Павел Вежинов
Малки семейни хроники (6)

6

Призори Мацан сънува страшен и мъчителен сън. Сънува, че е ослепял. Никога преди това такава мисъл не бе минавала през ума му. Наистина бе виждал много слепци през живота си. Помнеше ги още като момче, наредени край стените на градските хали, слепец до слепец, с ластици и ширити в ръце, с безопасни игли, забодени по реверите на мръсните им палта, с тамян, с изкуствени мишки, със свещички за елхи, самите те като елхи от снега, навалял по раменете и шапките им. Плашеше се от тях, мъчеше се да не ги гледа, отминаваше ги колкото се може по-бързо. По-късно, след войната, те изчезнаха оттам. Но все още ги срещаше по улиците, потропваха леко с бастуните си, повдигнали към небето обезцветените си лица. Защо към небето? Чакаха милост от него? Или чакаха чудо? Не искаше дори да мисли за това, инстинктивно го заобикаляше.

А ето че сега сам бе ослепял. Знаеше, че е сляп не само поради мрака, който го притискаше отвсякъде. Знаеше го и от ужаса в душата си. Движеше се бавно, мъчително местеше натежалите си крака. Напразно протягаше ръка да се докосне до нещо, каквото и да е то — стена или човек. Нищо, освен пустота. И най-сетне, след цяла вечност, повече от вечност, повече от безвечност, се докосна до нещо живо. За миг му се стори, че е звяр. Или жена може би, космата и потна, усещаше я как диша с тежкия и влажен дъх на животно. Той се мъчеше да я обхване, да я укроти в себе си, да я обладае с все сила, но тя се изплъзваше и изплъзваше като огромна силна змия. Искаше му се да я докопа за гърлото, да я смаже, но усещаше, че сам се задавя от сурова и гореща кръв. И тогава чу ясен и силен глас:

— Митко!…

Той трепна силно и отвори очи — като спасен. Жена му го гледаше учудено, дори с някакво едва сдържано отвращение в погледа си.

— Какво ти е? Защо мучиш?

— Муча ли? — запита уплашено той.

— Да, мучеше като животно.

Точно това животно! — мислеше той поразен. Каквото и да е, важното е, че се бе изтръгнал от тоя кошмар. Все още не знаеше, че сънят може да бъде по-силен и от самия живот, да съдържа в себе си повече ужас, но и повече щастие може би.

— Какво сънува?

— Че съм ослепял — отвърна той стреснат.

— Ами това е хубаво! — тя даже се поусмихна. — То значи, че ще прогледнеш. Може би пък наистина да прогледнеш.

Не можа да заспи повече. Чувствуваше се унизен и посрамен, сякаш наистина бе извършил нещо гнусно. Просто не разбираше откъде бе изпълзяло. Сънищата му бяха простички и прозирни, обикновени и делнични като живота. Дълбоко в себе си винаги съзнаваше, че сънува. Е, понякога се случваше някой шалтер да избухне като фугас в ръцете му. Друг път да се напука като презрял пъпеш карбидната пещ. А веднъж пред смаяните му очи пламнаха и изгоряха като пръчици бенгалски огън сивите неугледни комини на фабриката. Той дори не си даде труд да се събуди — нищо, нека горят, утре пак ще си бъдат по местата.

Но сега се чувствуваше така потиснат, че стана и тихичко излезе в безоката кухня. Изми се старателно, сякаш водата можеше да отнесе със себе си и мътилката на съня. Хората много приказват, че сънищата предсказвали нещо си. Всъщност жените. Щом се съберяха две-три жени, веднага почваха да си разказват какво бяха сънували през нощта. Жена му, партийката, много обичаше да разгадава сънища, но го правеше внимателно и тактично. „Твоят мъж ще те хване в голяма лъжа, но ще ти прости бързо!“ Въпреки това тия, които слушаха, леко бледнееха. Лъжи естествено всички имаха, но дали мъжът ще прости бързо, беше повече от съмнително.

И изведнъж го обзе глупаво и неприятно съмнение. Дали пък довечера наистина няма да се случи някаква изненада? Но той веднага отхвърли тая нелепа мисъл. Кой може да му вземе квартирата? Никой! Преди всичко Мацан имаше предимство по стаж и възраст. Без сменен майстор цялата смяна все едно че е нищо. Бяха му дали измислен щат — шлосер-бригадир, за да може да получи по-голяма заплата. И наистина си я заслужаваше. Неговият карбид беше най-хубав, най-зрял. Той го печеше така, както баба му печеше баници — ни минута повече, ни минута по-малко. Не му трябваха ни командни пултове, ни дозировачи. Всичко сам знаеше и сам разбираше. Носеше го някъде дълбоко в себе си тоя миг — тоя истински миг на големия майстор. „Хайде, пробивай!“ И от огненото око на пробива потичаше бавно и меко като мехлем сивото злато.

И не беше само това — той наистина се нуждаеше. Дори чираците му живееха в някакви стаи, а не в гълъбарници. А не дай боже да стане авария, каквито ставаха доста често, особено с пещта. Без него не можеше да мине никой — ни главният механик, ни главният енергетик. А да не говорим за новото инженерче, на което никой досега не бе чул гласеца.

Тъй че, когато най-сетне тръгна за работа, чувствуваше се съвсем спокоен. Чакаше го голямо пътешествие с трамваите. Тяхната спирка беше една от началните, така че тоя път улучи свободно място. Седна и едва не задряма. Не бива да заспи, току-виж, че се събудил в Лозенец. Трябва да направи смяната, пък тогава, както и да е. И той наистина дремна малко, но се събуди навреме. Грозна, неугледна улица някъде в покрайнините на града, прахоляк, врабци, които сито се въргалят в прахта, сиви покриви на къщите наоколо, сиви от техния отровен дим, разбира се. От дълги години все говореха, че ще махнат тоя цирей, но фабриката все си стоеше. Сигурно ще преживее и него, поне до пенсията му. Беше му дори страшно да си помисли, че тая огнено нагорещена утроба ще изстине завинаги. Така че, когато го задмина голямата, луксозна кола, той едва я погледна. Но тя скоро спря вдясно от пътя, едва сега той зърна нейния чуждестранен номер. Зад волана седеше рус мъж, много елегантно облечен. Някакво момиче с лъскава черна коса се бе сгушило до него. Двамата тъкмо се целуваха, така че той не видя лицето й. Все пак за миг му се стори, че има нещо познато в прическата, дори в обличките й рамене. Но не беше стигнал още първата пряка, когато някой подвикна зад гърба му.

— Бате Митко!…

Той се обърна. Беше Чори, разбира се, коя друга може да се целува така нахално по улиците. Чори работеше в канцеларията на фабриката, доста добре тракаше на престарелия „Ундервуд“. Още по-добре се обличаше. Като че ли не бе виждал по-хубаво момиче в тоя загубен квартал. Мацан познаваше баща й — беше най-обикновен трамваен ватман, може би вече пенсионер, но все още ходеше с униформата си. Ето и такива неща стават в тоя съвременен свят — ватмани да отглеждат дъщери, по-красиви от киноартистки. Той я чакаше добродушно. Чори се усмихваше срещу него, ласкаво се поклащаше върху грамадните подметки на обувките си. Съблазнително и нестабилно в същото време. Може би поради подметките, а може би и поради нещо друго. То се знае, фасонът й не беше съвсем в ред, да не говорим за зачервените й очи. Щом го настигна, тя го залови интимно под ръка, двамата тръгнаха заедно.

— Ти ли беше в колата? — запита Мацан.

— Да, аз — отвърна с нескрита гордост Чори. — Как ти се видя?

— Видя ми се малко стар! — отвърна Мацан искрено.

— Аз за колата те питам, глупчо. Това е кадилак — автоматични скорости, ер кондишън и тъй нататък… Искаш ли да те повозя? Ще кажа на Ери, че си ми чичо. Той непременно ще те хареса.

— Какъв е тоя Ери? — За пръв път в гласа му прозвуча недружелюбна нотка.

— Бъди спокоен, Ери е швейцарец, търговски представител. Върти тук някакви хубави сделки, продава лицензии. Нашите го гледат като пиле, и мен също… Та без мен той би отлетял всеки миг със своя кадилак, нашите така ужасно се пазарят…

И добави снизходително.

— Търпи ги заради мен!… И те знаят това.

Мацан здравата се намръщи.

— А тебе не те ли е срам?

— За какво да ме е срам?

— Да идваш пияна на работа. Къде сте намерили да пиете по това време?

— Изобщо не сме лягали. Бяхме в бар „София“, след това на една вила. Та досега.

По тона й се чувствуваше, че явно се гордее с тоя подвиг. Той едва не се облещи от изненада.

— Ами ти ще заспиш на масата.

— Няма такава опасност. Изпила съм десетина кафета най-малко… Не бой се, не ми е за пръв път.

— Знам, че не ти е за пръв път. Пък и другите знаят… Ще си изпатиш, момиче, казвам ти.

— Какво мога да си изпатя? — отвърна тя презрително. — Най-много да ме изпъдят от тая воняща дупка. И какво? Да не би да остана без работа?… Най-малкото — ще отида келнерка в някое кафене. Колко му е да разнасяш кафета. Ами ако ме вземат в „Кристал“? Или пък в писателското кафене?… Само бакшишите са повече от заплатата.

— Да, но тия с колите не обичат келнерки. Те те смятат за свястно момиче, щом блъскаш до тоя загубен квартал.

— Да, тука си прав! — съгласи се тя внезапно. — Ери все не вярваше, че работя в тая фабрика. Мисля, че нарочно ме изпрати дотук, да види.

— Да не е намислил да се жени за теб?

— Знам ли? Страшно заплеснат ми се вижда, дори искаше да се запознае с баща ми.

Мацан помълча малко.

— Ами ако наистина ти предложи?

— Няма да стане! — тя се засмя. — Не за туй, че е стар — това не важи! Виж, ако живееше тука, с тая кола. Но в Швейцария? Нели ми разказваше, че там е ужасна скука. Лягали си в девет часа… Барове, ресторанти — всичко за туристите… Пък и море нямат. Да не съм луда?

— Ти се майтапиш! — Мацан отново се понамръщи.

— Защо да се майтапя?… Аз не съм толкова глупава, колкото мислиш. Та какво е животът? В края на краищата и колата е нищо. И дрехите, и всичко там, което си имат. Ери защо не живее в Швейцария?… Прави — струва, все гледа да се домъкне тук.

— Заради тебе.

— Е, то се знае, че заради мене. Но там е работата, че аз съм по-различна от техните… Мене ми пука — и за него, и за колата му… Вярно, Нели миналото лято е била цял месец в Испания. Тая година ми изпрати картичка от Париж. Но това са трийсет дни. А другите триста и трийсет? Пълна вегетация!… Знаеш ли какво е вегетация?

— Знам — измърмори Мацан обидено.

— Човек не е растение. И вол не е. Човек има нужда от контакти, там е цялата работа.

Чори помълча малко, после добави мрачно.

— Станала алкохоличка. И какво да прави сама в тая вила, нищо че била край Цюрихското езеро… Отначало праскала само бира. Сега — всичко. Като дойде тук през пролетта за десетина дни, през цялото време беше все пияна. Понякога ми забравяше дори името…

И в тоя миг така зле се препъна, че едва не увлече Мацан със себе си. Но докато се бореше с нейното топло, омекнало тяло, докато се мъчеше да я изправи на крака, изведнъж в съзнанието му остро и страшно оживя нощният сън. Същото примамливо и гадно усещане, съвсем същото. Той едва не я изпусна от смущение. Но тя се изправи как да е, очите й някак особено блестяха и се смееха. Това още повече го смути — сякаш бе разбрала какво е станало в душата му.

— Защо си тръгнала с тия обувки! — избоботи той ядосано. — Туй не е ходене, туй е мъка.

— Аз ги нося само вечер — отвърна Чори. — Пък нямах време тая сутрин да се отбия вкъщи…

Тя вдигна чантичката си и извади оттам кръгло, износено огледалце. На гърба му имаше портретче на Жан Габен от по-млади години. Чори се поколеба малко, после неохотно избърса червилото си.

— Заради Рязков — погледна го тя. — Чуди се вече за какво да мърмори.

И изведнъж се прибра в себе си. Сега Мацан все едно че го нямаше. Пред дирекцията тя само кимна разсеяно и влезе през овехтялата, почти гнила врата, сякаш изчезна в някаква преизподня. Не, не беше същото момиче, което можеше да смени цялата тая вехтория за една малка вила край Цюрих. Мацан продължи сам, все още с понижено настроение. В главата му се завъртя и заседна нелепа мисъл — нима всички други жени са така топли и меки. Неговата бе корава, гладка и хладна като камък. И страстта й бе силна, но хладна, никога не можеше да проникне истински в него. Той даже се уплаши от тая мисъл. Един порядъчен мъж не бива да мисли така за собствената си жена. Но нима може да командува лошите сънища?

Тяхната фабрика не беше като другите — от двора се влизаше направо в работното помещение. Вътре тежко и сито дишаше карбидната пещ, нейната грейка изведнъж притопли сърцето му. Смяната на бай Евтим тъкмо привършваше пробива, огнената лава вече не бликаше, а бавничко се изцеждаше. Мацан с открито сърце пое вкусния въздух, който новаците едва понасяха. Всъщност колко истински живот имаше в тая лава. Само той го съзнаваше. Дори след като застинеше — пуста и сива — в ръждивите вагончета, той знаеше, че животът се крие вътре и отново може да се превърне в живот — в пламък най-малко.

Бай Евтим го погледна бегло, сивото му нарязано лице приличаше в тоя миг на циментова маска.

— Симо няма да дойде днес. Ще ти оставя Цвета…

— Добре — кимна Мацан.

Но не беше добре. След тежката нощна смяна Цвета навярно щеше да задреме още през първия час в своята стъклена клетка. А когато дозировчикът дреме, всичко може да стане с карбида. Евтим сякаш отгатна мисълта му.

— Не бой се, Цвета е като кон — подхвърли той — Може да не спи три нощи…

Мацан си замълча. Не обичаше във фабриката да работят жени — работата беше напрегната и тежка, тая на дозировачите изискваше постоянно внимание. Наистина жените като че ли бяха по-добросъвестни и все пак не обичаше. В неговата смяна нямаше жени. Поглеждаше под око тия, които сега идваха — яки мъже, силни като биволи, макар че дишаха тежките изпарения. Работата започна както всеки друг ден. Пещта отново погълна своята странна смес — черна като нощта и бяла като най-светлото утро. Така трябваше да бъде, за да се роди силната химическа светлина. Пуснаха волтовите дъги, манометрите замигаха с черните си клепачи. Вътре закипя истински ад от пламъци. Напразно някои смятат, че карбидът е просто съединение. Той се ражда така, както някога се е създавал светът — при огромни температури. И Мацан беше тоя малък бог, който го сътворяваше. Той сам го създаваше — неясно, но силно. Много е хубаво да теглиш към брега голямата бяла риба — всичко в теб започва да кипи и трепери. Но и някаква мъка имаше в това усещане. Изваждаше на брега живо същество, което конвулсивно потръпваше. Виждаше как в очите му гасне животът. Те бавно побеляваха и се изцъкляха, превръщаха се в дребни бели зрънца. Това го потискаше, без ясно да го съзнава. Но когато пред него блеснеше кървавото око на пещта, пробито от нагорещените ричаги — всичко в него тържествуваше.

Дори не усети как измина смяната. Работеше без часовник, жалеше го, но никога не му минаваше през ума да жали себе си. Понякога усещаше, че момчетата край него се отегчават. Да, разбира се, те не бяха длъжни да внимават, той отговаряше за пещта. Това го увличаше. И винаги малко се стряскаше, когато край него се появяваше лъскавото кръгло лице на Димо Калчев, който поемаше от него следващата смяна. Шестте часа бяха отлетели като шейсет минути.

— Печеш ли я, печеш ли я? — обаждаше се Димо шеговито.

— Сама се пече — отвръщаше скромно Мацан.

— Цар си — мърмореше Димо завистливо. — Тъй е, като човек няма деца.

Сам той имаше три дъщери, породени една след друга. Не можеше да ги прибере от аперитивите и кафенетата, макар че най-малката беше едва шестнайсетгодишна. Как ще опече добра баница, като непрекъснато му се въртяха из ума. Иначе беше добър майстор, когато през лятото и трите се пръсваха по Черноморието, вадеше чудесен карбид.

— Хайде, заминавай! — казваше най-сетне Димо. — Не може да те отлепи човек.

Колкото и да беше странно — най-трудно се прощаваше с миризмите. Така се беше сраснал с тях, сякаш бяха негови собствени. А кой знае защо тая му напомняше живата и вкусна миризма на скарите за кебапчета, когато беше момче. Имаше такива скари някога, под които тлееше и се разгаряше истински огън от истински дървени въглища. Преди войната, докато работеше в табашката фабрика, всяка вечер минаваше поне край две или три летни бирарии. Там скарите работеха на открито, тънък ароматен дим се носеше над градските улици. Спираше за минута-две край прясно боядисаните дъсчени тараби. И другите спираха да погледат електрическите гирлянди, в трите поругани цвята на знамето, да послушат музиката, да позяпат певицата, силна и месеста като млад слон. Но Мацан спираше да вдъхне миризмата на скарата, най-вкусната, най-съблазнителната, която познаваше на тоя свят. Никога не се реши да влезе — струваше му се, че тоя свят, толкова възвишен и светъл, не е за него. Пък и как да влезе с тия вкоравени от кръв и слуз дрехи. Но през войната работите малко се промениха. Сега и заплатите бяха по-други. И един неделен ден влезе с приятели в една от най-хубавите бирарии. Пак имаше гирлянди, виктории, тоя път мършава певица се кривеше в позите на Марлена Дитрих. Само кебапчета нямаше — кебапчетата бяха изчезнали. И то завинаги. Тия, които отново се появиха след войната, вече не бяха същите.

— Хайде, Мацане, да вървим. Да видим какво бай Славчо ни е измудрил.

Мацан тъкмо обядваше, унесен в спомени. Над главата му стърчеше, сив като комините на фабриката, Крум електричарят, когото работниците наричаха на шега Крум Страшни. Нищо страшно нямаше в него, приличаше по-скоро на уличен котарак с опърлени мустаци.

— Идвам — каза Мацан.

— Ако стане нещо, да знаеш, че съм с теб.

— Какво нещо?

— Абе всичко става на тоя свят — отвърна Крум уклончиво.

И едва сега Мацан разбра — наистина ще стане нещо. Когато влезе с Крум в салончето, там бяха всички, освен секретаря им. Някои пушеха, други разсеяно гледаха през прозорците. И никой не подхвърли: „Мацане, как е рибата? Ще плюскаме ли довечера?“ А може би вече знаят, помисли той разтревожено. Знаят, срамуват се да го погледнат. И изведнъж мозъкът му заработи с необикновена, трескава бързина. Ако е тъй — какво може да стори? Нищо, разбира се, нищо, освен да потъне в земята от срам.

Край на това неудобно мълчание сложи бай Славчо, който влезе забързан със своята износена чанта. Жълтото, проядено от шарка лице на секретаря му се стори някак особено неприветливо и мрачно. Седна мълчаливо на мястото си, извади от чантата зелена папка. Но иначе беше кротък човек, добродушен и отстъпчив, това Мацан добре знаеше. Преди две години неговото грапаво лице внезапно се бе появило по телевизията. Мънкаше нещо, но всички разбраха, че няма как да оправдае неизпълнението на поръчката. Не разбраха само кой е виновен. В края на краищата излезе, че той е виновен. И от заместник-директор го понижиха началник на качествения контрол. Работниците знаеха кой е виновен, но всички си замълчаха. И бай Славчо дума не каза, но някак изведнъж се прекърши. В уплашените му очи не се появи повече никаква радост.

— Ами да почваме, другари, и без това закъсняхме — обади се малко припряно той. — Имаме две точки на дневния ред. Първа точка — последното и окончателно разпределение на квартирите във ведомствения блок. И втора — служебното положение на Петрана Костова.

— На Чори? — обади се някой учудено.

— Чори не е име! — отвърна Славчо намръщено. — Става дума за нашата книговодителка… Има какво да си поговорим за нея — вие го знаете и от мен по-добре. Но да не почваме от опашката, да се върнем към точка първа…

Отново настана неловко мълчание. Спас, най-младият от сменните майстори, се повдигна от мястото си, после отново седна.

— Извинявай, бай Славчо, но преди всичко не сме приели дневния ред. Аз имам възражение по точка първа.

— Какво възражение? — погледна го Славчо малко учудено.

— Човешко възражение!… Тоя въпрос ние сме уточнявали вече три пъти. Защо трябва четвърти? Това не е погача да я кършиш, както си щеш. Ами след всяко ново разпределение се появяваха нови сръдни и недоволства. От това страда общата работа. Последния път хората най-сетне си седнаха на задниците, примириха се. Защо трябва да наливаме отново масло в огъня? И да си създаваме нови грижи и ядове?

— Защото се създаде нова обстановка.

— Каква обстановка.

— Много добре знаеш каква!… От два месеца имаме нов технически ръководител — инженер Тончев. Знаете колко трудно дойде при нас. Отначало ямболският завод не даваше дума да се отвори. Нашият директор едва успя да го извоюва от министерството… Ние имаме нужда от специалист като него, това е в интереса на нашата работа…

— Добре де, а защо трябва да преразпределяме?

— Как защо? Ами той няма квартира. Вярно, че е млад човек. Но е женен и има две деца. Едното е едва тригодишно, другото първи клас. Четиримата живеят сега в една-единствена малка стая — при тъщата на инженера. Ами това са млади хора, ние ги лишаваме от истински семеен живот. Извикали сме специалист да ни помага, а не можем да му дадем най-елементарни условия.

— Бъди спокоен, бай Славчо, той ще си получи това, за което е дошъл.

— Според тебе за какво е дошъл? — повдигна вежди секретарят.

— Ами за какво — за софийско жителство.

— Засрами се! — кипна Славчо. — Той си е софийски жител.

— Значи е успял! — констатира мрачно Крум. — Много бърза това момче, иска да си нареди наведнъж всички работи.

— А ти какво предлагаш? — обади се Спас от мястото си, като гледаше строго секретаря.

— Предлагам да го настаним в апартамента на Тошо Нунев.

— Ами Тошо има три деца.

— Чакай, не бързай. Тошо ще настаним в апартамента на Мацан.

Най-сетне гърмът бе паднал върху покрива, но Мацан все така седеше на мястото си, не помръдваше. Дори не можеше да се разбере дали е чул — толкова безизразно и невъзмутимо бе лицето му. Славчо го погледна бегло, после продължи окуражен:

— Знам, че е тежко! Мацан е нашият най-добър майстор. Но ние сме хора най-сетне, трябва да гледаме човешки на тия работи. Мацан е сам с жена си, няма деца. Може да почака още малко. Това е закон, винаги се дава предимство на семейство с деца.

— Аз не съм съгласен! — каза мрачно Спас.

— От каква позиция? — погледна го намръщено секретарят. — Аз вече изложих моята…

— Абе за какви позиции ми дърдориш? — кипна внезапно Спас. — Той е пръв между нас. А ти искаш да го оставиш последен. Какви са тия позиции — женен, неженен. Аз като съм ерген — да не съм второ качество? Не позволявам да ме сравнявате с някой лентяй, та ако ще да има и сто деца.

Изведнъж всички гракнаха, стаята забръмча. Бай Славчо ги погледна стреснат. Не, не беше повел добре събранието. Всички в тоя профкомитет бяха работяги, не биваше да се докосва до тая струна.

— Вижте какво, момчета, ще ви кажа секретно. Тая работа е решена. Директорът вече е обещал на Тончев.

— Ами тогава защо ни баламосваш? — обади се Спас сърдито.

— Не ви баламосвам! Просто търся съвет от вас. Това е всичко. А квартирите са държавни и държавата има право да се разпорежда с тях. В лицето на директора в тоя случай. Искате да бламираме директора, така ли?

Не, това навярно никой не искаше. Всички се умълчаха. То се знае — принципът си е принцип. Но щом има единоначалие, те за какво са? Тия работи не им бяха съвсем ясни. Но Славчо усети, че е стъпил на по-сигурна почва.

— Вижте какво, ние много мислихме за Мацан. Ще го настаним в първата квартира, която се освободи… Все едно къде. И обединението започва да строи нов блок. Ще почака може би пет-шест месеца. Добре, ще почака година.

— На чужд гръб е лесно! — обади се мрачно Крум.

— Абе вие адвокати ли сте му?… Или какво? — едва не заекна от гняв Славчо. — Нека той си каже своето мнение.

Всички се обърнаха към Мацан. Беше мъничко прежълтял и нищо повече.

— Ами какво да ви кажа? — отвърна той тихо. — Аз не съм против инженерчето. Сигурно си заслужава момчето. Но защо не помислихте предварително? Аз не съм млад човек. Та сега да ме правите за резил пред моите помощници.

Той млъкна безпомощно, по челото му бе избила ситничка пот. Спас съвсем се озлоби.

— Аз предлагам да гласуваме! — каза той.

— Тия работи не се гласуват! — прекъсна го нетърпеливо секретарят. — Тука си има ред. Ами ако обидим директора? И той хване дърмите? Или искате да се върнем пак там, дето бяхме?

— Дето ти беше — обади се нервно Паяков.

— Слушай, Паяк, ти не си загубен човек! И си партиен член на всичко отгоре.

Мацан отново потъна в някакъв унес. Сякаш не говореха за него, а за някой друг. Горчивото чувство за срам и обида го бе омаломощило съвсем. Сега какво ще каже на жена си? Какво би могъл да й каже? Тя бе по-умна, по-образована от него. И все пак имаше нещо, което го крепеше — и в нейните очи, и в неговите. Него го уважаваха. Сами му бяха предложили тая квартира. Нямал деца?… Нима може да каже това на жена си? Тогава какво да й каже? Освен че не е никакъв първенец и не го уважават дори колкото Нунев, който се разхождаше със синя престилка из склада и броеше варелите.

Едва дочу, че в края на краищата Славчо надделя със своето предложение. Без да гласуват. После дочу, че говорят за Чори. Рядко долавяше някоя и друга дума, толкова беше улисан в себе си. Но разбра, че Славчо предложи да бъде освободена от работа, тъй като с поведението си давала лош пример. Изведнъж го обзе гняв, какъвто досега не бе изпитвал. Той не умееше да се сърди. Не умееше да кипне и прекипи като Спас тая вечер. Дори не знаеше откъде се появи тоя гняв. И за кого? За Чори или за самия него. Каквото и да е, но нямаха право така да се гаврят с хората. Изведнъж се пречупи като стар дънер, разлетяха се прилепи, плъзнаха змии.

— Ще прощавате, но тоя път аз не съм съгласен! — чу той гласа си.

Сякаш не беше неговият глас, така силно и рязко прозвуча в стаята. Мацан се огледа, но сякаш не видя никой. Видя само своя гняв до себе си, блестящ и остър като току-що наточена брадва. Това беше така неочаквано, че всички трепнаха и впериха очи в него.

— Ако имаш някакви съображения, кажи ги! — отвърна меко Славчо.

— Разлагала колектива! — отвърна троснато Мацан. — С какво го разлага?… Ами ние всички тука сме мъже, все живели и патили. Може ли да ни разложи някакво си момиче? Ако тебе те разлага, значи ти е слаб ангелът. Но мене не ме разлага.

— Прощавай, Мацане, но тая сутрин ти си вървял под ръка с нея! — обади се секретарят шеговито.

— Я се засрами!… Тя на мен ми е като дъщеря. Пък и какво, като пие? Ние не пием ли? Работата ни е такава! За нас пиенето е като лекарство.

— Аз не пия — каза мрачно Славчо.

— И ти личи… Ако пиеше по чашка-две с нас, може би щеше да имаш малко повече човещина. Вие — не знам, но аз не съм съгласен.

— И аз! — каза възхитен Паяков.

— Каквото и да е, но Чори има повече съвест от тебе! — завърши Мацан. — Хубаво момиче, може да отиде, където си иска! И стюардеса може да стане, да види свят! А защо се завира в тая дупка?

Помисли малко и добави троснато:

— Аз съм против! Моля да се протоколира!

И сам се стресна от тая дума. Никога не беше я произнасял. Изведнъж се изпълни с някаква вътрешна гордост — нова и непозната. Беше толкова силна, че гневът му веднага угасна, сякаш го бяха залели с противопожарна пяна. Никога не е бил мижитурка. Може би е бил прекалено скромен. Или прекалено стеснителен. Но мижитурка — не, никога!

Новото предложение на Славчо пропадна с трясък. Никой не го защити. Гласуваха на всичко отгоре. Пък и секретарят им не изглеждаше много наскърбен от тоя неочакван обрат. В края на краищата неговото главно предложение се бе приело, сега можеше да се примири с тая малка отстъпка.

На другия ден Мацан едва си припомняше това, което стана по-нататък. Някак спонтанно тръгнаха и четиримата заедно — тия, които бяха заедно и на заседанието на профкомитета. Отначало все още мълчаха потиснати, готови всеки миг да се разпръснат. И изведнъж Мацан се досети, че още снощи бе оставил рибата в „Тихият Дон“ Навярно са я изпържили, тавата сега ги чака върху дългата готварска печка — препържена и златиста. Мацан бе запазил голямата маса, тъй като мислеше да покани всички. Наистина тримата си бяха заслужили рибата и даже нещо повече. И все пак се чувствуваше разколебан и разстроен, искаше му се да се прибере вкъщи. Искаше му се и не му се искаше, просто се плашеше от мисълта какво ще каже сега на жена си. Каквото и да й каже — няма да го разбере. Трамвайната спирка наближаваше, трябваше да вземе решение.

И им каза, разбира се. Всички се поколебаха, освен Крум.

— Аз тъй си и мислех — да се отбием някъде! Сега сме тъкмо за черпене, да опустее дано! Иначе, няма да заспим от ядове!

Това реши въпроса — наистина защо да не пийнат малко, да се успокоят. Когато влязоха в ресторантчето, вътре все още нямаше никой. Но затова пък рибата бе в изобилие. Взеха една странична маса, поръчаха като начало по една гроздова. И още щом пийнаха първите глътки, изведнъж се отпуснаха и развеселиха. Нали са живи, това е важното, всички други човешки неприятности минават и заминават. Управителят им донесе цял куп риба. И това бе само половината от тавата. Поръчаха си Фетяска, макар че Мацан не обичаше вино. Нищо, тъй е от старо време, рибата трябва да плува. Вътрешните пожари още не бяха угаснали, въглените тлееха под пепелта. Каквото да излееха върху тях, сякаш го сипваха в кратера на вулкан. Много ядоха и много пиха тая вечер, но рибата все не свършваше. По едно време Мацан предложи да пратят и на съседната маса, където бяха седнали техни приятели, но Крум решително се възпротиви.

— Дума да не става! Ни са орали, ни са копали — рибата е за нас!

— Нали трябва да оставим място за виното! — възпротиви се сериозно Паяков.

— Ти не ме учи! — каза строго Крум. — За виното аз имам отделен корем.

И дояде цялата тава, заедно с главите. От това като че ли стана още по-мършав, бузите му съвсем хлътнаха. Вече не слушаше какво приказват другите, от време на време си повтаряше мрачно и заядливо:

— Да не мислят, че те правят карбида с техните вратовръзки? Ние го правим, ей с тия кунки.

И показваше мършавите си космати ръце, с които не бе сътворил ни една бучка карбид.

Едва след като всички си пийнаха, Паяков им разказа това, което другите не знаеха. Директорът бил кум на Тончев и нарочно го довел в София, за да има свой човек подръка. Пък и работата с квартирата май не стояла тъй, както Славчо им я представи. Инженерът наистина живеел у тъща си. Но апартаментът бил голям и хубав — две стаи и много просторен хол. Децата им сигурно спят в хола — предположи той ядосано. Така че ония двамата могат да се пърцат в своята стая, колкото щат. Като чуха това, всички подскочиха.

— А ти сливи ли имаше в устата? — каза Спас гневно. — Защо ни разказваш сега тия работи?

— Аз съм партиец! — обясняваше Паяков, докато се давеше с някаква рибена кост. — Мене ще ме накажат. Вие може да си приказвате какво си щете, вас ви е широко около врата.

— Още утре отивам в профсъюзите! — каза Спас решително. — Току-тъй няма да мине.

Но макар и пиян, знаеше, че никъде няма да отиде. Важното беше сега да успокоят Мацан. Но май че напразно толкова се безпокоеха — Мацан тъй се беше развеселил, сякаш беше получил две квартири, а не нито една.

— Донеси още три! — поръча той на келнера. — Три — казвам. И не тая кисела „Фетяска“ — „Карлово“!

— Няма „Карлово“.

— Иди намери! Аз плащам!

Намериха им „Карлово“, управителят бе запазил няколко бутилки „за приятели“. Поеха ги с мазните си ръце, едва ги отпушиха. Целите се бяха омазали в олиото, в което щедро бе изпържена рибата. Доядоха всичко, което бе останало по чиниите. Поръчаха сирене. След това поръчаха бабек. Бяха се разгуляли като руски купци — ако имаше шампанско, и шампанско щяха да си поръчат. Крум съвсем се бе затворил в себе си, само повтаряше:

— Тия с вратовръзките — на пазаря… За какво ни са чанти и вратовръзки?

Мацан не усети как се напи. През цялото време му се струваше, че е съвсем трезвен, че виното изобщо не го лови. Тясното ресторантче се бе изпълнило с гъст дим, хората наоколо вече не говореха, а крещяха. Пред очите му съвсем притъмня. След първоначалното успокоение сега отново го бе заляла горчивина, гъста и тежка като катран.

Всичко останало приличаше на блясване на бели мълнии в черна нощ. Едва си спомняше, че най-сетне затвориха ресторанта. Но не помнеше, че не можа да стане от стола. В никакъв случай, както и да го мъчеха. Другите трима от притеснение почти изтрезняха. Гледаха го смаяни, чудеха се какво да правят. Краката му бяха като парализирани — ни можеше да ги изправи, ни да стъпи на тях. Най-сетне успяха да го изправят как да е, но щом го пуснаха, той се изтърколи като зелка на мръсния под. Отново го поставиха на стола. Колкото и да бяха скитали по ресторанти и кръчми, никога не бяха виждали такова чудо. Като нямаше какво да правят, изнесоха го заедно със стола пред заведението, управителят, зарадван, че се е отървал от тях, веднага изчезна.

Спряха едно такси. Шофьорът, като видя как го мъкнат със стола, категорично отказа да ги качи в таксито. Забранено му било да качва пияни хора, камо ли вкочанени. Най-добре да извикат „Бърза помощ“, тоя човек явно има нужда от лекар. Да викат линейка? Те направо го изругаха, това им се виждаше черно предателство. На такива като Мацан едно време им изстискваха една конска фашкия в устата и работите се оправяха. Но къде сега конски фашкии в тоя вмирисан на бензин град? Успяха да спрат второ такси. Тоя път улучиха възрастен шофьор, почти пенсионер, тихичък, добродушен. Набутаха му цяла петачка в горното джобче, примолиха му се като на баща. Той ги разбра много добре, можеха да минат и без петачката. Но никак не беше лесно да пъхнат Мацан през тясната врата в таксито, все едно че вкарваха там коренище на стар дъб. Все пак натикаха го как да е, таксито тръгна. Свалянето мина по-лесно, беше малко поомекнал от возенето. Най-тежко беше, докато го изкачат по тясната дървена стълба. Всичко така пращеше под краката им, сякаш стълбата всеки миг щеше да рухне. Горе на прага се появи Дора, величествена, с яркожълт нощен тюрбан на главата.

— Какво сте направили с него, простаци такива?

Но те не мислеха да се обиждат.

— Нищо, булка, жив е, не бой се! — обади се Спас, който я познаваше.

— Питам ви, какво е станало?

— Ами нали виждаш, пийнал е малко.

— Малко? — изръмжа тя зловещо. — Едва го тътрите!

— Честна дума, пи колкото нас… Но беше много разстроен, може би затуй го хвана.

— Разстроен? — трепна тя. — От какво?

— Ами от какво — измъкнаха ви под носа апартаментчето… Как няма да се разстрои.

Дора нищо не отвърна, само изчезна от входа. Когато най-сетне го внесоха, тя ги гледаше с такава ненавист, сякаш те бяха измъкнали апартаментчето под носа й.

— Имаш ли малко амоняк вкъщи? — запита Спас.

— Имам! — отвърна тя троснато.

— Сложи му десетина капки в малко вода!… Ще му помогне.

— Нямам нужда от твоя акъл! — отвърна тя грубо.

Крум само сви рамене, всички леко, на пръсти, се измъкнаха навън. Докато минаваха през кухнята, Дора дочу с котешкия си слух как измърмори:

— Жена като всяка жена!… Отрова!…

Тук за първи път плътната завеса на забвението като че ли се процепи и Мацан видя бяло и размазано лицето на жена си. Почувствува лека уплаха, смътно угризение на съвестта.

— Аз съм мижитурка! — каза той тихо.

— Знам! — отвърна тя.

Съзнанието му отново се замъгли. Събуди се както винаги към шест часа. Чувствуваше се отвратително. Непоносимо го болеше глава, езикът му беше сух и грапав от химикалите, които снощи бе изгълтал заедно с виното. Със залитане стигна до кухнята, автоматично се залови за своята всекидневна работа — котлона, кафеника, голямата поръбена чаша, от която пиеше само той. Докато се миеше на силната студена струя, съзнанието му малко се избистри, но след това ужасното главоболие отново разломи на късчета нещастния му череп. И в тоя миг до него стигна строгият глас на жена му.

— Димитре!

Много рядко го наричаше с цялото име, обикновено когато бе много сърдита или обидена.

— Тук съм — отвърна той, без да посмее да отвори вратата.

— Какво си се разшетал такъв?

— Ами отивам на работа.

— Я влез тука! — строго заповяда тя.

Той покорно се подчини. Стоеше прав на прага, тя го гледаше иззад ръба на юргана със силните си очи. Никога не можеше да издържи тоя поглед, смутено наведе глава.

— Не те ли е срам?… Те те плюят, ти само мигаш! Няма да ходиш на работа!

— Как тъй няма да ходя?

— Ей тъй!… Ни днес, ни утре! Нищо повече не си им длъжен. Щом така просташки са те излъгали.

— Искаш да напусна? — Той все още не вярваше на ушите си.

— Ами разбира се! След тая обида! Щом те не те ценят, ти какво си им длъжен?… Да гълташ заради тях тоя отровен въздух!

— И тъй да е — отвърна той мрачно. — Не може без предупреждение. В края на краищата има кодекс…

— Болен си и толкова! Утре ще отидеш и ще им кажеш. И най-добре писмено, както си му е редът.

Това като че ли беше по-разумно. Наистина с тая празна глава съвсем не беше за работа. То се знае, бай Евтим трябва да работи още една смяна, но не беше болка за умиране. И той беше го правил.

— Добре — каза Мацан.

— А сега лягай да си доспиш!… И на парцал не приличаш!

Никога Мацан нямаше да забрави тоя ден, пълен с отровни мисли. И колкото повече мислеше, толкова повече яростта растеше в него. На обед се домъкна как да е до кварталната шкембеджийница. Поднесоха му някаква отвратителна чорба от ситно накълцани свински уши и опашчици. Едва я докосна. Но затова пък лакомо изгълта две бири, пред очите му леко просветна. Спа цял следобед. Когато най-сетне се събуди, главата му беше съвсем бистра, но сърцето опустошено и празно. Никога през живота си не се бе събуждал с толкова празно сърце.

Вечерта Дора се прибра от работа мрачна и неразговорчива. Вечеряха мълчаливо, всеки със себе си. След това тя извади от чантата си бял лист с късичък текст на пишеща машина. Много приличаше на заявление.

— На, прочети! — каза тя късо.

Наистина беше заявление — до директора на фабриката. В него той, Димитър Мацанков, го уведомяваше, че от утре напуска службата поради здравословното си състояние, влошено след двайсетгодишна непрекъсната и безупречна работа във фабриката. Подпис. Но нямаше подпис. Дора, която го следеше внимателно, запита:

— Ще подпишеш ли?

— Ще подпиша! — отвърна той сухо.

После, като вдигна очи към лицето й, запита малко заядливо:

— А какво ще работя? Не съм ни бръснар, ни маникюристка.

Ударът беше страшен, но Дора го преглътна, без да примигне.

— Ще работиш при брат си! — каза тя твърдо.

Да, наистина, в тоя момент като че ли нямаше и друг изход. Но тя усети неговото колебание, защото добави решително:

— Сега ни трябват пари!… Щом нямаме апартамент, трябва да си го купим.

На другата сутрин, към десет часа, Мацан отиде във фабриката. Беше намислил да се качи направо при директора, но изведнъж го достраша. Не, по-добре при Славчо. Той бе надробил тая попара, сега нека той си я сърба. Като влезе в канцеларията, Славчо отегчено зяпаше през прозореца, унесен в някакви свои нерадостни мисли. Като видя Мацан, лицето му се разведри и светна.

— Какво става с теб бе, човек? Да не си болен?

— Не съм болен — отвърна Мацан. — На, чети!…

Славчо прочете два пъти заявлението, но не побърза да вдигне глава. Лицето му отново стана като болнаво.

— Не си прав! — каза той. — Знам защо го правиш… Но не си прав.

— Всеки е прав за себе си! — отвърна сухо Мацан.

Славчо се поколеба за миг, после каза:

— Добре, почакай тук… Ще го отнеса на директора.

И като хвана листа с два пръста, сякаш бе заразен, излезе от канцеларията. Мацан погледна неспокойно през прозореца. Бездимните комини на фабриката сега му се видяха враждебни и чужди. Тъмна, лепкава мъка задави гърлото му, от очите му внезапно бликнаха сълзи. Той ги изтри уплашен, това малко го посъвзе. Едва сега му стана ясно каква страшна стъпка бе направил в живота си.

Когато Славчо се върна, Мацан все тъй гледаше през прозореца. Но сега лицето му бе успокоено, и последната жива жичка се бе скъсала в него, звънко и болезнено като корда.

— Качи се при директора! — каза Славчо кратко.

След минутка Мацан бе в кабинета му. Директорът седеше облегнат на масивното си кресло, гледаше го сякаш през вода, толкова погледът му бе студен и прозрачен.

— Седни! — каза той.

Тоя глас, който толкова рядко бе чувал. Истински силен глас на човек, който съзнава властта си. И Мацан автоматично седна.

— Значи сме те обидили! — каза директорът сякаш на себе си. — Може и тъй да е… Но и ти трябваше да проявиш малко повече работническо съзнание. Много добре знаеш, че тая фабрика не е моя, тя е народна.

— Знам! — каза тихо Мацан. — Всички фабрики са народни… Все едно е къде ще работи човек…

— Не е все едно!… Тук ти тежиш на мястото си!

— Там е работата — отвърна Мацан. — В края на краищата излезе, че тежа колкото едно кокошо перце…

— Не е тъй! Да ти кажа право — ние се готвехме да те приемем за партиен член… Ако не вярваш — питай партийния секретар…

— Значи и тука сте закъснели! — отвърна Мацан спокойно, макар че нещо трепна в сърцето му.

Директорът го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. Да, тоя човек умееше да отговаря. И навярно наистина бяха закъснели.

— Виж какво, Мацанков, предлагам ти да се върнеш на работа. Ако за шест месеца не ти намеря квартира, прави каквото знаеш.

— Късно е!…

— Защо да е късно?

— Не мога да се върна при момчетата като изпъден.

Директорът се облегна силно назад, креслото му леко изпука. Навярно отдавна нямаше да има кресло, ако го правеше всеки ден. Очите му, в които се бе появила малко топлинка, отново изстинаха…

— Както и да е!… Фабриката няма да спре…

— Ако я карате все тъй, другарю директор, някой ден може да спре…

Директорът леко трепна, но не отвърна, сякаш нищо не бе чул. Само взе химикалката и се разписа на заявлението. Когато вдигна глава, лицето му не подсказваше нищо.

— Жалко! — каза той. — Бил си добър работник, няма да ти правя въртели. Занеси го в канцеларията.

И му подаде заявлението. Мацан стана от стола си и докато вървеше към бюрото, изведнъж се почувствува така пуст, лек и безтелесен, сякаш не съществуваше.