Павел Вежинов
Малки семейни хроники (11)

3

През първия месец Мацан се чувствуваше в новия си дом като изпъден. Тука сутрин не пееха петли, врабците не цвъртяха в прашните клони на дърветата. В замяна на това още в ранни зори започваха да трещят трамвайните колелета, пищяха спирачки, шофьорите дотегливо форсираха моторите си. После всичко се сливаше в един общ грохот, който като придошла река се блъскаше в износените фасади на къщите. Макар че бе роден и израсъл в тоя град, Мацан с учудване разбра, че просто не го е познавал. Тоя грозен шум в началото го изненада, след това просто го съкруши. Той ставаше в тъмно, бързаше да отиде в кухнята. Тя гледаше към задния двор, тук шумът се понасяше. Но затова пък сега кухнята му се струваше негостоприемна. Подът й бе застлан с линолеум, който Дора бършеше по три пъти на ден. Долапите, умивалникът, електрическата печка, хладилникът, дори столчетата край масата блестяха в неприятна болнична белота. Мацан се чувствуваше неудобно тук, сякаш бе дошъл на гости в чужд дом. Жена му го бе научила да си меле кафето в електрическата мелничка, която бръмчеше разярена в ръцете му, да препича хляба си на тостер, да го маже с масло и конфитюр „по френски“, както се изразяваше самата тя. Нямаше никакъв домашен уют в тия технически операции. Пък не дай бог да капне някъде нещо от конфитюра. Трябваше да го бърше с парцали, с парцалчета, дори с крак, докато петънцето изчезне без остатък. Едва тогава си отдъхваше, все още мрачен, с утайки на неприязън в дъното на унизената си душа.

Наистина, за разлика от старата кухня тук имаше голям прозорец, който все още вонеше на безир и бои. Но той непрекъснато бе закрит с пъстро басмено перде, така че все едно че го нямаше. И как да не бъде затворен, като съседният дом си бе опънал гърба само на десетина метра от прозореца. Просто не можеше да отмести пердето, без да зърне някой едър женски задник в мръсен пеньоар, наведен над колелата на печката. Отначало цялата тая лъскава и стерилна обстановка просто му бе непоносима. После започна да свиква с нея, както и с шума. Но досадата си остана дълбоко в него. Колкото и да бе странно, той бе загубил своя дом, след като го бе получил след толкова мъки и премеждия.

Дора и не подозираше, че е толкова трудно да се купи готов апартамент, от „тухли и керемиди“, в старата част на града. Най-хубавите от тях просто не бяха по кесията им. Всички други бяха заобиколени с коварни клопки — ту някоя скрита ипотека, ту неплатени данъци или пък старите наематели просто нямаха желание да се разделят с удобните си квартири. След като героично премина всички тия препятствия, повече със здрав нюх, отколкото със знание, най-сетне тя успя да намери нещичко. Но това нещичко бе по-скоро някаква ирония на съдбата. Макар и така страстно да мечтаеше да се отскубне от своя квартал, Дора все пак си остана в него, и то на главния му булевард. Самият апартамент бе в окаяно състояние. Но това не стресна Дора, толкова бе изплашена от всичко друго. Изкъртиха дъсчения под, свалиха старата мазилка, извадиха заедно с касите изгнилите прозорци. Сложиха хубав паркет, измазаха, боядисаха всичко с вносен латекс. Доста ги затрудни мокетът, но и мокет намериха. Старата прогнила квартира се превърна едва ли не в бонбониера. И все пак по някакъв непонятен начин си личеше, че апартаментът е стар, това се излъчваше дори през непроницаемия латекс. Но Дора не го виждаше. Тя съвсем се зашемети, като донесоха и новите мебели. Разбира се, всичко това им бе струвало много повече пари, отколкото тя очакваше. Поне двойно повече. Но не изпитаха никакви затруднения — старият Мацан стоеше до тях с широко отворената си кесия. Като че ли нямаше дъно тая кесия — толкова бе щедра. Намери им материали, работници, специалисти — всичко, което им трябваше. Просто ги командуваше от висотата на своето положение. Без латекс може да се мине, ще сложиш тапети, евтини, български. Но със омазан калник не можеш да отидеш никъде. Дора просто не вярваше на очите си — нима може да има толкова свестни братя на тоя свят? Ето че имаше. Макар да не й беше кой знае колко приятно, тя го сподели с мъжа си.

— Той си знае работата! — отвърна Мацан и внезапно се усмихна. — Парите му са пари, няма да ги загуби.

— То се знае, че няма да ги загуби! — отвърна троснато Дора. — Но я се опитай да ги вземеш от друг.

— Сега той има повече нужда от мен… Отколкото аз от него…

Да, наистина бе така — Стария си бе направил добре сметката. Нямаше право да наеме работник. Не можеше да насмогне сам. Стария предложи на брат си една трета от брутния доход. Какво повече? Едната трета за наем и режийни разноски, другото щяха да делят по равно. Мацан и насън не очакваше толкова хубаво предложение. Наистина всички сметки водеше Стария. Знае ли човек как ги води? И какво представляват тия режийни разноски? Не, Мацан не се интересуваше от тия дреболии, това, което получаваше, му се струваше повече от достатъчно.

И един божи ден, в края на пролетта, Мацанови се преместиха в новата си квартира. По тоя случай дадоха богата вечеря, само за най-близките си роднини, разбира се. Дора, която бе измършавяла от грижи и скитания, се съвзе само за няколко дни, цъфна разкошно, като есенна хортензия. Дойдоха сестрите на зълва й и двамата младоженци, които вече никак не приличаха на младоженци. Роза бе напълняла и зажълтяла като круша, зетят, обратно, бе странно измършавял, очите му светеха като на гладно вълче. Старият Мацан бе купил агне от Горни Лозен и сам бе домъкнал с колата си от Брестовица две дамаджани вино по двайсет литра. Ядоха и пиха до насита, като в старите приказки. Тоя път и Дора пийна малко повече, да не говорим за зетя, който гълташе виното като лимонада. Кога бе успял да научи тоя занаят? Или просто го бе поприкрил в дните около сватбата. Стария го поглеждаше благосклонно — ако е зет, да е зет. Само Весето ставаше все по-мрачна, омекналите й бузи увиснаха като на уморено куче. Най-сетне Дора не можа да си удържи любопитството, което безмилостно я чоплеше още от началото на вечерта.

— Какво става с твоята щерка? — запита тя тихичко. — Защо е толкова кисела тая вечер?

— Женска работа! — махна нехайно с ръка Стария. — Все си мисли, че някой ще й открадне мъжа.

Като ги гледаше двамата, Дора си помисли, че тая работа не е толкова невъзможна. Има и такива момичета, хубавата им пролет трае само един сезон. И след това задниците им изведнъж увисват, да не говорим за кожата. Кожата не е божия благодат, иска си грижи и поддържане повече, отколкото за един нов москвич. А Весето нито веднъж не беше дошла при нея в салона, поне да й махнат от лицето черните пъпчици.

— Мъжът си е мъж! — каза тя уклончиво.

— Е, не е чак като твоя мухльо! — съгласи се Стария насмешливо.

Дора замълча. И техният нов семеен живот бе започнал малко странно — разделиха си спалните. Сега имаха две свободни стаи — нямаше да играят хоро в празната. През ум не й мина, че Мацан може да се обиди. Като момиче бе живяла сама в стая, това й се струваше съвсем естествено. Но като забеляза учудена как той изведнъж посърна, тя го погали по бузата.

— Защо, не ти ли харесва? Тъкмо и ти ще спиш по-спокойно, пък и аз. Като се понапиеш — знаеш ли как хъркаш?

Мацан знаеше. Колкото беше по-пиян, толкова по-силно хъркаше. Често се случваше Дора да го побутне с лакът нощем, да му измърмори сънливо в ухото: „Обърни се! Легни си на рамото!“ Лягаше си на рамото, не смееше да мигне с часове. Понякога дори излизаше в кухнята, докато изтрезнее. Това е тъй, разбира се, но все пак не е причина да си разделят стаите. Съпрузите затуй са съпрузи — да спят на едно легло. Неговият баща хъркаше тъй, че керемидите падаха от покрива, но всички си живееха в една стая, никому не идваше наум да се оплаква.

Но тъй или иначе, Мацан се подчини, без да каже думичка повече. Спеше сам, работеше сам. Отначало това го измъчваше. Но след като Стария му наброи в края на първия месец цял куп пари — той изведнъж разбра простата истина: всичко на тоя свят се плаща. На него му плащаха не за труда, а за самотата. Плащаха му за шума, за досадата, за безсмислената работа с чука. С всичко друго се занимаваше брат му, главно с клиентите. Всъщност това беше най-тънката и сложна работа, която изискваше способности на артист. Старият Мацан ги гледаше мрачно — и хората, и колите. Ругаеше ги, пращаше ги по дяволите заради тяхната глупост и лекомислие. Та това е машина, не е ни кон, ни магаре. Пък и магаре да е, пак трябва да внимава човек да не го хвърли в калта.

— Аз съм човек, не съм магьосник! — крещеше той. — Това не е кола, това е крем-пита… Хвърли я в някое дере и не ме занимавай повече с нея.

Но все пак я преглеждаше, като все тъй ръмжеше и псуваше полугласно. Имаше много опитно око този стар звяр. Веднага разбираше колко тежка е повредата и колко време и труд ще са нужни, за да се поправи. А още по-добре разбираше колко пари може да оскубе от лекомисления дурак. Приемаше само това, което му е износно. Другите отпращаше безцеремонно, като все тъй ругаеше и ръмжеше. Те му се молеха, скимтяха, разтягаха като ластици изтощените си кесии. Но той оставаше непреклонен.

Мацан просто беше намразил тоя голям двор, пълен с изпотрошени коли. Надали на тоя свят има по-безнадеждна гледка от катастрофирал автомобил. Отначало всяка повреда му се струваше непоправима. Не можеше да повярва, че от тая изпомачкана железария ще стане отново капак, покрив или калник. Но ставаше. Виждаше ги как се раждат под ръката му, как се изглаждат формите, как отново добиват своето безукорно фабрично съвършенство. Но това не го радваше. Добре знаеше, че го чака нова, безнадеждна купчина.

Отначало най-много го отвращаваха шумът и трясъкът. Струваше му се, че ще си загуби ума в тая желязна и тенекиена олелия. Колкото повече запушваше ушите си, толкова звуците му се струваха по-тъпи и по-отвратителни. Брат му казваше, че това е вредно. По-добре да оглушееш, отколкото веднъж завинаги да си загубиш нервите или ума. Но сам той добре си чуваше, пък и нервите му си бяха на място. Такъв корав българин наистина трудно можеше да се намери по света. Работеше като вол, пиеше като ламя. За два дни свършваше толкова работа, колкото Мацан за цяла седмица. И не старееше — само погледът му ставаше по-твърд и по-железен. Или поне така го виждаше брат му. И нищо на тоя свят не презираше повече от своите безумни клиенти.

— Това са хора без мозък! — споделяше той с брат си. — А все инженери, адвокати, директори. Как ще управлява цял завод, като един шантав камион не може да задмине като хората.

Но такива разговори ставаха само на чашка, някой неделен ден, когато го викаше у дома, за да си прегледат сметките. Никакви сметки не преглеждаха, Стария му показваше само салдото. Мацан просто се срамуваше да приеме толкова много пари, все му се струваха като харизани. През първите месеци Стария не му удържаше дори заемите за апартамента.

— Взимай, взимай! — мърмореше той сърдито. — Новата къща е като ламя. Знае само да гълта.

Трогнат, Мацан работеше не по осем, а по десет часа на ден, даже и в събота. Колкото и неприятна да беше работата, времето течеше бързо, не го усещаше. Едва когато си изправяше гръбнака, разбираше колко е уморен. През ум не му минаваше да се отбие в някоя кръчма. Нямаше свои кръчми в тая част на града, старите му приятели бяха далече. Пийваше някоя и друга чашка само в дома на брат си. Но сега алкохолът го хващаше много бързо, прибираше се у дома си със съвсем омекнали колене. Добре, че поне можеше да хърка в новата спалня колкото си иска. Връщаше се обикновено към пет часа, но рядко намираше Дора вкъщи. Пристигаше доста по-късно, зачервена и възбудена, със своята вечна пазарска чанта в ръка. Сутрин или следобед, според работната смяна, тя скиташе с часове по магазините на лов за вещи. Не се изморяваше, не падаше духом, не се отчайваше. Винаги успяваше да открие нещичко — особено в културните центрове. Донасяше ту сребърен пепелник, ту лакирана кутия, ту кристална вазичка, ту полилей от ковано желязо, скъпички неща, но и доста красиви. Напълни бюфета с вносен порцелан и сервизи, включително един за руски квас, какъвто през живота си не бе помирисвала. Но затова пък така хубаво и топло грееше с чистите си краски. Когато беше сама, с часове ги разглеждаше, преместваше ги ту тук, ту там, изтръпваше от сладка възбуда при всяко докосване. Сърцето й бе пълно с чувства, които никога преди това не бе изпитвала — любовта към красивите малки нещица. Беше неописуемо горда с находките си, със себе си, с дома си. Макар че бе родена в самото сърце на Коньовица, имаше много добър, вроден вкус, който, разбира се, не можеше да задоволи напълно. Колкото и добре да печелеше сега мъжът й, тя не губеше чувство за мярка. Имаха дългове, трябваше да ги плащат.

Мацан й съчувствуваше, радваше се заедно с нея. През ум не му минаваше, че не харчи според кесията им. Дом се прави веднъж завинаги, здрав е, сръчен е, ще насмогне. Само веднъж се удиви безкрайно, когато Дора донесе вкъщи икона. И то хубава стара икона на Богородица, нарисувана с бои и лак върху дърво без рамка. Наистина не беше съвсем истинска икона, а много изкусна имитация, която тя бе купила от представителния магазин на художниците. Но Мацан, който не разбираше от тия работи, се отпусна смаян на диванчето, покрито с изкуствена тигрова кожа.

— За какво ти е тая икона? Нали не си набожна?

— Това не е икона! — отвърна Дора. — А предмет на изкуството.

Поколеба се и добави:

— Сега е модерно!

— Модерно е — звеноводки, а не богородици.

— Не, мерси. Слушай, не може свестен дом без картина. Кажи на твоя художник да ти подари една.

— Не е удобно! — намръщи се Мацан. — Ще се изложа!

— А според мен той ще се зарадва! — отвърна невъзмутимо Дора. — Това е внимание. Пък и картините и без това стоят в килера му… Като на всички други. Кой може да даде триста или петстотин лева за някаква си картина. Ами това е цял гардероб.

— Добре, ще си помисля — измърмори колебливо Мацан. — И без това чакам тия дни да ми се обади.

Но не се обаждаше, макар да бе минала цяла седмица, откакто така случайно се бяха видели. Сега и Мацан ходеше доста рядко на риба. Нещо ставаше с него, по-скоро с нервите му. Вече нямаше сили да чака с часове на опашки за автобуса, да товари раници, сакове, кошчета, вонящия на риба живарник. По едно време си помисли, че е намерил сгодата. Просто наемаше такси, което го стоварваше, където си иска — направо край заливчето, което предварително си бе избрал за риболова. Така че, като хванеше няколко бели риби, излизаха по два-три лева парчето.

Не, не беше работата в парите. Все му се струваше, че не е много редно обикновен работник да се мъкне с такси до язовира. Дълбоко в себе си все още не искаше да се признае за частник. Дано поне Кирил се обади, с него е по-друго, по-интелигентно е.

А рибите в язовира ги чакаха. Беше хубава, спокойна есен, но малко хладничка. Рибите бяха потеглили от своите дълбоки студени води към по-топлите брегове. Идваше зима, инстинктите ги теглеха упорито към по-светлата вода, към храната. И към гибелта, разбира се.