Барбара Картланд
Опасна любов (11)

Глава единадесета

Съдебната зала беше претъпкана с народ. Когато Пентея влезе, придружена от двама пазачи, тя видя море от лица, които плуваха пред погледа й в някакъв страшен кошмар, и впити в нея стотици очи, които сякаш непрекъснато се рояха. С огромно напрежение на волята тя потисна желанието да вдигне ръце пред лицето си и да се укрие от ужаса да стои пред всички тези безделници и любители на забавления, дошли тук само за да прекарат по-интересно времето си.

Гордостта й помогна да се овладее. Тя вдигна глава и с високомерен вид се насочи към отреденото й място. Беше положила много усилия за външния си вид. Докато се намираше в затвора, тя бе видяла колко лесно се занемаряват жените, когато са обзети от страх. Опърпани и изпоцапани, те сякаш получаваха някакво удовлетворение или утеха от това, че в своето нещастие са занемарили самите себе си. Беше помолила леля си да й донесе една от най-хубавите рокли от бледосиня коприна, обшита по ръкавите и деколтето с разкошна дантела. За нейна изненада роклята й бе донесена от Марта. Те се срещаха за първи път, откакто Пентея беше в затвора, и спонтанно обзелата я радост само при вида на Марта срина железния самоконтрол, с който успяваше да овладее своите чувства. Когато се спусна да прегърне вярната си прислужница в очите й имаше сълзи.

— Марта! Марта! — извика тя. — Колко се радвам да те видя! Не вярвах, че ще те пуснат, защото съгласно наредбите тук могат да ме посещават само роднини.

— Това струваше на Нейна светлост няколко жълтици — отвърна Марта! — Ако искате да ви кажа истината, м’лейди, щях да предпочета да ги дам от собствения си джоб, вместо да пропусна възможността да ви видя.

Ръцете на Марта трепереха, сълзите се стичаха по бузите й.

— О, м’лейди — изхълца тя, — само като си помисля, че това трябваше да се случи точно на вас!

— Моля те, Марта, недей да плачеш — успокои я Пентея. — Прекалено съм щастлива, че те виждам, и не искам радостта ми да бъде помрачена от твоите сълзи.

Марта избърса очите си.

— О, м’лейди, това е, защото ужасно ме е страх за вас. Никой в двореца не говори нищо друго, освен за вашето дело. А тези надути лакеи на лейди Касълмейн предричат, че за вас нямало никаква надежда. Разправят, че срещу вас извадили много работи.

— Не се страхувам, Марта — тихо каза Пентея. За миг замълча и след това, сякаш преодоляла някакво колебание, продължи: — Братовчедът Лушиъс ми изпрати писмо и затова съм толкова спокойна.

— Негова, милост ви е писал?

Сълзите на Марта изведнъж секнаха и тя зяпна от изненада.

— Да, така е. Предадоха ми една бележка от него.

Марта плесна с ръце.

— Казах му аз на стария Хари, че Негова светлост ще намери начин да ви утеши — възкликна тя. — Нали точно той уведоми Негова светлост, че сте в затвора.

— Така си и помислих — каза Пентея. — О, Марта, дано да не извърши нещо необмислено. Собственият му живот е в такава опасност. Дано не го подложи на допълнителен риск, за да спаси моя.

— Вярвайте на Негова светлост — успокои я Марта. — Не бяха малко хората, които се опитваха да го заловят през последните години. На всички котка им мина път. А той е отървал от бесилото толкова мъже…

Марта внезапно млъкна и ужасена затвори устата си с ръка. Тя гледаше Пентея изплашена до смърт от това, което за малко не се изпусна да каже. Обаче видя, че господарката й се усмихва.

— Няма нищо, Марта. Много добре зная каква ще бъде присъдата, ако обвинението спечели процеса. Както ти самата каза, Бялото жабо е спасил много мъже от бесилото, така че сега може да е дошъл редът и на една жена.

— Какво ще стане с вас, м’лейди? Знаете ли какъв живот ви чака, ако той ви спаси и отвлече? Ще бъдете, гонена и преследвана от всеки, който реши да вдигне ръка срещу вас.

— Ако той е до мен, няма да има от какво да се страхувам — хладнокръвно отговори Пентея.

— Често си мисля, че ако бях до Джек, никой нямаше да може да ме уплаши — каза Марта бавно. — Обаче както е тръгнало…

Тя въздъхна и се зае с кутията, която бе донесла със себе си. Пентея известно време наблюдава как слугинята изважда синята рокля и й каза спокойно:

— Разкажи ми нещо за Негова светлост, Марта. Не зная за него почти нищо, освен това, че е най-чудесният мъж, когото съм срещала през живота си.

Лицето на Марта грейна.

— Същото разправя и моят Джек, м’лейди, и всички, които го познават. Той наистина е голям джентълмен и е толкова жестоко, че трябва да води този див живот.

— А знаеш ли защо е станал бандит и разбойник? — попита изведнъж Пентея.

— Разправят, че е спасил живота на краля след битката при Устър — отговори Марта. — Малцина са обаче тези, които знаят какво точно е станало. Нашият милорд никога не говори за себе си. Все пак тези, за които той толкова мисли и се грижи, когато са в беда, не намират достатъчно хубави думи да го похвалят.

Пентея леко се усмихна.

— Колко добре разбирам всичко това — каза тя, — защото съм го срещала само два пъти и все пак чувствам, че той е съвсем различен от другите мъже, които познавам.

— Същото разправя и старият Хари — съгласи се Марта.

— Той знае негова милост от съвсем мъничък. Тогава го наричали малкия господин Лушиъс и всички в имението на баща му го обичали. Винаги имал добра дума за всеки, който работел при тях. Грижел се за всеки изпаднал в беда. Не разрешавал да се държат зле с животните… О, много са приказките, които старият Хари разправя за него. Трябвала го помолите, той може да ви разкаже толкова много неща.

Ръката на Марта пак се залепи на устата й, когато се досети, че може би Пентея никога повече нямаше да види Хари и да говори с него. Тя падна в краката й и извика:

— О, м’лейди, м’лейди, те не трябва да сторят това с вас, не трябва! С радост бих умряла вместо вас!

— По-тихо, Марта, по-тихо — каза й Пентея. — Не знаем дали ми предстои да умра. Освен това забрави ли Негова светлост? Той може би ще ме спаси, както е спасявал и други хора.

— Не друг, а той е убил и господин Кристиан Драйсдейл, нали м’лейди? — тихо попита Марта.

Пентея инстинктивно се огледа, сякаш някой можеше да ги чуе.

— Внимавай какво говориш — каза тя много тихо.

— Аз внимавам, м’лейди — увери я Марта. — Като слушам обаче лъжите, които разправят за вас, се сетих, че човекът, който ви се е притекъл на помощ, е бил Негова светлост.

— Ти може и да си се сетила — строго й каза Пентея, — ала никой друг не трябва да знае това. Обещай ми, че ще пазиш мълчание и няма да кажеш никому нито дума.

— Обещавам ви, милейди — отговори Марта. — Споменах за това само защото онази нощ, когато тръгнахте за Ставърли да го предупредите за войниците, които отиват да го арестуват, разбрах, че той ви е спасил от тлъстия бирник.

— Понякога ми се струва, че това е било сън — каза замислено Пентея. — Въпреки че бе толкова отдавна и аз бях съвсем млада, не мога да го забравя.

Тя въздъхна и погледна към прозореца, където бледите слънчеви лъчи се мъчеха да минат през дебелите и мръсни стъкла.

— Сигурно вече е късно, Марта — каза Пентея. — Време е да се преоблека.

Когато пазачите се появиха, за да я отведат в съда, тя вече беше готова. За момент те се спряха изненадани от вида й. Марта бе сресала така косите на Пентея, че те блестяха като самородно злато. Спускаха се на меки вълни около малкото й лице. Очите й изглеждаха прекалено големи, защото по време на престоя в затвора беше отслабнала много.

Пентея твърдо беше решила, че не иска да изглежда изплашена и бледа. Затова помоли Марта да сложи малко руж на бузите и да начерви устните й. С радост разбра колко правилно е постъпила, когато влезе в съдебната зала. Сред морето от лица: тя видя едно, което никога нямаше да забрави. То беше изключително красиво и въпреки това Пентея забеляза, че в дълбоките сини очи с тежки мигли се таи омраза, а прелестните устни, идеално извити като лъка на Купидон, са леко изкривени от усмивка, в която се четяха тържество и отмъщение.

Лейди Касълмейн бе заела място на първия ред в залата, откъдето щеше най-добре да види и чуе всичко, което предстоеше да се случи. Бе облечена в ярка рокля от червено кадифе, на шапката й се полюшваха щраусови пера в същия цвят. Бе леко възбудена и приказваше с тълпата кавалери и елегантни дами, които се бяха разположили около нея.

Подът на съдебната зала бе застлан със съвсем нови рогозки, пред съдията имаше букет и въпреки всичко атмосферата беше почти непоносима от вонята, която се разнасяше от изпълнилото до краен предел залата простолюдие. Не една и две благородни дами усилено вдишваха от шишенцата с ароматни соли, за да не припаднат.

Лейди Касълмейн обаче нямаше тези проблеми и се наслаждаваше на всеобщата възбуда, която сякаш нарастваше с всяка изминала минута.

Първо думата бе дадена на обвинението. Главният прокурор, сър Бълсомб Джоунс, стана и започна дълга, и извънредно скучна реч, по време на която разговорите на лейди Касълмейн и нейните приятели от време на време заглушаваха монотонния му глас. Пентея също не можеше да се съсредоточи, макар да съзнаваше, че това, което се говори, е извънредно важно за нея. Вместо това тя си мислеше за Лушиъс. Бележката, която й бе изпратил, бе добре скрита в корсажа й и тя усещаше как докосва нежната плът на гърдите й.

След като я получи, тя се успокои и не изпитваше никакъв страх. Спомни си как веднага и инстинктивно се бе доверила на своя братовчед от момента, в който го видя за първи път, как му протегна тялото на любимото си кученце без за секунда да помисли, че той е човек извън закона, отлъчен от всякакво прилично общество. Сега усещаше същото това доверие и вяра, че той ще успее да й помогне, макар че нямаше представа как ще стори това.

Сякаш не беше реалност това, че тя, лейди Пентея Вайн, седи в тази съдебна зала като обвиняема и в момента се решава съдбата на нейния живот. Обърна се и погледна сър Бълсомб Джоунс. Той беше едър и грозен мъж с крив нос и леко изпъкнал корем. Очите му бяха твърди, а устните — тънки. Изглеждаше така, като че ли в него имаше твърде малко човещина и съвсем сигурно — никакво съчувствие към тези, които преследваше в името на закона. Гласът му продължаваше да бръмчи все така монотонно и Пентея се стресна, когато чу името си и разбра, че я нарича „тази злокобна жена“. Внезапно изпита безумното желание да се разсмее. Всичко беше толкова жалко и абсурдно!

Как е възможно някой да си въобрази, че тя е способна да изработи план и да организира убийството на Кристиан Драйсдейл заради парите му. Когато смехът напираше в гърдите й, тя изведнъж срещна погледа на лейди Касълмейн и изтръпна. Да, в тази зала наистина имаше една злокобна жена.

Спомни си как лейди Касълмейн бе погледнала леля й на терасата в деня, когато херцогинята беше отказала да се запознае с любовницата на краля. Пентея знаеше, че още тогава тя се бе заклела да отмъсти. Сега, когато тази мъст се осъществяваше, вероятно чувстваше безмерна наслада. Пентея беше благодарна, че леля й не се чувстваше достатъчно добре, за да присъства на делото. Напрежението през изминалите седмици се бе оказало твърде голямо за възрастната жена и два дни след като бе посетила Пентея в затвора, тя легна болна. Пентея седеше самотна, без подкрепата на роднини или приятели. Ала не изпитваше самота, а облекчение от това, че няма друг, за когото да се притеснява, освен за самата себе си. Знаеше, че ако лейди Дарлингтън беше сега до нея, щеше много повече да се разстройва от всяка рязка дума и жестоко обвинение, произнесено по неин адрес, и то не от това, че я оскърбяват, а от съзнанието какво нещастие е докарала на леля си.

Радваше се също, че баща й не е между живите да види този ден или че Ричард не е тук да протестира красноречиво в нейна защита и да се чувства възмутен и оскърбен от лъжите, които се фабрикуваха изкусно и умно, за да изплетат примката, която в края на краищата щеше да бъде надяната на врата й. Тя беше съвсем сама. Въпреки това скритото до гърдите й писмо я караше да се чувства заобиколена от безброй близки и приятели, които я обичат и закрилят. Тя притежаваше любовта на един мъж и той за нея бе целият божи свят. Само при мисълта за него сърцето й заби по-силно. Лейди Касълмейн, която я наблюдаваше внимателно, бе обхваната от внезапен пристъп на ужасен гняв при вида на щастието, което озари лицето й. Барбара не можа да се въздържи и подхвърли някаква унизителна забележка по неин адрес с достатъчно висок глас, за да може Пентея да я чуе. Думите й обаче не постигнаха очаквания ефект, защото младото момиче бе сигурно, че Лушиъс ще я спаси.

Сър Бълсомб Джоунс приближаваше към края на речта си. С високопарни и многословни изречения той описа подробностите около смъртта на Кристиан Драйсдейл така, както си го представяше обвинението. Той нарисува толкова изопачена картина на една злокобна и пресметлива жена, омъжила се за омагьосания от нея възрастен мъж заради богатството му, че Пентея отново почувства как я напушва смях. Беше прекалено нелепо да повярва, че той говори за нея. Не можеше да си представи как дванадесетте съдебни заседатели, които седяха отегчени и неспокойни на специалните си места, ще я признаят за убийца, след като по това време е била само на тринадесет години.

Когато помисли по-добре тя реши, че те ще приемат решението на съдията. Затова докато си даваше вид, че слуша сър Бълсомб Джоунс, Пентея започна внимателно да разглежда главния съдия Далримпъл. Той беше около шестдесетгодишен, невероятно мършав мъж. Веждите му се сключваха над остър аристократичен нос, а очите под тях гледаха зорко и проницателно. Мургавата му кожа рязко контрастираше с бялата перука, а дългите тънки пръсти на една от ръцете му бяха обхванали острата му, леко издадена брадичка.

Той седеше изпъчен на стола с висока облегалка и имаше вид на човек с безгранична власт. За първи път от както влезе в съдебната зала Пентея усети, че това наистина е човек, който е самото олицетворение на титлата и длъжността си. Съдия, който е тук не за друго, а за да съди. Когато сър Бълсомб Джоунс завърши, главният съдия се огледа и попита:

— Благодаря ви, господин прокурор. Сега бих желал да зная кой представя обвиняемата?

Настъпи мълчание и дори тези, които бяха на последните редици, притаиха дъх в очакване на отговора. Очите на съдията се преместиха от лицето на Пентея към празната пейка зад нея. Секретарят на съда стана и каза:

— Милорд, арестуваната настоя сама да води защитата си.

— Наистина!

В кратката дума, отронена от главния съдия, имаше недоверие и подозрение. Той се обърна към Пентея:

— Лейди Пентея Вайн, отказвате ли се от адвокат, който да ви защищава и изразявате ли желание лично да отговаряте на обвиненията, отправени срещу вас?

— Да, милорд — спокойно отговори Пентея.

— Така да бъде! — рязко декларира главният съдия и се обърна към сър Бълсомб Джоунс.

— Можете да продължавате, господин главен прокурор.

— С разрешение на Ваша светлост ще извикам моя свидетел — каза той. — Доведете сержант Хигсън!

Служител на съда извика високо името. Сержантът влезе и седна на свидетелското място. Пентея знаеше, че това е кочияшът, който в онази паметна нощ я бе откарал от вратите на Ставърли до църквата, в която бе венчана, както и след това до момента, в който разбойникът спря каретата сред гората. Когато каза на адвоката Добсън, че не си го спомня тя не излъга. Сега видя висок и силен мъж на средна възраст, с добродушно селско лице и гъста тъмнокестенява коса.

Той стоеше вдървено като под команда „мирно“ и положи клетва със смутен и висок глас. „Изплашен е — помисли си Пентея, — въпреки че полага неимоверни усилия да не го покаже.“ След това той започна да отговаря на въпросите, които му задаваше прокурорът, като от време на време поглеждаше през залата към лейди Касълмейн, сякаш търсеше от нея поощрение и одобрение за всяка дума, която изричаше.

В този момент Пентея съвсем ясно разбра как е бил скалъпен сценарият на обвинението срещу нея. Първоначално, когато са го разпитали за онази нощ в гората, сержант Хигсън е казал истината, предположи тя. Тогава той не е имал никаква изгода да лъже. Повече от сигурно обаче бе, че по-късно такава изгода се е появила и той е започнал да говори това, което казваше и сега в отговор на подсказващите въпроси на сър Бълсомб Джоунс.

Като слушаше обясненията му, Пентея за последен път се увери, че всичко е обмислено много точно. Няколко леки промени в истинското положение на нещата и пред съда се представяше съвсем различна история. Сержант Хигсън разказваше, че е знаел твърде малко за това, което ще се случи, освен че неговият приятел, вторият кочияш, който сега е мъртъв (колко удобно, помисли си тя) му бил обещал, че от пътуването ще се изкарат пари при условие, че направят каквото се иска от тях и си затварят устата.

Сержант Хигсън разказваше, че когато бил в гостилницата „Четиримата рибари“, където неговият приятел го уведомил, че господин Кристиан Драйсдейл помолил господаря им да му даде двама кочияши. Господарят казал това на Хигсън и приятеля му Дроувър и те двамата се съгласили да закарат господин Драйсдейл, където пожелае. Още преди това, по думите на Хигсън, Дроувър бил споделил с него, че от това пътуване ще изкарат много пари.

Тук главният прокурор прекъсна разпита.

— Искам членовете на съда — каза той — да обърнат внимание специално на този факт. Още преди нещастният човек, който е бил така подло убит, да наеме кочияши, Дроувър е казал на приятеля си, че от това пътуване ще изкарат пари. Преди кочияшите да бъдат наети, никой, освен двама души, не е знаел, че същата вечер ще се състои сватбено пътешествие. Един от тези посветени е бил господин Кристиан Драйсдейл, който няколко часа след венчавката е трябвало да бъде убит, а другият — неговата годеница, жената, която сега седи пред вас обвинена в замисъла и подготовката на това жестоко убийство.

След това заседанието на съда продължи с разпита на свидетеля. Сержант Хигсън разказа как той и Дроувър взели Пентея пред вратите на Ставърли, как отишли до църквата и как, след като младоженците се върнали в каретата на кочияшите било заповядано да карат колкото може по-бързо към дома на господин Кристиан Драйсдейл. Те пътували доста бързо, ала внезапно били спрени от двама разбойници, появили се от сенките на гората.

Тъкмо в този момент Пентея забеляза как сержант Хигсън погледна Барбара Касълмейн и облиза устните си. Дотук той говореше свободно и без да се колебае. Когато обаче го притиснаха с въпроси за това какво конкретно е станало по-нататък, той започна да се запъва.

— Двамата разбойници задържаха каретата — каза той. — Господин Драйсдейл беше принуден да слезе. На мен и Дроувър разбойниците заповядаха да го завържем за едно дърво. Докато изпълнявахме заповедта, разбойникът и дамата отидоха в гората, като носеха нещо.

— Вие видяхте ли какво носят те? — попита сър Бълсомб Джоунс.

— Не, сър.

— Голямо ли беше?

Сержантът се поколеба и не отговори.

— Кой го носеше? — продължи разпита главният прокурор.

— Разбойникът, сър.

— Приличаше ли този предмет на кутия или торба, в която би могло да има пари?

— Възможно е, сър.

Главният прокурор погледна към заседателите.

— Каквото и да е имало в тази торба или кутия, тя сигурно е била доста тежка, щом разбойникът я е държал с две ръце!

Той пак се обърна към сержанта.

— Този предмет беше отнесен в гората и вие повече не го видяхте?

— Да, сър.

— Когато разбойникът и дамата се върнаха от гората, ръцете им бяха празни?

— Да, сър.

— И ви се стори, че разбойникът и дамата са в добри отношения?

Сержант Хигсън мълчеше.

— Добре, да поставим въпроса по друг начин — продължи главният прокурор. — Дамата е тръгнала с него по своя воля. Тя не е викала, не е протестирала и по никакъв начин не е била изплашена от този човек?

— Да, сър.

— Чухте ли тя да вика по този или някакъв друг повод?

— Не, сър.

— Разбойникът и дамата разговаряха ли помежду си докато отиваха към гората?

— Да, сър.

Сър Бълсомб Джоунс отново направи пауза така, че заседателите да разберат това, което той искаше да подчертае.

По-нататък сержант Хигсън продължи да обяснява как разбойникът се върнал от гората, развързал въжетата, с които бил завързан Кристиан Драйсдейл и преди той да може да се защити, го заклал.

За Пентея беше повече от очевидно докъде разказът отговаряше на истината и къде се появяваше лъжата. Когато сержант Хигсън не говореше истината, в гласа му имаше една съвсем ясна нотка на извинение. Докато лъжеше той се колебаеше и заекваше. Обаче на младото момиче му се струваше, че никой в залата, освен нея не забелязва това.

— Какво направи разбойникът, след като уби този човек? — попита главният прокурор.

— Отиде обратно в гората, сър.

— При дамата?

— Да, сър.

— А на вас каза ли ви нещо?

— Да, сър.

— Какво?

— Той ни нареди да изкопаем гроб и да заровим в него, тялото на господин Драйсдейл.

— И вие го сторихте?

— Да, сър.

Последваха няколко въпроса по повод на това откъде са взели лопатите, как се е държал другият разбойник.

— Какво се случи после? — продължи прокурорът разпита.

— Разбойникът и дамата излязоха от гората заедно.

— Как вървяха те?

— Тя го бе хванала подръка.

— Стори ли ви се, че се държат приятелски един с друг?

— Да, сър.

— Тъй че когато тялото на клетия човек бе заровено, неговата съпруга, по-точно неговата вдовица, излезе от гората подръка с човека, когото е наела да убие мъжа й, за да се увери, че вече всичко е приключило. Те излязоха именно за това, нали?

Сержантът се смути.

— Зная само, че излязоха от гората, сър.

— Дамата усмихваше ли се?

— Да, сър.

— Тя изглеждаше доволна и щастлива, облекчена от това, че мъжът, чиято съпруга е станала само преди няколко часа, е мъртъв?

— Не мога да ви кажа дали беше точно така, сър, ала наистина се усмихваше.

— Господа съдебни заседатели, отбележете този изключително важен факт. Дамата се е усмихвала. Дамата, която е наблюдавала как един човек е бил жестоко и подло убит, която е взела парите му и ги е скрила в гората, след това излиза усмихната и се заема с това всички следи от престъплението да бъдат заличени!

След това сержантът разказа как разбойникът платил на него и на приятеля му и им наредил да се върнат в селото.

— Колко ви плати той? — попита сър Джоунс.

— Четири гвинеи на двамата, сър.

— Четири гвинеи! Това не са малко пари за един кочияш, нали?

— Да, не са малко, сър.

— Това беше повече отколкото очаквахте?

— Да, сър.

— Всъщност, бихте могли да кажете, че това е невероятно високо заплащане за няколко часа работа?

— Да, сър.

— Това също така е много по-голяма сума, отколкото бихте очаквали да получите от един разбойник?

В залата започнаха да се смеят и сър Бълсомб продължи:

— Обикновено се смята, че един разбойник по-скоро взема, отколкото дава пари. Все пак този разбойник е разполагал с достатъчно пари, за да подари едва ли не такава голяма сума на двамата кочияши, които са очаквали да получат за нощния си труд не повече от шепа шилинги.

След кратка пауза прокурорът зададе още един въпрос.

— Бихте ли описали дамата, която сте закарали от портите на Ставърли до църквата, която е била в такива приятелски отношения с разбойника, който я е очаквал по такова удобно стечение на обстоятелствата в едно безлюдно място на пътя?

Сержантът погледна безпомощно към лейди Касълмейн.

— Добре, не е нужно да я описвате. Можете ли да я познаете? Намира ли се тя сега тук, в съда?

— Да, сър.

— Ще ми я покажете ли?

Пентея изтръпна, когато показалецът на сержанта без колебание се насочи към нея.

— Благодаря, сержант Хигсън — каза сър Бълсомб Джоунс. — Вие сте свободен.

Сержантът непохватно излезе. Неговото място зае първо човекът, който беше изровил тялото на Кристиан Драйсдейл, след това лекарят, който бе извършил огледа на трупа и го е познал по пръстена и някои други запазили се в земята лични вещи и накрая стопанинът на „Четиримата рибари“. Когато и последният от тях напусна свидетелското място, главният прокурор се поклони на съдията, като дишаше тежко от напрежението, което му струваше разпитът на свидетелите.

— Обвинението приключи, милорд.

— Благодаря ви, господин главен прокурор.

Съдията погледна към Пентея.

— Лейди Пентея Вайн, понеже няма кой да ви представя, готова ли сте да застанете на свидетелското място и да отговаряте на всички въпроси, които главният прокурор би пожелал да ви зададе?

Пентея усети как сърцето й се свива, но се изправи спокойно:

— Да, милорд.

В момента, когато съдията отвори уста да каже още нещо, а всички присъстващи се бяха навели напред, сякаш да разгледат по-добре обвиняемата, в залата прозвуча висок и ясен глас, който долетя откъм входа:

— Трябва да ви помоля, милорд, както и всички присъстващи тук, да не мърдате от местата си!

Съвсем ясно се чу всеобщо възклицание на изумление. Всички обърнаха едновременно глави и видяха, че на вратата стои човек с черна маска на лицето и с пистолети в двете си ръце. Зад гърба му се виждаше още една фигура, а двама други се появиха на втората врата, през която служителите влизаха в съда. След това докато всички глави се обръщаха ту на едната, ту на другата страна в мълчалива изненада, пети маскиран човек спокойно влезе в съда през вратата, през която преминаваха заседателите, и насочи два пистолета към изумените заседатели. Десет пистолета бяха насочени към невъоръжената и беззащитна зала.

Настъпи мълчание, в което сякаш никой не смееше да си поеме дъх. Тогава някой извика:

— Господ ми е свидетел, че това е Бялото жабо! Внезапни и спонтанни радостни викове се разнесоха от по-задни пейки.

— Да, аз съм Бялото жабо — каза той. — И както винаги съм тук, за да възстановя правдата. Готови ли сте да ме изслушате?

— Да, започвай! — провикна се мъжки глас.

— И ще ти повярваме, каквото и да кажеш — подкрепи го някаква жена.

— Благодаря — каза Бялото жабо.

Той тръгна напред и застана пред съдията с лице към съдебните заседатели. Пентея го гледаше, притиснала ръце към гърдите си, за да усмири сърцето си, което биеше лудо. Всички го гледаха като хипнотизирани. Стоеше гордо изправен и държеше в подчинение цялата съдебна зала. Присъстващите бяха затаили дъх. Беше толкова тихо, че не му се налагаше да говори високо, за да го чуят и в най-отдалечения край на залата.

— Добри хора, нима наистина вярвате на цялата тази глупост, която току-що чухте? Погледнахте ли обвиняемата? Видяхте ли я? Ако е така, представяте ли си, макар и за миг, че тя е способна да организира убийството на човек, независимо от това какъв звяр и негодник е бил. Вие я виждате сега, а аз я видях преди пет години, когато тя бе само на тринадесет — едно дете с озарено от невинност лице, с изпълнена от обич към всички живи същества с душа и сърце.

Вие сте чули — продължи той, — че тя се омъжила за господин Кристиан Драйсдейл. Сигурен съм, че много от стоящите в тази съдебна зала си спомнят много добре Кристиан Драйсдейл — най-жестокия и най-тираничния бирник, какъвто някога е ходил по британската земя. Той измъкваше пари от всичко и от всеки, когото познаваше. Освен данъците, гласувани от парламента, той събираше и измислени от самия него такси. Вземаше подкупи от тези, които имаха какво да крият, а когато вече не можеха да му плащат, ги предаваше.

Тук Бялото жабо спря за миг, за да си поеме дъх и после заговори отново:

— Той беше особено жесток с жените, които се страхуваха, че синовете или мъжете им могат да бъдат набедени за лоялността си към краля. Когато вземаше и последното пени от жертвите си, когато те не можеха да му направят нищо друго, освен да го проклинат, той се смееше. Смееше се и ги предаваше на властите, за да ги обесят или изпратят на каторга за престъпления, които те в повечето случаи не бяха извършили. Такъв беше господин Кристиан Драйсдейл, човекът, който дори със своето дихание мърсеше земята, по която стъпваше.

— Вярно е! — провикна се някой в дъното на залата. — Той вземаше всеки пенс от спестяванията на майка ми.

— Да, всичко това е вярно — каза Бялото жабо. — И когато измъквал своите изцапани с кръв пари от замъка Ставърли, видял едно прелестно дете, едно момиче на тринадесет години, което той — навършилият четиридесет и пет години мъж, пожелал. Принудил я да се омъжи за него, като й обещал да спаси нейния многообичан брат от бесилото. Обаче изобщо не е имал намерение да изпълни даденото обещание. Защото един ден преди тайната брачна церемония виконт Сент Клеър, осъден на смърт, защото бил от хората, дали подслон на Негово величество, когато пристигнал тайно в Англия, бил вече осъден и обесен! Представяте ли си какъв злодей е бил този човек, за да излъже това невинно дете, да го примами да напусне дома си и умиращия си баща, за да го заведе в църквата, където един сляп свещеник извършва брачния обред.

— След това детето, което не знаело какво представлява този човек, за когото се омъжило, тръгнало с него към дома му. Със себе си носело единствената скъпоценност, която можело да вземе от дома си — своето малко кученце. Толкова малко, че по време на венчавката го скрила в своя маншон!

Обаче в малкото и крехко телце на това животинче биело сърце на лъв, готов да брани обичаната си господарка. Не, зная какво е станало в каретата, с която е пътувала тази странна съпружеска двойка. Но каквото и да е било, кучето с безпогрешния си инстинкт усетило, че не може да има доверие на този човек и го ухапало за ръката, бранейки малкото момиче. За награда главата му била смазана с тежък бастун, бастун, който след време без съмнение щеше да бъде използван и по неговата стопанка. Кученцето лежеше хвърлено мъртво на пода на каретата и оттам после беше изнесено в гората и заровено до малък горски ручей.

Това, милорд — каза разбойникът и за пръв път погледна съдията, който седеше строг и неподвижен, като чели превърнат в камък, — което отнесох в гората, държейки го в двете си ръце, бе тялото на малкото кученце, а не някакви пари, за които ви говореше главният прокурор. Това беше нещо много по-ценно от пари, нещо, което не се купува със злато — доверието и привързаността на едно неразумно животно, което е загинало, бранейки своята стопанка от човека, посегнал на нея.

Когато кученцето беше заровено, аз се върнах на мястото, където, както съвсем правилно ви е казал сержантът, господин Драйсдейл бе завързан за едно дърво. Разрязах въжетата, както вече сте чули, ала не го заклах, а го предизвиках на дуел. Това беше честен двубой, в който нито един от нас нямаше предимство пред другия. Той беше по-едър от мен и имаше по-дълги ръце и може би по-изкусно от мен владееше шпагата. Обаче аз се биех за нещо, което ми придаваше сили. Аз се сражавах за справедливост и честност, за свободата на едно дете, което по нечестен начин бе подлъгано от един похотлив звяр, криещ своите грехове под своето безкрайно лицемерие:

— Брат й умря на ешафода на Чаринг крос с усмивка на уста, верен и предан поданик на нашия крал Чарлз. Той никога няма да се върне при нас, за да защити честта на сестра си. Но аз ви призовавам, господа съдебни заседатели, мъже и жени на Англия, които обичате справедливостта и вярвате в нея, да освободите тази жена, която е доведена тук и трябва сама да се защитава от обвинение в убийство. Ако смятате, че е извършено убийство, то извършителят съм аз! Обаче ви уверявам, че съм победил в равноправен и честен двубой, който се водеше съгласно всички правила на дуела. Убих един човек, след чиято смърт светът стана по-чист и по-хубав. Защото Кристиан Драйсдейл не заслужаваше да живее!

Бялото жабо свърши да говори и огледа съдебната зала. Когато ехото от неговия глас заглъхна под сводовете, тълпата като един човек се изправи на крака и започна да го аплодира. Хората викаха и крещяха, мъжете размахваха шапките, а жените — шаловете си.

Само Барбара Касълмейн и придружаващите я стояха мълчаливо и неподвижно. Скованите им лица представляваха мрачна гледка в сравнение с усмивките и възхищението на тълпата.

Докато бавно отстъпваше към вратата сред екзалтираната тълпа, Бялото жабо не откъсваше поглед от Пентея. Сякаш искаше да й каже последно сбогом. Когато стигна до вратата, той се обърна към малката група мъже, скупчили се около нея, и каза:

— Момчета, задръжте вратата затворена за няколко минути.

Те го разбраха и нямаше нужда от повече обяснения.

— Ще го направим — отговориха те в един глас. — А ти бъди щастлив.

На Пентея й се стори, че само един миг преди това той стоеше насред залата, подчинил всички на магията на своята реч, а сега вече го нямаше. Помощниците му изчезнаха заедно с него. Пред двете врати се бяха събрали яки младежи, които спореха с войниците, които изведнъж се раздвижиха и с мъка си проправяха път натам, накъдето бе изчезнал Бялото жабо.

Някой от масата на съдебните заседатели закрещя:

— След него! След него! Хванете го! За главата му са обещани хиляда гвинеи!

Единственият отговор на неговите думи бяха виковете, смехът и множеството съвети да го направи сам. Суматохата продължаваше. Мина доста време преди гласът на съдията да възстанови реда в залата.

— След цялата тази непривична процедура може би вие, господин главен прокурор — каза той, — ще оттеглите обвинението?

Сър Бълсомб Джоунс се изправи.

— Милорд, от името на правителството на Негово величество оттеглям обвинението срещу лейди Пентея Вайн и го отправям към друг извършител, който в момента не е под арест.

От залата се дочуха викове:

— И никога няма да попадне там! Колкото и да се мъчите няма да го хванете!

— В такъв случай — каза съдията бавно и тържествено — мой дълг и бих казал мое удоволствие е да освободя лейди Пентея Вайн и да обявя за нищожни всички обвинения, издигнати срещу нея.

Този път и съдията не можа да спре виковете на тържество, които проехтяха в залата. Те бяха оглушителни и спонтанни. За пръв път откакто бе излязла от затвора тази сутрин, Пентея не можа да удържи сълзите си — сълзи от радост, че човекът, когото обичаше, още веднъж не измами очакванията и доверието й и я спаси.