Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2011)

Издание:

Павел Вежинов

Малки семейни хроники

 

Редактор: Мария Кондова

Художник: Кирил Гогов

Художествен редактор: Олга Паскалева

Технически редактор: Светла Петрова

Коректор: Паунка Камбурова

 

Код 25/9536172411/5506–37–88

Българска. Дадена за печат м. V. 1988 г.

Излязла от печат м. X. 1988 г. Формат 84/108/32. Изд. коли 15,12.

Печатни коли 18. Цена 2.35 лв.

 

© 1979 Павел Вежинов

Издателство „Български писател“, София, 1988

Държавна печатница „Стоян Добрев-Странджата“, Варна, 1988

История

  1. — Добавяне

8

На другата сутрин отиде на работа без настроение. Идваше му да захвърли чука с все сила някъде към небето, да изпотроши всички божи прозорци. И изобщо глупост над глупостите е, че някакъв бог е сътворил човека. Сега му беше съвсем ясно, че човек наистина е произлязъл от маймуните, и то от най-калпавия им вид, от ония с червените дупета, дето така глупаво мигат зад решетките в зоопарка.

Стария дойде в работилницата едва към обед, мрачен, с начумерени вежди, но трезвен.

— Онова говедо наистина е подало заявление за развод! — избоботи той. — Още преди две седмици.

— И по какви причини?

— Причини! Малоумни причини. Не се разбирали. Че как може да се разбират? Това е по принцип изключено! Ти разбираш ли се с твоята? — запита той внезапно.

— Какво има да се разбирам? Живеем добре — отвърна Мацан неуверено.

— Ами това е! И то е достатъчно. Важното е да се търпят, да се грижат един за друг, колкото могат. Има работи, които жената сама не може да върши. Тогава ги вършат заедно, размножават се, раждат деца. Какво има тук чак толкова да се разбират? Това да не е Народното събрание?

Тоя безцеремонен начин на размишление винаги затрудняваше Мацан. И го безпокоеше. Никога не беше съгласен с него, разбира се. И винаги се чувствуваше затруднен. Не беше глупак брат му, в думите му винаги имаше някакво зрънце истина. Сега Стария само махна ръка и се завря в работилницата. От месец Мацан не бе го виждал да чука тенекиите така ожесточено, сякаш си отмъщаваше с чука на всички глупци по света. И не си подаде носа от работилницата чак до вечерта. Като разбра, че няма да го дочака, Мацан се преоблече и тръгна да си ходи сам. И още от прага зърна Кирил, който бавно прекосяваше двора между колите. Стори му се много чистичък и спретнат тоя път, косата му бе сресана, носеше вратовръзка. Никога досега не бе го виждал с вратовръзка, на всичко отгоре като че ли не му приличаше.

— Ха, тебе търся, разбира се! — обади се Кирил зарадван. — Тръгвай с мен, искам да те почерпя.

— По какъв случай? — учуди се Мацан.

— Извънредно важен — нарисувах картина. Много хубава картина, честна дума ти казвам.

— И я продаде?

— Защо да я продам! Бих я купил, ако друг я продаваше. Всеки иска да има нещо хубаво! — той се засмя.

— Ама си прав като касапин — съгласи се охотно Мацан. — И той като заколи свинята, за себе си запазва най-хубавата пържола.

По-късно, докато се люлееха по лошия път с москвича, Мацан предпазливо попита:

— А ще ми я покажеш ли?

Кирил погледна часовника си.

— Ами разбира се. И без това имаме доста свободно време.

След това Мацан никога не забрави тая вечер — и странна, и необикновена — от начало до край. Най-напред ателието, разбира се. За пръв път влизаше в ателие на художник. Отначало всичко му се видя доста объркано — прекалено много картини, наредени къде ли не. И прекалено пъстри, може би очите му не бяха свикнали с толкова багри. Но постепенно като че ли потъна в това богато и сито море от багри, много по-богати и силни, отколкото в самия живот. Чувствуваше се едва ли не като пчела в избуяла градина — толкова много цветя и толкова непознати и различни. Кацаше от цвят на цвят, едва се докосваше до нектара им. Дори бог не може да създаде това, което създава човекът, мислеше той с благодарност. Скрито погледна към Кирил, който безучастно бе приседнал на кушетката. Не, не безучастно, лъжеше се, разбира се. Може би просто се стесняваше да го гледа. Кирил сякаш усети погледа му, стана и се усмихна.

— А според теб коя е тая картина? За която преди малко ти казах?

— Тая! — посочи я Мацан безпогрешно.

— Да, вярно е. А как разбра?

— Ами тя е много по-различна от другите. И по-сериозна — отвърна Мацан. — И какво представлява?

— Нищо особено. Портрет на сестра ми.

Мацан отново се изправи пред картината. Тоя път я разгледа с по-голям интерес, сякаш наистина виждаше сестра му пред себе си, жива и истинска.

— Малко ти е сърдита — каза той предпазливо.

— Има нещо вярно! — засмя се Кирил. — Но не само на мен. Не чувствуваш ли, че и на тебе?

— Ами всички сме грешни — съгласи се Мацан.

— Слушай, Мацане, ако река да ти подаря една картина — коя ще си избереш?

Мацан отново хвърли поглед около себе си.

— Ето тая!

Кирил се засмя. Беше портрет на Генка, хубава, простичка рисунка, много мила, почти цялата в бледо жълто, каквато беше всъщност домашната й престилка. Сам Кирил много си я харесваше, но избягваше да я показва. Чувствуваше, че е пооткраднал нещичко от Модилиани.

— Да, прав си! — каза той. — Всички са прави. Хората не обичат да ги тревожат. Или да им казват истината в очите. И без това доста грижи и неприятности си имат в живота.

— Изкуството трябва да радва! — каза внезапно Мацан.

— Не винаги! — отвърна шеговито Кирил. — Но хайде сега да вървим, нас работа ни чака! — добави той странно.

Вечеряха най-напред в една от битовите изби. Ядоха домашни наденици, пиха някакво особено вино, с цвят на разреден коняк. Беше силно и вкусно вино. Мацан веднага усети как ушите му пламнаха.

— Заради това вино съм те довел тук! — каза Кирил. — Приготвено е от стафиди. Но само ще си подложим, няма да прекаляваме. Ще те водя и другаде.

— Къде другаде? — погледна го Мацан учудено.

— При Чори. Нали обещахме?

Значи, такава била работата, помисли Мацан заинтригуван. Кой го знае, може да е харесал Чори. И го води колкото за перде. Нищо лошо, но не беше почтено към момичето от портрета.

— Сигурен ли си, че няма да сбъркаме? — запита той колебливо.

— Защо да сбъркаме? Толкова приятно момиче. И те харесва на всичко отгоре — Кирил се поусмихна.

Не, май че напразно го подозира. Жълтото момиче беше нещо особено, нещо, което се среща само в хубавите сънища призори. Едва ли отива заради Чори. Когато тръгнаха натам, Мацан нямаше никакви предчувствия в душата си — ни хубави, ни лоши. И вървеше лекомислено напред — към съдбата си, без да съзнава, че тая шеговита съдба ще преобърне само за няколко часа живота му като ръкавица. Като плетена ръкавица, която няма отвън и отвътре, както преди много векове бе забелязал това чудо на съществуването пророк Спиноза.

След това всичко, което се случи в барчето, остана в съзнанието му като странен и неправдоподобен сън, макар че в първите часове бе съвсем трезвен. Най-напред го стресна изисканата обстановка в бара. Не беше свикнал на такъв лукс, това едва не го притесни. Тук всичко му бе чуждо, даже малко противно — дори замърсената светлина, която хвърляха абажурите и цветните лампи. Но като видя тъмните развеселени очи на Чори, изведнъж се успокои.

— Добре дошли — каза тя зарадвана. — Все си мислех, че няма да дойдеш — погледна тя към Мацан с бляскавите си като елмази очи.

— Боже, колко си хубава! — каза простичко, без преструвка Мацан. — Браво на тебе!

Тонът му бе толкова естествен, че Чори едва не се изчерви. Какви глупости й бе надрънкал миналия път тоя смахнат художник. И без това не разбра какво точно иска да каже. Но видът на Мацан явно подсказваше, че с такъв човек едва ли би могло да се случи нещо прекалено объркано. Дори да е объркано, помисли тя неволно, навярно ще се разреши съвсем простичко.

— Ами седнете ей на оная маса — каза тя. — Какво да ви донеса?

— Тоя път няма да прекаляваме — отвърна Кирил. — Нещо по-леко. По едно кампари например.

Те отидоха на масичката, която тя им бе посочила. Тоя ъгъл бе по-тъмен от всички други и по-дискретен в същото време. След малко Чори донесе три чаши, ледът леко позвънваше в техните изящни тънки стени.

— Никога не пия с клиенти — каза тя. — Но с вас не мога да не се чукна.

Чукнаха се сърдечно, отпиха по една глътка.

— Има на бара двама-трима нахалници, ще гледам да ги отпратя по масите — каза Чори.

— Трудно ще ги отпрати! — изръмжа Кирил, след като тя стана от масата. — Те идват тук заради нея.

Но Чори скоро се върна, макар че гостите се увеличиха, вместо да намалеят. Седеше при тях, ставаше, отново се връщаше, но разговорът течеше непринудено.

— Научих, че си купил апартамент — бърбореше тя, докато отпиваше от питието. — И си го мебелирал много шик.

— Не, нищо особено! — каза сериозно Мацан.

— Пък и ти май не си същият! — продължаваше да го наблюдава тя с нескрит интерес. — Това костюмче? Къде си го шил? Не приличаш вече на оня — селянина на колело.

Мацан наистина бе сменил шивача си. Но не по своя воля, преди няколко месеца бе починал вуйчо му. Дора веднага му бе намерила нов шивач и Мацан здравата се стресна, като разбра какви пари трябва да плати за шева.

Кирил тъничко се усмихна, но Чори не забеляза нищо. Пиеше вече втора чаша и все бърбореше и бърбореше, очите й ставаха все по-бляскави, устните — все по-влажни. Мацан започна лекичко да се зашеметява, макар че сам не разбираше от какво. Чори съвсем заряза своите клиенти, само от време на време ставаше набързо от масата, когато се появеше някой по-нетърпелив или по-нахален. Между другото разказа и няколко новини от карбидната фабрика, които бе научила случайно. Инженерчето, заради когото го бяха лишили от квартирата, изобщо не влязъл в нея. Просто не му харесала. Панели, теснотия, все още липсвало отопление, водата едва се качвала на техния етаж. А след няколко седмици напуснал фабриката, без дори да им каже „довиждане“. Като разбрали това, неговите акрани веднага хукнали да го търсят. Тогава те все още живеели в Коньовица, но за беда или пък за късмет налетели на Дора. Тя едва не ги изхвърлила по стълбите, казала, че ще им изпочупи крачетата, ако още веднъж се мярнат пред очите й.

— Нищо не ми е казала! — пророни Мацан обидено.

— Ами защо да ти каже? Щом като сега си на по-хубава работа. Жените, Мацане, казват на мъжете си само това, което на тях им изнася.

— Ти пък отде знаеш? Като изобщо не си била женена.

— Притрябвало ми е! — каза Чори презрително. — Бракът е само лъжа и нищо друго. Мъжете лъжат жените, жените лъжат мъжете. Но според мен мъжете лъжат доста повече. Ако са получили сто лева аванс, казват петдесет. Ако са изпили четири ракии, казват две. Ако са ги изпили с разсилния, казват, че са ги изпили с директора.

— Ами тогава, излиза, че жените са лоши! — отвърна Мацан. — Щом така са наплашили своите мъже.

Кирил не очакваше, че Чори така бързо ще се напие. Една добра, опитна барманка изобщо няма право да се напива. И сега не разбираше дали това е хубаво, или не. Кой знае защо неговата натрапчива идея изведнъж му се стори глупава и безсмислена. Всички експерименти на тоя свят са опасни, особено с хора скромни и малко наивни като Мацан. Никога не се знае кога ще стане експлозия и кой ще се опърли от нея. Сякаш за да потвърди тая мисъл, Чори изведнъж заяви, че затваря барчето. Имала силни болки в ухото, в дясното — заяви тя, като сочеше лявото. Тъй че спусна кепенците, клиентите недоволно се разотидоха пили-недопили. След като всички напуснаха, тя им приготви по едно двойно кафе. И по един двоен коняк, разбира се.

— Френски — пет звезди! — каза тя. — Пазя го само за най-добри приятели.

След като изпиха всичко, тя предложи едно последно, малко, но тоя път Кирил енергично отказа. И изобщо изчезна вдън земя, без дори да забележат как и кога се е измъкнал. Колкото и да беше простодушен, Мацан за миг си помисли, че тук има нещо скроено. Тръгнаха да си вървят, Чори крачеше до него така спокойно и го поглеждаше така непринудено, че той съвсем се успокои. Само походката й беше малко спъната, може би заради високите й токове.

— Мога ли да те хвана под ръка? — каза внезапно Чори. — Много ми са неудобни обувките.

— Моля ти се.

Чори хвана ръката му и леко я притисна до себе си. В миг му се стори, че лакътят му се е докоснал неволно до заоблената й гръд. Това внезапно усещане така го зашемети, че Мацан едва не залитна.

— Сега къде живееш? — едва смотолеви той.

— Не е далече — отвърна тя. — Като разбраха, че съм станала барманка, нашите ме изпъдиха. Баща ми, разбира се, не майка ми. Нищо, наех си хубава стаичка, съвсем самостоятелна. Плащам шейсет лева на месец. За мен не е много, аз вадя добри пари, главно от бакшишите.

— Не е ли забранено? — попита Мацан с погаснал глас.

— Разбира се, че е забранено. Но при нас не е толкова строго, ние работим главно с чужденци, те имат други навици. То се знае, длъжни сме да внасяме бакшишите на общата каса, но дори да искам, не знам как да ги изчисля.

Помълчаха известно време един до друг по пустия булевард. Мацан се усещаше в някакъв друг свят, съвсем измислен и нереален. Дори сънищата му не бяха толкова неочаквани и странни. За пръв път в своя бедничък живот се движеше нощем по улиците с чужда жена. С чужда жена, при това толкова красива и елегантна. Под ръка на всичко отгоре, с лакът, който навярно все още опираше в гръдта й. Ако се движеше в тоя час с бледен като утрото ангел, надали това би му се сторило по-свръхестествено. Но какво друго можеше да направи, освен да върви все тъй напред, докато съдбата благоволи да го върне обратно там, откъдето го бе взела.

Като стигнаха пред нейния дом, те спряха пред входа. Чори го погледна право в очите, имаше нещо закачливо в нейния поглед, само закачливо, нищо повече.

— Ела да пием по едно коняче — каза тя спокойно.

Толкова спокойно, колкото би поканила брат си.

— Не е ли много късно? — попита Мацан изплашен.

Наистина изплашен, макар да не разбираше от какво. От себе си? От жена си? Само от Чори не, толкова спокойна изглеждаше. И толкова добронамерена.

— Какво значение има времето? — попита тя и положи длан върху изстиналите му пръсти.

Ръката му леко трепереше. Сам той трепереше като зимно врабче, кацнало на перваза. Като премръзнало зимно врабче, което всеки миг може да тупне вкочанено и мъртво върху снега.

— Хайде, хайде! — каза тя ласкаво и го убоде лекичко с маникюра си.

Това като че ли го възвърна към света, той тръгна бавно след нея. Вътре бе непрогледно тъмно, но тя натисна някакво копче, освети безнадеждно сиво стълбище, толкова мръсно, колкото и всяко друго по тая загубена улица. Като тръгнаха нагоре, отново го обзе мрачното, нечовешко вълнение.

— Не се страхувай — говореше тя тихичко, сякаш на себе си. — Аз нямам хазаи, моите хазаи са в Алжир. В другите две стаи живее едно много симпатично семейство, асистенти в университета. По това време те винаги спят като заклани, виждам ги веднъж в месеца.

Не вървяха дълго, спряха пред безлична кафява врата с бронзова табелка. Чори се усмихна, отключи спокойно и го побутна вътре като болник, който се учи да прохожда. Минаха през тясно, дълго холче, тя отвори крайната лява врата.

— Ето ни у дома! — възкликна Чори с весело облекчение.

Влязоха вътре. Стаята беше необикновено разхвърляна, по пода се търкаляха обувки и дрехи, чаршафите на леглото бяха така усукани, сякаш по тях се бяха търкаляли шимпанзета.

— Май че няма смисъл да пием кафе — каза тя все така закачливо. — И без това ми се виждаш малко нервен.

Да, разбира се, но не както долу пред входа. Там пред входа се реши всичко. И сега вече нищо не можеше да се върне назад. Тя приближи до него и с опитно движение разхлаби вратовръзката му.

Докато се събличаше, той едва я виждаше в периферията на своето помръкнало зрение. Срамуваше се да я погледне направо, усещаше само как хвърчат в безпорядък рокли, гащички, сутиени.

— Всичко, всичко! — обади се тя.

— Не всичко! — отвърна той и за пръв път в гласа му прозвучаха по-твърди нотки.

След малко те стояха един срещу друг. Сега тя му се струваше много по-дребна, по-скромничка и, разбира се, много по-обикновена. Да, съвсем обикновена, както всички неща на живота, с които сме свикнали. Луксозната обвивка беше свалена, бонбонът, макар и сладък, винаги си остава обикновен бонбон. Без токовете си тя бе лишена от осанка, без дрехите — от великолепието, което така силно го бе впечатлило в бара. Всяка жена в нейното положение прилича донякъде на добре одрана овца.

А Чори, напротив, изглеждаше доста изненадана. Тя го приближи и сложи длани върху великолепно очертаните му гръдни мускули.

— Ти си бил много хубав! — каза тя.