Павел Вежинов
Малки семейни хроники (13)

5

Цяла седмица тая мисъл го преследва като упорита и безмилостна хрема. Като хрема и като кашлица едновременно, която го будеше нощем и не му позволяваше с часове да заспи. Жена, но коя? Просто не можеше да си представи модела. Тоя път не можеше да бъде ни Генка, ни Анета, ни Катя. Не можеше да бъде жена, която е обичал, с която е спал, която е разплаквал безмилостно. Трябваше да бъде съвсем непозната, да го превъзхожда поне в неговите собствени мисли. Ето точно пред тоя праг спираше безпомощен и унил. Всъщност коя жена би могла да го превъзхожда?

И какво трябваше да съдържа в себе си? Един бог, колкото и да е малък, трябва да знае това. Но той не знаеше. Любов, майчинство, грижа! Сила, власт, жестокост! Суета и лекомислие? Или може би достойнствата на съзиданието, съединени с всички бесове на саморазрухата. Изкуството не е църковен казан, в него не можеш да слагаш безразборно каквото ти падне. Ходеше мрачно из стаята, гнилите дъски скърцаха под краката му. Вики, присвит на перваза, наблюдаваше озадачен своя родител. Какво ставаше с тоя човек? Тая сутрин, изнервен, той бе скочил внезапно на рамото му. И бе получил моментално един хубав плесник през ушите. Безкрайно обиден, Вики се пъхна под кревата, престоя там до обед. По едно време стъпките престанаха да скърцат, нещо тежко се тръшна над главата му. И притихна. Бе гладен на всичко отгоре, от вчера не бе хапвал нищичко.

Привечер в ателието, както винаги, пристигна малката дръглива котка, която, кой знае защо, Вики все още не искаше да признае за своя майка. Тя му се усмихна, погали го разсеяно по ушичките, после му сложи в чинийката голямо парче пържена мерлуза. Защо пържена, глупава жено, когато я предпочитам варена? Но сега нямаше място за избор, присви малкото си задниче до чинийката. Не беше толкова зле, рибата си е вкусна, както и да се приготви. Освен когато се посоли с черен пипер, разбира се.

През това време двете големи котки стояха прави една срещу друга и нещо много енергично си мяукаха. И сърдито може би, особено женската котка. По едно време дори той се заслуша.

— Не разбираш ли, че ще изпуснеш срока! Дадоха ти салона, даже определиха датата. И ето сега изведнъж — не съм готов!

— Ама наистина не съм, не разбираш ли? — каза той нервно. — Който е мълчал петнайсет години, сега трябва да каже нещо… И то нещо голямо и силно, а не просто да задърдори каквото му падне на езика.

— Всеки човек казва това, което може да каже…

— Не е така, това не е достатъчно! Може би съм се похабил! А може би самото изкуство се е похабило и изчерпало. Иска ми се да надскоча и него, и себе си. Да изляза от кожата си, да се пръсна! Но да направя нещо, което досега не съм правил.

Сега тя го гледаше много внимателно.

— Ами тогава защо не опиташ? А се въртиш като Вики около късата си опашчица.

Вики с благодарност помръдна ушички. Най-после се бяха сетили и за него.

— Нямам модел! — каза Кирил нервно. — Такъв модел, който да ми подскаже истината. Мислиш ли, че Леонардо е нарисувал случайно усмивката на Мона Лиза? Той е видял някъде тая усмивка.

— Добре, опитай! Наистина опитай! — каза тя.

Цели три дни Кирил прекара в скитане. Ходеше по кафенетата, по ресторанти, по шкембеджийници. Ходеше навсякъде, където се събират хора, където ядат, почиват, четат книги или просто безделничат. Зяпаше ги с часове, грижливо изучаваше лицата им, израженията им, походките им. Отиде дори в църквата „Света Петка“ и избяга оттам отвратен. Връщаше се вкъщи без настроение, говореше малко, мълчеше. И Генка тактично мълчеше, преструваше се на шеговита и весела. Но тайно се тревожеше, не знаеше какъв път ще поеме. От трескав човек може да се очаква всичко.

На третата вечер Кирил се върна ядосан, но приказлив.

— Кой дурак е измислил, че човекът е господар на природата? — каза той троснато. — Или поне нейното най-съвършено творение. Човекът е всичко друго, само не съвършен.

Генка благоразумно мълчеше.

— Съвършени са животните. Виж Вики например колко е хубав! У него всичко е хармонично и естествено. Погледни само как ходи.

Вики се мотаеше из стаята и ги поглеждаше със жълтите си очички. Походката му наистина бе великолепна — толкова грациозно и меко стъпваше по грубата виетнамска рогозка.

— И змията е красива. И магарето е красиво. Даже жирафата е красива, макар че има толкова дълга шия. Човекът е нещо спънато, тромаво, неестествено. Интересно, откъде вади това самочувствие?

— Именно защото е господар. Яха магарето и застрелва жирафата, без да му мигне окото.

— Все пак нали хората имат ум? — запита учудено Кирил. — Ум, съзнание. Това са висши понятия. А от лицата им лъха главно простотия и посредственост.

— Прекаляваш, разбира се. Защото си тръгнал с голяма кошница. Ама наистина, съвсем нищичко ли не намери?

Кирил се поколеба за миг.

— Една балерина — каза той. — От студио „Арабеск“. Но как да кажа, че е жена, като ми заприлича повече на хермафродит. Тъкмо бе завършила много тежка репетиция. Седеше на една ниска пейка, дишаше уморено. Лицето й изглеждаше много измъчено, но като че ли излъчваше някакво вътрешно вдъхновение.

— Ето! — каза тя.

— Не, не е това моята тема. Наистина кой дявол ме караше да рисувам портрет!

И точно в тоя момент се случи това, което трябваше да се случи. На вратата се почука, влезе сестра му. Изглеждаше доста запъхтяна от стълбите и куфарчето, което държеше в ръката си. Тя ги огледа внимателно, после се скара.

— Ама ти защо постоянно ядосваш това момиче? Ще взема да те наплескам най-сетне!

Каза го съвсем естествено, по някаква вътрешна инерция може би, сякаш пред нея все още беше нейното малко братче. Кирил видимо се смути.

— Моля ти се, нищо не съм я ядосвал. Просто си разговаряхме.

— Наистина не ме е ядосвал — обади се Генка. — Но той чудесно умее да ядосва сам себе си.

Неда отново му хвърли дълъг, внимателен поглед. И в същия миг краката му едва не се подкосиха от обзелото го вълнение.

— Слушай, сестро, тебе сякаш съдбата те праща!… Съгласна ли си да ми позираш?… Искам да нарисувам портрет.

Неда отново го погледна — и недоволна, и поласкана в същото време.

— Какъв портрет? Къде да го сложа тоя портрет?

— На мен ми трябва за изложбата. Честна дума, не мога без тоя портрет.

— Ааа, сещам се! — каза Неда. — Нещичко тематично ти трябва… Ще ме кръстиш „краварка“… „доячка“, все едно. Защото те мързи да отидеш на село.

— Не, не позна тоя път. Ще се казва просто „Портрет на сестра ми“. И нищо повече.

— Не се занасяй, нямам никакво време. Знаеш ли колко грижи ми лежат на главата.

— Знам. Именно затова. Значи все пак намираш за всичко време. Слушай! Генка по-добре ще ти обясни.

Но Генка не можа нищо свястно да обясни. Какво обяснение е това, че искал да си излезе от кожата. Ами излез! — би му отвърнала тя. Но как да откаже на Генка, която така мило я молеше. Задоволи се само да измърмори, че на всичко отгоре сега трябвало да учи физика и математика. Заради Красимир.

— Като си народите деца, ще видите — завърши тя недоволно и си отиде с празния куфар.

След като останаха сами, те дълго мълчаха и двамата смаяни от неочакваното разрешение на въпроса. Най-сетне Генка несмело попита:

— Сигурен ли си, че е това?

— Напълно сигурен! — отговори той решително. — Просто го видях с очите си. Ужасно е сложно наистина. Но затова пък напълно вярно!

— Не ми е съвсем ясно! — призна си Генка.

— И на мен. Но ще ти кажа най-важното. Ще я нарисувам не така, както я виждам аз. Нали това е вечната формула? Ще я нарисувам такава, каквато тя вижда мен. Това е нещо изумително.

Така или иначе на другата сутрин, точно в девет часа, Неда пристигна при него доста изконтена. Е, защо да я огорчава, че това изобщо няма да влезе в работа. Внимателно я настани на един стол, точно така, както навремето булките и невестите сядаха за моментална снимка на панаира. Изправен гръб, прибрани крака, ръце на скутите, в едната китка, макар че китка за съжаление нямаше. Разгледа я внимателно, но не остана доволен.

— Сложи си ръцете на коленете! — каза той. — И се наведи малко напред. Все едно че се взираш в нещо, което не виждаш добре в далечината.

Тя го изпълни доста прилежно. Не, все още не беше това, което търсеше.

— Добре, не се взирай. То ще те измори на всичко отгоре. По-добре мисли си нещо.

— За какво?

— Ами за Красимир, да речем. Да, точно за Красимир.

Тя мислеше за Красимир и едва забележимо се чумереше. Математиката, както и да е, в гимназията тя бе силна по математика. Но за две десетилетия физиката бе станала неузнаваема. Сега трябваше да зубри всичко отново. А като че ли беше и съвсем безсмислено на всичко отгоре. Момчето нямаше никакъв интерес и към двете науки, интересуваше се главно от тромпети и касетофони. Не че тромпетът е толкова лош инструмент, но не може всички да надуват тромпети в тая държава. Нали все някой трябва да стриже овцете. Но напразно се мъчеше да набие тая мисъл в главата му. Момчето изобщо не я слушаше, безшумно тактуваше с крак под масата, като огъваше от време на време облите си като на момиче рамене. Загубена работа!

— Уморих се — каза тя. — Може ли за малко да се изправя.

— Бива! — съгласи се той. — Тъкмо и аз да изпуша една цигара.

Кирил запали цигара и приседна на кушетката. Изглеждаше възбуден и доволен. Навярно работата бе тръгнала хубаво — помисли тя.

— Всъщност знаеш ли какво искаш да нарисуваш? — попита Неда. — Започна някак изведнъж, без да помислиш.

— Само простите художници знаят всичко предварително — отвърна той шеговито. — Изкуството не се измисля, то се самосъздава.

Но Неда май не беше съвсем съгласна.

— Великите художници винаги са знаели какво искат да нарисуват.

— Не, сестричке, те просто са лъгали. Най-безобразно, който им падне. И папи, крале и кардинали. А са рисували каквото са имали на душата си.

Рисува още цял час, без да прояви най-малък признак на умора.

— Отегчих се! — обади се най-сетне Неда. — Не съм свикнала да стоя без работа.

— Казах ти — мисли си нещо.

— И на това не съм свикнала! Не може ли поне нещичко да дърдоря?

— Добре — съгласи се той. — Говори, но по-тихичко!

— И тихичко да ти го кажа, пак не е хубаво — започна тя. — Никак не си справедлив с това момиче. И изобщо като че ли не мислиш за нея. Нито се развеждаш, нито дори правиш някакви опити. Генка е много добра и търпелива, но това не може да продължи вечно!

— Тя и не търси друго — отвърна Кирил небрежно. — Според мене просто не е родена за брак.

— Ти може и да си сляп, но аз виждам. От месец на месец като че ли се топи, става все по-слабичка и прозрачна. Кажи ми — на призрак ли искаш да я превърнеш?

— Остави ме, моля ти се, да нарисувам картината! — сопна се той ядосано. — Като свърша, ще помисля какво може да се направи.

— И какво според тебе?

— Знам ли? Анета не дава да се продума за развод. Но все ще измисля нещо!

Рисува тъй цяла седмица, все едно дали имаше модела пред себе си, или го нямаше. Неговото собствено вътрешно време течеше така бързо, че едва го забелязваше. Едва се съмваше, и пристигаше вечерта, а картината като че ли все стоеше на едно място — без глава или по-точно без лице. Засега работеше най-простото, фигурата, но въпреки това бе изпълнен със съмнения. Понякога стоеше с часове пред нея, размисляше. Сега всичко му се струваше прекалено напрегнато. А във вечността няма напрежение, там всички процеси протичат естествено, колкото и огромен да е техният заряд и сила.

Хранеше се небрежно, дори не съзнаваше какво дъвче. Храната му се струваше безвкусна, дори противна. Наистина си беше безвкусна, защото, за да спести време, се хранеше в ресторанта на самообслужване. И точно там се натъкна на Катя, разбира се. Просто беше забравил, че и тя ходи понякога в същия ресторант. И сега, както миналия път, нямаше място за отстъпление, покорно седна край нея с палец, натопен в супата. Тя се усмихна сдържано и му сервира. Но през цялото време нито за миг не отлепи погледа си от лицето му. Гледаше го някак учудено, сякаш го виждаше за пръв път.

— Какво е станало с теб? — попита тя. — Да не си болен?

— Болен ли? Откъде-накъде?

— Знам ли. Като че ли нещо трескаво има в тебе. Нали те видях как се носиш като несвестен из ресторанта.

— Напълно съм здрав — отвърна той с едва сдържано раздразнение. — Живея нормален живот, рисувам.

— Какво рисуваш?

— Портрет на сестра ми.

— Да, тя е силна жена, в нея има характер!

Катя се позамисли за миг. Сега пък той я разглеждаше мъничко изпод вежди.

— Ако мен питаш, май с теб нещо е станало. Да не си се омъжила?

— Омъжих се! — отвърна тя внезапно и доби цвят на недозряла череша.

Той се отдръпна назад изненадан. Беше задал въпроса повече на шега, а сега му се струваше, че е получил плесница. Бивша жена, наистина даже по-бивша, а имаше чувството, че някакъв непознат глупак се е намъкнал в леглото му.

— Женски работи! — измърмори той отвратен. — И за какъв дявол! Нали имаше свобода? Нали имаше работа? Нали в края на краищата беше така доволна от себе си?

Мъмреше я тъй, сякаш му бе съборила чашата с бира. Тя мълчеше и мигаше. Какво можеше да му отговори наистина? Като беше толкова прав.

— Уплаших се — отвърна тя най-сетне.

— Уплаши се? От какво?

— От годините, които идват…

Той я разбра мигновено и млъкна. Нахалство беше да й се кара на всичко отгоре. След като сам беше виновен за всичко.

— Поне да имах дете! — добави тя тихичко. — Поне това да ми беше оставил. А не спомени, които се чудя как да прескоча.

Беше се посъвзела, сега в гласа и се чувствуваше укор.

— Да, разбирам — отвърна той укротен. — А ще имаш ли?

— Не знам. Той е толкова особен човек.

— Разкажи, разкажи! — въздъхна Кирил с досада.

И тя разказа. Иначе много приличен мъж, елегантен до педантичност, добросъвестен и точен като стар стенен часовник. Доцент в университета, математик, без особена дарба, изглежда. На петдесет години все още не е станал професор. Много мълчалив, затворен в себе си, за цяла вечер я каже десетина думи, я не каже. Малко скъперник. Колко малко? Ами дразни се, като харчи пари, без да пита, макар че педантично внася своята част в издръжката на дома. Няма основание да смята, че ще остане пак без деца, макар че върши това почти като земна гимнастика.

Обича ли я?

— Никой не знае какво е обич — каза тя. — Можеш ли да обичаш нещо, в чиято съдба не участвуваш?

— Може — отвърна той. — Аз много обичам моето коте. Макар че то изобщо няма съдба.

— Ти си неговата съдба — отвърна тя. — Това е, което никога няма да разбереш. И то ще те обича винаги.

Кирил не усети горчивината в гласа й, толкова беше поразен от смисъла на думите. Откакто имаше Вики, една странна мисъл се въртеше непрекъснато из ума му. А дали чувствата не предхождат разума? Дали животните не обичат по-силна и по-трайно от хората? Поне висшите животни. Ако не мравките, поне гълъбите и слоновете. И дървесните червеи може би.

— Все пак котешката любов е безобидна! — каза той. — В нея има само радост! И никакво страдание!

— Поне ти не се оплаквай! — прекъсна го Катя. — Никакво истинско страдание не може да стигне до сърцето ти. А тогава как ще правиш голямо изкуство?

Той се върна като отровен у дома си. Съзнателно или несъзнателно, тя бе забила своя най-отровен трън в сърцето му. Какво изкуство може да създаде един празен човек? Човек, който никога не е изпитвал истинското човешко страдание? Или поне не умее да го предчувствува. Сега неговата картина му се струваше съвсем плитка, съвсем безсмислена. Без трагика, дори без драма — не, не е изкуство. И изобщо не е съществуване, не е истина, каквото да си го бе въобразявал.

Той просто заряза картината и изхвръкна навън като подгонен от бесове. Крачеше разярен по улицата, главата му кипеше от мисли. Какво е страдание? Ако сега го блъсне трамвай и му отреже крака — нима това е страдание? Не, това е болка. Самотата е страдание. Безсмислието е страдание. Безизходицата е страдание. Протегнатата ръка на смъртта е страдание. Самият човек е страдание от мига, в който е осъзнал своята смърт. Човекът е сътворил страданието, което не съществува в природата, сътворил го е сам, като свое проклятие, за да се разграничи от нея. А пророците след това са сътворили любовта и състраданието, за да спасят човека от гибел. Нещастното човешко племе ще върви под ръка със страданието до края на своя път. Или ще се самоунищожи и изчезне.

Краката му някак автоматично го отведоха до бюфета на Сатирата, но той отвратен го отмина. Усещаше смътно, че да изпие сега дори глътчица алкохол, означаваше да унижи и последните останки на своето човешко достойнство. Утехата не е спасение от страданието, утехата е лъжата, която ще го направи утре по-мрачно и по-безмилостно. Не биваше ни да яде, ни да спи, докато не намери истината за своята жалка картина.

Прибра се едва към полунощ, гладен и трезв като кокал, просна се на леглото и веднага заспа. Събуди се бодър и облекчен, сякаш бе оздравял от смъртна болест. Без да се умие, без да хапне ни залък, веднага се залови за картината. Вики се опита да му измяука нещо, но веднага получи един хубав ритник. Картината, картината! Все още не знаеше пътя, но разбираше, че има някакъв път. А щом има път, рано или късно ще мине по него, дори да изкашля на късчета наранените си дробове.

Работи цял ден, без да почувствува умора. Но когато Генка се прибра вкъщи, намери го сив и безчувствен.

— Не мога да нарисувам тая картина! — каза той безпомощно. — Не е по силите ми.

Генка въздъхна и отиде до прозорчето. Там вече се бе настанил Вики и притихнал наблюдаваше своите гълъби. Ако не беше така разстроена, навярно би забелязала напрежението в стойката му, вкоравената му като кост опашка.

— Ти по-добре знаеш своите сили — каза тя уморено. — Но според мен един мъж не бива да говори така.

— Аз не съм мъж — каза той. — Аз съм влечуго.

Генка горчиво въздъхна.

— Генке, много те моля да не ми се обиждаш — каза той. — Но ти ми пречиш. Аз просто не мога да събера себе си. Докато рисувам, сякаш в мен стои някакъв друг човек. Ти стоиш в мен. Без да съзнавам, виждам всичко с твоите очи… Това ми пречи.

— Не съм очаквала — каза тя тихо. — Единствената цел в моя живот е била да ти давам кураж.

— Знам, знам! — отвърна той. — Много добре знам. Но ти си прекалено умна. По-точно, прекалено логична. Това разрушава всички мои постройки, те започват да ми се струват глупави и наивни. Искам да остана сам със себе си. Или ако може — да потъна сам в себе си. Без съображения, без задръжки.

— Да, сега разбирам — каза тя. — Искаш да си отида?

— Дай ми само два дни… Ела в четвъртък например. Към пет часа. Или всичко ще бъде готово веднъж завинаги. Или изобщо ще престана да мърся платното.

— Добре — каза тя.

— Сега ела да те целуна.

Но не я целуна, само така силно я притисна до себе си, че тя изписка. И изхвръкна като птиче из стаята. Като остана сам, той отново се отпусна на коравата кушетка. Не, не бива да почва веднага. Не бива да мисли. Просто трябва да се наспи. А утре да стане с чиста глава и да започне всичко отново.

След това никога вече не можа да си даде сметка как бе прекарал тия два дни. Какво бе премислил, какво бе почувствувал. Като че ли нямаше нищо особено ни в мислите, ни в чувствата. Ни особено, ни ново. Просто бе събрал себе си, бе го превърнал в едно-единствено око и една-единствена ръка. Без никакво вътрешно противоречие. В четвъртък по обед беше напълно готов. От четири до пет напразно се помъчи да събуди в себе си чувство на гордост и удовлетворение. Или поне чувството, че е изпълнил докрай дълга си. Всъщност се чувствуваше напълно изпразнен и така лек, както е леко и празно привързаното с конец детско балонче. В пет часа в него внезапно и силно се роди безпокойствието и постепенно, като предсмъртен хлад, започна да прониква в разгорещеното му тяло. В шест часа то вече се бе превърнало в паника. Би хукнал да я дири у тях, по улиците, но знаеше, че е безсмислено. Докато тича като обезумял, тя можеше спокойничко да влезе тук, да поседне разтревожена на кушетката. Не, не — ще чака! А ако не я дочака? Ако изобщо не я дочака? Ако изчезне завинаги от живота му? За какво му е тогава тая жалка, никому ненужна картина? Какво е изкуството пред човека? Друг човек, напълно измислен. Съвършен, но не истински. Човек може да направи всичко от вселената. Може да създаде нови галактики. Но никога няма да създаде друг истински човек, освен ако го изтръгне от себе си.

Най-сетне в шест часа навън лекичко се почука. Той просто се хвърли към дъсчената врата и я отвори с такъв замах, че едва не я изтръгна от пантите.

На прага стоеше сестра му.

— Какво ти е? Да не ти прилоша? — попита тя учудено.

— Не, нищо — едва смотолеви той.

— Май че не чакаше мен?

— Ами защо пък да чакам теб? — каза той ядосано. — Чаках Генка, разбира се. Не знам защо закъсня… Но ме изплаши.

— Не бой се, глупчо! Ако ти сам не я изпуснеш, тя никога няма да ти избяга.

Неда влезе, Кирил мрачно затвори зад нея вратата. Все пак по-добре с това кораво копито, отколкото сам. Както винаги, тя сякаш излъчваше от себе си обикновеното делнично спокойствие, което сега му бе така нужно. Неда мина през стаята, мълчаливо се изправи пред статива. Погледа известно време, после каза спокойно.

— Това не съм аз!

— Разбира се, че си ти.

— Толкова страшна ли ме смяташ?

— Не, толкова справедлива!

— Напразно ми загуби времето! — каза тя. — Аз исках да видя себе си.

— Сестро, кой човек познава себе си. Вместо да ми мрънкаш, гледай и се учи.

— Аз много добре познавам себе си! — каза тя. — Всичко друго са празни приказки.

— Добре, седни тук! — каза той. — И се разгледай по-внимателно… Седни, седни! И мен ми е интересно. Брат и сестра ли сме! Нали не сме!

Той й подаде стола, а сам отиде до капандурата. Разстоянието не беше повече от два-три метра, така че я виждаше много добре. А през това време тя наистина се вгледа по-внимателно в картината. И колкото повече гледаше, толкова повече се променяше лицето й, особено погледът й. Изражението й съвсем омекна, даже лекичко се озари.

— Да, много хубаво! — каза тя замислено. — Наистина много хубаво…

За днес това му бе съвсем достатъчно. Неда прибра непраните му ризи, сложи ги в куфарчето и си замина. Отново го обхвана мрачно и потискащо безпокойство, което растеше след всяка минута. Какво наистина е станало с това момиче, толкова сериозно и акуратно? Да не му се е случило нещо лошо? Най-сетне не можа да издържи и като бесен хукна по стълбите. На площад „Славейков“ имаше кабини, няколко момиченца се лигавеха по телефоните, по нищо не личеше, че са готови да ги оставят. Най-сетне, изнервен, той така кръвожадно се опули на едното от тях, че то мигновено остави слушалката. Той набра телефонния номер, отсреща се обади мъжки глас, както му се стори — много любезен.

— Ами тя излезе.

— Извинете, отдавна ли?

— Преди два часа.

Боже, преди два часа. Непременно й се е случило нещо. Той затвори несъзнателно телефона, без дори да поблагодари, след това отново хукна като бесен по улицата. Някакво куче се затича заинтригувано след него, но бързо го изостави. Дори не усети как изкачи на един дъх стълбите. Когато влезе в ателието, тя стоеше пред статива, без да помръдне, сякаш сама се бе превърнала в статуя. Ужасно му се прииска да й тегли един ритник — и наказателен, и отмъстителен, — но силите му стигнаха, колкото да се отпусне безпомощно на кушетката. Едва сега тя се обърна към него, лицето й сякаш не бе същото.

— Боже, да не повярва човек на очите си! — каза тя.

— Станала е, така ли?

— Повече, отколкото можеш да си помислиш! — отвърна Генка. — Но постой там, не ме смущавай!

Тя се обърна и отново потъна в картината като в море без дъно. Сега вече й се струваше, че е нарисувал нова картина, макар че си беше все същата. Фигурата приличаше повече на метална отливка или на броня на Жана д’Арк, сребристосива, леко шуплеста, с матов отблясък. Преди това контурите й бяха резки и контрастни, тя сякаш се отделяше от всичко и всички. Сега те просто се разтваряха във фона, като че ли самият фон я бе излъчил от себе си и се бе осъществил и материализирал в самата фигура. Преди два дни лицето не съществуваше или почти не съществуваше. Сега всичко беше напълно готово — много бледо лице на светец, с много кръгли очи, втренчени право пред себе си. Имаше всичко в тоя поглед, който бе очаквала и не бе очаквала да види. Макар всъщност като че ли нямаше поглед, нищо — освен две кръгли, тъмни петна, които сами по себе си не означаваха нищо. Но самото лице бе неизразимо и неописуемо.

— Отде ти знаеш това? — попита Генка тихо.

— Кое?

— Ами което си нарисувал.

— Кажи ми — отвърна той, — тя страда или ликува?

— Нито едното, нито другото. Като че ли всичко е премислила и всичко знае.

— Не всичко — отвърна той. — Тя не познава бъдещето например. Все пак тава е поглед на жена, а не на пророк.

— Да, да, да! — възкликна тя. — Точно така е, прав си.

После приближи до него и го целуна звучно по бузата, както се целува дете, а не мъж. Той се изсмя и стана. После я грабна на ръце и почна да я върти около себе си лека като възглавница, като кукла. След това изведнъж я остави на пода така, че както беше все още зашеметена, тя политна.

— Слушай, искаш ли да излезем на покрива! Заедно с Вики. Ще сринем антените, ще съборим комините, ще ги хвърлим на двора. Днес ми е разрешено всичко, всичкоооо…