Павел Вежинов
Малки семейни хроники (9)

1

Случи му се нещо странно тая сутрин, което истински го изплаши.

Вече десет месеца спеше в ателието. Като се събуди призори, Кирил веднага разбра, че е изчезнал Вики. Така бе нарекъл котето, което прибра от улицата, защото отначало мислеше, че е женско. След няколко дни, като го разгледа внимателно под опашката, той разбра грешката си, но беше вече късно — името си остана име. Не беше толкова трудно да разбере как е изчезнал, просто бе изскочил през капандурата. Сега Кирил стоеше пред прогнилата рамка и се колебаеше — никога през живота си не се бе качвал на покрив. А тоя на всичко отгоре му се стори доста стръмен и може би хлъзгав от утринната роса. Ако не дай боже се изтърколи, ще се пръсне долу на плочника като тиква.

— Вики! — обади се той натъжен. — Мило момченце!

Почака тъй една-две минути, но от Вики нямаше ни помен. Тогава въздъхна и се измъкна през капандурата. Боже, колко страшно наистина! Не посмя да се изправи, запълзя бавно по студените керемиди, сам той като грамаден, бездомен котарак. Челото му се изпоти от напрежение, лека прозрачна капка увисна на простиналия му нос.

— Вики! — изръмжа той. — Проклетнико!

На покрива имаше още три капандури с три прашни прозорчета. И трите гледаха към необитаеми тавани, но едно от тях бе счупено. Сигурно тука се е намъкнал тоя малък лекомислен глупак и спи сега върху някои стари, вонящи дрипи.

— Писи, писенце! Мило маценце! — помоли му се отново той.

Но колкото и да мяука и писука, никой не му се обади. Най-сетне Кирил отчаян се обърна и седна. И точно тогава видя небето. В първия миг помисли ужасен, че там някъде са хвърлили водородната бомба. Експлозията тъкмо се разпукваше, от черната й утроба бликваше всемогъщата смърт. И едва в следния миг разбра, че това е изгревът. Гледаше като втрещен това невероятно утро, кърваво като пожар, страшно като второ пришествие, което безмилостно и жестоко настъпваше над света. Той затвори уплашен очи, но като че ли стана още по-лошо. Когато ги отвори, изведнъж разбра. Най-сетне, след стотици хиляди години, след милиони може би, природата се бе събудила и разярена бе тръгнала срещу хората.

Изведнъж той забрави Вики, обърна задника си към страшната гледка и бързо запълзя назад. Едва като се провря през тясното прозорче и скочи на плетената рогозка, изведнъж се почувствува облекчен. Природата, глупости! Като всяка добра и безмозъчна жена ще ги търпи докрай. Или поне докато сами се изпоядат помежду си. Пъхна се успокоен в леглото си и търпеливо зачака.

Към осем часа в ателието му нахлу Неда, сестра му — забързана и тревожна. Тоя път не носеше куфарче, а писмо.

— Прочети го! — едва проговори тя, задъхана от изкачването. — От леля Савка е.

Леля Савка беше сестра на баща им. Той разгъна късото писъмце, написано с едър, суров почерк. Преди седмица старият получил сърдечна криза. Сам той не обърнал внимание, но лекарят бил доста загрижен. И препоръчал веднага да му се достави изокет.

— Какво е това изокет? — повдигна той глава.

— Не знам, попитай Пешо, може би той ще намери.

Да, това наистина беше добра идея. Пешо, техен пръв братовчед, доцент и консултант в Правителствената болница. Затворен, малко мрачен човек, не винаги готов да услужи. Но на своя чичо, на чието име навярно дължеше част от своята бърза кариера, нямаше как да откаже.

— Добре — каза Кирил. — Ще свърша тая работа.

— Кога? — запита тя твърдо.

— Не знам, ще гледам утре всичко да бъде готово.

— Утре е късно. Още днес… И ще го занесеш сам с колата си.

Не беше съвсем в неговите днешни планове. Преди всичко Вики. Какво ще стане с Вики, няма да го остави сам на плъховете. Но да спори с нея беше повече от безсмислено. Погледна я — стоеше все тъй права всред стаята — едра, кокалеста, сурова като самороден базалтов отломък. И изведнъж му хрумна — а защо всъщност да не я нарисува? Но той бързо изгони тая мисъл от главата си. Глупости, кой ще купи такава картина, та да се стряска нощем, както сам той се стряскаше, щом чуеше гласа й.

Но като си отиде, той отново се замисли за Вики. Сам не подозираше колко дълбоко се бе привързал към това жълтеникаво, мяукащо коте. Беше толкова предано и безгрешно като никое друго същество на света, макар че през първите седмици пикаеше, където свари. А го намери съвсем случайно. Или по-точно котето го намери. Изскочи някъде от мрака на улицата, замяука щастливо, сякаш бе намерило майка си. Кирил се опита да го отмине, но то се заплете доверчиво в краката му, явно искаше да се погали. Кирил спря и го погледна учудено. И котето го гледаше с мъничките си гуреливи очички. Нямаше никаква молба в тях, само радост от неочакваната щастлива среща. За миг го обхвана странното усещане, че това не е никакво коте, а заблудена човешка душа, избягала от ада може би. Без да съзнава какво прави, той се наведе, взе го на ръце и лекичко го притисна към себе си. Котето замърка гръмогласно, после го прегърна с крачката си и бързо налапа лявото му ухо. В миг Кирил разбра, че то суче и сучеше така лакомо и доволно, сякаш наистина бе намерило майка си.

— Какво правиш, обеснико! — измърмори той засрамен и го изтегли от ухото си.

Котето мляскаше щастливо и се облизваше. Какво да прави сега? Да го остави отново в мрака? Небитието отново да погълне мъничката загубена душичка? Като го скри под шлифера си, той бързо го понесе към ателието, което се бе превърнало в негов единствен дом.

Така започна тяхното невероятно приятелство. Вики просто го изискваше и натрапваше със своето огромно любещо сърце. То непрекъснато се завираше в краката му, гушеше се нощем при него и все така громко мъркаше. Но Кирил търпеше. Никого не бе търпял така досега — ни мъж, ни жена. Пречеше му, отвличаше го от работата му, но нито веднъж не му мина през ум мисълта да го изпъди. За пръв път в живота си разбра простата истина, че взаимната обич на тоя свят е преди всичко взаимно търпение.

И да го остави сега на произвола на съдбата? В никакъв случай!… Старият бе преживял три четвърти век, без да му мигне окото, ще издържи още един-два дни.