Павел Вежинов
Малки семейни хроники (7)

7

В началото на октомври Анета внезапно замина за Слънчев бряг. Като му съобщи тая новина, Кирил отначало не обърна внимание. Анета пътуваше насам-натам поне десетина пъти годишно, обикновено за някоя дребна роличка, конферансие или нещо друго от тоя род. Тя не се свенеше от работа, приемаше всичко, което й се предложи. Защо го правеше? Кирил избягваше да мисли по тоя въпрос. Не беше алчна ни за пари, ни за вещи — само за тоалети може би, макар че и на тях не обръщаше кой знае какво внимание. Но парите й някак странно чезнеха, никога не бе виждал в чантичката й повече от десетина лева, и то все дребни. Спестяваше ли ги? Или ги пращаше чак в Тополовград на своите доста бедни родители? Кой знае защо и двете предположения му бяха чужди и неприятни. Сам той бе щедър като пиян циганин, издръжката на къщата не му тежеше. И все пак наистина къде дява парите? Рядко задържаше тая мисъл в главата си. Не беше от хората, които тровят живота си с дотегливи и неприятни мисли. Или които чоплят упорито характера на хората, които го заобикалят.

И все пак малко преди да замине, той запита повече от приличие:

— Какво ще правиш там? Роля ли имаш?

Анета тъкмо бе отворила един от грамадните си куфари, редеше там тоалет след тоалет, предимно вечерни рокли. Защо вечерни рокли в тая мокра пустиня, в която почти всички хора се гушат затворени под дъжда?

— И аз не знам — отвърна тя неохотно. — Снима се някакво шоу за телевизията… Хачо каза, че ще намери нещичко.

Слава богу, в тоя студ нямаше да показва поне бедрата си. Но когато дойде денят на заминаването, тя някак неочаквано се разстрои, стана много нежна и го целуна продължително зад ухото. Ако поне малко разбираше от жени, щеше да се разтревожи напълно. Но той предпочиташе да не мисли за недостатъците на жените си. Това му се виждаше толкова безсмислено колкото и да пробиваш дупка в дъното на лодката, с която си излязъл на открито море.

— Не разбрах, с какво ще пътуваш?

— С кола — отвърна тя простичко.

— Хачо ли ще те вземе?

— Не, Мавров…

В първия миг той дори не повярва на ушите си.

— Мавров ли? Тая свиня?

Тя едва забележимо се понаежи.

— Не е свиня! Пък и да е свиня! Все пак той ще напише роля за мене, не ти!

— Много евтино! — каза той мрачно. — И всеки ден става все по-евтино!

Но тя благоразумно си замълча.

Вечерта, когато си легнаха, отново го целуна продължително зад ухото. На другата сутрин Мавров пристигна към десет часа. Тополата му пречеше да ги види, но съвсем ясно разбра, че няма друг човек в колата. Той изведнъж загуби настроение, макар че Анета все тъй възбудено чуруликаше около него. След това скръсти красивите си ръце зад врата му, топлият й дъх обля лицето му.

— Много да внимаваш! И да не пиеш!…

— Как да не пия… Аз съм пияница — отвърна той сухо.

— Много те моля! — каза тя настойчиво.

Гласът й звучеше съвсем искрено, в очите й се четеше молба.

— В края на краищата не разбрах колко ще стоиш там.

— Не повече от десетина дни. Аз нямам външни снимки. Всичко мое ще се снима в Казиното.

— В Казиното?

— То ще работи само за нас… За продукцията, искам да кажа.

Тя взе огромния си куфар и го помъкна сама навън. В друг случай Кирил навярно би се притекъл да й помогне, но тоя път сякаш някой го дръпна за палтото. Само това остана — да се появи ухилен и с тежкия куфар пред очите му. Здрасти и приятно пътуване с жена ми. Той дори не погледна през прозореца, чу само как избоботи стартерът. Заминаха. Той прекоси като зашеметен стаята и ядосано се тръшна на леглото й. Не беше кой знае какво отмъщение, но не беше и нищо. Тя не обичаше да сядат на леглото й.

Лежа тъй до обяд с празен стомах и празна глава. Кроеше някакви дребни отмъщения, които бързо се разпиляваха. Не беше човек без възможности. Имаше удобно ателие, можеше да заведе там нещо. Но точно днес тия мисли му бяха противни. Разстроен човек не е за нищо, най-добре е да иде някъде и да напълни стомаха си с топло ядене. Но къде? Отмина Руския клуб, там сигурно ще се запие. Поколеба се, после влезе в ресторанта на самообслужване на площад „Славейков“. Не беше в неговия стил да се самообслужва, но сега като че ли нямаше друг изход. Нареди се на опашката, получи супа и фрикасе, прибави към всичко това и една бира — без етикет и без никаква пяна, както по-късно разбра. След това се поогледа къде да седне и в тоя миг съзря жена си. Бившата си жена, разбира се, сегашната бе отлетяла с писателя.

Той се стъписа, първата му мисъл бе да се обърне и да изчезне някъде, макар и през вентилатора. Но в тоя миг погледите им се срещнаха. Без да съзнава какво прави, той робско се запъти към нея. Слава богу поне нямаше други хора на масата. Започна да се суети със своята табла, събори бутилката върху нея, лъжицата като катапултирана изхвърча чак по средата на ресторанта. Ами сега? Докато се оглеждаше стреснат и безпомощен, чу нейния мек, ласкав глас, така привичен и свой, сякаш се бяха разделили само преди няколко часа.

— Чакай, ще ти донеса нова!

Стана и се запъти към бюфета — точно като една добра съпруга. То се знае, Анета не би помръднала на нейно място. Кирил се обърна да я погледне както човек се обръща да погледне изгубената си шапка, ако я види случайно върху главата на някой друг. Беше доста отслабнала, фигурата й изглеждаше много по-младежка и стройна. Толкова години не бе я виждал нито веднъж, дори отдалече по улиците. Струваше му се, че е изчезнала от света. Но като се обърна и тръгна назад с лъжицата, той изведнъж разбра, че тая промяна е малко тъжна. И лицето й бе отслабнало, но това вече не й приличаше. С тренираното си око на художник той веднага забеляза ситните бръчици, които се бяха появили около устните и очите й. И като последствие леко, отровно бодване в сърцето, закъсняло и безсмислено самоосъждане.

— Все си същият! — каза тя и се усмихна. — Все някой трябва да върви след тебе!…

Той замълча. Отровното трънче се заби още мъничко.

— По ресторанти ли се храниш? — погледна го тя любопитно.

— Във всеки случай в тоя влизам за пръв път.

— Да, знам… Иначе щях да те видя… Все пак ти имаш възможност да си подбираш ресторантите.

— Не ги подбирам особено…

— Купихте ли си апартамент?

— Дори не съм мислил по тоя въпрос.

— Сигурно все още държиш ателието? — нещо особено се мярна в тона й.

— Да, и ми е съвсем достатъчно.

— Все си същият — повтори отново тя. — И никога няма да се промениш…

Не звучеше като укор. Но, и като комплимент не звучеше. Просто констатираше една и приятна, и тъжна истина.

— А ти ожени ли се? — попита той внезапно.

Внезапно, но не случайно. Само тя ли ще задава неудобни въпроси.

— Да се оженя?… Защо? — погледна го тя учудено.

Наистина защо? Но Кирил знаеше, че тоя въпрос си задават обикновено мъжете, а не жените. Това мъничко го ядоса.

— Ами да не живееш сама.

— Та аз не съм сама… Живея с една приятелка, чудесно момиче… Имам и много хубава работа.

— Каква работа?

— Рисувам! — тя се засмя.

В първия миг той помисли, че се шегува. Знаеше много добре, че никога през живота си не бе рисувала. Беше завършила навремето търговска гимназия, но мразеше всякакъв вид сметки, включително и домашните.

— Какво рисуваш?

— Аз се шегувам, разбира се… И все пак рисувам. Рисувам с диамантен резец върху кристални чаши.

— И как излиза?

Лицето й изведнъж се оживи и просветна.

— Казват, че добре — продължи оживено тя. — Отначало рисувах по приети и одобрени шаблони. Но сега имам свои теми и свои идеи. Възлагат ми индивидуални поръчки, работя и за чужбина. Наистина ли не си чул?

— Не съм — призна той.

— Моя работа получи златен диплом на Познанския панаир… Наистина не ми споменаха името, но дипломът си е диплом…

И тя подробно му разказа за своята работа — толкова подробно и оживено, че дори се самозабрави. Той изостави изстиналото фрикасе, наля си бира. И я слушаше все по-учуден и изненадан. Ако той наистина си бе останал все същият, тя се бе изменила до неузнаваемост. Докато бяха женени, говореше малко, винаги с бавен и ленив тон. Сега се бе превърнала просто в бъбрица. Чистачките около тях ги гледаха недоволно, навярно наближаваше време да затварят.

— Да пием по едно кафе насреща? — предложи внезапно тя. — Знаеш ли, свикнах с кафето, станало ми е едва ли не втора природа.

— Там не се пуши — отвърна Кирил колебливо.

— Нищо, ще потърпиш малко заради мен…

Отидоха в кафенето. Беше доста празно в тоя час на деня, келнерките, облечени всички в розово, се бяха скупчили като пеликани в единия ъгъл. Той едва успя да привлече една от тях, която бавно се дотътри с късите си крака. Изглеждаше намусена и неприветлива, едва ги удостои с поглед. Поръча две кафета, после погледна към Катя.

— Ще пиеш ли нещо друго. Едно коняче например?…

— Не, един малък ликьор.

Имаха само „Роза“. Когато най-сетне донесоха, не се оказа толкова лош. Катя продължаваше да дърдори за своя кристал и за идеите си, които не му се сториха чак толкова оригинални.

— И какво печелиш? — попита той предпазливо.

— Добре! Даже много добре!… Заплатата не е нищо особено, но получавам хубави премиални.

Той я погледна малко по-внимателно. Беше облечена скромно, но с вкус. Като женени, ходеше доста развлечена.

— И за какво си харчиш парите?

— Ти знаеш, че не съм разточителна. Сега събирам за апартамент.

— За какво ти е апартамент? Щом не мислиш повече да се жениш?…

— Тъкмо за това… Една жена, ако няма мъж, трябва да има поне дом.

— Да, права си — каза той. — Наистина се радвам за тебе…

Но тоя искрен отговор сякаш я натъжи. Тя изведнъж се залови за чантичката си…

— Трябва да вървя… Имаме заседание на худсъвета. Твоите колеги знаеш ли колко са претенциозни. Мислят си, че само те разбират от изкуство.

Когато остана сам, той бавно се отправи за ателието си. Последната му картина си стоеше на статива, тъй както я беше оставил. Отново му се стори плоска и еднозначна. Като не знаеше какво да направи, сърдито се тръшна на диванчето. Ето, Катя бе намерила някаква опора в живота си. А какво означаваше неговото безцелно съществуване? Упадък на силите и таланта? Похабяване на личността? И тъй да е, откъде произхождаше всичко?

Чувствуваше се съвсем объркан. Привечер стана и неохотно се замъкна в бюфета на Сатирата. Все същите плоски шеги, нелепи клюки за роли и разпределения. Но затова пък хубавичко се надрънка с водка и тоник. Късно през нощта се прибра у дома си. Чувствуваше се толкова отвратен, че едва се съблече. Нещо трябва да се направи — мислеше той, възбуден от двете последни кафета. Трябва да живее, да обича, да страда. Колкото и да е банално, може би няма друг изход. Особено пък за хора, които не могат да намерят нищо в себе си, сякаш бъркат в празен и пробит джоб.

На сутринта го събуди бурният звън на телефона. Стана и сърдито вдигна слушалката. Не предполагаше, че може да бъде Анета. А наистина беше тя.

— Писи, да не те събудих? — звънна в ушите му нейният хубав глас.

— Не, излежавах се — излъга той.

— Знаеш ли колко е часът?

— Наистина не знам.

— Сега е десет — каза тя.

Той погледна бързо през прозореца. Сив, отвратителен ден, вятърът превиваше оголените клони на тополите.

— Откъде се обаждаш? — попита той глупаво.

— Ами откъде — от Слънчев бряг…

— И там ли е такова времето?

— Гадно. Вали проливен дъжд. В тоя стъклен бар се чувствувам буквално като в аквариум.

— Аа, вие вече сте се настанили в бара.

Анета разбра, че е сбъркала.

— Тука ни носят закуската. Ресторанта го отварят едва на обяд.

— С кого си там?

— Разпитваш ли ме? — измърмори тя недоволно. — Ами с момичетата от „Арабеск“… Знаеш ли колко са сладки. Приличат на ония голи маркучи, с които поливат градинките.

— Мавров там ли е?

— Да, плюска нещо зелено.

— Така си и мислех — каза мрачно Кирил.

— Слушай, Писик, глупаво е да ме ревнуваш от него… Той е такъв дебел и смешен.

— Не те ревнувам, разбира се. Но защо да ме смятат глупак.

Оттатък настана кратко мълчание.

— Ако искаш, мога да се върна веднага! — каза тя, но гласът й звучеше хладно.

— Не, не! — той едва не се уплаши. — Не исках да кажа това.

По-късно напразно се опитваше да анализира това неочаквано чувство. От какво всъщност се бе изплашил? От самата нея? От начумереното й лице, от киселото й настроение, от враждебното мълчание, което е по-лошо дори от най-лошата кавга? А може би чисто и просто бе предпочел свободата си. Не му се искаше да го вярва. За него свободата означаваше мързел, шляене по ресторанти, безделие. Много по-добре е наистина да се върне, да му се скара, да го впримчи в някаква работа.

Тоя път се обръсна грижливо, смени ризата си, надникна безнадеждно в хладилника. Нищо, разбира се, освен няколко увехнали кренвирша. Наложи широкополата си френска барета и излезе. Ситен воден прах ръсеше мършавия му нос, но той не го усещаше. Бракът е капан. Бракът е недоразумение на века. Бракът е безсмислица. Такива мисли се въртяха из главата му, подсказани навярно от празния му стомах. Ще закуси някъде, после ще се замъкне в ателието. И изкуството е безсмислица, но все пак нещо трябва да се работи. Бяха му се натрупали цял куп поръчки през последния месец.

Работи тъй два дни, без да вдигне лице от масата. Чертаеше, режеше, лепеше. Изобщо крадеше. Това ни най-малко не го смущаваше. Да се краде не е толкова просто, иска се съвършен вкус, универсална интелигентност. Всъщност тия неща струват истинските пари, не умението на ръката. Винаги работеше много леко, свършваше за дни това, което другите свършваха за седмици. Работата не му тежеше. Но не го и удовлетворяваше. Просто печелеше хляба си. И което е много по-важно — своето вътрешно спокойствие и равновесие.

После времето се поправи, чисто, измито небе светна зад разпокъсаните облаци. Прекрасно е да се събудиш с бистър ум, изобщо да не чувствуваш главата си. Днес трябваше да отиде до Киноцентъра, да занесе там някакви скици. Интериори, глупости. Като че ли не могат да си намерят някакъв натурален интериор, вместо да му пълнят гушката с грешни държавни пари. Измъкна москвича от задния двор, целия покрит с мъртви листа и курешки. Почисти само торпедото къде с ръкав, къде с носната си кърпичка. Седна на оръфаното седалище, енергично потегли. Зад прашното стъкло светът изведнъж му се стори мътен, овехтял, непривлекателен. Странно недоразумение е животът — мислеше той. Пристигаш в него не по своя воля, изчезваш не по свое желание. Каква сериозна следа можеш да оставиш, като предварително си убеден в неговата случайност и ефимерност. Каквото и да сътвориш, все е нищожно пред вечността на света, която няма нищо общо с човешките желания и стремежи.

Оттук ли идваше неговото безсилие? Или от опустошената от алкохола душевност, от похабените желания и надежди.

Като пристигна в Киноцентъра, някой му се обади.

— Имаш изгоряла свещ… Не чуваш ли как моторът пърпори.

— Много важно! — измърмори Кирил недружелюбно и пое по безкрайните коридори.

Посрещнаха го с отворени обятия. Да, хубави скици, ще му ги платят, разбира се. Но има поправки в режисьорската книга, сега им трябват селски интериори. Той ги погледна презрително и веднага се залови за работа. Скрин, телевизор, изкуствени цветя, литография на разрязана диня. Навън двор без кокошки, без куче, само няколко увехнали гергини, ръждясало велосипедно колело. Солиден дувар с яка желязна врата, зелено боядисана. Всички прозорци, освен един, облепени с избелели от слънцето вестници. Зад самотния прозорец живее бабичка, жълта като круша, мъдра като свещените книги. Именно при нея ще дотича за два-три вразумителни епизода нескопосната внучка с извънбрачно дете на ръце. Що се отнася до селското ресторантче — то изобщо не беше проблем. Като скитаха с Мацан за риба, опознаваха главна селските кръчми.

Едва към пет часа се досети, че изобщо не е обядвал. Стига за днес. Като запали мотора, изведнъж разбра, че наистина е изгоряла една от свещите. На автобусната спирка му се стори за миг, че зърна познато лице — приятничко, женско. Продължи разколебан, после рязко удари спирачката. Ами това беше Генка, разбира се, как може така бързо да я забрави. Като слезе от колата, тя го гледаше нерешително, очевидно не беше сигурна дали е спрял заради нея.

— Автобуса ли чакате? — запита той. — Заповядайте, ще ви закарам.

Генка се усмихна признателно. Като седна до него, видя му се съвсем дребничка. Анета обикновено изпълваше цялото пространство с красивите си крака. И с тая проста рокличка и плоски обувки приличаше повече на момиче от счетоводството, отколкото на артистка. Двамата помълчаха, колкото да разберат, че твърде малко неща ги свързват в тоя живот, освен някаква естествена симпатия може би.

— Снимате ли нещо? — попита той, колкото да поведе разговор.

— Да, една малка роличка.

— При кого?

— При Стефан. Ние сме много добри приятели.

— От приятели човек би трябвало да очаква повечко.

— Не подхождам за главната роля — отвърна тя неохотно. — Виждате ли ме като кранистка?

Виждаше я по-скоро като врабче, кацнало върху крана. Помълчаха още малко, после той каза:

— Не ми прилича да давам съвети. И все пак ще ви кажа. След тоя хубав дебют трябваше да потърсите нещо по-равностойно… Имате право на него.

— Едва ли — отвърна тя. — Аз не съм артистка. И което е по-лошо, никога няма да стана.

Каза го толкова спокойно и естествено, че той се стресна.

— И кога стигнахте до това заключение?

— Днес — каза тя.

Да, женски глупости. Той много добре помнеше колко спонтанно и силно бе изиграла своята доста неблагодарна роля.

— Това не е вярно — каза Кирил. — Не трябва да се вадят големи заключения от малките неуспехи…

— Там е работата, че аз не мога да се преструвам…

— Защо трябва да се преструвате?

— Искам да кажа, че не мога да се превъплъщавам — въздъхна тя. — Мога да бъда вярна на себе си.

Едва сега той я разбра. Във филма тя наистина не играеше, тя просто живееше.

— Вижте как стои въпросът според мен. В играта на актьора наистина има професионална техника и умение. Но това много често е нож с две остриета. Някои го наричат рутина, други по-просто — щампа. Главното е да се вживеете в ролята, да забравите всичко друго…

— Значи не умея да се вживявам — каза тя. — Да се вживееш в нещо, значи да го познаваш… Аз познавам истински само себе си.

— Какво работите?

— Библиотекарка съм.

— Библиотекарка? — учуди се той.

— Защо, лошо ли е?

— Напротив… Обичате ли да четете?

— Разбира се. Чета от сутрин до вечер — нямам никаква друга работа. За мен това се е превърнало в страст.

— Ами ето… Четенето е според мен вживяване. Какво друго? Иначе бихте захвърлили книгата.

Тя замълча объркана.

— Не знам… Но това е факт — не мога да се вживея в образа. Книгата все пак е друго.

— Добре, разкажете ми ролята… С няколко думи макар…

Никоя жена на света не може да разкаже нещо с няколко думи. Когато най-сетне свърши, те отдавна бяха влезли в града. Сега всичко му беше ясно.

— Вижте какво, според мен образът е фалшив. Как ще се вживеете в нещо, което не съществува.

— Така ли мислите? — попита тя с надежда.

— Не мисля. А съм сигурен.

Тя мълчеше разколебана. По живото и чувствително лице като облаци преминаваха противоречиви мисли.

— Едва ли е така! — отвърна тя най-сетне. — Изглежда, че в книгите просто не обръщам внимание какъв е образът — истински или фалшив. Аз просто го населявам със себе си.

— Ами така ще постъпите и с ролята.

— Не мога да постъпя така с ролята. Там е друго, там режисьорът те гледа и контролира.

— Един истински режисьор…

— Чакайте, къде отивате? — прекъсна го тя. — Тук вдясно.

— Защо вдясно?

— Живея тука… наблизо.

Но той продължи напред, макар и със забавен ход. После спря до тротоара. Нещо го глождеше отвътре, като хапка, която е заседнала в хранопровода.

— Вижте какво, не бива да се прибирате с тия мисли — каза той. — Трябва да ги надживеете някак си.

— Ами какво да направя?

— Ще си довършим разговора тук някъде… Най-хубаво в някое кафене…

Само за мигове на лицето й се смениха няколко настроения. Като че ли не беше по силите й да скрие нещо в себе си.

— Не е в моя стил — каза тя неохотно. — Не обичам да ходя по кафенетата.

— Защо?

— Е, как защо?… Ами вас ви познават. Пък и мене донякъде. Представете си, че ни види жена ви. Какво ще си помисли за мен?

Той се засмя.

— Жена ми не е толкова старомодна. Пък и не е в София.

— Толкова по-зле…

— Ами както искате! — той внезапно се бе ядосал. — Разбира се. То си е ваша работа.

Тя помълча малко, все тъй с объркано изражение.

— А не може ли тук в колата… Ще поговорим, докато се разхождаме.

— Може — отвърна той.

И тръгнаха. Ето това е женска логика — помисли той. Като че ли е по-хубаво да ги видят двамата в колата му вместо на някое невинно публично място. Пък и беше гладен на всичко отгоре. Едно кафе и един хубав сандвич щяха да го залъжат до вечерята. Като стигнаха до булевард „Ленин“, те свиха надясно по магистралата. През цялото време не си продумаха нито дума. Разтворът, който бе пламнал така искрено и внезапно, бе угаснал от само себе си. За какъв дявол й бе предложил да я лекува от глупави и наивни комплекси? Сега трябваше да измисля нещо.

А дали не е най-добре да смени тона?

— Виж какво, Генке — започна той направо. — Не е хубаво човек да бърза с изводи. Защо казваш, че можеш да играеш само себе си. Кой познава себе си?

— Никой! — отвърна тя спокойно.

— Ами тогава?

— Аз казах, че човек трябва да бъде верен на себе си. То е друго.

— Не можеш да бъдеш верен на нещо, което е непознато.

— Всичко е познато! — все така спокойно и уверено продължи Генка. — Само че не можем истински да го осъзнаем. Глупакът обикновено съзнава, че е глупак. Но винаги е верен на глупостта си.

— За мен ли намеквате? — засмя се той.

Тя го погледна учудено.

— Защо? За вас ми казаха, че сте много талантлив художник. Роден талант — така ми казаха.

— Излъгали са ви.

— Не са ме излъгали. На вас все едно ли ви е какво рисувате? Навярно има неща, които ви се отдават, и има неща, които не ви се отдават. Така ли е?

— Това е така.

— А защо е така? Всеки човек съдържа някакви истини в себе си. Все едно дали ги съзнава, или не. Ако бъде верен на себе си, творецът спонтанно създава истини. Там е цялата работа.

Сега пък Кирил я погледна учудено. Съвсем внезапно ролите им се бяха разменили. Сега тя учеше него, не той нея.

— А как един художник може да разбере дали е верен на себе си? Като не познава себе си.

— По резултата — отвърна тя.

— Но нали резултатът е самият той.

— Точно така! Фройд има много здраве. Единственият начин човек да опознае себе си е да наблюдава делата си. Или поне своето поведение.

Разговорът отново започна да става интересен. Някак инстинктивно той се отдели от магистралата и пое пътя за Самоков. Скоро навлязоха в дефилето, тясно като улей, до ръба пълен с прозрачно сивкава сянка. После той изведнъж спря.

— Слушай, Генке, това ресторантче се казва „Златната рибка“. А да ти кажа направо — днес дори не съм обядвал.

Тя погледна подозрително сградата. Очевидно не й вдъхваше дори минимално доверие.

— По това време то е съвсем празно — продължи Кирил. — Все едно че сме на Черни връх.

— Добре — каза тя.

По-късно Кирил горчиво съжали, че я бе довел именно тук. Битовите тъкани и посуда на ресторанта едва прикриваха неговата мръсота. Той забеляза, че и Генка като че ли се стресна от обстановката. Тя мълчеше и строго поглеждаше съмнителните двойки, настанени по най-тъмните ъгли на заведението. На всичко отгоре и някаква сръбска певачка дереше яко гърлото си по магнетофона.

— Тук не е приятно! — каза тя.

— Никак! — съгласи се той незабавно.

Сега му оставаше само един изход — да подкачи отново заглъхналия разговор. Иначе рискуваше да излезе от тая мизерна дупка със сухо гърло.

— Виж какво, най-добре е да почнем отначало — каза той. — Теб харесва ли ти твоята работа?

— Разбира се! — отвърна тя строго.

— А би ли я заменила с някоя друга?

— През ум не ми е минавало!

— Ами тогава защо прие тая роля?

— Заради Стефан… Той остана много доволен от пробите.

— Пробите, пробите! А как стигна до тях? Значи нещо ти е липсвало…

— Не е точно така!… Според мен изкуството е друг живот… Друга, по-висша сфера на съществуване. Коя гъсеница не иска да се превърне в пеперуда?

— Аз какво съм според теб? Пеперуда или гъсеница?

— Да, вашата работа е по-сложна! — Генка се усмихна. — Вие сте били пеперуда. А след това отново сте се превърнали на гъсеница… И затова сега сте нещастен! — завърши тя внезапно.

— Аз съм нещастен? — погледна я той смаян. — Това са глупости. Аз съм по-скоро един великолепен бонвиван.

— Така си мислите. Хората на изкуството или са щастливи, или пълни нещастници. Всичко зависи от това дали ще успеят, или няма да успеят да осъществят себе си.

— Приказки! Какво значи щастлив? Кой е щастлив? И отде пък разбра, че аз съм нещастен.

— Не се обиждайте — отвърна тя меко. — Тия понятия са до голяма степен условни, разбира се… Но то ви личи… По очите, по поведението, по всичко.

И таз хубава! — помисли той ядосан. Беше дошъл да я успокоява, а сега трябваше да се брани.

— Нещо бъркаш — каза той. — Нямам никакви претенции за изкуство. За голямото изкуство, искам да кажа. Аз съм просто един добър професионалист. Това ми стига…

— Не сте искрен — каза тя убедено.

— Може би. Не зная… Но така е по-добре, отколкото да преувеличавам себе си… Кой е нещастник? Тоя, на когото амбициите не се покриват с реалните му възможности.

Генка изведнъж се умърлуши.

— И това е вярно — въздъхна тя. — Но то е другата страна на медала.

— Откъде знаеш коя е истинската страна на медала? Ти не си видяла нито една от моите картини.

Той дори не разбираше, че говори с малко раздразнен тон.

— Ето — пак се обидихте. Откъде знам? Ами много просто — от хората. Те казват, че сте много талантлив художник. А щом сте талантлив…

— Добре, нека е тъй! — прекъсна я той. — Интересно е ти в коя категория слагаш себе си.

— В никоя. Аз съм обикновено момиче… Може би имам някакъв малък талант. Но това не е истинско изкуство. Какво изкуство е да играеш само себе си.

По-късно, когато се връщаха в града, тя му разказа подробно за своя живот. От няколко години работела в библиотеката на един от творческите съюзи. Съвсем сама — без помощник и без началник. Целият й ден минавал между рафтовете и томовете, край малката чиста маса, почти без никаква външна светлина, освен тая, която магически и тайнствено излъчвали нейните книги. Нямала почти никаква работа, тъй като дейците на изкуството много рядко се отбивали в нейното малко царство. Така че имала достатъчно свободно време, повече от достатъчно. Четяла всичко — каквото и да се получи. Не само романи. И не само стихове. Философия, естетика, наука — всичко. И романи, разбира се, макар че съвременните романи не са това, което са били някога. Не можела да разбере коя е причината.

— Имам чувството, че животът на хората е слязъл на по-нисък етаж — завърши тя.

Кирил помълча малко, после каза:

— Значи това кино просто ти е объркало живота. Била си щастлива, сега не си…

— Така излиза — завърши тя унило.

— Ами тогава късай и бягай…

— Не е толкова лесно — каза тя. — Късай и бягай. Друго е да живееш един обикновен живот. А друго — всред сънища и видения. Или славата — да речем. Славата — най-празното, най-егоистичното усещане, което може да се появи в душата на човека. И най-отровното. Замъглява съзнанието, убива всяка самопреценка, всяко вярно чувство за истина и реалност. — Когато чула за пръв път тая буря от ръкопляскания в салона, просто се втрещила от страх. Първата и най-вярна реакция на естественото чувство за самосъхранение. След това останали само трохите, разбира се. Но и те са приятни. Да, приятно е да ти обръщат внимание, да те харесват, да те заглеждат на улицата. Да те обичат, да ти съчувствуват. Дори да се грижат за тебе и твоето самочувствие. Да те качат в един москвич, да те заведат в „Златната рибка“.

Най-сетне тя млъкна. Чувстваше се напълно зашеметена.

— Да, късай и бягай — повтори той. — Върни се в твойта библиотека…

— Ти обичаш ли да четеш? — погледна го тя.

За пръв път се обърна към него на „ти“.

— Като дете четях много! — отвърна Кирил мрачно. — Почти като теб… Но от две-три години не съм прочел нито една книга. Ни една! — завърши той озлобен.

Тя го погледна едва ли не уплашено.

— Но това е много лошо…

— Да, лошо! — съгласи се той отвратен. — Но това е истината.

До края на пътуването пророниха само няколко незначителни думи. Ето в тая къща живея — каза тя. А къщата беше обикновена, сива, съвсем безлична като повечето къщи в града. Довиждане — каза той. Довиждане. Тя му подаде сухичката си ръка. Усети, че иска да му каже нещо, но не го каза. Усмихна се и си отиде. Ето така е, мислеше той. Така слабо, неуловимо, като с гнили конци се завързват различни нишки в живота. И това става навик, хората престават да разчитат един на друг, свиват се в себе си. Така си мислеше, докато несъзнателно водеше колата към бюфета на Сатиричния театър.