Павел Вежинов
Малки семейни хроники (5)

5

Тая есен беше много мека, без жеги, но и без дъждове, само слабичките ветрове поклащаха едва-едва върховете на тополите. Обикновено по това време Мацан взимаше своята втора едноседмична отпуска. Едва я дочакваше — толкова бе свикнал с нея. Наистина пролетната, юнската, бе много по-богата на риболов. Носеше повече и по-силни вълнения. Но и рибарите бяха много повече, всички хубави места бяха пренаселени с коли и палатки. Имаше много шум, трещяха транзистори, съскаха примуси, кресливи жени се надвикваха с мъжете си, стъпили със своите високи гумени ботуши в плитчините. Ако случайно се закачеше някой едър шаран, събираха се по двайсетина души да дават акъл, вдигаше се такава врява, че шаранът в края на краищата намираше сили да се откъсне и скрие в бездните.

Мацан не разбираше с какво точно го привлича езерото през есента. Може би със своя нежен, сънлив покой. Може би със своята дълбока, мека синева, която през тоя месец беше най-чиста. Може би с тънкото, едва забележимо злато по гърба на насрещните хълмове. През тия дни гладката му повърхност като че ли бе най-чувствителна, непрекъснато се изменяше, сякаш търсеше себе си.

Както винаги, той наемаше едно от малките бунгала при „Щърково гнездо“, като плащаше и двете легла. Струваше му се наистина прекрасен лукс да плаща легло, което не ползва. И все пак не покани нито веднъж жена си да дойде с него. Просто не си даваше сметка защо, тия дни си бяха само негови. Негови си бяха тишината, усамотеността, покоят. Негови бяха и дните, и вечерите. Дори нощите бяха само негови, те като че ли му бяха най-скъпи.

Тъй че, като дойде денят, той се натовари едва ли не като някакъв пътешественик. Носеше грамадна раница, няколко пръчки, удобно сгънати в своите износени калъфи, живарник, сак с дебела неудобна дръжка, която сам си бе измайсторил. Като слизаше по тясната дървена стълба, тя леко скърцаше под тежестта му. Жена му излезе да го изпрати, загъната в синкавия си поизносен пеньоар. Утрото беше много свежо, косове подсвирваха в клоните на съседната градина. Дора лекичко се прозя в шепите си и измърмори:

— Слушай, да не се запиеш там?

— С кого?

— Знам ли с кого? Може и сам.

След половин час Мацан вече пътуваше със самоковския рейс. Успя да се настани на задното седалище, но още се чувствуваше неспокоен, обзет от сладки предчувствия. Едва когато излязоха на самоковското плато и пред него се разстла синята водна шир, той изведнъж забрави всичко. На „Щърково гнездо“ намери добро бунгало, нареди грижливо багажа си и едва сега се отпусна на чистото легло. От мисли и желания бе спал само няколко часа тая нощ. Трябваше хубавичко да си почине, преди да се впусне в голямото приключение. Едва към четири часа взе най-леката си пръчка, блесните и с търпелива крачка се запъти към устието на реката. По това време там излизаха сулки, може би най-хубавото, което езерото притежаваше. Ловеше ги с блесни, които сам си бе измайсторил от пъстри тенекийки и телчета. Винаги ловеше повече от другите, просто знаеше къде да хвърля. Върна се по мръкнало. Яким шеташе из павилиончето, изтърси му половин кошче риба. Той алчно прибра всичко в хладилника, утре щеше да завърти добра търговийка, за своя сметка, разбира се.

Тъй потече животът му. Сутрин спеше до късно. Обядваше, за да подремне отново. След това скиташе сам по брега, внимателно оглеждаше всички места, всички устиета и заливчета. Имаше опитно око, умееше да чете книгата на природата. Сега просто я препрочиташе, докато се поумори. В делнични дни бреговете бяха съвсем пусти, рибарите идваха с колите си едва привечер. Лежеше с часове там, гледаше как отраженията на облаците бавно плуват по гладката повърхност на езерото. Нищо не мислеше, просто се оставяше на тяхното измамно течение.

На риба ходеше нощем. Много добре знаеше, че нощният риболов е забранен, но какво да прави, като само по това време рибата приближаваше бреговете. Всички рибари ловяха нощем. Идваха с коли, разпъваха палатки, събираха се по неколцина край огньовете. И, разбира се, веднага изваждаха бутилките — водка или коняк, все едно, все под предлог да се посгреят, когато земята изпусне слабата си дневна топлинка. То се знае, здравата се напиваха, дори не поглеждаха пръчките. За какво да ги поглеждат, бялата риба се лови сама, без да ги пита. След това заспиваха пияни, събуждаха се едва като припече слънцето. Тръгваха с натежали глави по брега, много пръчки лежаха съборени от рибите. Измъкваха каквото е останало, после вадеха от водата бирените бутилки, за да се посъвземат. Все още се чувствуваха много зле, главите ги боляха, краката им се подгъваха по мекия пясък. Но бяха доволни от нощта много повече, отколкото от оскъдната риба. Такива нощи не се забравят, остават понякога за цял живот. То се знае, водка и коняк има навсякъде и все пак е друго да преспи човек направо върху целебната гръд на земята. Тя лекува всичко, дори човешката самота.

Но Мацан ходеше на риба винаги сам. Не вземаше никакви завивки, само една стара ватенка, вече лъснала от употреба. Така миришеше на риба, че жена му я държеше в дворната барака заедно с въглищата и зелевата туршия. Дори храна не взимаше, само малко коняк, колкото на разсъмване да се посгрее. Никога не ловеше риба с пияна глава, това за него бе светотатство. Хвърляше стръвта с тежестите, окачваше грижливо нощните звънчета. След това кротичко полегваше върху топлия пясък.

За да не скучае, гледаше към звездите. Можеше да ги гледа с часове, без да помръдне от мястото си. Не знаеше с какво го привличат, бяха толкова безчувствени и далечни. И мракът около тях толкова дълбок и мъртъв. Понякога го обхващаше лек страх. Усещаше смътно, че през тия огромни пространства всяко нещо се затваря безнадеждно в себе си, изстива и гине. За какво тогава хората говорят за вечност? Няма вечност. Има езеро, небе, риби, но няма вечност. И не трябва да има — мислеше той. Всяка вечност е някаква мъка. А всеки миг е някаква радост, колкото и да е дребна и незабележима. Не може да има мъка, съставена от малки радости. Това му се струваше неестествено, в края на краищата всяка броеница прилича на зърната, от които е съставена.

Но такива мисли му идваха само нощем, когато гледаше безчувствените звезди. В тия тихи, монотонни часове, в които езерото се мъчеше да го приспи, му идваха и други мисли, които сутринта изчезваха заедно с едва видимите изпарения на водата.

А има ли щастие — мислеше той. Никога не си задаваше тоя въпрос денем просто защото му се струваше безсмислен и глупав. Може би хората просто преувеличават своите радостни мигове и започват да ги наричат с разни измислени имена. Всъщност кой е най-щастлив на тоя свят? И как изглежда? Като че ли най-щастливи изглеждат пияните. Сам се бе напивал, и то неведнъж. Наистина, като е пиян, човек сякаш лети. Умът му се разпечатва, от него бликват всякакви мисли, разлетяват се на всички страни, докосват се до неща, до които никога преди не са се докосвали. На човек му се струва, че открива всичко, прониква във всичко, разбира всичко. Поне на самия него така му се струваше. Но на другия ден не можеше да си спомни почти нищо или това, което си спомняше, му се виждаше неизмеримо блудкаво и противно. Не, не — усещането за щастие е измамно, то няма нищо общо с истинските човешки чувства — мислеше той. И тая измама навярно се ражда в спомените на хората. Човек със закъснение си въобразява, че навярно е бил щастлив в тоя миг или в онзи.

Като че ли само веднъж през целия си живот бе стоял пред прага на това, което хората наричат щастие. Но той не обичаше да си спомня ни за ония дни, ни за оная единствена страшна нощ. И тя бе свързана с Дора, разбира се.

След като Дора излезе от болницата, техните отношения малко се измениха. Той се улавяше, че избягва да я среща отблизо. Наблюдаваше я отдалече, със свито сърце. На вид като че ли си беше същата. Ходеше все тъй изправена и стройна, с гладка кожа, без никакви белези от нещастието, спокойна, дори малко надменна. Но вече не се усмихваше, отвръщаше едва-едва на случайните поздрави. Пък и хората страняха от нея — не толкова от лошо сърце, колкото от неудобство. Скоро тя изостави своята професия, която й носеше добри пари. Вместо фризьорка стана касиерка в същия този салон, в който работеше. Сега заплатата едва й стигаше да се облича и поддържа. Но в замяна на това стана още по-сурова и предизвикателна. И все пак, каквото и да вършеше, не можеше да излъже никого, дори Мацан. Тя бе нещастна. Това го усещаше повече като нейна беда, отколкото като нейна същност. За него Дора си остана Дора, в целия тоя нищожен и мръсен квартал нямаше друго момиче като нея. Понякога му се искаше да я спре, да й каже някоя простичка, добра дума. Съчиняваше ги нощем, изпълнен с вдъхновение, което никога преди това не бе го спохождало. Но сутринта думите му се виждаха празни, пресилени, дори глупави. Просто се чудеше защо така внезапно бяха почнали да извират. Все още не разбираше, че просто се бяха поизравнили. Иначе си оставаше за него все така недостъпна, по-недостъпна от портокалите, от ликьорените бонбони, от лешниковите шоколади, които в ония години изобщо не се продаваха.

Тъй изминаха още пет-шест месеца. И изведнъж хората с учудване забелязаха, че започна да посещава кварталния клуб. Докато другите момичета скитаха по вечеринки и журове, тя сериозно и внимателно слушаше докладите на бай Спиро, който с мършавото си изстрадало лице приличаше повече на светец, отколкото на агитатор. Беше сакат на всичко отгоре, имаше вид на краен бедняк, макар че като военноинвалид държеше доста доходна будка за вестници и цигари. Най-лошо беше, че ужасно фъфлеше и заекваше, така че хората го слушаха повече от съжаление. Но скоро това съжаление се превърна в досада — никаква земна сила не можеше да го откъсне от трибуната, на която той понякога се пенявеше с часове. Дори Мацан се чудеше — какво може да научи от него момиче като Дора? Но нищо, нека ходи там, мислеше той. Нека се залисва с нещо.

И все пак те се срещнаха. Това стана на тържествената вечер, когато откриха новото квартално читалище. По тоя случай Мацан все си мислеше, че може би в живота наистина има съдба или предчувствие, макар че тия неща бяха обявени от бай Спиро за немарксически. Никога през живота си не бе се бръснал така грижливо и обличал така старателно, сякаш се готвеше да отиде на собствената си сватба. В син двуреден костюм, с отлично изгладена риза, дори с вратовръзка — май че никога не бяха го виждали в такъв изискан вид из квартала. Но като влезе в новия салон, той изведнъж разбра, че безнадеждно е закъснял. Всички места, бяха заети, мнозина стояха прави край стените. Да застане и той до тях? Чувствуваше смътно, че това вече не му прилича. Като въздъхна едва забележимо, той обърна гръб и бавно потегли към изхода.

И точно в тоя миг чу зад гърба си ясен женски глас, малко учуден:

— Митко!

Просто до смърт му бе познат тоя глас, който така рядко бе слушал. Като се обърна, Мацан видя, че тя идва след него по пътеката.

— Къде си тръгнал?

— Ами няма места — отвърна той смутено.

— Как тъй няма, за тебе ще се намери.

Тя го улови за лакътя и поведе към сцената. На първия ред наистина имаше доста места, запазени навярно за големците, които очакваха. Така че тя го настани там, усмихна му се и изчезна по някаква стълбичка зад сцената. Чувствуваше се страшно неудобно на това място, струваше му се, че всички го гледат. Никой не го гледаше, разбира се, навярно намираха това за съвсем естествено. След малко тя се върна и седна до него. Сега наистина, започнаха да гледат към тях, някои зашушукаха. Може би за пръв път Дора обръщаше внимание на някой мъж от квартала, и то пред хора. Да, това трябваше да се запомни и разкаже, такива неща не се случват всеки ден.

След малко на сцената се появи докладчикът. Бяха успели да откъснат някак си от трибуната бай Спиро, макар че беше толкова новичка, толкова хубавичка трибуна, покрита не с избеляло червено платно, а с истинско кадифе. И бай Спиро никакъв го нямаше, нито се появи — навярно страдаше и пъшкаше у дома, наранен до смърт. Пък може би беше прав човекът. Като е за бой — бай Спиро, като е за почести — някакво момче с прегракнал глас от Читалищния съюз. Уж бил писател, какво като е писател, бай Спиро пък е мъченик на идеята.

След като програмата завърши, двамата някак естествено излязоха заедно. Нощта бе пролетна, хладничка, тя малко зиморничаво се сви в леката си жилетка. И ето в тоя миг у него се появи неочаквано, дори невероятно желание. Изведнъж му се прииска да протегне ръка, да я загърне — съвсем простичко и естествено. Нямаше нищо безсрамно в това желание, просто му се искаше да я запази от студа. В крайна сметка ръцете му съвсем се вдървиха, той дори лекичко прегракна от обзелото го вълнение. Тоя жест му бе съвсем непознат, никога не бе прегръщал по улицата момичета. За това, което му се бе случвало досега, едва ли заслужаваше да се говори. Вървяха тъй — мълчаливо, докато най-сетне тя запита:

— Доволен ли си от новата работа?

Той я погледна учуден. Всяка работа си е работа, естествено като яденето или като съня. Само заплатите са различни.

— Доволен съм — каза той, — защо да не съм доволен?

Едва ли това е начин, за да се поддържа разговор. Те отново замълчаха, а неотменимо и застрашително наближаваха нейния дом. И ето че за втори път през тая странна вечер той направи нещо, неочаквано и за самия него. Той просто попита:

— Дора, искаш ли да отидем на кино някой ден?

Тя замълча тъй, сякаш изобщо не го бе чула. И той мълчеше уплашен. Чула го бе, разбира се, каза го достатъчно високо.

— Не е ли по-добре на театър? — отвърна тя най-сетне. — На кино човек може да иде и сам.

Никога през живота си не бе ходил на истински театър. Никога такава мисъл не бе минавала през ума му.

— Ами добре — отвърна той леко озадачен.

— Аз ще взема билети — каза тя. — Ако нямаш нищо против.

Да има нещо против? Как може да има нещо против? Все едно да попита грешника дали иска да се премести в рая. Като стигнаха до вратата им, тя неочаквано му протегна ръка. И той протегна своята корава лапа. Нещо и силно, и страшно го разтърси в тоя миг, мина като мълния през душата му. Сега за пръв път я докосваше — откакто бе станала момиче, разбира се.

— Лека нощ — каза тя.

И някак странно и неочаквано се завъртя около токчето си. В това мигновение му се стори, че зърна крайчеца на някаква усмивка върху устните й.

Прибра се като насън у дома си. Чувствуваше се повече изплашен, отколкото радостен. Много, много по-късно разбра, че това е не само възможно, а напълно естествено. Очакването за щастие е нещо невероятно, може би болезнено. Човек винаги се плаши, когато приближава към щастието. Мнозина в последния миг се отказват — не, не е за мен, страшно е, в сила ли съм да издържа? Той още не знаеше, че от всички видове човешко малодушие това е най-непростимото.

То го обзе с цялата си сила още веднъж — когато влязоха в залата на Народния театър. Стори му се, че някак непоносимо силно блестят полилеите. Стори му се, че всички стъписани гледат към него — с изненада, с недоумение може би. Потегли уплашен напред, спъна се в нещо, което не съществуваше. След това се спъна в нещо, което наистина съществуваше, в някакъв мъжки крак, докато им правеха път да влязат в редицата. Едва като седна на тапицирания стол, изведнъж му олекна. Макар и тапициран, той беше съвсем обикновен, мазен, дори малко опърпан стол. И мъжът бе съвсем обикновен, бръснат-недобръснат, дори без вратовръзка.

Когато най-сетне завесата се вдигна, в първите минути Мацан дори не съзнаваше какво става на сцената. И какво може да стане — навярно някаква измишльотина като всички други. Сега смътно усещаше, че сам той е главният герой на своята, на истинската пиеса. Може би него трябваше да гледат, не ония там, които си изкарваха трудолюбиво прехраната. Но след малко думите започнаха да стигат до него, все още разпокъсани и непонятни. За какво всъщност говореха? Трудно му беше да разбере. Думите им никак не приличаха на тия, които бай Спиро бръщолевеше. Или които едва местеха като тежки камъни неговите акрани в кварталната кръчмица. Бяха особени думи, силни, неочаквани, дори малко страшнички. И животът беше друг, невиждан и непонятен. Съвсем различен от тоя, който виждаше около себе си. Тоя, който се мъкнеше като сакат край равнодушните му очи. И когато най-сетне завесата се спусна за последен път, струваше му се, че няма сили да стане от мястото си.

Когато излязоха навън, бе свежа и прохладна нощ. Двамата дълго мълчаха, всеки с мислите си. Мацан все още се чувствуваше много потиснат, сякаш всички беди и нещастия се бяха струпали на неговата глава, не на Буличовата.

— Хареса ли ти пиесата? — запита внезапно Дора.

— Много! — отвърна той искрено.

— Големи актьори! — каза тя възхитена. — Страшни актьори! Особено Кръстьо Сарафов. Може би това е най-хубавата му роля. Или може би най-доброто му представление.

Представление, роля! Ами разбира се, че е точно така. По принцип съвсем същото като в техния глупав читалищен театър, в който Кольо Пилето играеше ролята на цар Асен… Какъв цар можеше да бъде едно пиле?

— Ти мислиш, че от актьорите идва всичко? — запита той с облекчение.

— Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Думите сами по себе си не са нищо. Важното е да ги изпълниш с живот.

Той не я разбра съвсем. Но когато след половин час се напъха в коравото си легло, смътно усети, че това едва ли е точно така. В края на краищата думите са първопричина, от тях произлиза всичко. Но откъде произлизат думите?

Тия непривични мисли го смутиха толкова много, че сънят изведнъж избяга от очите му. А може би животът е съвсем друг, съвсем различен от тоя, който сам е преминал през тия безкрайно оскъдни години. И може би изобщо не е живял, а е проспал живота си, веднъж завинаги. Всички спомени сега му се струваха мъртви, нямаше в тях ни образи, ни движение. Дори сълзи нямаше в тоя невзрачен живот. Никой не бе ридал на рамото му, никой не се бе хвърлял в краката му, никой не бе измолвал от него ни любов, ни прошка, както в пиесата. Просто бе преминал не през живота, а над живота като малко прозрачно облаче, което никой не е погледнал; което не е проляло нито една сълза; което просто се е разтопило и изчезнало в безкрайната синева, без никой да му обърне внимание.

Заспа късно през нощта, а когато на другата сутрин се събуди с натежала глава, от тия странни мисли не бе останал нито помен. И все пак не бе същият човек, нещо се бе преобразило в него, без сам да го разбере. Бе надникнал, макар и неочаквано, в някакъв друг свят, сега поне знаеше, че той съществува.

Мацан дори не разбра как се ожени за нея. Тя само се усмихна, когато той й предложи, и го погали по бузата с меката си ръка. Отказа му, макар и с много мили и внимателни думи. И все пак след година те се ожениха. Не направиха никаква сватба, Дора не искаше. Просто се разписаха в гражданското отделение, това бе всичко. Кумуваше им старият Мацан с жена си. Стоеше изпъчен в новия си костюм пред ритуалната маса, намръщен слушаше разсеяното мърморене на дежурния по браковете. До него кумата, суха и крива като дървена кука за сено, гледаше пред себе си така строго, че по едно време дори чиновникът се обърка. А всъщност бе щастлива, само се чудеше как да скрие това от хората. И старият Мацан бе горд и смутен в същото време. Радваше се, че вземат за снаха най-хубавото момиче в Коньовица, по-хубава и от кюстендилска ябълка, както си мислеше той. И все пак много добре разбираше, че тая ябълка е зле нахапана и овъргаляна в калта, както преди години и свинята го бе сторила. Какво да се прави, такъв е животът, иначе щеше ли да вземе техния хапльо? Пък хубостта си е хубост, понякога и с пари не можеш да я купиш. Когато всичко свърши, младоженците спряха смутено пред гражданското отделение, като че ли не знаеха кой път да хванат. Старият Мацан още повече се намръщи.

— Вървете поне да пием по едно вино, майната ви!… Това сватба ли е, или погребение?

Заведе ги в червения салон на хотел „България“, макар че не беше така богат в ония години. Имаше дюкянче на „Пиротска“, правеше там ламаринени мивки и лейки. Печелеше добри пари, но още по-добре си пийваше, така че външно животът им не изглеждаше много променен. Поръча богат обед, поляха всичко с колекционно вино, много скъпо в ония години. Дора изведнъж се отпусна, лицето й поруменя, на устните й се появи бледа усмивчица. Пък и младоженекът изглеждаше направо хубав в новия си костюм от вносен плат, който старият Мацан бе купил на черно. И за да забрави всички страхове и всички плахи надежди, пийна няколко чаши повечко. Напразно!… Колкото повече пиеше, толкова повече страховете му растяха. Всичко можеше да си представи, освен че ще гали нощес тая нежна кожа, тия хубави силни гърди, че ще целува тия устни. Невъзможно, нелепо е, няма да стане!… А защо пък да не стане?… Нали тя, щом веднъж го е приела в себе си, е приела всичко. Да, всичко! Така че неизбежно ще му се случи, няма друг изход. Изведнъж усети, че му премаля, виното силно натежа в краката му. Може би това е щастието, за което хората говореха. Обзе го някакво невероятно предчувствие, което никога досега не бе усещал. Зави му се свят, прилоша му, отново нагъна виното. И старият Мацан изглеждаше много доволен, Дора развеселена и естествена. Да, ще стане, няма как да не стане!

Дори не помнеше как се прибраха. Когато най-сетне дойде времето да спят, Дора изведнъж се омърлуши, прежълтя съвсем, устните й здраво се заключиха, така че едва успя да промълви:

— Излез за малко! Излез, докато се съблека.

Мацан излезе в голата бедняшка кухня, която дори прозорче нямаше. Едва сега разбра колко е мизерна и бедняшка. Само тоя спомен остана в душата му, нищо друго. Когато най-сетне се реши да влезе в спалнята, тя вече си бе легнала в новото двойно легло, по очи навярно, защото виждаше само къдрите на русата й коса. Тогава и той мълчаливо се съблече. Съблече се и остана само по гимнастическа фланелка и черни трикотажни гащета, малко размъкнати. Чудото бе пред него, оставаше само да протегне ръце. Човешкото щастие наистина съществуваше, макар в тия мигове да го чувствуваше като кост в гърлото си.

— Дора! — каза той тихичко.

Но Дора не му отвърна, не помръдна дори, лежеше си все тъй по очи като несвястна. Тогава той седна на крайчеца на леглото, повдигна леко завивката. И едва сега забеляза, че Дора плачеше, разбра го по конвулсиите на красивите й рамене, едва видими под нежната тъкан на нощницата. Това го потресе — не толкова, колкото изведнъж безмилостно му показа колко глупава и празна, колко безсмислена е всяка човешка надежда. Изведнъж изтрезня, но не от виното, а от надеждите. Изведнъж разбра колко тоя свят е безмилостен, колко в него нищо не се получава даром. Не, не — знаеше го, разбира се, и преди това си го бе мислил, но сега го усети като неотменима съдба. Не го заболя толкова много, колкото си мислеше. Не се разстрои, не се примоли, не заплака обиден, не потърси това, което хората смятат, че е тяхно законно право. Просто зави нежното рамо, след това пренесе памучния юрган на малкото миндерче в ъгъла. Заспа едва призори. Не заспа нещастен, а дълбоко, до смърт наранен и обиден, като че ли не от самата нея, а от собствените си мисли.

Той не знаеше, че и Дора не спи. Той не знаеше, че Дора не мисли за него, за лъскавия и алчен мерзавец, който я любеше така, сякаш я ядеше. Тя мислеше за себе си, за жалкия си корем, накъсан и покрит с шевове, за опустошената си утроба, за ръбовете по гладките си бедра. Не плачеше за мерзавеца, а за себе си — за това, че не може да бъде истинска и естествена в тоя час, който неизбежно идва за всяка жена. В тия мигове, в които дори нейните най-далечни, прабаби са знаели, че стоят на върха на своята съдба, все едно дали робска или царствена. Не плачеше от мъка, а от ярост — и за своята глупост, и за измамата, и за вечната слепота, която като че ли е по-присъща за човека от собствените му очи. Така бе улисана в себе си, че забрави мъжа си, който в тоя момент едва чуто похъркваше на късото миндерче, подвил колене, за да не стърчат навън голите му крака. Никога не разбра, че точно през тая нощ бе направила истинската и страшна грешка в живота си, а не тогава, когато бе полетяла под железните колела на трамвая.

Но след няколко дни всичко тръгна съвсем нормално, както при всички съпрузи. Мацан пак не разбра как стана това и тоя спомен изчезна от паметта му, може би защото сам не искаше да съществува. Беше добре, много добре, беше замайващо и страшничко и все пак не беше същото. Сега, докато лежеше под звездите, не знаеше дали наистина е загубил нещо през оная, през първата нощ. Или пък всичко трябваше да стане така, както бе станало, както си е при всички хора навярно — човешко и обикновено. Дора изведнъж се промени, разцъфтя, шеташе из малката бедна квартира като бясна. За дни и за седмици всичко се промени, дори мизерната кухничка заприлича на изрядно подредена кутийка. Тя се оказа отлична домакиня, готвеше много вкусно. Правеше отлично кьопоолу, което Мацан обожаваше. Купи му пижама и хубаво долно бельо, сама му избираше ризите и платовете за костюмите. Само при свестен шивач не успя да го заведе, Мацан продължаваше да си шие при своя самоук кръстник, за да не го обиди, изглежда. Но това бяха дреболии, тя изглеждаше доволна ако не от съдбата си, поне от Мацан. Мацан беше скромен, непридирчив, но въпреки всичко й прилягаше много повече от онова алчно животно, което не я любеше, а ръфаше като звяр. Все пак през целия им живот никога не се съблече пред него. Не можеше да се съблече такава наранена и изпокъсана. Никога не допусна ръката му да се разхожда под кръста й — и с това разумно се бе примирил. Колкото е по-прост животът, колкото по-малко търсиш от него, толкова повече ще мислиш, че си получил — това бе простичката му философия, макар никога да не бе я формулирал изрядно, с думи.

Когато се събуди сутринта, небето бе почервеняло на изток. Без да бърза, той прибра всички волти, които бе нахвърлял на стотина метра край брега. Още докато ги вадеше, той знаеше има ли риби, какви са, колко тежат. Тая сутрин извади четири, уви ги в найлоновата торба и ги пъхна в раницата.

Но като пристигна на къмпинга, за свое смайване той намери там жена си. Дора бе пристигнала с първия автобус и сега, приседнала на парапета на ресторанта, безучастно гледаше към езерото, бяло и розово в тоя час като крило на пеликан. В първия миг той дори се поизплаши, но веднага забеляза, че лицето й е спокойно.

— Да не е станало нещо? — попита той учуден.

— Е, нищо особено — отвърна тя. — Вчера Спас ми се обади в салона. Каза, че не е зле да се върнеш. Утре има заседание на профкомитета. Щели да разгледат за последен път разпределението на апартаментите.

— И какво от това? — попита Мацан с досада. — Нашето ако не е сигурно, то кое?

Никак, ама никак не му се искаше да се прости със своите най-хубави дни през годината.

— Нищо не е сигурно на тоя свят! — отвърна тя сдържано.

— Как да не е сигурно? — упорствуваше Мацан. — Без мен те не могат да мръднат.

— Знаеш ли колко ги интересуваш ти? — каза тя раздразнено. — И твоята фабрика… Всеки си гледа своите комбинации.

— Добре, добре — каза той примирително. — Ще се прибера днес. Макар че напразно се безпокоиш, ще видиш…

Дора си отиде с първия рейс, тъй като трябваше да се яви навреме на работа.

Мацан влезе в своето лично, неприкосновено бунгало, съвсем хладно в тоя час на деня, с удоволствие се вмъкна под чистите завивки. За миг отново му се мярна студеното, отчуждено лице на жена му, но той побърза да го изпъди. Не, няма да го изиграят, разбира се, всички в профкомитета са му приятели. И не само приятели — в края на краищата той ги бе изучил в тая професия, той ги бе направил хора.

Зави се с лекото одеяло и скоро заспа. Как можеше да си помисли, че след утрешния ден животът му ще тръгне по съвсем нов път, толкова невероятен, както и всичко друго в тоя подреден свят.