Павел Вежинов
Малки семейни хроники (20)

12

Зимата беше мека и кишава, от покривите на къщите се лееше светла вода. Сняг валеше често, но се топеше бързо, всичко прогизна от влага. След това небето се изчисти съвсем, като синкава вана, от която са изпуснали и последната капка вода. Остана да свети само изтощеното слънце, което сякаш изцеждаше и последните си силици над омекналата земя.

Нездраво време. Огромният бял и мъртъв облак на грипа мина над града и свали последните сухи листенца от дърветата. В градското гробище бе шумно и оживено като пазар. Гробарите едва изгазваха лепкавата земя с черните си гумени ботуши. Работата не им спореше, а мъртъвците напираха и напираха със своите изтънели жълти лица. Тих плач, повече уплаха, отколкото мъка в очите на изпращачите. Дъх на варено жито, на канела и евтин коняк. Огромна въздишка на облекчение, след като напуснат най-сетне това коварно място с натежалите си от калта обувки.

Нищо особено не стана през тия мъртви месеци. Само младшият научен сътрудник се върна внезапно при Весето. Толкова внезапно, че тя дори не успя да му се израдва като хората. Пък и като че ли нямаше нищо за радване — толкова беше изпосталял, небръснат и мръсен. От антрето Веса го въведе направо в банята. Излезе оттам розов, в синя мъхната хавлия. Веса му бе опържила яйца бъркани с шунка, единствената гозба, която умееше да приготвя сама. Яде тъй, сякаш не беше ял цяла седмица. Пророни само няколко думи — нито прошка, нито извинение. След това направиха малко семейна любов, все още стеснени и непохватни. Часът беше около осем вечерта. Той си остана в леглото и спа непробудно цели трийсет часа. През това време Веса изпотроши телефоните, за да се похвали с успеха си.

На другата сутрин старият Мацан отнесе новината в работилницата. Нямаше с кого да я сподели, освен с брат си. Мацан го изслуша мълчаливо, не изглеждаше кой знае колко зарадван. Една стомна като се пукне, иди след това я лепи — мислеше той. Но не каза нищо на брат си, само кимаше одобрително.

— Ще взема да му купя една кола! — заяви накрая Стария. — Запорожец най-малко… Тоя път трябва да го вържа по-яко.

— Няма смисъл! — отвърна Мацан скептично. — Той се е напарил достатъчно. Скоро няма да помисли да прави нови бели.

Стария се позасмя.

— И ти си прав. Българинът от добро не разбира. Като му правиш добро, той мисли, че си прост. Или глупав. Дръж го здраво за юздите, няма да сбъркаш.

Така Мацан, без да съзнава, закуси с новия запорожец на зетя. В крайна сметка това се оказа полезно за семейството. Поради транспортни затруднения престанаха да ходят на театър и кино, стояха си вечер у дома. Тъй че имаха достатъчно време по-добре да се опознаят.

Скоро след това в работилницата дойде Карев. Както винаги пристигна без предизвестие, като гарван — вестител на неприятни новини. На пръв поглед нищо особено — акумулаторът му се бе изтощил, по магазините не продавали нови акумулатори.

— Как тъй няма? — заяде се внезапно Стария. — Така ли се управлява държава? Аз на твое място, другарю народен представител, бих си подал оставката.

Карев само изсумтя, нищо не каза. Изглеждаше угрижен, с понижено настроение. Стария най-безцеремонно откачи един нов акумулатор от оставените за поправка коли, сам го монтира на колата на Карев.

— Да видиш, че има хора на тоя свят! — засмя се той. — Макар и частници!

Но след малко Мацан разбра, че не бе дошъл само за акумулатора. По-скоро си бе намерил претекст — пред тях или пред съвестта си — това не можа да се изясни. Но като останаха само двамата с Мацан, той измърмори неохотно:

— Слушай, момче, ще ти кажа нещо под най-строг секрет. Скоро ще ви пуснат кепенците.

— Колко скоро? — погледна го накриво Мацан.

— Е, не утре. И не другиден. И все пак ако не дните, месеците ви са преброени.

Мацан мълчеше потиснат. Не че тая работа толкова го интересуваше. Но го прие като лична обида. Отде-накъде ще му пускат кепенците, той не е ли работник, не е ли труженик?

— Аз за брат ти не мисля — продължи все тъй навъсено Карев. — Брат ти ще го направят началник, пенсия ще заслужи. Но ти не си специалист, твоята специалност е друга.

— Не мисли за мен, ще се оправя! — каза Мацан кисело.

— Не знам дали ще се оправиш. Свикна да живееш по-нашироко.

— Ще се оправя, ще се оправя! — ядоса се Мацан. — Ти за мен не бери грижа.

— Хайде, не мрънкай и слушай! — сопна се внезапно Карев. — Тия дни се видях с твоя директор. С бившия, искам да кажа, случайно, на едно съвещание. То се знае, стана дума за тебе. Сега внимавай. Ако се върнеш на старата работа, ще ти дадат заплата на главен технически ръководител.

Мацан го погледна изненадан:

— Те си имат главен технически.

— Имат си наистина. Но, изглежда, са разбрали, че без теб работата им не върви.

Лицето на Мацан просто пламна — от вътрешна радост и удовлетворение. Знаеше, че някой ден ще удари тоя час — на истинската справедливост, — и ето че бе ударил. Никой в тая фабрика не познаваше по-добре занаята от него — ни директори, ни инженери.

— Няма никога да се върна при тях! — каза Мацан. — Те ме обидиха. Има и други карбидни фабрики…

— Знам, че има! Но сега аз не мисля за карбида, мисля за теб. Другаде няма да ти дадат такива добри условия просто защото не те познават.

— Всеки си има достойнство — измърмори Мацан.

Наистина, много обичаше тая дума. И не само той.

— А аз нямам ли? Казах ти много повече, отколкото трябваше да ти кажа. И го правя само заради теб, защото знам, че си свестен човек.

С това разговорът завърши. Вечерта Мацан се върна вкъщи угнетен, макар че би трябвало да се радва. Предложението наистина не беше лошо. Сам разбираше, че трудно ще издържи в работилницата на брат си още година-две, дори да не я затворят. Но как да се пребори със себе си? Тоя път не можеше да се пребори. Едва сега си даде ясна сметка колко тежко го бяха засегнали заради тая глупава квартира, в която дори инженерчето не бе пожелало да влезе.

Беше пуснал високо телевизора, апартаментът се тресеше. Но сам не виждаше сенките на екрана. Пък и какво да гледа. Някакви заварчици, някакви преси, някакви стругове. Може ли човек да гледа и вечер това, което денем работи. По-добре да покажат шведките, малко да се отпусне човек. Точно в осем и половина се прибра жена му. Без да каже нито дума, завъртя копчето, което регулираше звука. Телевизорът изведнъж онемя. Или той бе оглушал през последната година от своите чукове. Все тъй, без да каже нито дума, Дора се вмъкна в спалнята си. През последните два месеца едва си продумваха от време на време. Дора се бе заела здраво със своите вехтории. Най-напред пристигна една масичка с толкова криви крака, че на Мацан едва не му прилоша, като я видя. След това едно смешно легло, което, слава богу, замъкна в спалнята си. Той не й каза нищо, тя не му каза нищо. Ни мир, ни война. И все пак живееха заедно, вечеряха заедно, само не спяха заедно. Той си намираше къде да спи, но тя как живееше? Ето това никак не можеше да разбере. Навярно се залъгваше със своите глупави мечти как изведнъж от козметичка ще се превърне на дама. С тия вехтории на всичко отгоре. Но по-добре да мълчи, пък Дора да се залисва с каквото може. Иначе току-виж се досетила за правата си.

Но това как да е. Може би Мацан щеше да намери някакви душевни сили в себе си и да се оправи. В края на краищата правото беше на нейна страна. Но с Чори отношенията им сякаш бяха замръзнали на една точка. Точно на тая точка, до която бяха стигнали във „Воденичарската механа“. Вече никой не повдигаше тоя въпрос — ни Мацан, ни Чори. Сякаш изобщо нищо не се бе случило през тоя ден в това студено, негостоприемно заведение. Мацан все пак се досещаше защо Чори мълчи. Но защо сам той мълчеше? Навярно се бе примирил. Навярно смътно усещаше, че всяка крачка напред може да се окаже крачка в бездънна пропаст. И тук, както вкъщи — ни мир, ни война. Иначе Чори си беше добра и приветлива, както винаги. И ласкава, както винаги. Нищо не се бе променило в леглото, даже напротив. И той с ужасна мъка разбра, че не би имал сили да се раздели с това легло.

Не беше в неговия характер, но търпеше и се примиряваше. Все пак разбираше, че не е натрапник в тоя малък дом или по-точно в тая стаичка. Тя нямаше собствен дом, отдавна го бе загубила. Но той навярно й бе необходим. Не разбираше точно за какво. И тя навярно не го разбираше. Или се стараеше да не го разбере. Хора като нея живеят винаги безгрижно, от ден за ден. Само последния път Чори му се стори угрижена и неспокойна.

— Какво ти е? — запита той най-сетне. — Нещо май се е случило?

— Нищо — отвърна тя.

Но Мацан усещаше, че неприятната мисъл продължава да живее в нея и да я гложди. Докато тя сама не можа да се удържи.

— Чакам ревизия тия дни! — призна си Чори внезапно. — Вярно, не ми е за пръв път. Но сега ме е страх…

— Защо? — погледна я той учудено. — Нали всичко ти е наред.

— Разбира се! — отвърна тя твърдо. — Могат да намерят повече пари, никога по-малко. И все пак ревизията си е ревизия. Понякога и за това уволняват — като намерят някой и друг лев повече.

— Сериозно? — не повярва Мацан.

— Ами да, ощетяване на клиентите. А какви клиенти са това, разни отрепки. Може ли човек всичко да пресметне до гологан? Трябва да ми сложат пет счетоводители.

И все пак Мацан остана със смътното убеждение, че Чори не му каза всичко. Навярно бе скрила нещо от него, може би най-същественото. Но какво може да скрие, като беше толкова свястно момиче? Тоя разговор стана в сряда. В събота тя му се обади по телефона в работилницата. Мацан отмина намръщен шеговитото лице на брат си и отиде в канцеларията. Слушалката лежеше на писалищната маса, той я взе и поднесе към ухото си. Обикновено така става, ударите на съдбата идват неочаквано.

— Мацане, имам малко неприятна новина за тебе! — каза тя веднага. — Днеска пристигна Ери.

— И какво като е пристигнал? — попита той недружелюбно.

— Нищо особено, разбира се. Но утре не можем да се видим, трябва да бъда с него.

— Защо трябва?

— Как защо? — отвърна тя малко нервно. — Ние сме били толкова близки. Мога ли сега да го оставя съвсем сам?

Имаше чувството, че някой му е одрал бузата с неочакван, остър като бръснач плесник.

— Добре, щом е тъй — каза той и затвори внезапно телефона.

Но не беше добре. Тя си беше приготвила още няколко старателно премислени думи, които малко да го успокоят. Не ги чу, върна се като зашеметен в работилницата. Вече не разбираше какво става в душата му. Чувствуваше се унизен и посрамен като никой друг път в живота си. Някъде дълбоко в него се бе отворила внезапно кървава човешка рана. Невероятно болеше, не знаеше, че може да има и такава болка на тоя свят. Не знаеше, защото никога през живота си не бе изпитвал ревност. Просто не бе имал такъв случай в живота си. Дори сега не знаеше, че е попаднал точно в тая невероятна клопка. Защото и ревността му в тия мигове не приличаше на обикновената човешка ревност. Само болеше, нищо друго. През ум не му минаваше, че може да нападне някого, да убие някого. Да попречи или поне да си отмъсти. На Ери например — ако не с друго, поне с един хубав ритник. Тия неща все още не можеха да влязат в главата му.

Върна се като несвестен у дома. Знаеше, че трябва да посъбере сили, да се опомни. Поне пред Дора. Колкото и да бе улисана със себе си, тя все пак усети нещо. Повъртя се малко из хола, от време на време го поглеждаше крадешком. Най-после не издържа и се обади първа.

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърна той.

— Не е нищо. Кажи истината, какво се е случило?

Мацан въздъхна тежко. И изведнъж една спасителна мисъл мина през главата му.

— Май се готвят да затворят работилницата.

Дора видимо трепна:

— Кой ти каза?

— Карев! Не го каза направо, разбира се. Но ми намекна.

— Да, лошо! — каза Дора. — Много лошо!

И се прибра в спалнята си. Тоя ден нито тя вечеря, нито Мацан. Но все пак Дора успя да заспи по някое време. Мацан не мигна през цялата нощ. Най-трудно му беше да се удържи и да остане в стаята си. Искаше му се да хукне като бесен по улиците, да отиде някъде, да разбере нещо. Или поне да се върже в леглото, докато се успокои. Сега вече не го възпираха ни неговата съвест, ни неговото достойнство. Просто бе забравил за тях. Единственото, което го спираше, беше най-обикновеният човешки срам. Все още не знаеше, че срамът е най-тъжното лице на човешката слабост. Как тъй ще изтича в бара? Как тъй ще седне на масата им? Нали е срамно. Да, срамът, срамът, нищо друго. Или трябва да го победи, или поне да го заобиколи.

На другия ден още рано напусна своя нещастен дом. Нямаше повече сили да лъже Дора. Нямаше сили да слуша нейните малоумни съвети. Нито да я слуша, нито да отговаря. Какво можеше да й отговори, като главата му пламтеше от мисли. Къде може да е отседнал тоя дъртак, тоя изкуфял швейцарец? По всяка вероятност в „Европа Палас“, за да бъде по-близко до нея. А къде ще обядват? Навярно го е замъкнала и него във „Воденичарската механа“ на качамак. Да му преседне дано, да се задави, както не са свикнали на качамак. Сам той обядва в една шкембеджийница и отново се понесе по улиците, докато краката му капнаха. Най-сетне влезе в някакво кино. Нищо не видя от филма и все пак излезе оттам малко успокоен.

Щом се мръкна, стъпките му някак неусетно го помъкнаха към хотела. Като че ли не съзнаваше какво прави. Всъщност наистина не съзнаваше. Разумът бе изчезнал, но човекът продължаваше да съществува. Когато най-сетне дойде на себе си, разбра, че се намира пред самия хотел. Оглеждаше се страхливо и подличко, сякаш на всяка стъпка го дебнеха съгледвачи и предатели. Навярно е имал някакъв план в главата си, защото най-напред прегледа всички чужди коли, спрели на паркинга на хотела. Не беше никак трудно да открие луксозния черен кадилак с швейцарски номер. (И с „ер кондишън“, както безпогрешно си припомни.) Значи, Ери наистина бе отседнал в хотела, както предполагаше. Влезе в партерната кафе-сладкарница, и зае една удобна маса, от която можеше свободно да наблюдава предверието на целия комплекс. Поръча си един двоен коняк, търпеливо зачака. Силното питие го посъвзе малко, помътеното съзнание започна да се поизбистря.

Много добре видя как Чори влезе в хотела. Беше точно осем часът, времето, по което обикновено идваше на работа. В единайсет затвориха сладкарницата. Сега нямаше друг изход, освен да излезе и чака вън, поне до един часа, когато тя обикновено се прибираше вкъщи. Ако не си отиде, значи останала е в хотела, при него. Ако си отиде зависи как ще си отиде все пак!

Навън не беше много студено. Снегът се беше стопил, паважът блестеше чер и влажен на слабата светлина. Духаше слаб ветрец, на който отначало не обърна внимание. Но след един час се почувствува напълно вкочанен, въпреки, че се бе подслонил в сянката на един от близките входове. Не помагаше конякът, който бе изпил, чувствуваше, че трепери неудържимо. Все още не разбираше, че тая треска не е толкова от студа, колкото от нервите, които разтърсваха силното му тяло. После вятърът поутихна, започна да прехвърча слаб сняг. По улиците се мяркаха само пияници, бездомни котки ровеха кофите за боклук. Искаше му се да побегне оттук, да спаси поне честта си, но нямаше сили. Направи няколко жалки опита, които не завършиха с нищо. Веднъж стигна чак до ъгъла, но винаги някаква невидима ръка го повличаше назад за пеша на палтото.

Най-сетне, към един часа, те излязоха — Чори и швейцарецът. Чори бе в ново палто, което досега не бе виждал, черно, като астраганено. Беше се долепила до ръкава му и галеше там хубавата си бузка. Отново го обхванаха студените адски пламъци — гореше и пращеше като пръчица бенгалски огън. Стигнаха до колата. Ери се настани зад кормилото, Чори до него. Мацан се хвана с две ръце за дръжката на вратата, за да не се втурне към тях. И тогава колата потегли.

Много по-късно Мацан осъзна, че е сбъркал в тоя критичен момент. Отново срамът, който го осакатяваше. Колкото и просташко да изглеждаше на пръв поглед, трябваше да го измъкне от колата като циганин от кокошарник. И да му хвърли един як, български бой. Но колата бе отминала и той по едно време разбра, че тича като побеснял след нея. После изчезна от погледа му, но той все още тичаше. Когато най-сетне изтощен спря, в главата му имаше само една-единствена мисъл: „Човекът е парцал! Нищо повече от парцал!“ Опря се на уличната стена, докато се посъвземе. Дъхът му отново бавно прииждаше, вече усещаше, че диша.

И изведнъж го осени нова, още по-глупава мисъл. Какво е станало? Всъщност нищо. Ами естествено един възпитан човек няма да остави момичето да се мъкне само по тъмните улици. Отишъл е да я изпрати и толкоз!

Ами разбира се!

Само че трябва незабавно да се увери в това. Веднага, веднага, иначе ще откачи. Колкото по-бързо стигне, толкова по-рано ще му олекне. Разбира се, Чори е свястно момиче, най-свястното, което е виждал. И той отново побягна, бягаше като заек, гонен от триста вълци. Ще се качи горе при нея, ще й се извини, ще й се поклони до земята, ако трябва. Такива безумни мисли се мотаеха из главата му, макар че тичаше. Един милиционер спря и го огледа учудено. Какви бесове бяха подгонили тоя човек? Дали не тича да убие жена си? Или поне балдъзата си?

Най-после Мацан пристигна. Кадилакът на Ери бе спрял точно пред нейния вход. Прозорецът й на третия етаж светеше. Ясно! Но не беше чак толкова ясно! Ами ако го е поканила чисто и просто да пият по едно кафе. Стоеше долу на тротоара и мигаше. После и прозорецът угасна. Значи сега Ери слиза по стълбите, ще се качи на колата си и ще замине за своята проклета Швейцария.

Но след като Ери не слезе още половин час, Мацан най-сетне си тръгна. Сега вече разбра, че всичко е свършено. Тънки, стипчиви сълзици потекоха по лицето му. За втори път в живота си плачеше заради жена. За втори път така жестоко унизен и посрамен. Всичко на тоя свят се плаща скъпо и прескъпо, особено ако не си го заслужил. Така мислеше и то го спаси донякъде.

Всяко примирение носи поне малко утеха. И всеки край е все пак някакъв край. Щом човекът се е примирил и със смъртта, всички други изпитания са нищожни. Така че, когато приближи дома си, той имаше чувството, че от пламтяща рана се е превърнал в мехур — празен, но безчувствен. Сега вече знаеше, че ще заспи като след тежка, но спасителна операция. Ще заспи, ще забрави!

Но не знаеше колко капризна може да бъде съдбата и какви невероятни изненади крие в себе си. Не, нямаше да заспи нито минута през тая нощ, нито секунда. Като приближи съвсем входа на своя дом, от него внезапно се отделиха две сенки.

— Мацане, ти ли си? — обади се някой пресипнало.

Мацан, унесен в своите мисли, се стресна така, както рядко му се бе случвало.

— Ти кой си бе? — възкликна той едва ли не уплашено.

— Крум! — отговори човешката сянка. — Крум Страшни.

Наистина беше Крум и Спас до него. И двамата бяха в работно облекло, невероятно мърляви и изцапани. Изведнъж го лъхна силно на карбид, тая благословена миризма сякаш го събуди от вътрешното вцепенение, в което бе изпаднал.

— Какво търсите тука, идиоти такива? — запита той успокоен.

— Тебе чакаме.

— Защо?

— Във фабриката стана голяма авария. Спря волтовата дъга.

— Как тъй спря? Какво се е случило?

— Знам ли какво? Повредата е вътре някъде, в самата пещ.

Мацан ги погледна презрително. Нищожества такива, не могат да се справят с една авария. Него какво го интересува тяхната фабрика, той отдавна се е простил с нея. Сега дори от себе си нямаше сили да се интересува.

— Ами ти ако не знаеш, аз ли? — попита Мацан сопнато. — Кой от двамата е електричарят.

— Мацане, трябва да се влезе в пещта. И да се види какво е станало. Само ти можеш да свършиш тая работа, никой друг. Директорът каза да те намерим под дърво и камък. Чакаме тук от два часа.

— Чакате! — каза Мацан ядосан. — Какъв съм ви аз? Я ми се махайте от главата!

Но усещаше, че колкото повече го ядосваха, толкова повече му олекваше. След всичко отново бе влязъл в някакъв познат и реален живот.

— Не може, Мацане, това е държавна работа.

— Нали имате инженер? За какво ви е, да си грее гърба на пещта?

— Инженерчето си отиде. Разведе се с жена си и изчезна някъде. Казват, че отново се е върнал в Ямбол.

— Не знам! — каза Мацан сурово. — Чупете си сами главите, като сте толкоз признателни.

И тръгна решително към вратата. Като се боричкаха пет-шест минути край тротоара, другите двама успяха да го качат в пикапа на фабриката, с който бяха дошли. Двамата със Спас седнаха при шофьорчето, а Крум за наказание го пъхнаха отзад в студеното като хладилник фургонче. Нека се потръска там, докато му дойде умът в главата, електричар такъв некадърен. Мацан дълго мълча, после мрачно попита:

— А защо чакахте долу?

— Защото твоята жена ни изхвърли като кирливи фесове. Марш оттука, вика, нехранимайковци! Типове с типове!

— Така ли ви нарече — типове?

— Вдигнеш ли жена от сън, какво можеш да чакаш от нея?

Мацан помълча, после въздъхна и каза:

— Ще се намери ли поне малко коняк?

— Ти на коняк ли си минал? — погледна го учудено Спас.

— Имах неприятности — измърмори Мацан. — Малко да ми се отпуснат нервите.

Пикапът спря точно пред самата фабрика. Като слезе, Мацан повдигна глава към комините. Нощем те бълваха не дим, а стремителни пламъци — такава огромна температура развиваше нейната пещ. Но сега комините стърчаха като изсъхнали слънчогледи — грозни и жални. Той усети как сърцето му се сви, устните му потрепериха от скрито вълнение. Не, не — съвсем друго вълнение, дълбоко и чисто като дъно на езеро. Не като онова, което го бе накарало да тича несвестен по нощните градски улици.

Влязоха при пещта. Отворът, от който изтичаше огнената карбидна маса, сега ги гледаше като мъртво, избито око. Цялата смяна на Спас все още чакаше, макар че за никого нямаше работа. Седяха тук-таме или стърчаха прави, мълчаливи и потиснати. Мацан ги огледа един по един, после каза:

— Тоя е нов.

— Нов съм — отвърна младежът.

Сърцето му отново се сви, тоя път много по-силно. Сега всички тия загрубели от тежкия труд хора му заприличаха на уплашени момчета, събрани край предсмъртния одър на майка си. А ето че внезапно бе дошъл лекарят, от когото чакаха чудото.

— Ами да видим как е бабата! — каза той шеговито.

— Не е баба! — отвърна обидено Спас. — Жена е, щом така хубаво ражда.

Всички се усмихнаха, тежкото настроение се разпиля като дим. И Мацан се усмихна за пръв път след толкова тежки часове.

— Донесете ми костюмчето — каза той.

Ставаше дума за тежката азбестова дреха, с която можеше да проникне в още живата гореща утроба на пещта. В тоя момент влезе Крум, посинял от студа.

— Пуснете ме мен! — примоли се той. — Докато не ме е хванала някоя пневмония.

— Тебе може да те хване само питката! — каза кисело Спас.

Отново се засмяха и затичаха да донесат костюма.