Барбара Картланд
Опасна любов (2)

Глава втора

1662 година

Цялата река просто гъмжеше от най-различни плавателни съдове. Всички те бяха богато украсени със знаменца и гирлянди от най-различни цветя. Това придаваше особен блясък на многоцветното шествие, което заслепяваше очите на наблюдаващото го множество.

Хората се бяха покатерили по покривите на Уайтхол, образуваха дълги и плътни редици от двете страни на реката бяха накацали по скелите на строежите, трупаха се навсякъде, откъдето биха могли да виждат по-добре. С широко отворени от обхваналата ги възбуда очи всички очакваха пристигането на Негово величество и кралицата от Хамптън корт.

По-големите и внушителни лодки на официалните лица изблъскваха малките съдове, които бяха украсени така, че символично изобразяваха Реставрацията. С множеството ленти и цветните гирлянди, т.е. представляваха прекрасен фон за красивите жени и техните млади кавалери, които хвърляха разноцветни конфети по всички, които минаваха край тях.

Шумът бе почти оглушителен. Освен поздравленията, закачките и шегите на празничната тълпа, много оркестри свиреха смесващи се една с друга мелодии, а от военните корабчета по реката и от укрепленията на брега изстрелваха един след друг безкрайни салюти.

— Скоро съвсем ще оглушеем, така че няма да можем да забележим португалския акцент на кралицата — отбеляза иронично графиня Касълмейн и се усмихна кокетно на кавалерите, които я бяха заобиколили, готови да изпълнят всеки неин каприз. Благородната компания се намираше на покрива на двореца, където се бе качила, за да може да наблюдава по-добре пристигането на краля.

— Чух, че акцентът на Нейно величество или по-скоро незнанието на английски език прави невъзможно да се разбере каквото и да каже — намеси се някой презрително.

При тези думи графинята се засмя високо. Но в красивите й сини очи нямаше и следа от усмивка. Тя ревнуваше кралицата и криеше това. Нейните приятели и тези, които й се подмазваха заради особеното положение, което имаше в двора, много добре знаеха, че завръщането на краля от сватбеното му пътешествие щеше да бъде решителен момент в живота на Барбара Касълмейн.

Щеше ли кралят да поднови предишните им отношения или щеше да насочи вниманието си към своята португалска съпруга. Най-високопоставените аристократи се обзалагаха не по-малко от простосмъртните. Барбара си даваше сметка, че този следобед е в центъра на вниманието на всички, заедно, с които и тя очакваше завръщането на Техни величества.

Тя бе изключително красива. Тъмните й къдрици с червеникави оттенъци бяха прибрани с нанизи от перли. На фона на златистата копринена рокля, с която бе облечена, кожата й изглеждаше още по-бяла, а красивите сини очи блестяха съблазнително.

Красотата й наистина бе забележителна. Обаче вече имаше две деца от краля, който бе известен с непостоянството си по отношение на харесваните от него жени.

Каквито и чувства да я вълнуваха в този момент, тя бе успяла да ги притули дълбоко в себе си. Безгрижно облегната на перилата, тя създаваше впечатление на абсолютно уверена в себе си жена. Тези, които я наблюдаваха внимателно, решиха, че притежателката на тази изгаряща красота може да се окаже в центъра на предстоящите събития.

Бяха минали две години, откакто начело на двадесет хиляди конника и многочислена размахваща шпаги и крещяща с неописуем възторг пехота, кралят бе влязъл тържествено в Лондон. Пътят му бе застлан с цветя, камбаните на църквите биеха, по улиците се развяваха знамена, навсякъде се лееше вино. Най-после лишенията, мизерията и бедността на тези дълги години изгнание можеха да бъдат забравени.

Раждаше се нова епоха.

Не бе чудно, че склонният към удоволствия крал се бе увлякъл по Барбара Палмър, за която открито се говореше като за „най-изящната жена“. По това време тя навърши двадесет години, и както му е редът, се омъжи. Съпругът й бе образован човек. Но той бе, напълно неподготвен за разюздания светски живот, който за Барбара бе слънцето и въздухът още от шестнадесетгодишната й възраст. Тогава тя бе отишла да живее при втория си баща, граф Ангълси. Най-голямата добродетел на съпруга й Роджър Палмър бе невъзмутимата му любезност, която скоро бе подложена на сериозно изпитание от връзката на жена му с краля.

Слабохарактерен и неспособен да контролира съпругата си, той изпадаше в ярост, когато оставаше сам. В обществото трябваше да се представя с титлата, спечелена от нейната изневяра. Сега граф Касълмейн се приближи важно. Носеше напудрена и ситно накъдрена перука, която изобщо не отиваше на бледото му и глуповато лице. Барбара го видя да се приближава, но се направи, че не го забелязва, докато той почти не стигна до самата нея. После погледна към него, на лицето й се изписа престорена изненада и го поздрави със студен, почти подигравателен реверанс. Той от своя страна й отговори с куртоазно кимване на главата.

През последните няколко седмици те се бяха карали жестоко всеки път, когато останеха насаме. Барбара бе решила, че ползата й от Роджър Палмър вече се е изчерпала. Той й досаждаше, дразнеше я непрекъснато със самото си присъствие. Нямаше смисъл да продължават брака, който се бе превърнал в тежко бреме и за двамата, макар той да претендираше, че се гордее с нея.

— Вашият господар и повелител днес е особено елегантен! — подигра се с него един от нейните кавалери.

Тя му се усмихна многозначително.

— Какво се опитвате да ми кажете, Рудолф — заговори тя с фалшива сериозност. — Винаги, когато направите комплимент на някого, ставам подозрителна.

След тези думи тя се обърна и тръгна към появилата се в този момент бавачка. В ръцете си държеше бебе, увито в пелени с много дантели и панделки.

— Мъничкият ми Чарлз — възкликна лейди Касълмейн с глас на силно обичаща детето си майка. После го взе от бавачката и го прегърна. На лицето й се изписа нежност, очите й галеха мъничкото набръчкано личице и тъмната косица на сина й.

Моментът на нежност обаче бързо премина и почти грубо тя подаде бебето на бавачката и се върна при групата бъбрещи и смеещи се кавалери.

— Дали ще трябва още дълго да чакаме — прозвуча отегченият й глас, след като погледна към реката и не забеляза никакво раздвижване.

— Толкова години чакахме връщането на краля, че още малко време няма никакво значение — отговори някой напълно сериозно.

Барбара като че ли не го чу. Тя гледаше надолу, където вече се събираха придворните от кралската свита. Те заемаха местата си от двете страни на голямата стълба на Уайтхол, по която щяха да влязат в двореца кралят и кралицата.

За да прикрие нервността си, тя закачливо грабна шапката от главата на един от заобикалящите я благородници и си я постави, за да предпази прическата си от лекия вятър.

— Виж ти, сигурно бих представлявала доста привлекателен мъж — усмихна се тя насила.

Всички около нея отвърнаха със смях на шегата й.

— Предпочитам ви като жена — прошепна на ухото й така тихо, че да го чуе само тя, мъжът, към когото се бе обърнала с името Рудолф.

Като че ли неговите думи я накараха да си спомни защо е тук и колко много неща зависят от развоя на събитията. Барбара свали шапката от главата си и с бавна, царствена походка тръгна да се разхожда по терасата.

— Всичко е постарому — каза някой.

Беше една възрастна дама, която държеше главата си изправена така гордо, сякаш не усещаше тежестта на годините. Кожата й приличаше на стар набръчкан папирус. Роклята й бе старомодна. Забележителните и накити обаче проблясваха на слънцето и привличаха всеобщото внимание. Барбара Касълмейн също се вторачи в огромните диаманти на старата дама с такава завист, че дори не забеляза кой я съпровожда, докато не чу един от придружаващите мъже да казва:

— Странно, защо никой не ни е казала, че в двореца живее истинска нимфа.

Чак сега лейди Касълмейн забеляза, че възрастната жена не е сама. До нея вървеше съвсем младо момиче, което не поглеждаше никой наоколо. Бе по-ниско от самата Барбара почти с цяла глава. Обаче цялото — от грациозната бяла шия до малките крака, които се подаваха под дантелите на наметката й — се отличаваше със забележителна деликатност и нежност.

Косите й бяха светлоруси. Къдриците им се спускаха свободно от двете страни на лицето й като й придаваха замислен и вглъбен вид. Очите бяха огромни и имаха странен сив цвят. Червените устни се разтвориха в нежна усмивка, сякаш нещо я бе развеселило.

Зелената рокля с мекия цвят на току-що разтворили се от пролетта листенца я правеха да изглежда толкова красива, млада и невинна, че дори Барбара инстинктивно се съгласи, че този, който я нарече нимфа, имаше право.

— Коя е тя? — попита лейди Касълмейн рязко. Всички разбраха много добре към кого е отправен въпросът и очите им се насочиха към него.

— Херцогинята на Дарлингтън — отговори Рудолф Вайн.

— Казаха ми, че е пристигнала от провинцията и е била настанена в един от апартаментите на двореца. Съпругът й служил вярно на бащата на Негово величество и бил убит при изпълнение на своя дълг. Много е странно защо след толкова много години в провинцията херцогинята е решила да се върне към дворцовия живот.

— Мога да предположа защо — отговори кисело Барбара.

— Сигурно момичето е нейна внучка.

— Не, тя е внучка на брат й — поправи я Рудолф. Красивата графиня се обърна и го погледна въпросително.

— Откъде знаете коя е тя?

— Тя се казва Пентея Вайн и по странна ирония на съдбата ми се пада втора братовчедка — отговори Рудолф.

— Ваша втора братовчедка? — повтори неприятно изненадана тя. — Защо не сте ми казали за нейното пристигане?

— Да си призная просто бях забравил. Макар че преди известно време някой ми каза за тяхното пристигане, както и за това, че Пентея е получила някакво наследство. Не мога да си представя какво точно, тъй като всичките ни имоти бяха конфискувани…

— Хайде да ме запознаете с вашата братовчедка — каза сърдито Барбара.

Тя приемаше всяко ново лице в двора като потенциална заплаха за нея, стига да е достатъчно хубаво. Точно сега не бе време да си създава нови противници. Водеше люта битка с кралицата и бе достатъчно проницателна, за да разбере, че лейди Пентея Вайн е достатъчно красива, за да се превърне в опасна съперница. Тя бързо тръгна към херцогинята и младото момиче, които се бяха спрели до каменната балюстрада, за да погледнат шествието под тях.

Пентея се смееше от сърце на една малка лодка, цялата украсена с маски на животни, а членовете на екипажа бяха облечени като маймуни.

— Трябва да им е ужасно горещо в тези кожени дрехи — казваше тя на херцогинята в момента, в който вървящият пред Барбара Рудолф Вайн свали шапката си.

— Мога ли да ви се представя, благородна госпожо? — попита той херцогинята и се поклони учтиво.

— Няма нужда — отговори тя рязко. — Вие сте племенникът ми Рудолф. Познах ви по приликата, която имате с баща си, а и очаквах да ви срещна тук. За вашата репутация научихме чак в дивия Уилшир.

— Не трябва да вярвате на всичко, което се говори за мен — възрази Рудолф Вайн учтиво. Когато се наведе да целуне ръката на леля си, той видя как проблеснаха очите й и разбра, че му се присмива.

— Предполагам, че всъщност искаш да се запознаеш с братовчедка си Пентея — каза тя и направи един жест с ръката, която стискаше ръкавиците й, към момичето, което стоеше почтително до нея.

Пентея направи дълбок реверанс. Отблизо тя бе още по-хубава, отколкото му се стори от разстояние. Изведнъж си спомни, че зад него чака графинята.

— Разрешете ми да ви представя лейди Касълмейн — започна той, ала за свое голямо учудване херцогинята вдигна още по-високо глава и погледна сурово.

— Нямам желание да се запознавам с нея — прекъсна го тя, обърна се с гръб към вцепенената компания и спокойно се загледа в реката.

За свое голямо учудване Рудолф Вайн усети, че се изчервява. Досега бе сигурен, че е живял твърде дълго в двора, за да може нещо да го изненада. Обаче това, че собствената му леля публично отказа да се запознае с най-ухажваната в двора жена, се стовари върху него с огромна сила и го остави съвсем объркан.

Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да направи. Докато стоеше в поза, изразяваща жестока вътрешна борба, чу гневното възклицание на Барбара. Тя се завъртя и тръсна обратно към тази част на терасата, от която бе дошла. Едва тогава Рудолф усети, че някой постави внимателно ръка върху рамото му. Чу нежния шепнещ глас на Пентея.

— Съжалявам, искрено съжалявам.

След тези думи тя също му обърна гръб и застана до херцогинята. Рудолф остана сам. За миг се поколеба дали да последва лейди Касълмейн, която повече от сигурно бе изпаднала в едно от ужасните си настроения, или да направи опит да се сдобри с леля си. Пентея му помогна да вземе решение. Тя обърна глава и го погледна през рамо. Стори му се, че очите й изразяват молба. Той веднага пристъпи към тях и застана до херцогинята.

— Много съжалявам, ако с нещо съм те огорчил, лельо Ан — каза той мазно.

— Вие изобщо не можете да ме засегнете или огорчите — възрази му тя. — Аз съм твърде старомодна и взискателна по отношение на това с кого да се запознавам, още повече с кого да запознавам племенницата си.

— Но лельо Ан, пред лейди Касълмейн са отворени всички врати.

— В Лондон — може би — отговори тя сприхаво, — но в провинцията все още има достатъчно достойни родове, които за нищо на света не биха я допуснали в домовете си.

— В такъв случай те биха отказали гостоприемство и на своя крал — възрази й намусено Рудолф Вайн.

— Не мога да си разреша лукса да споря или обсъждам принципите и стандартите на Негово величество — обърна се почти свирепо към него леля му. — Живея съгласно собствените си разбирания. Можем само да се молим на добрия Бог сега, когато в Уайтхол влезе кралица, че тя ще възстанови благоприличието в двореца.

Рудолф Вайн въздъхна. Знаеше, че няма смисъл да спори с леля си. Ала бе безкрайно разочарован. Това, което бе стигнало в Лондон от Хамптън корт за отношенията между краля и кралицата, не бе особено окуражително. Огромните кринолини на роклите й предизвикваха насмешки сред всички около нея, дори сред ухажорите й. Пристигналите от Португалия с нея придворни дами, които претендираха за благоприличие и възпитание, се съпровождаха от монаси, всеки от които бе довел със себе си по цял куп роднини.

Тези, на които бе разрешено да посетят Хамптън корт и да дадат тържествена клетва за вярност към новата си кралица, се оказваха пред една дребна жена с тъжно и сериозно лице.

Отличаваше се с изящни крайници, което бе за сметка на непривлекателните й, леко стърчащи навън предни зъби. Тя бе истински влюбена в своя весел, чаровен и остроумен съпруг. Щеше ли обаче да има достатъчно качества, за да успее да измени лекия, търсещ развлечения начин на живот на двора, на който не само кралят, но и всички останали се наслаждаваха след мрачната скованост по време на диктатурата на Кромуел?

За негов късмет в този момент се показаха първите лодки, предхождащи процесията на новобрачните, така че не стана нужда да търси подходящ отговор.

Над тълпата се понесе многохиляден вик на поздрав, когато тълпите видяха под червен балдахин на палубата на старинен кораб, седнали един до друг и хванати за ръце краля и тъмнооката му кралица.

Колкото повече наближаваше процесията, толкова по-напрегнат ставаше изразът върху лицето на Барбара Касълмейн. Тя бе замръзнала на едно място и нервно хапеше красивата си долна устна. За голяма изненада на всички присъстващи тя не направи опит да си пробие път напред, за да поздрави краля и кралица Катерина при слизането им на брега. Вместо това остана като изваяна статуя, наблюдаваща придворните, които правеха дълбоки реверанси и целуваха ръцете им.

Едва когато Чарлз тръгна да въведе младоженката в двореца, тя се приближи и направи такъв грациозен поклон, който накара всички преди нея да изглеждат като недодялани и тромави провинциалисти.

Кралицата отговори на поздрава като наведе глава. Чарлз спря за дълго време погледа си върху лицето й и най-после сякаш насила отправи разсеян поглед към двореца. На устните на лейди Касълмейн се появи триумфална усмивка. Тревогите й бяха изчезнали. В очите на краля бе видяла, че нищо между тях не се е променило и може да очаква посещението му.

Тя тръгна, без да гледа, и се блъсна в Рудолф Вайн, който пък се бе загледал след леля си и Пентея, които се оттегляха в своите покои в двореца.

— Да не би внезапно да сте започнали да се впечатлявате от непорочни и целомъдрени девственици? — подигра му се тя открито.

— Барбара, моля ви, не ме ядосвайте повече. Не съм виновен за странното поведение на леля си. Опитах се да споря с нея, да я накарам да промени мнението си, но тя дори не пожела да ме изслуша.

— Не се оправдавайте — прекъсна го тя ядосано. — Вашите роднини не ме интересуват. Няма да се радват на добро отношение в двора, ако не се съобразяват с фаворитите на краля. Жал ми е за момичето, което явно е вързано за тази стара вещица.

— Колко сте добра — възкликна Рудолф Вайн, като се престори, че напълно вярва на думите й. — Някой ден може би ще ми разрешите да доведа братовчедка си при вас, за да се запознаете. Тя се оказа приятно момиче.

Очите на Барбара се присвиха.

— Каква игра започвате, Рудолф? Търсите брак по сметка или вече се влюбихте от пръв поглед?

— Много добре знаете, че не съм влюбен в никой друг, освен във вас — започна да се оправдава той. — Моите кредитори обаче не се интересуват от това и непрекъснато ме преследват. А тя е богата, макар че, да ме вземат дяволите, нямам никаква представа откъде идват парите й.

— Сигурен ли сте, че ги има? — попита Барбара с истинско любопитство в гласа.

— Може би трябва да се опитам да науча нещо повече. Ала по начина, по който говореше за купуването на коне, поръчването на карета и посещенията при бижутерите останах с убеждението, че разполага с много пари. Освен това леля Ан не би разрешила на никой от придружаващите я да прави дългове, ако не може да ги изплати.

Барбара Касълмейн се усмихна.

— Значи така, искате да се ожените по сметка, нали?

— Трябва да предприема нещо и то колкото може по-скоро! — отвърна й той леко раздразнен. — Мога ли да използвам случая и да отправя една молба към вас?

— Каква е тя? — погледнаха го сластно две красиви сини очи.

— Преди два месеца помолих Негово величество да ми присъди титлата и имението Ставърли.

— А какво стои между вас и тази титла? — попита тя, без да може и този път да скрие любопитството, което бе една от характерните й черти.

— Един братовчед, който трябва да бъде обявен за починал — отговори той сериозно. — От години никой нито го е виждал, нито е чувал нещо за него.

— Добре, ще видя какво мога да направя — обеща Барбара Касълмейн великодушно.

— Ще го направите? — Рудолф протегна възторжено ръцете си към нея. — Благодаря ви, Барбара, вие винаги сте била толкова добра с мен. Знайте, че винаги ще съм ваш покорен роб.

— Наистина ли?

Думите й бяха предизвикателни и той се приближи към нея, като привлечен от силен магнит.

— Колко често трябва да повтарям, че ви обичам? — попита той с дрезгав глас.

— Непрекъснато, защото винаги се съмнявам дали ми казвате истината — усмихна се лукаво тя.

— Мога ли да ви го докажа? — попита той пламенно.

Барбара поклати отрицателно глава.

— Не, защото се прибирам, и то сама.

Рудолф бе готов да започне да спори с нея. Ала достатъчно добре познаваше интонациите на гласа й. Сега разбра, че е излишно да я увещава. Съпроводи я до каретата и остана загледан след нея, докато тя се скри от погледа му.

След това се обърна и като си пробиваше с труд път сред тълпите придворни и специално пристигналите за събитието аристократи от провинцията, влезе в двореца. Тръгна по дългите коридори, премина през малки и големи зали и най-после стигна до апартамента на херцогинята на Дарлингтън. Едва сега си даде сметка, че той е разположен съвсем близо до покоите на Нейно величество. Запита се дали леля му не бе много по-важна персона, отколкото си мислеше. Може би щеше да е една от новите придворни дами на самата кралица.

Слуга в ливрея с отличителните знаци на херцогство Дарлингтън го въведе и по вътрешна стълба, стигнаха до обширна приемна, през прозорците, на която се откриваше чудесна гледка към реката. Леля му почиваше на дивана с отпусната върху копринена възглавница глава, а до нея, седнала на ниско столче, Пентея й четеше от някаква книга със стихове.

При влизането му и двете го погледнаха. Пентея стана и се усмихна сърдечно.

— Братовчеде Рудолф — приветства го тя с лек поклон и му предложи да седне в едно кресло до дивана.

— Е, Рудолф, твърде бързо се възползва от поканата, която ти отправих да ни посетиш — каза херцогинята, докато той се навеждаше почитателно над ръката й.

— Има толкова много неща, за вас, които бих искал да узная — отговори той и седна в предложеното му кресло. — Дочух, че може би ще идвате в двореца, лельо Ан, но никой не ме уведоми за точната дата на пристигането ви. Нито затова, че ще ви придружава братовчедка ми.

— Сигурна съм, че ако бях сама, нямаше толкова да бързаш да ме навестиш — каза херцогинята намръщено, следвайки хода на собствените си мисли.

— Защо съм бил държан в неведение, че имам такава очарователна братовчедка? — събра достатъчно смелост попита Рудолф.

— Може би е трябвало да ти изпратим официално съобщение? — попита сърдито леля му. — Мисля, че твоето положение в нашето семейство не ти дава такива права.

Рудолф се наведе напред като войник, готов да се хвърли в атака. Това бе точно началото, което му трябваше, за да изложи болката си.

— Лельо Ан, бих искал да говоря с вас по един въпрос. Знаете, че през последните години не съм поддържал връзки със семейството, но това не е по моя вина. Бях във Франция до Реставрацията. След като се върнах, ми бе особено трудно да живея от ден за ден, защото — както сигурно ви е известно — татко не ми остави почти никакви пари, а имението ни бе разграбено и разрушено от привържениците на Кромуел.

— Да, обаче чух, че самият ти си продал много от наследствените семейни съкровища — възрази му херцогинята.

Рудолф се размърда неспокойно в креслото.

— Всъщност от тях не беше останало кой знае какво. Пък и бе наложително да намеря пари по един или друг начин.

— Въпреки всичко, постъпил си глупаво — каза с укор в гласа възрастната дама. — Въпреки лишенията и трудностите, който го сполетяха, семейството на съпруга ми успя да запази имението. Бих искала да е така и със Ставърли.

— И мен, но за замъка Ставърли исках да говоря с теб, лельо Ан — започна внимателно Рудолф. — Преди два месеца направих прошение до Негово величество да ми върне семейните имения, както и да потвърди удостояването ми с титлата маркиз на Ставърли по наследство.

Пентея, която стоеше до главата на леля си, направи крачка напред.

— Искате да кажете, братовчеде Рудолф, че вие сте следващият маркиз Ставърли? — попита тя със затаен дъх.

— Смятам, че мое е правото да наследя мястото на баща ви като глава на семейството, макар че искрено и дълбоко съжалявам за смъртта на вашия брат.

— Защо Ричард не остана жив? — изхлипа тя неудържимо. — Колко горд и щастлив щеше да е днес да може да види краля, когото толкова много обичаше и за когото даде и живота си.

Тя обърна глава, за да скрие сълзите си. Херцогинята заговори с неочаквано мек глас.

— Никой от нас, Пентея, скъпа, не забравя мъже като Ричард, които пожертваха живота си, за да може Чарлз Стюарт да се върне на законно полагаемия му се трон.

С огромно усилие на волята Пентея преглътна сълзите си.

— Извинете ме — опита да се засмее тя. — Опитвам се да не бъда егоистична. Обаче ми е трудно да повярвам, че Ричард го няма, а татко почина. За тях Ставърли означаваше всичко. А сега къщата е празна и се руши, градините обрастват с бурени, имението запада. Те го обичаха толкова много и вярваха, че ако успеем да го поддържаме докато Кромуел бъде унищожен, всичко, което ни бе отнето, ще бъде върнато. Надяваха се, че тогава нашият род ще може да просперира отново както в миналото.

— Мисля, че разбирам какви чувства изпитвате — опита се да я успокои Рудолф. — Именно за това искам леля Ан да ми помогне, ако има желание да го стори. Само дано кралят да ме признае за Четвърти маркиз на Ставърли. Когато Негово количество ми възстанови именията и ме обяви за техен законен собственик, ще ги възстановя в предишния им вид, точно такива, каквито са били по времето на вашия и моя баща.

— А откъде ще вземеш пари за всичко това? — попита подозрително, херцогинята.

Рудолф сви рамене.

— Когато ме обявят за законен наследник на титлата, парите сами ще дойдат.

— Но сигурен ли си, че именно ти си законният наследник на титлата? — попита настоятелно херцогинята.

— Напълно — отговори самоуверено той.

— Ами Лушиъс?

Рудолф замълча и едва след дълга пауза започна да говори:

— Вече много години не са го виждали, нито пък нещо се в чуло за него. По едно време се говореше, че е включен в списъците на онези, които е трябвало да бъдат арестувани поради роялистките си убеждения. Никой обаче не е чул да е бил убит или обесен. Няма съмнение, че не е между живите. Иначе досега щеше да се е появил.

— Интересно ми е защо си толкова уверен в това, което твърдиш? — заинати се старицата.

Пентея гледаше ту единия, ту другия.

— Но кой е Лушиъс? — попита тя с недоумение. — Струва ми се, че това име ми е познато. И той ли е наш братовчед?

— Разбира се. Той ти е втори братовчед и мой племенник също както и Рудолф — започна да разказва херцогинята. — Баща ми, Първият маркиз, имаше четири деца. Аз бях най-голямата. Джордж стана Вторият маркиз на Ставърли. Третият — Уилям имаше един син, който се казваше Лушиъс. Най-малкият ми брат се казваше Артър и Рудолф е най-големият му син. Джордж имаше няколко деца, от които оцеля само едно, което наследи титлата. Това бе твоят баща, скъпа моя Пентея — завърши тя, като се обърна към замръзналото на едно място момиче.

— Тогава ако е жив, Лушиъс е законният наследник на титлата и трябва да стане Четвъртият маркиз на Ставърли. Така ли, лельо Ан?

Пентея се бе навела напред и попиваше всяка дума, казана от леля й или Рудолф. Той я гледаше и си мислеше, че никога не е виждал по-голяма красавица от нея.

— Да. Синът на Уилям и мой племенник Лушиъс трябва да наследи титлата и именията на семейството Ставърли.

— Но той е мъртъв — прекъсна я Рудолф. — И трябва да се съгласите, добра ми лельо, че следващият наследник съм аз.

— Това е точно така. Но за никакви твои претенции към титлата и дума не може да става докато не се убедим напълно, че Лушиъс е мъртъв и не е оставил свой жив наследник.

— Той е мъртъв, убеден съм в това — упорито повтори Рудолф.

— Чудя се какво те прави толкова уверен, че е мъртъв — каза замислено херцогинята. — Чух някакви слухове, макар и съвсем неясни, че когато войниците на Кромуел искали да арестуват Лушиъс, той избягал и започнал да броди по пътищата, както много други роялисти, които нямало къде да се подслонят.

— Аз също чувах, че Лушиъс е хванал гората — съгласи се мрачно Рудолф. — Това обаче бе преди много години. Досега сигурно е увиснал на бесилката край някоя ограбена от него странноприемница или пък е загинал в някой ров със забит в гърлото му куршум.

— Какво искате да кажете? — намеси се Пентея. — Какво точно е правил братовчедът Лушиъс? Обяснете ми, защото нищо не разбирам от това, което си говорите.

— Според един слух той е станал разбойник — обясни братовчед й. — Разбира се, че това е само слух, на който не вярвам. Все пак разбойничеството не е за благородници.

— Човек, когото преследват като диво животно, би могъл да извърши толкова странни неща — промълви херцогинята. — Аз се гордеех с Лушиъс и съм убедена в едно. Той не би могъл никога да направи нещо, което е недостойно.

— Зависи какво разбирате под „недостойно“, лельо Ан — възрази Рудолф. — Някои хора имат еднакво лошо мнение за крадците, независимо дали ходят пеша или яздят кон.

— Един благородник може да стане разбойник и въпреки това да остане верен, на традициите и идеалите си — възпротиви се старата дама. — Но жена, която продава тялото си, дори на един крал, е уличница, независимо от това колко и какви титли има.

Рудолф малко се смути от острия тон на леля си, после започна да я моли.

— Помогнете ми, лельо Ан, в името на запазването за поколенията на замъка и именията. Ставърли стои запуснат и безстопанствен. Вие някога сте живели там и сте го обичали. Той е бил дом и на Пентея. С. ваша помощ ще мога да го възстановя така, че той отново да се превърне в място, с което нашето семейство все още би могло да се гордее.

Изведнъж Пентея отиде до прозореца. Остана там неподвижна, загледана в бавно влачещите се води на реката. После попита съвсем тихо.

— Как изглеждаше Лушиъс?

— О, той беше със съвсем обикновена външност — побърза да каже Рудолф.

— Напротив, беше много хубав — не се съгласи с племенника си херцогинята. — Бе висок колкото си и ти, но беше много по-слаб и грациозен от теб. Яздеше превъзходно. Никога не съм чула някой да е казал нещо лошо за него. Беше идеалист и може би това е било причина да му се случи някоя беда. Обаче той винаги се държеше като истински мъж, на който една жена би могла да се довери да я защитава и пази.

— Очевидно Лушиъс ви е бил по-голям любимец от мен — каза кисело Рудолф.

— Как бихме могли да разберем дали още е жив? — попита Пентея, сякаш не бе чула думите на братовчед си.

Рудолф от своя страна не й обърна никакво внимание. Приклекна на едно коляно до дивана, на който почиваше херцогинята.

— Чуйте ме, лельо Ан. Аз ви уважавам за предаността и любовта ви към Лушиъс. Повярвайте ми, че ако бе жив, щях да направя всичко възможно, за да получи титлата, именията и да си върне в замъка Ставърли. Но след като нямаме никаква вест от него вече толкова години, единственото, което ни остава, е да приемем, че е мъртъв. В името на това, което родът Ставърли е бил в миналото, и в името на това, което трябва да бъде в бъдеще, ви умолявам да ми помогнете. Да помогнете на племенника си Рудолф да наследи титлата „Четвърти маркиз на Ставърли“.

Херцогинята го изгледа изпитателно. После, сякаш най-после убедена в искреността му, тя каза провлачено и с много уморен глас.

— Добре, Рудолф. Когато ми се отдаде възможност, непременно ще говоря с Негово величество по този въпрос.

— Благодаря ви от сърце, лельо Ан.

Гласът на Рудолф, като че ли насила изразяваше, неговата благодарност. Той наведе глава и целуна тънките й пръсти. После се изправи и погледна Пентея. Златистата й глава се очертаваше в рамката на светлия прозорец. Изразът на лицето й го изненада. То бе загрижено, очите й бяха широко отворени, като че ли бе видяла някакъв призрак.

— Братовчеде Рудолф, няма ли някакъв сигурен начин да научим дали Лушиъс все още скита по пътищата? — попита го тя и гласът й бе пълен с тревога. — Властите не знаят ли поне имената на някои от тези разбойници?

Рудолф поклати глава и отговори.

— Те почти не използват истинските си имена. Дават им различни прозвища, като например Черния Джек, Джентълмена Джо, Едноръкия Дик, Кадифената маска — всичките все такива невероятни измислици.

Рудолф отмести погледа си от очите й и по някакъв странен начин Пентея разбра, че се готви да я излъже. Не знаеше защо иска да направи това, но бе сигурна, че е точно така.

— Не зная какво прозвище са дали на Лушиъс — продължи той, без да смее да я погледне отново. — А то би ни помогнало много да установим със сигурност дали е жив или мъртъв. Освен това слуховете, че е станал разбойник, могат да се окажат чиста измислица. Знаете как се създават легендите и приказките, нали?

Говореше бързо и като че ли с преувеличена самоувереност. Колкото повече го гледаше, толкова повече Пентея се убеждаваше, че той премълчава нещо. Ала после, когато се сбогува с леля им и докосна с устни нейните пръсти, тя помисли, че може би греши и нещо преувеличава. Той се държеше като истински джентълмен. Когато говореше за желанието си да възстанови семейните имения и традиции, гласът му звучеше искрено и убедително. И въпреки всичко имаше нещо, което я караше да не му вярва напълно, нещо, което предизвикваше у нея неясни съмнения и странна тревога.

Дълго след като Рудолф бе излязъл от стаята и затвори, вратата след себе си, Пентея остана загледана през прозореца. Трепна, когато гласът на леля й нахлу в света на мислите, в който се бе усамотила.

— Той не е човек, който върши добрини.

— Кой? — попита Пентея изненадано.

— Моят племенник Рудолф — отговори възрастната дама. — Говори правдоподобно, има красиво лице и може да очарова повечето жени, но не и мен. Спомням си какво лъжливо дете беше, въпреки приятната си външност. Лушиъс струва колкото дузина като него! Ако обаче е мъртъв, Рудолф ще бъде следващият маркиз Ставърли и ние не можем да направим нищо, за да предотвратим това.

— Но дали наистина е мъртъв, както каза братовчедът Рудолф — не се сдържа и изрази гласно мислите си младата й компаньонка.

— И аз бих искала да узная — каза с въздишка херцогинята, после добави: — Ела, дете, трябва да се приготвим за вечерята. Тази вечер сме нейните придворни дами.

— Отивам да се преоблека — обеща Пентея и побърза да отпори вратата на леля си, която забърза към своята спалня.

Останала сама, Пентея като в сън отиде до библиотеката и върна на място книгата със стихове, от която четеше на леля си. След това излезе, пресече коридора и влезе в собствената си стая. Тя бе малка, но обзаведена с донесени от леля й от нейния замък в Уилшир чудесни мебели. Това караше Пентея да се чувства не на чуждо място, а съвсем като у дома си.

В началото Пентея не бе приела с въодушевление заминаването си за Лондон. Макар че й се искаше да направи своя дебют в двора, предпочиташе да не напуска дома, в който бе живяла четири години след смъртта на баща си. Все пак, когато опозна живота в двореца тя реши, че в него има нещо особено, интересно и типично само за него.

Естествено бе да се чувства объркана в огромния лабиринт от зали, апартаменти и градини, в които живееха не само кралят и кралицата, но също държавните министри, придворните, свещениците, дамите, прислугата и неизброимо число други хора, които представляваха обкръжението на кралската власт. Бе успяла да разгледа официалната част на двореца, да надникне в залата за почивка на Негово величество, където той допускаше само най-близките си хора и където се намираше изключителната му колекция от стари часовници и модели на кораби.

В двореца тя видя съкровища и произведения на изкуството, за чието съществуване дори не беше предполагала, докато бе живяла в провинцията. Кралската църква с позлатените си орнаменти бе толкова по-различна от малкия каменен параклис, на който бе свикнала да отправя молитвите си към Всевишния.

Аленото и златното, които преобладаваха в обзавеждането на двореца, тежките тъмночервени завеси от брокат, позлатените огледала от Франция, мраморите, мозайките, лакираните дървени повърхности и безценните гоблени просто взеха ума й. Изобщо не можеше и да става дума за сравнение с наредбата в замъците в провинцията, които бе посещавала през краткия си живот.

Всичко това бе неземно красиво и въпреки това то я плашеше. Сред цялото това великолепие тя се чувстваше съвсем млада и неопитна, да се справя с неприятните страни на своите ангажименти. Като например днес, когато леля й отказа да се, запознае с лейди Касълмейн. Въпреки че винаги бе подозирала за съществуващите в двореца интриги, слухове и малки лични отмъщения, никога не бе очаквала така бързо да бъде въвлечена в тях. Не можеше да забрави израза върху лицето на красивата кралска фаворитка, когато херцогинята й обърна гръб. Колкото и да бе неопитна, тя разбра, че двете жени бяха станали непримирими противнички.

„Графиня Барбара Касълмейн беше толкова красива“ — помисли си Пентея. Въпреки това в нея имаше нещо, което плашеше хората и ги караше да й се подчиняват.

Тя спря в средата на спалнята си, обхваната от копнеж да се върне в Уилшир. Там можеше да тича на воля с кучетата из парка, да язди по безкрайните поляни, да храни златните рибки в басейна с водните лилии или да прекарва часове в оранжерията, заслушана в песните на птичките.

Животът там бе толкова тих и спокоен. Докато тук попадна в един шумен и опасен свят, в който не смееше дори да диша свободно, страхувайки се да не направи нещо не така, както трябва.

Младото момиче отиде до тоалетката и се загледа в блестящата повърхност на голямото огледало с красива позлатена рамка. То отразяваше собственото й лице, чиято красота тя изобщо не съзнаваше. Вместо него тя виждаше заслепяващата красота на Барбара Касълмейн, бялата й като магнолия кожа, чувствените пълни устни, излъчващите странен пламък блестящи сини очи.

Когато чу глас зад себе си, подскочи от изненада.

— Време е да се преобличате, милейди.

Пентея се обърна и погледът й се спря на Марта, прислужницата, която бе взела със себе си от замъка. Тя се усмихваше под бялото колосано боне, закрепено кокетно на главата й. Бе на около тридесет години, възпълничка, с червени като ябълки бузи и олицетворяваше представата за истинска здрава и силна селянка. Имаше светла кожа, обсипана с лунички и кестеняво — червеникава коса, която бе в чудесна комбинация с топлите й кафяви очи. Сякаш с нея в стаята нахлу свеж въздух с аромат на прясно сено и цъфтяща детелина.

— Как ме стресна, Марта! Не те чух кога си влязла в стаята — възкликна Пентея.

— Бяхте дълбоко замислена, милейди — отвърна прислужницата. — За симпатичния джентълмен, който току-що си отиде ли мислехте?

— Това бе господин Рудолф Вайн, който се оказа, че ми е втори братовчед. До момента, в който се представи на мен и леля на терасата, докато чакахме пристигането на Техни величества, дори не подозирах, че имам такъв братовчед.

— Той е много хубав мъж, милейди. Отдавна не сме срещали толкова привлекателен джентълмен. Обаче сега, когато сте вече в Лондон, сигурно ще имате възможност да се срещате с повече такива хора. Цял ден не вдигнах глава от новата ви рокля, която е толкова красива, че тази вечер всички що гледат само вас.

— Не ти вярвам, Марта — възрази младото момиче и се усмихна мило. — Никой няма дори да ме погледне. Ти никога не си виждала толкова хубави дами като тези на терасата днес следобед. Дрехите, с които бяхме облечени аз и леля Ан, ни караха да изглеждаме като излезли от някакъв музей.

— Може и да не ми вярвате, но вие сте много по-красива от всичките тези благородни дами с техните кремове, червила и пудри. Обзалагам се, че не изглеждат толкова добре сутрин, след като са прекарали цялата нощ на някой от онези приеми, на които се танцува, пие и играе карти до зори.

— Ако не си легна навреме, и аз няма да изглеждам добре започна да я убеждава Пентея. — По-добре да не говорим за глупости. Не трябва да закъснявам, така че, моля те да ми помогнеш да се преоблека.

Марта се приближи и започна да разкопчава роклята й. Пентея взе гребен и замислено започна да вчесва дългите си руси коси.

— Марта, някога чувала ли си за друг мой братовчед, който се казва Лушиъс Вайн? — попита тя съвсем неочаквано дори за себе си.

Когато погледна в огледалото, видя как лицето на Марта побеля, а в очите й се появи ужас. След дълго колебание, което бе ясно изписано на лицето й, Марта отговори:

— Мисля, че да, милейди.

— Разкажи ми за него, Марта — почти извика тя от нетърпение. — Разкажи ми всичко, което знаеш за него!

Марта замълча и в очите й отново се появи ужас.

— Не зная нищо, милейди, повярвайте ми. Никога не сте ме чували да споменавам името му.

— Но, Марта, ти трепериш — отбеляза Пентея, в която се загнезди подозрението. — Защо? Казах ли нещо, с което те разтревожих?

— Не… нищо, милейди. Заклевам ви се, абсолютно нищо — започна да заеква прислужницата, на която досега Пентея бе вярвала безусловно.

— Лъжеш ме, Марта — каза спокойно Пентея. — След всички тези години, през които бе с мен, не можеш да ме подведеш. Защо и от какво се изплаши? Та аз само споменах за някакъв мой братовчед, който се казва Лушиъс Вайн, а ти изпадна в ужас. Казаха ми дори, че е мъртъв. Защо тогава името му те хвърли в такъв смут?

Марта отвори уста, сякаш искаше да каже нещо. После я затвори. Пентея виждаше, че е силно разтревожена. Лицето й бе бяло като колосаното боне, ръцете й трепереха. Не смееше да я погледне и нервно мачкаше подгъва на престилката си.

— Кажи ми, Марта — започна да я увещава Пентея. — Моля те, кажи ми какво знаеш за него.

— Не мога, милейди. Не, не мога!

— Това ме кара да съм още по-сигурна, че знаеш нещо. — Значи има нещо, което е скрито и което трябва да излезе на бял свят. О, Марта, повярвай ми, нищо от това, което ми кажеш няма да използвам срещу когото и да било. Кажи ми, моля те.

Марта бе забила поглед в подгъва на престилката си.

— Какво искате да знаете, милейди? — прошепна най-после тя.

Пентея подбра внимателно думите си.

— Чух, че моят братовчед Лушиъс е станал разбойник. Това истина ли е?

Сякаш тръпка премина през цялото тяло на прислужницата. Ръцете й конвулсивно стиснаха престилката и тя съвсем бавно каза:

— Може и да е така. Чувах такова нещо…

— А какво е било прозвището му, Марта? Как е бил известен, защото съм твърдо убедена, че не би използвал истинското си име.

Марта преглътна тежко, но не каза нищо.

— Говори, Марта, моля те. От това няма да причиниш зло на никого. Заклевам ти се, че няма да кажа на никого!

Марта отново преглътна и заговори почти шепнешком.

— Бях чувала, милейди, че го наричали… Бялото жабо.

Пентея инстинктивно вдигна ръце към шията си, сякаш да спре надигащия се в гърдите й вик. Тя знаеше, бе уверена в това от първия миг, в който стана дума за него. Разбира се, че разбойникът, който я бе спасил, можеше да бъде само Лушиъс.