Прекалено много е да се надява, че Лушиъс ще язди по същия този път същата тази нощ, че случайно ще я открие и по този начин ще попречи на Рудолф да осъществи долните си намерения.

Прекалено много беше да се надява на такова нещо. Пентея го разбираше и все пак не преставаше да се моли. В същото време разумът й започна да търси начин за спасение. Тя трескаво се опитваше да измисли някакъв план, да намери думи, с които би могла да осуети намеренията на Рудолф.

Дали ще има смисъл да го предизвика открито, да му каже, че не е съгласна с предложението му, и да го остави да прави с нея каквото поиска. Може би той само блъфира, може би няма да направи това, за което се заканва, и няма да изтръгне от нея съгласие, като я изнасили? Но тя се страхуваше да провери, дали е така. Рудолф беше в отчаяно положение, а отчаян човек прави отчаяни неща. Освен това, съдейки по всичко, за него не беше никак трудно да извърши това, с което я заплашваше. Той вече се бе хвалил за жени, които бе съблазнявал на континента с и без тяхно съгласие. Бе готова да повярва, че той наистина си мисли, че жените се противят на мъжете по-скоро от приличие, а не затова, че не желаят да бъдат обладани.

Споменът за силата на ръцете му, за жадната властност на неговите устни беше твърде пресен и тя не можеше да рискува да го подтикне към нова демонстрация на сила. Твърдението, че той може да я обладае, когато си поиска, не беше празна хвалба и тя не се решаваше да го предизвиква.

„Трябва да има друг начин — мислеше Пентея. — Нещо друго, което да му кажа или да направи, за да се отърве от него.“

С чувство на отчаяние тя забеляза, че наближават Ставърли. Последните няколко мили бяха пропътували не толкова бързо, защото конете бяха изморени и тя се досети, че това не са чистокръвни животни, способни да тичат дълго време, без да покажат външни признаци на физическа умора, като коня й Сократ, а са само добре изглеждащи кранти, взети под наем в някой хан, обслужващ дами и господа, желаещи да се возят с прилично изглеждащи впрягове и понякога даже да твърдят, че те са тяхна собственост.

Пентея нямаше начин да разбере колко е часът, но разбираше, че сега пътят до Ставърли й отне много повече време, отколкото миналия път, когато тя дойде тук с Хари. Луната вече избледняваше на небето и първите плахи лъчи на слънцето се показаха на изток. Бързо и импулсивно, защото знаеше, че много скоро те ще пристигнат в църквата, Пентея се обърна към Рудолф и каза:

— Братовчеде Рудолф, наближаваме Ставърли — домът, който е бил толкова важен за нашето семейство. Нима наистина смятате да извършите това, което сте се заканили да направите, да се ожените за мен против волята ми, да ме накарате насила да положа свещената брачна клетва с омраза в сърцето и дълбоко отвращение към вас в душата си? Ние сме от една кръв, вие и аз, и много от нашите прадеди са предпочели да умрат, но не и да извършат безчестно дело. Толкова много от тях са живели така, че са допринесли за блясъка и славата не само на рода ни, но и на страната, на която са служили. Това, което смятате да извършите сега, е недостойно за хората, носещи името Вайн. Вие го знаете и аз го зная и това винаги ще стои помежду ни и ние никога няма да намерим щастие, колкото и да се стараем. Пуснете ме да си отида, братовчеде Рудолф! Покажете се достоен за името, което са носили моят баща и брат ми, и аз обещавам, че никога няма да съжалявате за това! Всичко, което притежавам, ще бъде ваше, ще ви дам без съжаление и на драго сърце всичко, което имам, до последното пени. Ала заради вас самия, както и заради мен, ви моля да не правите това!

Като произнасяше последните думи, гласът на Пентея леко трепна и треперейки в тъмнината на каретата, тя зачака какво ще й каже Рудолф. Отговорът му дойде бързо и без колебания.

— Ти си като добър адвокат, Пентея — пошегува се той. — Както вече ви обясних, искам да имам и вашите пари, и вас самата. Толкова ли сте лишена от суета, та да не вярвате, че не сте ми напълно безразлична?

— А вие толкова ли сте затънали в собствените си злини, та да не разбирате, че това, което вършите, е лошо и греховно — попита Пентея.

— Думи! Празни думи! — възрази й Рудолф. — Никога не съм можел да кажа що е зло и що е добро на този свят, не можах да го обясня нито на себе си, нито на другите. Грях ли е да спиш с жена, ако това носи удоволствие и успокоение и на двамата? Ако това е грях, тогава най-големият грешник е нашият крал и повечето от онези, които го заобикалят. Грях ли е да желаеш пари? Тогава наистина цялата тази страна е населена от злочести грешници. Грях ли е да пожелаеш да се ожениш, да намериш семейно щастие и да имаш деца, които ще продължат името на рода ти? Не, не, братовчедке, не ме порицавайте с тези думи! Аз съм толкова добър и толкова лош, колкото повечето хора, щом говорим за това. Имам от всичко по малко и притежавам известни добродетели, както вие самата ще се убедите, когато заживеем като мъж и жена.

— Но аз обичам Лушиъс! — възкликна Пентея, която чувстваше, че не може да го премълчава повече.

— И какво от това? — попита Рудолф с безразличие в гласа. — Нали не можете да се омъжите за него. А да останете стара мома заради любовта си към един нечестив разбойник, който рано или късно ще бъде обесен за престъпленията си, е направо смешно, както смешно би било аз да не се оженя за вас заради любовта си към някоя жена, която не иска и да чуе за мен.

— Вие обичате лейди Касълмейн — обвини го Пентея.

— Тя ме привличаше и очароваше като никоя друга преди нея — отвърна Рудолф, — и аз подозирам, че втора като нея няма да намеря. Но това не означава, че съм готов да се откажа от удоволствието да се оженя за вас, мила моя братовчедке. Хайде, каква е ползата да спорим? Всичко е уредено и трябва само да кажете „Да“.

Пентея изтръпна. Нямаше какво да отговори, нямаше какво да каже. Спомни си колко често напоследък мечтаеше да каже тази дума, но не на Рудолф.

Вече наближаваха църквата на Ставърли, която се извисяваше край пътя от другата страна на границата на имението. Била е построена от прапрадядото на Пентея, който е избрал мястото колкото се може по-далеч от къщата, защото не обичал звъна на камбаните. Сега Пентея си помисли, че ако църквата не беше толкова далеч, от къщата може би Лушиъс щеше да види каретата, ако все още се криеше в Ставърли. Ала затова нямаше никаква надежда. Църквата бе заобиколена от високите, гъсто посадени в парка дъбове, и се виждаше само от горните етажи на къщата, така че никой, освен онези, които живееха в къщата на свещеника, нямаше да забележи, че пред вратата й спира някаква карета.

Най-накрая пристигнаха. Лушиъс не ги беше пресрещнал по пътя и когато конете спряха и един от кочияшите слезе от капрата, за да им отвори вратата, сърцето на Пентея се потопи в дълбините на отчаянието.

Прозорците на каретата бяха мътни и мръсни, но слънцето се опитваше да оживи тъжната картина и Пентея, бледа и покрусена, виждаше лицето на Рудолф, към когото се обърна с последна молба:

— Моля ви, братовчеде Рудолф, моля, не ме карайте да правя това!

Усмивката изчезна от устните, а веселият израз — от очите му. Той я погледна от горе на долу и грубо я хвана за китката:

— Ще се омъжите за мен, дори ако трябва да ви убия, за да сторите това!

Пентея извика от болка. От силната му хватка тялото й сякаш остана без капка кръв и тя разбра, че последната й надежда изчезва и нищо не може да направи. Слезе от каретата и се огледа, сякаш някаква надежда за спасение се криеше зад дърветата или идваше по тесния криволичещ път, по който те току-що бяха пристигнали.

Но наоколо нямаше никой. Имаше само чист и свеж селски въздух, пробуждащ се утринен ветрец, птича песен и аромат на орлови нокти, които растяха в изобилие около и пред входа на църквата.

Гледката пробуди в душата на Пентея множество спомени. Тя си спомни как, държейки баща си за ръка, несигурно вървеше по тясната пътечка между надгробните камъни. Беше на три или четири години, когато за първи път я доведоха тук и я сложиха да седне на голямата семейна пейка върху куп кадифени възглавници. Краката й висяха във въздуха, ала тя можеше да гледа над покритата с резба облегалка на пейката пред нея.

Майка й беше погребана тук, в семейната гробница, както и баща й. Тъкмо в тази църква Пентея винаги си бе представяла своята сватба. Когато започна да мисли за това, за което всяко подрастващо момиче мечтае дълбоко в сърцето си, тя се виждаше как върви по пътеката между редовете в църквата облегната на ръката на баща си, с дантелен воал, който скрива очите й, гледащи надолу, и с ръце, държащи букет лилии, набрани от градината на Ставърли. Тя мечтаеше за мъжа, който ще я чака на стъпалата пред олтара. В началото лицето му беше смътно, по-късно то стана ясно и живо и не напускаше сънищата й, лицето на мъжа, за когото, тя бе сигурна в това, е била предназначена откак свят светува.

А сега й се искаше да изкрещи от мъка. Откъде да знае, може би сега, в същата тази минута, Лушиъс спи в Ставърли или се крие в гъстата гора, която се простира на север, докъдето погледът стига. Може би той мисли за нея, както тя мисли за него, но нищо не знае за това, което сега става с нея, и не се досеща, че отчаяно, с непоносима мъка го зове да дойде и да я спаси.

Рудолф прекъсна мислите й, като я хвана за ръка и кратко каза:

— Елате.

Тя механично тръгна, мина през портала в двора на църквата и тук за своя радост видя една жена, която идваше към тях. Тя бързаше, тази дебела, весела, усмихната жена със зачервено лице, несресаната й коса беше прикрита с боне, а роклята завързана само наполовина, защото очевидно се бе облякла набързо.

— Милейди! Милейди! — радостно повтаряше тя и Пентея извика от радост.

— Госпожо Бонът! — възкликна тя. — Колко се радвам да ви видя!

Съпругата на свещеника направи дълбок поклон.

— О, милейди — каза тя, — когато мъжът ми каза кой ще дойде при нас, едва повярвах на ушите си. Вие дойдохте по-рано, отколкото ви очаквахме, но той много скоро ще бъде тук. Няма ли да влезете вкъщи и изпиете чаша вино? Сигурно сте много уморени след пътуването от Лондон.

— Благодаря ви — отговори Пентея и погледна Рудолф, сякаш се страхуваше, че той от нейно име ще се откаже от гостоприемството на тази жена.

— Аз също, бих изпил чаша вино — грубо каза той и последва Пентея и я поведе към къщата на свещеника.

Капаците на прозорците бяха затворени, в къщата беше разхвърляно, но уютно. Госпожа Бонът въведе Пентея в една стая и почна да се суети, да оправя възглавнички и да се извинява, че пепелта от камината не е изхвърлена.

— Само да знаех, че ще дойдете, лейди Пентея — повтаряше тя отново и отново, — но мъжът ми не ми каза нищо, докато не легнахме да спим. Съмнявам се, че и тогава би ми казал нещо, защото господин Рудолф го заклел да мълчи, но той се страхуваше, че няма да се събуди навреме, защото винаги спи много дълбоко и мога да се закълна, че ако не бях го събуждала всяка неделя, енориашите имаше да го чакат в църквата до вечерта. А после се оказа, че той не е трябвало да споделя с мен вашата тайна, защото малкият Томи Ходж преди два часа дойде да чука на вратата и го събуди, защото дядо му берял душа. Нали помните стария Джейкъб Ходж, милейди? Без малко петдесет години той беше ковач, а след това за чука се залови племенникът му.

— Да, разбира се, че го помня — отговори Пентея.

— Той беше добър човек, макар малко да прекаляваше с бирата по време на жътва — продължаваше да говори, без да спира госпожа Бонът. — Е, сигурна съм, че мъжът ми скоро ще се върне, но старият Джейкъб няма да се предаде без борба, той се е сражавал цял живот и няма да позволи на смъртта да му надделее току-тъй.

Като продължаваше да говори, тя донесе и сложи на масата бутилка вино и когато Пентея се отказа, донесе й чаша мляко от кухнята.

Мина повече от час докато свещеникът се появи. Рудолф едва скриваше нетърпението си, а Пентея имаше достатъчно време, за да се оправи и да измие ръцете си. Докато тя отмиваше от лицето си праха от пътя, госпожа Бонът не млъкваше, като не забелязваше пълното отчаяние на младото момиче, което се засилваше с всяка минута.

Тя искаше да се обърне за помощ към съпрузите Бонът. Обаче знаеше, че те с нищо няма да й помогнат, а и някаква особена гордост не й позволяваше да излага Рудолф пред тези прости и доверчиви хора, да им открие какъв негодник е той. В края на краищата той беше неин братовчед, а семейство Бонът бяха уважавали фамилията Вайн от първия ден, когато бяха получили тази енория, на която баща й беше патрон.

Съвсем очевидно те бяха под впечатлението на приказките на Рудолф, който им бе казал, че е наследил титлата и че в най-скоро време щял да дойде да живее в Ставърли, Те не можеха да я спасят, този беловлас възрастен човек и неговата добра и приказлива жена. Всъщност те нищо не можеха да направят, нито те, нито някой друг. Пентея знаеше, че ако сега обиди по някакъв начин Рудолф, няма да може да избяга от него, защото той не я изпуска от очите си и дори когато тя отиде в съседната стая заедно с госпожа Бонът, той слушаше през полуотворената врата, готов да предотврати бягството й или да прекъсне всеки откровен разговор, който би могла да започне.

По едно време Пентея реши да се заключи в една от стаите и да помоли госпожа Бонът да доведе тук селяни, които поне биха я спасили от насилието на Рудолф. Но от къщата на свещеника до селските жилища не беше много близо и тя знаеше, че дълго преди пълната възрастна жена, да доведе някого на помощ, Рудолф и неговите двама кочияши щяха да счупят затворената врата и тя пак щеше да се озове под негова власт. Имаше и нещо унизително в това да въвлече в гнусните планове на Рудолф тези хора, които бе познавала през целия си живот.

Не, тя не можеше да направи нищо. Така мислеше Пентея докато вървеше след свещеника през двора, за да отидат до църквата. Под стария й сводест покрив беше много тихо и празно, слънцето светеше през цветните стъкла на прозореца над олтара. Пентея имаше чувството, че баща й наблюдава как тя бавно върви между пейките до Рудолф, как двамата стоят и чакат свещеника, който отиде да вземе Библията.

С цялото си сърце и душа тя отправи молба за помощ и се обърна към Рудолф вярвайки, че сега, в последната минута, той може да се разколебае и някакво отдавна забравено чувство за свян може да надделее у него и да й даде възможността, за която тя се молеше. Но на устата му играеше цинична усмивка, а изразът на очите му я накара, инстинктивно да вдигне ръце към гърдите си, сякаш така можеше да се скрие от неговите очи.

— Дяволски сте хубава — каза той с пресипнал глас.

Тя усети, че кръвта нахлува в лицето й. Не знаеше колко е прелестна в бялата си копринена бална рокля, как златистата й коса блести на фона на старата стена от потъмнели сиви камъни. Мислеше си само за похотта, изписана върху лицето на Рудолф, и за светотатството, което щеше да представлява неговата клетва за вярност, която щеше да опетни святото място, в което се намираха сега.

Появяването на свещеника караше Пентея да мисли само за едно нещо: след миг ще бъде омъжена. Ужасът, който се надигаше в душата й, за секунда надделя и тя щеше да се обърне и да избяга от църквата, но Рудолф с бързината и досетливостта, на които го беше научил неговият начин на живот, разбра нейното намерение и й попречи.

Той хвана ръката й над лакътя и злобно впи пръсти в нежната й плът. Като я държеше в стоманената си хватка, той я придърпа към себе си и я накара да застане с лице към свещеника, който, без да забележи, че нещо не е в ред, отвори Библията и започна службата.

Тя слушаше гласа му, който долиташе сякаш отнякъде много далеч. Той монотонно, произнасяше някакви думи, а тя нито чуваше, нито разбираше нещо и мислеше само за това, колко слаба се чувства и каква болка й причинява Рудолф. Струваше й се, че всеки момент ще я погълне спасителна тъмнина. Но изведнъж съвършено ясно чу гласа на свещеника, който говореше, като гледаше право към нея:

— Аз, Пентея Шермен…

Той изчака и понеже Пентея мълчеше й обясни:

— Трябва да повтаряте след мен. Аз, Пентея Шермен! Пръстите на Рудолф бяха като нажежено желязо. Пентея премигна и повтори с глас, който сякаш не беше неин:

— Аз, Пентея Шермен…

— … взимам теб, Рудолф Хенри Александър…

— … взимам теб, Рудолф Хенри Александър…

— … за мой законен съпруг…

Пентея се опита да повтори тези думи, но езикът й не я слушаше.

Мъчеше се да проговори, а Рудолф и свещеникът я гледаха и чакаха тя да повтори последните думи. В този момент от двора долетя тропот на копита, след това някой изтича по пътеката към вратата на църквата. Тя знаеше кой е това още преди да чуе стъпките му по каменния под и гласа му. Позна го по внезапното лудо биене на сърцето си, по обхваналата я радост, която бе толкова голяма, че й причиняваше болка.

— Спрете!

Гласът на Лушиъс проехтя силно в църквата. Пентея се обърна към него. Видя го да се приближава, очите му пламтяха от гняв, а шпорите му звънтяха с всяка негова крачка и този звън изпълваше цялата църква.

— Лушиъс, любими, ти дойде навреме!

Пентея едва прошепна тези думи, но Лушиъс ги чу. С бързо движение тя се освободи от отслабналата хватка на Рудолф и затича към него. Лушиъс я сграбчи в обятията си и тя скри лицето си на рамото му в безкрайно облекчение. Той беше тук и тя нямаше от какво повече да се страхува.

— Какво означава това?

Въпросът беше зададен от свещеника и в учудения му глас имаше властни нотки.

— Това означава — отговори с бясна злоба Рудолф, — че имаме свидетел на бракосъчетанието. Този човек иска да спре церемонията, но вече е късно!

— Вие не сте женени — каза Лушиъс и това беше не въпрос, а твърдение.

И тогава Пентея, защитена от ръцете му, повтори твърдо:

— Не, ние не сме женени. Аз се молех да дойдеш навреме. И моята молитва беше чута.

— Той не е дошъл навреме! — започна да вика гневно Рудолф. — Той не може да спре бракосъчетанието и аз съм сигурен, че вие няма да слушате един крадец и разбойник, който няма право да престъпи прага на тази църква.

Свещеникът разглеждаше Лушиъс с късогледите си очи.

— Но това като че ли е господин Лушиъс Вайн! — извика изненадано той. — Не съм ви виждал много отдавна, сър, но ми се струва, че не се лъжа.

— Вие не се лъжете — отговори му Лушиъс. — Аз наистина съм Лушиъс Вайн, когото сте видели за последен път преди дванадесет години.

— Защо ми казаха, че сте мъртъв? — попита свещеникът. — Вчера господин Рудолф ми каза, че сте били обесен.

— За нещастие на моя братовчед в този случай поговорката за желанието, което е баща на делото, се оказа невярна — каза Лушиъс.

— Стига глупости! — ги прекъсна рязко Рудолф и се обърна към господин Бонът. — Настоявам да продължите церемонията по бракосъчетанието от мястото, на което ни прекъснаха.

— Престанете да говорите глупости! — каза му Лушиъс.

— Много добре разбирате, че сега, след като съм тук, не можете със сила и заплахи да накарате Пентея да ви стане жена.

— Не можете да ме спрете — злобно изкрещя Рудолф и сложи ръка върху шпагата си.

Пентея извика от страх, но Лушиъс запази спокойствие и направи знак с ръка. Тя дочу стъпки на бягащи хора и преди Рудолф да разбере какво става, беше хванат от силните ръце на двама разбойници. Те бяха чакали на вратата и бяха свалили шапките си от уважение към святото място, но останаха с маски. Злобата на Рудолф, който изведнъж се оказа пленник, не беше по-силна от изумлението на свещеника.

— Няма да се бия с вас, братовчеде Рудолф — спокойно каза Лушиъс. — За разлика от вас нямам намерение да проливам кръвта на свой роднина. Ала моите хора ще ви задържат, докато реша какво да правя с вас.

Лушиъс погледна разбойниците и каза кратко:

— Изведете го!

Те изпълниха неговата заповед и поведоха Рудолф по прохода навън. Колкото и да се противеше, той не можеше да се освободи от тях. Чуваше се как ругае и проклина, докато го извеждат на двора, а когато стъпките на хората и гласът на Рудолф заглъхнаха, Пентея погледна Лушиъс в очите и видя в тях обич и нежност, каквито само човешкото лице може да изрази.

— О, Лушиъс, благодаря ти, че успя — прошепна тя. — Толкова се страхувах!

— Той не те нарани, нали, любима? — попита Лушиъс. Тя поклати глава, твърде щастлива, за да си спомня за оскърбленията и униженията, които бе изтърпяла. Сърцето й биеше толкова силно, че тя не можеше да диша. Пентея знаеше, че Лушиъс също тръпне от щастие, защото тя е до него. Гласът на свещеника ги върна към реалността:

— Мили деца — нежно каза той, — не искате ли да благословя щастието, което чета по лицата ви?

Лушиъс бързо погледна първо него, след това и Пентея, която чу да отговаря с треперещ от силното чувство глас:

— Моля те, Лушиъс… моля те… кажи „да“…

Тя усети как той се напрегна, а след това заговори на свещеника:

— Аз съм човек, отхвърлен от обществото, който няма какво да предложи на любимата си, освен едно сърце, преливащо от обожание, и тяло, което ще й служи, докато самият той е жив. Нима това е достатъчно за една жена — живот без сигурност, дори без бъдеще?

Свещеникът не каза нищо. Добродушното му набръчкано лице се обърна към Пентея и тя разбра, че той очаква нейния отговор.

— Нима може да има значение нещо друго, освен това — каза тя съвсем тихо, — че Господ ни е изпратил на този свят да се обичаме един друг. Да сме заедно, било за кратко или за дълго, било да живеем в безопасност или в страх от хората. Все ми е едно. Важна е само нашата любов. Ние вече сме съединени от божествеността на това чувство и душите ни са слети в едно, макар тялом да сме разделени.

Тя усети как Лушиъс силно стисна нейните пръсти. Целуна ръката й и тя почувства топлината на неговите устни. После, без да я пуска, той се обърна към свещеника:

— Ще ни венчаете ли, сър?

Свещеникът отвори Библията и започна церемонията отначало. Обаче сега гласът му беше ясен, а, Пентея чуваше и възприемаше всяка негова дума. С цялото си същество се съсредоточи върху свещения обред, тъй прекрасен и възхитителен, че й се струваше, че се намира сред ангели. Лушиъс отговаряше спокойно и сериозно, когато най-после дойде време да й сложи венчална халка, той свали от дясната си ръка златен пръстен с печат, който носеше на малкия пръст. Той й стана точно, сякаш беше правен по мярка. След това двамата коленичиха пред свещеника да получат неговата благословия.

На Пентея й се стори, че ги обхвана облак от златна светлина и че благословията, която получиха, дойде не от възрастен и немощен човек, а от величието и могъществото на сила, която царува не на земята, а на небето. Тя изпитваше блаженство, което не можеше да се опише с думи. Държеше Лушиъс за ръка и се молеше да й бъде дадена възможност да го дари поне с малко от щастието, което той заслужава.

Те още бяха на колене един до друг, когато свещеникът напусна олтара. Тогава, без да става, Лушиъс притегли Пентея към себе си и я целуна. Тази целувка беше свещена и нежна, сякаш и двамата се намираха на прага на някакъв нов свят. С озарени от щастие лица те се изправиха и последваха свещеника, за да се разпишат в църковната книга.

После бавно тръгнаха по пътеката между пейките, а в ушите им продължаваше да звучи свещената благословия. Нито виждаха, нито знаеха какво правят. Знаеха само, че са заедно. Когато наближиха входа на църквата, Пентея внезапно спря и очите й широко се разтвориха.

На вратата стоеше човек, който ги наблюдаваше съсредоточено. На устата му играеше лека усмивка, а в уморените очи се четеше скептицизъм.

Цяла минута тя стоя и гледа този човек с невярващи очи. След това се наведе в дълбок поклон.

— Ваше величество — прошепна тя и усети как в душата като отровна змия се надига ридание.

— И така, вие сте се омъжили, лейди Пентея — каза Чарлз. — Макар и почетена с присъствието на вашия крал, венчавката ви беше много скромна.

С внезапно отчаяние Пентея почувства, че той й се подиграва. Премести погледа си към Лушиъс, който стоеше гордо изправен като войник на парад. Тя обаче забеляза как пребледня в очакване кралят да даде знак, че е забелязал присъствието му.

Високата фигура на Чарлз препречваше вратата на църквата, която бе единственият път за бягство. Кралят държеше в едната си ръка шапката, а в другата камшика и гледаше втренчено човека, когото неговите войници търсеха под дърво и камък из цялата страна, за да го изправят пред съда. Двамата с Лушиъс бяха еднакви на ръст и се гледаха очи в очи. Сега те не бяха крал и поданик, а двама мъже равни по ранг, които се преценяваха един друг.

— Вие сте Лушиъс Вайн — каза бавно кралят. — Отдавна не сме се срещали с вас.

— Близо петнадесет години, Сир — отговори Лушиъс.

Кралят кимна.

— Не съм забравил. И наистина неведнъж съм се смял, като си спомнях, какъв спектакъл разиграхте тогава. Как се понесохте напред с моята шапка на главата си и как кръглоглавите се втурнаха подире ви, като повярваха, че това съм аз. Обаче в този момент никак не ми беше до смях, защото преди да ми се притечете на помощ бях сигурен, че е дошъл сетният ми час.

— Бях щастлив, че мога да служа на Ваше величество — спокойно каза Лушиъс.

— А сега сте се оженили за любимата придворна дама на кралицата — добави кралят.

Пентея беше готова да извика — толкова силно я измъчваше неизвестността. Нима кралят не знае кой е Лушиъс? Нима той не разбира, че пред него е не само Лушиъс Вайн, спасил живота му, но и Бялото жабо, прочутият разбойник, когото той бе разпоредил да хванат и изправят пред съда?

Струваше й се, че напрежението става непоносимо. Чакаше, без да знае какво ще направи Лушиъс сега — дали ще помоли краля за прошка или ще се опита да избяга. В този момент кралят се обърна към вратата и каза:

— След всичко, което бях чувал за Ставърли от кралицата и други хора, аз реших, че трябва да видя замъка със собствените си очи. Затова вместо да отида на езда в Хемптън корт, както обикновено, дойдох тук. Обаче преди още да влезем в парка, станахме свидетели на странни събития.

Той излезе на слънчевата светлина и Пентея разбра, че е твърде късно да се предприеме каквото и да било и това е наистина краят, защото около портата на църковния двор стояха няколко придворни. Те се прозяваха, както се случваше обикновено с благородниците, които придружаваха Негово величество при сутрешните му разходки. Тя позна някои от тях и по-специално сър Филип Гейдж. Тогава реши, че това е капан и че кралят го е довел тук специално, за да арестува Лушиъс. Тя бързо го хвана за ръка и внезапно си спомни, че сега те са мъж и жена. С облекчение си помисли, че каквото наказание и да му наложи съдът, тя може да поиска да го сподели с него.

Лушиъс сякаш се досети какво мисли тя, защото намери ръката й и тя се успокои, като почувства, че пръстите му стискат нейните. Но той не промълви нито дума. С нарастващо чувство на ужас тя видя, че от дясната страна на църковния двор, където храстите бяха особено гъсти, към тях се приближава група хора, които бяха обградили Рудолф. Разбойниците бяха четирима и лицата на всички бяха скрити от маски. Начело на групата вървяха двама души от кралската свита с шпаги в ръце.

Тя видя, че Лушиъс гледа към своите хора и на лицето му се появи тревога. „Сега всички те са пленници“ — помисли си Пентея. Разбра, че кралят чака да доведат маскираните хора при него. Групата се приближаваше все повече сред пълно мълчание и на Пентея й се стори, че всички чуват колко ужасно силно бие сърцето й. Обаче както Лушиъс и тя стоеше изправена и неподвижна, благодарна за това, че отчаянието и тревогата, които царяха в душата й, не се отразяват върху лицето й позата й.

Групата разбойници се изравни с кралската свита и тогава четиримата маскирани мъже видяха кой ги очаква. Като по команда те свалиха шапките от главите си и единият от тях, в когото Пентея позна Джек, извика с висок глас:

— Да живее Негово величество!

Ръцете на Рудолф бяха вързани зад гърба, лицето му бе зачервено от гняв. Когато очите му видяха краля, а до него сър Филип Гейдж, той въздъхна с облекчение. На устата му се появи неприятна усмивка и той каза високо и злорадо:

— Мога ли да помоля Ваше величества за аудиенция?

Кралят вдигна ръка:

— Една минута, господин Вайн. Най-напред ще се занимаем с други въпроси.

Той се обърна към своята свита.

— Джентълмени, с голямо удоволствие, ви представям лицето, което отдавна исках да видя и чието отсъствие от двора ни кара да изпитваме голямо съжаление. Става дума за господин Лушиъс Вайн, който спаси живота ми в битката при Устър. За наше щастие сега той е отново сред нас. Струва ми се, че той е отсъствал прекалено дълго и не е успял да научи, че междувременно е станал Четвъртият маркиз на Ставърли и му е било възстановено правото на собственост върху имоти, които са били конфискувани от нашите врагове. Джентълмени, позволете ми да ви представя и особено на вас, сър Филип Гейдж, маркиз и маркиза Ставърли.

Очите на сър Филип бяха готови да изскочат от орбитите си, но и той заедно с останалите от свитата направи поклон. Механично, без да разбира какво прави, Пентея се наведе в дълбок поклон.

Тя забеляза усмивка в очите на краля, който ги наблюдаваше. Когато Лушиъс понечи да каже нещо, кралят го изпревари. Той вдигна ръка в знак, че иска тишина и отиде при разбойниците. Когато ги наближи, той се спря и посочи маските им:

— Махнете това от лицата си!

Те изпълниха заповедта му. Четири чифта очи, напрегнати от очакване и молещи за милост, гледаха Чарлз Стюарт, на когото те бяха оставали верни и предани, въпреки това, което бяха извършили. Кралят ги огледа мълчаливо и със същата лека усмивка в ъгълчетата на устата си каза:

— Сър Филип Гейдж има нужда от хора като вас, за да пази реда и спокойствието в Лондон и неговите околности. Аз също имам нужда от ново попълнение в личната ми гвардия. Готови ли сте да ми служите?

Чуха се внезапни въздишки на облекчение. След това четиримата мъже паднаха на колене.

— Готови сме да умрем за Ваше величество — с треперещ глас каза Джек от името на всички.

— Предпочитам да живеете и да ми служите добре — възрази кралят. — Ще се явите при капитана на личната ми гвардията в Уайтхол.

— Ваше величество, аз протестирам.

Това беше Рудолф и гласът му прозвуча в пълен дисонанс с останалите, защото беше груб и изразяваше зле прикрит гняв. Чарлз вдигна ръка и докосна брадичката си.

— А, господин Рудолф Вайн — каза той замислено. — Не съм ви забравил. Всъщност съвсем скоро чух да разправят, за вас някои неща.

Кралят направи пауза и след това с внезапно безразличие, сякаш вече бе изгубил търпение и бързаше да си тръгва, добави:

— Смятам, че Англия е неподходящо място за вас, господин Вайн. Доколкото разбирам, прекарали сте много години на континента. Съветвам ви да се върнете там, където вашите твърде особени таланти могат да намерят по-добро приложение, отколкото тук.

Рудолф разбра, че го изпращат в изгнание. Искаше нещо да обясни, но кралят не дочака неговия отговор. Без да погледне коленичилите разбойници, Пентея или Лушиъс, той прекоси двора, мина през портата и се качи на коня, който чакаше отвън. Благородниците от свитата се разбързаха да го последват. Преди Пентея да разбере какво става, блестящото и ярко шествие се понесе надолу по пътя, вдигайки след себе си облаци прах, които скриха препускащите хора така, сякаш бяха изчезнали зад мъгливия хоризонт.

Пентея остана дълго време загледана подире им. След това усети, че Лушиъс я гледа, без да откъсва очи от лицето й. Дали той беше направил някакъв жест или пък те сами бяха разбрали желанието му, четиримата разбойници се обърнаха и тръгнаха към гората, където бяха вързани конете им. Със себе си водеха Рудолф, който им крещеше да го пуснат. След няколко минути всички се скриха от погледа й. Тогава Пентея се обърна към съпруга си.

Лицето му й говореше всичко, което тя искаше да знае. Това бе истина! Това не беше сън, всичко станало бе действителност. Лушиъс беше свободен — свободен да я обича, да живеят заедно в Ставърли и да отгледат децата си под защитата на големия замък, устоял на толкова превратности и тревоги. Лушиъс бе свободен!

На Пентея й се стори, че целият свят пее от щастие, а слънцето свети толкова ярко, че блясъкът му я заслепява. Тя пристъпи към Лушиъс и му прошепна нещо. Думите й потънаха в мекото кадифе на палтото му, в което скри лицето си.

Той я прегърна и остана неподвижен. След това много нежно вдигна лицето й така, че да може да види сияйната прелест на нейните черти, на очите й, които грееха от любов — толкова голяма, че Пентея трепереше в екстаз.

— Скъпа, прекрасна моя съпруго, това е началото — каза той и я привлече още по-близо към себе си. Устните им се сляха и тя отново усети магията на неговата целувка, чудото на любовта.