Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of a Dark Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралицата на мрака от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралицата на мрака
Shadow of a Dark Queen
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1994 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
СледващаВъзходът на търговеца принц
ISBNISBN 9545853239

Кралицата на мрака (на английски: Shadow of a Dark Queen) е първият роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Романът е издаден за пръв път през 1994 г.

Главните действащи лица в книгата са младежите Ерик – незаконен син на благородник и Ру – негов приятел, склонен към кражби. В сравнително простия и спокоен живот на двамата герои изведнъж настъпва объркване и не след дълго двамата са въвлечени в пътешествие до континента Новиндус. Те отиват на напълно непознатия континент заедно с отряд добре обучени войници на Кралството, предвождани от полуелфа Калис. Там те откриват, че се събират огромни армии - наемници, пантатийци и новопоявилите се на Мидкемия саурци.

Цялата тази войска, подчинена на Изумрудената кралица, има за цел да превземе Островното кралство, а след това и цяла Мидкемия. Отрядът, заедно с двамата герои, се присъединява към тази армия като един от многото наемнически отряди, за да научат повече за плановете срещу Кралството.

Край на разкриващата сюжета част.

Действието в романа се развива около 3 десетилетия след това в романа „Мрак над Сетанон“ от „Сага за войната на разлома“.


6.
Откритие

Създанието зашава.

Жената чакаше спокойно, за разлика от свитата на съществото. Някои от придружаващите седяха до стените на огромната зала, говореха си тихо и чакаха тези, които се грижеха за заспалото чудовище, да се присъединят към тях. Жената не се интересуваше от тях, а гледаше събуждащото се създание. За окото на смъртния звярът изглеждаше като прародител на всички дракони — гигантско същество, издигнало се над слугите си. Драконът изглеждаше огромен дори в просторната зала, която служеше за негов дом. Върху издигнати подставки примигваха маслени лампи, но както драконът, така и жената не се нуждаеха от много светлина, за да виждат в мрака. Във въздуха се долавяше слаб мирис на подправки, поставени може би в маслото за горене за освежаване на въздуха.

Накрая драконът отвори очи и примигна — очите му бяха големи като прозорци на дворец. Протегна се, наведе глава и се прозя. Лъснаха жълтеникави зъби с размери на крайпътни стълбове, приличащи на гигантските двуръчни ятагани, използвани във Велики Кеш. Кожата беше причина за оскъдното осветление, защото беше изпъстрена със скъпоценни камъни, закрепени върху пластини, вече позагубили златистия си блясък. По-силното осветление хвърляше снопове разноцветни светлини из залата и драконът имаше главоболие от постоянно танцуващите отражения.

През последното половин столетие се полагаха големи усилия да се запази скрита самоличността на това същество, но легендите за „огромния покрит със скъпоценни камъни дракон“ се ширеха във всички части на кралството.

Жената бе виждала и други дракони, но никой не бе толкова впечатляващ. И макар че нищо не можеше да я изненада, тя признаваше, че съществото наистина изглежда много внушително. Досега си бяха „говорили“ само посредством магичното изкуство и това беше първата им реална среща.

Но жената знаеше, че всъщност това не е истински дракон, макар по рождение да произлизаше от драконския род. Духът на истинския дракон бе загинал в ожесточената битка, станала в същата огромна зала преди петдесет години. В съзнанието, което някога притежаваше Риатх, дъщеря на Руагх — може би най-големият от всички златни дракони — се бе настанил чуждопланетен и древен ум: Оракулът на Аал.

Силен тътнещ звук излезе от гърлото на съществото.

— Здравей, Миранда. Как си?

— Добре съм — каза жената. — Пътуването от статуята на кръстопътя на Малака бе доста заплетено.

— Нарочно е направено така. Само онези, които наистина притежават някакъв дар, могат да изминат пътя, а аз от своя страна желая, независимо от това какви са дарбите им, да не добиват точна представа къде точно се намира тази зала.

— Разбирам — кимна Миранда. — Ти как си?

— Времето намалява. Топлината ме изтощава и с всеки ден спя все повече. Скоро ще ме обземе рожденият сън и ще прекъсна тази фаза на съществуване.

— Така е, времето намалява. Колко дълго още ще ни ръководиш?

— Вече виждам бъдещето мъгляво и неясно. Дъщеря ми няма да има дарбата през първите двайсет години от живота си, така че пет години след моя рожден сън и двайсет години от детството й ще карате така, както преди да дойда на този свят. Но има и още нещо.

— Какво?

— Не съм в състояние да видя много от това, което би трябвало да видя, което означава, че е намесено и собственото ми бъдеще; защото за всички същества, дори и за мен, знанието за личното им бъдеще е забранено.

Оракулът на Аал бе смятан за най-древното същество във вселената — толкова стар, че помнеше времето, когато валхеру бяха предизвикали боговете по време на Войните на хаоса. Като си мислеше за това, Миранда погледна към подиума зад дракона. Промени възприятията си и усети как се появява бляскавият камък. Бледозелен на цвят, той пулсираше с вътрешна светлина. За момент тя се вгледа в хипнотичните му ритми и каза:

— Още ли шават?

— Винаги са шавали — каза оракулът. — Сега са по-активни. По някакъв начин все още изпитват влиянието на онези отвън, които могат да улавят сигналите им.

„Онези“ означаваше валхеру — древните същества, известни на хората повече като Господарите на драконите. Пленници на сили, които бяха дори над техните възможности за разбиране, те бяха свързани с камъка посредством някакъв тайнствен механизъм. В камъка се появи образът на златен меч с дръжка от слонова кост.

Жената, наречена Миранда, знаеше, че преди половин столетие в града над тях, казваше се Сетанон, се беше разгоряла голяма битка. Същевременно и тук, в тази зала, се бе провело сражение с грандиозни мащаби. Странният получовек, полувалхеру Томас, наследник на бронята и силата на Ашен-Шугар, Владетеля на Орлови предели, се беше борил с едно създание от света на духовете, приело формата на древния му родственик Дракен-Корин, Господаря на тигрите.

По това време Пъг от Звезден пристан — магьосникът на два свята, заедно с ненадминатия чародей Черния Макрос, се бяха борили да затворят разлома между двете вселени, подпомогнати от двама Велики — цурански магьосници от света Келеуан. А драконът Риатх се бе сражавал с Властелина на ужаса, създание от далечно време, от друго пространствено измерение, чието докосване изцеждаше незабавно живота на противника.

Накрая войнстващите валхеру бяха попаднали в клопката на камъка, Властелинът на ужаса бе победен с цената на живота на Риатх и всички сили, подкрепящи фалшивия пророк Мурмандамус, бяха съкрушени.

Нито един боец от Кралството или на служба при Главатаря на преизподнята, не знаеше за какво всъщност се водеше тази война. Нито един от високопоставените вождове на народите от Севера — както се наричаха Тъмните братя и таласъмите, не знаеше, че Мурмандамус е бил пантатийски змиежрец, превърнал се с помощта на магия в копие на техния легендарен водач. Само кралското семейство и малцина доверени приятели пазеха знанието за Камъка на живота и за присъствието на Оракула.

А сега основният защитник на Камъка на живота, магическата и физическа същност на дракона оракул загиваше.

— Как ще се осъществи тази промяна? — попита Миранда.

Драконът повдигна глава и кимна леко надясно, където шест фигури, облечени в роби, си говореха тихо.

— Онези там, слугите на съпруга ми, вече се подготвят за превъплъщението.

Фигурите смъкнаха качулките си и Миранда можа да види съвсем младежките им лица.

— Когато горещината се увеличи — продължи драконът, — аз ще извиквам младите — тези, които имат дарбата да откликват. Те ще напуснат домовете си и ще се съберат при кръстовището на Малака, там, където се издига статуята, и след това ще ги доведа тук. Онези, на които им липсва истинското дарование, ще бъдат отпращани и ще мислят, че само им се е присънило. Избраните да останат се допускат до изпита и ако се провалят, също си заминават, с бледи спомени за това, което се е случило. Тези шестимата са първите млади, които доказаха, че са достойни да бъдат свита на дъщеря ми.

До младежите имаше шестима възрастни мъже.

— Това са учителите им. Те ще ми помогнат да създам това, което ще бъде моя дъщеря, и когато привършат, телата им ще умрат. Тогава духът и знанията им ще преминат в шестимата млади хора. — Драконът кимна към другата страна на огромната зала и оттам се появиха още шестима по-възрастни мъже. — Надявам се, че повечето от младите, които дойдоха при нас, ще докажат, че са ценни, защото тези от тях, които нямат наследници до смъртта си… ще отнесат със себе си знанието и то ще бъде загубено завинаги.

— Само дванайсет ли са? — попита Миранда.

— Ако Пъг не ни бе измъкнал от нашия умиращ свят, нямаше да има и един. И ако тринайсетото ценно дете дойде преди раждането, то също може да стане един от нас. Ако дойде пък момиче, тогава и то ще бъде в свитата на първата ми дъщеря. Ние от Аал още може да се разрастваме.

Миранда скри нетърпението си. Сега имаше други грижи.

— И когато родиш дъщеря си, какво?

— Тогава духът ми ще се съедини с духовете на свитата на съпруга ми, ще се смесим изцяло — всички знания, спомени и чувства, цялата болка и радост, всичко в едно съзнание. А после всичко отново ще се раздели и тези момчета ще станат наши синове, а дъщеря ми ще добие реалната си форма.

— Нов оракул?

— Да, така ще бъде.

— А в какво тяло ще се преобрази? Не виждам тук младо момиче.

— Тялото на дракона е вълшебно; то е по-силно от всичко, което Оракулът на Аал си спомня да е използувал от най-дълбоки старини. То ще бъде използувано отново.

— И поради тази причина тя няма да бъде с нас двайсет и пет години?

— Да. Тя ще е дете, независимо от това, че по всяка вероятност ще разполага с моята мощ.

— Все пак ще бъде достатъчно едро момиче, за да възпре някой, който би решил да се промъкне насам, нали? — За момент се замисли, после попита: — Знаеш ли къде е Пъг?

Оракулът затвори очи и се съсредоточи.

— Не е на острова си. Виждам го някъде… някъде между световете.

— По дяволите! — изруга Миранда. — Ще имаме нужда от него тук, докато дъщеря ти стане достатъчно силна, за да защитава тази зала. Колко време остава, докато навлезеш в последната горещина?

— По-малко от година, Миранда. После ще изчезна, защото при преоформянето винаги се губи нещо. Това е защото ние, които бяхме стари, когато звездите бяха нови, помним твърде малко за собственото си начало. Но с прераждането идват още знания и повече сила, и тази, която ще дойде след мен, по всяка вероятност ще ми бъде равна, а може би и по-добра.

— Ако оживеем толкова дълго — промърмори Миранда.

— Надигат се черни приливи. Отиват към далечни брегове, но може да стигнат и дотук.

— Трябва да тръгвам. Времето е малко, а трябва да се свършат много неща. Бяха взети доста много глупави решения и заради това сме станали много зависими от предсказания и поличби.

— Избрала си странна публика за разсъжденията си — отвърна оракулът.

— Това, че ни помагаше, е извън всяко съмнение — каза младата жена. — Но съдбата е непостоянна. Смятам, че човек би могъл да управлява съдбата си, ако се опита.

— Така мислят онези, които ти се противопоставят — каза оракулът. — В това се корени целият проблем.

— Те са отчаяни фанатици, които живеят в лудешки мечти и нямат нищо общо с реалността. Те носят само смърт и болка.

— Вярно е, но те споделят чувството ти за самоопределение.

— Ще запомня това — сухо каза Миранда. — Сега ти казвам сбогом. Достатъчно ли си защитена тука?

— Нашите изкуства и умения са достатъчни, дори за най-могъщите.

— Тогава си тръгвам. Ще се срещнем ли отново?

— Не знам — каза оракулът. — В съзнанието ми се появяват твърде много възможности за края и нито една от тях не изглежда твърде вероятна.

— Тогава добър път към безсмъртието и се моли ние, по-дребните създания, да живеем достатъчно дълго, за да поздравим дъщеря ти, когато се появи в своята същност.

— Пожелавам ти успех — каза драконът.

После младата жена си тръгна — изчезна от очите на присъствуващите и пространството, където стоеше допреди малко, се изпълни с нещо като лек повей.

Драконът се обърна към свитата си и каза с усмивка:

— Доста прилича на баща си, не мислите ли? Но цинизмът в характера й би могъл да се превърне в уязвимо място и да я подведе. Надявам се, че съдбата ще е благосклонна към нея.

— Да, доста прилича на баща си — каза най-старият от свитата.

 

 

Беше застанала на върха на хълма и вятърът издуваше наметката й като разперени крила. Дим от далечни пожарища пареше очите й, но тя мълчаливо наблюдаваше касапницата долу. Конници преследваха бегълците, насилваха ги и ги убиваха просто така, за удоволствие. Като използваше своите дарби, тя подробно изучаваше погрома, сцена след сцена.

Воините бяха озверели по време на битката и сега се наслаждаваха на страданията и разрухата сред безпомощните си жертви — мъже, жени и деца. Тя сви яростно юмруци, но се овладя. Онези, които командваха нападателите, щяха да се хвърлят незабавно срещу нея, ако разкриеше присъствието си чрез магия. Страхът не й беше присъщ, но предпазливостта беше и тя разбираше, че е ценна, защото може да направи още много, докато дойде времето на голямата битка.

Когато проблемът намереше решението си, щеше да се балансира съдбата на много светове, а не само животът на тези бедни нещастници.

Дори и от това разстояние вятърът носеше виковете на болка. Миранда започна да слиза по склона. През последните часове бе превърнала сърцето си в камък, защото се бореше с желанието си да помогне на малцината оцелели, макар да знаеше, че има много по-критични въпроси, нуждаещи се от нейната намеса.

Приближи полесражението и се приведе. Скрита зад едни ниски скали, изчака да отминат отряд пияни воини с яркозелени превръзки на ръкавите. На един от конете лежеше вързана жена и пищеше с все сили. Миранда почувства, че лицето й пламва от ярост. Наложи си да се успокои — ако сега изтървеше нервите си, нямаше да помогне никому.

Заобиколи мястото на битката и мина през едно разрушено село. Не беше останала нито една здрава къща, — тук самотна стена, там разкривена рамка на врата, но нищо, което дори малко да прилича на дом. Лютивият пушек раздразни очите й, докато търсеше дали някой е останал жив.

Влезе по-навътре в селището, за да намери информацията, която й трябваше. Приклекна зад една полуразрушена стена, когато друг отряд конници премина в тръс — тези бяха по-малко войнствени от първите, които бе забелязала. Сигурно бяха запасняци. Тези мъже не бяха наемници, а попълнение от централните военни съединения на силите на нашествениците. Яздеха по-бързо, отколкото бе очаквала. Тя изруга тихо и се измъкна от центъра на селото. Би могла да изчезне по всяко време, но беше уморена и усилието й да се прикрива от противниците си беше казало думата. Нуждаеше се от почивка на тихо място, почивка, която щеше да й помогне да възстанови силите си и да напусне тази област преди враговете да узнаят, че е била тук и е наблюдавала.

Надникна през една изгоряла врата и дори нейната желязна същност се огъна пред зрелището, което я посрещна. Като ловеше въздух с уста, тя протегна ръка и се хвана за рамката, защото коленете й се подкосиха пред злокобната гледка на мъртвите деца. Малки телца, овъглени до черно, бяха струпани в центъра на опожарената сграда. Миранда почувства как в гърлото й се надига животинска вълна от мъка и ярост и се постара да я овладее, защото гневът заплашваше да завладее съзнанието й. Знаеше, че ако някое от чудовищата, които бяха извършили това ужасно деяние, се мернеше сега пред погледа й, щеше да го унищожи незабавно, без да се замисля какви последствия би имало това за нейната мисия.

Като се опитваше да се успокои, тя пое два пъти дълбоко дъх и преглътна сълзите на състрадание. Бебета със сплескани главички бяха хвърлени върху по-големите деца, от които все още стърчаха стрели. „Все пак — помисли си Миранда — децата са били убити преди сградата да бъде обхвата от огъня.“ С горчивина се запита дали смъртта от меч или стрела е по-лека от смъртта сред пламъците. Пожела мир на душите на тези измъчени слаби телца и напусна сградата.

Продължи пътя си към другия край на селото, за да не се срещне отново с конниците. Надникна иззад ъгъла на една съборетина, била доскоро хан, и като не видя нищо, внимателно излезе от селото. Пресече рекичката, спускаща се от хълмовете, стигна до група дървета — и там без малко щеше да загине.

Жената беше обхваната от ужас и заради това ножът й леко се отплесна, но все пак Миранда усети остра болка в лявото си рамо. Като изкрещя, тя сграбчи китката на жената, бързо се извъртя и нападателката бе принудена да изпусне ножа.

Като дишаше учестено от болка и гняв, Миранда тихо каза:

— Мълчи, глупачко! Няма да те нараня. — После видя двете криещи се деца зад жената и допълни. — Нито теб, нито децата ти.

Тонът й малко омекна. Тя пусна ръката на жената и огледа рамото си. Видя зейнала рана и я притисна с дясната си ръка.

— Коя си ти? — запита жената.

— Казвам се Миранда.

Очите на жената се наляха със сълзи и тя рече:

— Те… те избиват и децата.

Миранда затвори очи и кимна. Жените можеха да послужат на нашествениците по време на похода им, след което щяха да ги убият, но децата не им трябваха. Търговците на роби биха могли да ги вземат, но те идваха чак след армията, а тук, в разгара на битката, малко обръщаха внимание на тези подробности.

Като хълцаше и плачеше, жената каза:

— Хващат бебетата за крачетата и…

— Стига — каза Миранда. Гласът й, макар и твърд, беше изпълнен с мъка. — Стига — повтори, като не обръщаше внимание на влагата в очите си — пред нея отново оживя гледката на изгорените деца. — Знам всичко.

После изведнъж разбра кой стои пред нея. Очите на жената бяха разширени от ужас, но и при нормални условия биха били доста големи. Ушите й бяха сплеснати и скрити под руси къдрици и нямаха долна месеста част.

Миранда погледна децата; бяха близнаци. Очите й се разшириха невярващо и тя попита:

— Ти си от тези, които наричат „дълговечните“?

— Да — каза жената.

Миранда притвори очи и поклати глава. Нищо чудно, че жената за малко да я победи. Тези същества, познати на човешкия свят като елфи, рядко раждаха и децата обикновено растяха десетилетия отделно от родителите си, докато стигнат пълнолетие. Елфите живееха по няколко столетия и смъртта на едно дете за тях беше много по-ужасна, отколкото човек можеше да си представи, но сред народа на еледел, както те сами се наричаха, близнаците бяха нещо почти нечувано. Убийството на тези две малки момчета щеше да бъде за един елф трагедия, която хората въобще не биха могли да си представят.

— Знам от какво се плашиш — каза Миранда.

— Цялото село беше изклано — каза жената. — Бях взела децата в гората да търсим храна; трябваше да се върнем вечерта. Мислех да идем при джешандите и да потърсим убежище при тях.

Миранда кимна. Джешандите бяха елфи и сигурно щяха да приютят жената.

— Мислехме, че нашествениците ще дойдат чак след няколко дни. — Очите й отново се насълзиха. — Мъжът ми…

Миранда огледа ръката си. Раната беше спряла да кърви и за нея напомняше само един розов белег.

— Ако е останал в селото, сигурно е мъртъв — каза тя. — Съжалявам. — Знаеше колко кухо звучи това.

Изведнъж жената елф си възвърна спокойствието и рече:

— Тогава трябва да защитавам децата си сама.

— Проклятие — каза Миранда. — Ако успеем да се промъкнем през тази банда убийци, може би ще мога да ти помогна. — Погледна малките момчета и видя, че я гледат с огромните си очи. Бяха четири-пет годишни и тяхната раса щеше да ги брои за деца още поне три десетилетия и нямаше да ги признае за възрастни, докато не измине поне столетие. Но независимо по какъв стандарт — човешки или елфски, — те бяха красиви дечица. Миранда примирено поклати глава и промълви:

— Ще спася децата ти.

— Как?

— Тръгвай с мен и мълчи.

Миранда закрачи напред. Жената и двете деца я последваха. Миранда можеше само да се надява, че разполагаха с легендарните горски умения, присъщи на тяхната раса — но тези тримата бяха селяни и не бяха свикнали с извънредни обстоятелства. Все пак утешителното беше, че крачеха много по-безшумно от човешките създания.

Тръгнаха нагоре по пътеката, която излизаше от селото и водеше към гората. Миранда водеше уверено. Вървяха така около час, после тя попита:

— Има ли наблизо място, където да си починем?

— Малко по-нагоре има полянка — каза жената, — а в другия й край има малка пещера.

Миранда кимна и отново насочи вниманието си към околността. Нашествениците сигурно обикаляха наоколо и търсеха оцелели. Малки села като това не предлагаха значителни ценности и ако имаше няколко жени на подходяща възраст, за да доставят развлечение на мъжете, командирите щяха да изпратят част от мъжете да патрулират просто за да избегнат спречкванията кой да ги изнасилва пръв.

Жената все по-трудно водеше уморените момчета и след малко Миранда се наведе и взе едното. Майката кимна и взе другото, така че да могат да ускорят крачка. Миранда знаеше добре, че всяко силно уплашено дете по-скоро би мълчало, отколкото да плаче, а тези двама малчугани бяха сериозно изплашени. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя целуна момчето и разроши косицата му.

Докато се промъкваха внимателно през дърветата, чуха конски тропот. Спряха и изчакаха, докато ездачите се отдалечат. Стигнаха до един гъсталак, провряха се през преплетените храсти и излязоха срещу зеещия отвор на пещерата.

— Тук е безопасно — каза жената.

— Чакай — каза Миранда, остави момченцето на земята и влезе в тъмнината, като използваше магическите си изкуства да вижда в мрака — пещерата беше празна и свидетелстваше за чести посещения на хора, и поради това едва ли някое животно би я използвало като бърлога. Върна се и каза:

— Хайде, идвайте. — Но в същия миг един мъж изскочи от храстите, като крещеше и размахваше дълъг нож:

— Казах ли ви, че забелязах следи! Два изтърсака! Но жените са млади!

Друг мъж се обади отзад, но гласът му бе заглушен от вика на Миранда:

— Влизайте бързо!

Жената грабна децата си, по едно във всяка ръка, и се втурна в пещерата. Миранда измъкна от пояса си дълга кама и зачака. Вторият мъж също излезе от храстите.

Приличаха на обикновени наемници. Първият носеше парцалива дреха с къси ръкави върху ръждива плетена ризница. Вторият бе висок, облечен в тежък плащ, срязан при раменете, понеже очевидно му беше тесен.

Миранда изчака, докато двамата се приближиха.

— Какво ще правиш с това — изръмжа вторият и посочи камата й.

— Махни това, момиче — каза първият с нервна усмивка. — Ако не ни създаваш проблеми, ще се държим добре с теб. Но може да станем и лоши.

Миранда изчака първия да се приближи достатъчно, за да се опита да я хване, после пристъпи крачка напред, по-бързо отколкото той очакваше, и заби камата в гърлото му.

Мъжът рухна и Миранда измъкна камата. Вторият мъж отскочи стреснат назад.

— Хей! — извика изненадано той. Движеше се със завидна пъргавина и това го правеше опасен враг, независимо от опърпания му вид. Сабята му изсвистя от ножницата и той атакува. Миранда отстъпи.

Чу се чаткане на подкови и мъжът изкрещя:

— Насам!

Чу се ответен вик и Миранда тихо изруга. Не успяваше да го нападне, а той войнствено я обикаляше. Сабята му блесна във въздуха — той замахна и за секунда откри едното си рамо. Тя заби камата, но острието се хлъзна по бронята му.

Той се засмя и стовари мощен удар, предназначен да отнесе главата й, но тя се отдръпна навреме и докато острието на сабята разсичаше въздуха, заби камата в незащитеното му гърло.

Мъжът изкрещя и се преви на две. Ако се съдеше по изригналия кървав фонтан, артерията бе срязана дълбоко и наемникът щеше да умре всеки момент.

Тропотът на приближаващите се коне подсказа на Миранда, че разполага с броени минути и трябва да действа бързо. Тя изтича в пещерата и коленичи пред жената елф.

— Как се казваш?

Жената, приведена над двете си деца, отвърна:

— Елиа.

— Мога да ви спася, но не мога да ви заведа при джешанди. Ще дойдеш ли с мен?

— Какъв избор имам? — каза жената. Вече чуваше конниците, които излизаха на полянката.

— Никакъв — отвърна Миранда, наведе се над Елиа, като че ли я прегръщаше, и сложи ръце на главите на децата. После изведнъж всичко около тях се завъртя и потъна в мрак.

Миг по-късно вдишаха свеж въздух. Беше топла нощ. Жената преглътна и каза:

— Ама какво…

Миранда се отпусна на влажната земя.

— Ние сме… — започна тя и й стана ясно, че не може да се ориентира.

Елиа гледаше как Миранда се бори с объркването от внезапното преместване в пространството. Бяха се озовали на широка поляна, обградена от редки дървета, през които течеше широк поток. Веселият звук на водата, плискаща се между камъчетата, беше в чудновато противоречие с току-що заглъхналите предсмъртни викове на умиращите мъже.

Елиа стана и пристъпи към Миранда, за да й помогне да се изправи. Тъмнокосата жена разтърси глава, за да дойде на себе си.

Вниманието им бе привлечено от съскащ звук в далечината и двете вдигнаха глави. В нощното небе се появи слаб зеленикав отблясък; после се превърна в светла точка.

— Бързо във водата! — изкомандва Миранда и Елиа без колебание сграбчи двете си деца и се хвърли във водата. Реката беше плитка, но течеше бързо и тя трябваше да се бори с течението.

— Не се обръщай — викна Миранда и Елиа се подчини и клекна до кръста в потока. Двете момченца мълчаха — дори не изпискаха от студената вода.

Оглушителният звук стана още по-силен и двете момчета се сгушиха в майка си, сякаш търсеха спасение от него. Звукът наистина направо пукаше тъпанчетата и децата не можеха повече да го понасят и започнаха да хленчат.

Разтърсваща експлозия хвърли Елиа напред и за един момент тя се ужаси, че ще изпусне децата. Водата ги заля, но тя успя да застане на колене. Момчетата плюеха и кашляха.

Тласъкът бе завъртял Елиа и сега тя виждаше Миранда. Ослепителна оранжева светлина се стрелна от небесата — дълга енергийна лента, която обви младата жена. Миранда вдигна ръце, като че ли се бореше с яростните енергии. Внезапен горещ повей блъсна Елиа и почти опърли главата и раменете й, които се подаваха над водата. Миранда рязко вдигна ръце и се появи мрежа от бяла енергия, оцветена по краищата с червено, която започна да обхваща колоната оранжева светлина, като я тласкаше назад към източника й. След миг стана толкова искрящо бяла, че не можеше да се гледа. Елиа се гмурна под водата, като прикри колкото можеше децата от лъхащата горещина и ги повлече към другия бряг. Внезапно две силни ръце я измъкнаха от реката.

Трима мъже в зелени кожени дрехи наблюдаваха ожесточеното сражение. Единият се наведе към Елиа и й заговори на непознат език. Тя притисна момченцата към себе си и каза:

— Не разбирам.

Мъжът погледна другите двама и вдигна учудено вежди, после отново се обърна към нея.

— Защо говориш кешийски, а не на собствения си език?

Произнасяше думите странно, но Елиа все пак ги разбираше.

— Говоря езика, на който са ме учили родителите ми.

Острата светлина внезапно угасна и поляната потъна в синкава сянка. Миранда се олюляваше като пияна, после се съвзе и се обърна. Видя оттатък реката Елиа и момчетата, застанали до тримата елфи.

— Мога ли да вляза — отпаднало попита тя.

— Кой търси Елвандар? — попита един от воините.

— Човек, който се нуждае от съвета на лорд Томас.

— Влез, ако можеш.

— Мисля, че ще се справя — сухо отвърна Миранда.

После прецапа реката.

— Каква бе тази магия? — попита Елиа.

— Това е твоят народ, Елиа. Това са еледел. Ние сме на границата на Елвандар.

— Елвандар? — Жената я изгледа объркано. — Това е легенда.

— Виждам, че ще трябва да се изясняват много въпроси — каза началникът на елфите. — Но не му е тук мястото, нито времето. Хайде, имаме два дни път до двора на кралицата.

— Малките са уморени — каза Миранда. — И са много изплашени.

Елфът погледна момчетата, очите му се разшириха и Миранда усети учудването му — нещо, което много хора не биха забелязали.

— Близнаци?

Елиа ги погледна объркано, а Миранда отвърна:

— Да.

— Аз ще тръгна напред — каза един от другите двама елфи, — за да съобщя на кралския двор.

После се обърна и изчезна между дърветата.

Началникът на елфите направи знак на другия воин също да тръгва и се представи:

— Казвам се Галайн. С мен са воините Алтал, който се върна в нашия лагер, за да приготви храна, а другият е Лалиал — той отиде да съобщи на кралицата и на съвета.

После клекна и без да иска разрешение, вдигна двете момчета така леко, както че ли бяха котенца. Децата погледнаха майка си, но нито едно не се възпротиви. Миранда докосна рамото на Елиа и й кимна, че трябва да последват Галайн.

Използваше обикновения си поглед, за да огледа наоколо. Уменията й бяха изтощени от битката в реката. Схватката беше кратка, но много ожесточена. Макар и изтощена, Миранда изпитваше задоволство, като знаеше, че на другия край, в света на пантатийците, магьосникът, хвърлил след нея проследяващата енергия, не бе очаквал контраудара й. И с мрачно удовлетворение си мислеше, че сега той е димящ труп.

 

 

Стигнаха лагера, без да продумат и дума. Огънят гореше и се усещаше миризма на печен дивеч.

Момчетата бяха заспали и Галайн нежно ги сложи на земята. После тихо каза:

— Ще съмне след няколко часа. Ще ядат, като се събудят.

Елиа се отпусна тежко на земята и Миранда разбра, че е капнала и отчаяна. Домът й беше разрушен, съпругът й сигурно бе мъртъв, а тя неочаквано се бе оказала на чуждо място с хора, които не познаваше.

— Кои сте вие? — попита Елиа.

Галайн отговори на езика, който тя разбираше. Ябонският бе езикът на провинцията, съседна на Кралството, и сроден с древния език на Кеш, общ техен предшественик:

— Казвам се Галайн. Ние сме от еледел — както и ти.

— Не знам какво означава еледел — каза Елиа. Външно бе спокойна, но Миранда знаеше, че е ужасно изплашена.

— На вашия език означава „светлите хора“. Това е всичкото, което е необходимо да знаеш. Но да започнем от другаде: преди векове нашата раса се е разделила на четири племена. Тези, които са по-възрастни от нас, елдарите, са пазители на мъдростта. Онези, които живеят в Елвандар и служат на кралица Агларана, се наричат еледел. Има още: гламредел — диваците и моредел — тъмните. Преди няколко години разбрахме за вашия народ, който наричаме оушдел — „хората оттатък морето“. Не сме много сигурни дали сте точно гламредел, или еледел, тъй като сте изгубили знанията за собствената си раса. Но така или иначе, сте добре дошли в Елвандар. Ние живеем тук. — Той се усмихна. — Ние сме като теб. И при нас ти ще си на сигурно място.

Елиа внимателно се вгледа в лицето му. Като че ли прочел мислите й, той отмахна назад дългата си коса, за да й покаже щръкналите си уши, родов знак на народа на елфите. Тя въздъхна облекчено.

— На сигурно място… — повтори тя. Тонът й подсказваше, че все още й е трудно да повярва.

— Да — каза Миранда. — Наистина на сигурно място.

Елиа кимна, притвори очи и по бузата й се търкулна сълза.

— Влязохте наистина впечатляващо — обърна се Галайн към Миранда.

— Заради змиите — намръщи се Миранда.

— Змиехората? — Очите на Галайн се свиха.

Миранда кимна.

— Ще потеглим веднага щом момчетата се събудят и хапнат — каза той. — Сега поспете.

 

 

Галайн и Алтал носеха момчетата на раменете си, Елиа и Миранда крачеха до тях. Миранда знаеше, че не се придвижват достатъчно бързо, но мълчеше заради Елиа — самата тя отдавна знаеше, че животът, прекаран в лесовете, придава на елфите неестествената бързина, с която се движеха през гъсталака.

Почиваха само за малко, колкото да похапнат сушено месо и плодове. Около час преди свечеряване спряха.

Алтал запали огън, а Галайн отиде на лов и скоро се върна с два заека. Опекоха ги и никой не си легна гладен.

Рано сутринта тръгнаха отново. По обед срещнаха ловци. Разговорът между тях и Галайн и Алтал беше неразбираем за Елиа, която не познаваше тънкостите на елфското общуване, а и Миранда пропусна голяма част от казаното.

Късно следобед стигнаха огромна поляна. Елиа спря и зяпна от учудване. Дори Миранда бе впечатлена.

Пред тях се издигаше град от дървета. Имаше пънове и крехки малки фиданки, и могъщи дъбове, които подпираха небето. Гъста покривка от листа образуваше масивен покрив над стволовете. Тъмнозеленото на горския купол тук-там бе бродирано в различни тонове — някои златисти, други бели, трети искрящи с изумрудена или синя светлина. Мек блясък ограничаваше полезрението и като че ли вълшебна омара обгръщаше всичко.

— Елвандар — каза Галайн.

Тръгнаха към дърветата и Миранда забеляза движещи се фигури. Работници се трудеха, обработваха кожи, ковяха в ковачници и дълбаеха дървени съдове. Други оглаждаха лъкове, дялаха камъни или приготвяха храна. Но характерът на тези дейности не се отразяваше върху цялостния облик на града. Елвандар може би беше най-магическото място на света. Меки звуци, а не шумът на работниците, изпълваха въздуха и гласовете бяха по-скоро музикални, отколкото груби и остри.

Стигнаха до едно гигантско дърво и Миранда видя, че в огромния дънер са изсечени стълби.

— Ако се страхуваш от височината, кажи ни сега.

Миранда погледна Галайн и видя, че той ги гледа внимателно. Не каза нищо, само поклати отрицателно глава и тръгна след елфа.

Някои от по-големите клони бяха изсечени отгоре така, че се образуваха тесни пътеки, по които елфите се придвижваха от дърво на дърво. Имаше и много хралупи — там бяха жилищата на елфите.

Елфите ги поздравяваха с усмивки, а някои направо бяха очаровани от момчетата близнаци. Повечето бяха облечени в кожа, кафява или зелена на цвят, други носеха меки роби, украсени със скъпоценни камъни или мъниста. Всички бяха високи — някои светлокоси, други с тъмни коси като Миранда.

Имаше и елфи с брони, набедреници и ръкавици от кован метал. Носеха и златни огърлици, украсени със скъпоценни камъни. Те гледаха двете жени любопитно, но не и дружелюбно.

— Гламределите все още не са свикнали с Елвандар — каза Алтал. — Е, все пак живеят с нас отскоро.

— Колко отскоро? — попита Миранда.

— Последните двама, които дойдоха, са тук по-малко от трийсет години.

— Доста дълго гостуване — подсмихна се Миранда.

Галайн се засмя, като показа, че разбира хумора й. Тя не бе сигурна, че Алтал споделя неговото отношение.

В основата на широк клон беше прикрепена платформа и от нея нагоре се издигаше стълба от дърво и въжета. По нея двамата елфи заведоха Миранда и Елиа до друга, по-обширна платформа и по широк висящ път ги изведоха до цяла група изкуствени площадки, малки пазарища и места за срещи. Накрая стигнаха до грамаден висящ площад, издигнат в самото сърце на Елвандар.

Галайн ги поведе към центъра, спря пред седналите там и се поклони. После каза:

— Кралицата на Елвандар и лорд Томас.

Кралицата правеше силно впечатление — царствена жена със златисточервена коса и очи като бледосин ледник. На възраст стотици години, тя приличаше повече на човек в първата си младост с гладкото си лице и стройното си тяло. Чертите й бяха деликатно изваяни, но в същото време излъчваха сила.

Мъжът до нея беше още по-впечатляващ, защото не приличаше нито на човек, нито на елф. Близо два метра висок, той имаше яки рамене и широки гърди, но без да изглежда груб. Очите му бяха дори по-бледи от тези на съпругата му, а косата му беше като слънце. Чертите му бяха човешки: широко чело и прав нос, пълни, но не меки устни. Но като че ли нещо ги бе променило, като беше хвърлило върху тях сянката на извънземното. Беше прекалено царствен, за да е красив, но като се усмихнеше, лицето му придобиваше детински чар.

Кралицата стана и Миранда се поклони. Притеснената Елиа приклекна неловко, до нея подвиха колене и децата й.

Като пренебрегна официалностите, кралицата на елфите дойде до Елиа, хвана я за раменете и я целуна. После приклекна до момчетата и докосна всяко по бузките. Каза нещо нежно, а Елиа се обади:

— Не разбирам.

— Нашата кралица говори на спътницата ти — обясни Галайн.

Като използува кешийския диалект, който доста приличаше на езика на Елиа, Агларана обясни:

— Казах й, че си ни донесла съкровище. Синовете ти са много красиви. Сега, откакто се присъедини към нас, ние сме много по-богати.

Очите на Елиа се насълзиха и тя каза:

— Приличат на баща си.

Томас се изправи и застана пред Елиа.

— Народът на моята съпруга не е свикнал да споменава имената на онези, които са отпътували за Благословените острови. Той живее в синовете си. Ти си повече от добре дошла тук. — После се обърна към Алтал. — Вземи новодошлите и им намери дом. Виж от какво имат нужда.

Обърна се пак към Елиа и каза:

— Тук си в безопасност и под наша закрила. Никой в Елвандар няма да стори нищо лошо нито на теб, нито на синовете ти. Отначало начинът ни на живот може би ще ти се стори странен, но после ще разбереш, че всъщност това е твоят истински начин на живот и че бащите на твоите бащи са били далеч от нас твърде дълго. Добре дошла в своя истински дом.

Облекчена, Елиа тръгна след Алтал, повела момчетата за ръце.

Томас махна с ръка на Миранда да го последва до една маса, където няколко елфи сервираха разхладителни напитки, и след като седнаха, попита:

— Как е Калис?

— Обезпокоен — отвърна Миранда. — Съобщи ли ви лудешкия си план?

Мерна изплашеното изражение на Агларана и разбра, че вече знаят.

Томас кимна.

— Е, за добро или лошо, аз му помагам. — Тя поклати глава. — И макар че се стремя да правя всичко добре… — Взе си една круша, отхапа и задъвка, после преглътна и добави: — Сега змиите знаят, че някой надарен е шпионирал около армията им. — Тя обясни какво се бе случило: преследването на напредващата армия през морето, срещата с Елиа и момчетата, бягството и накрая атаката на брега на реката.

Когато свърши, Агларана каза:

— Не ми изглежда много вероятно, че лудата им военна акция ще остане незабелязана. Може би са помислили, че ти си една от многобройните магьосници или жреци.

— Хубавото е, че няма начин да разберат къде съм — каза Миранда. — Единственият, който ме откри, не е в състояние да им съобщи. Другите биха могли да подозират, че съм тук, но едва ли ще се опитат да пробият защитата ви… засега.

— Може да продължим обсъждането на тези въпроси утре сутрин — каза Томас. — Ти трябва да си починеш. Вече е късно, а ти изглеждаш уморена.

— Направо. Просто съм изтощена — съгласи се Миранда. — Но сутринта трябва да съм далеч оттук. Има да се върши много работа, а времето е малко. Трябва да потърся сина ви и да се посъветвам с него, а след това някак си да убедя някои разумни мъже да се съгласят с най-глупавото и опасно начинание на света. После имам и друга работа. Не бях планирала да дойда първо тук, но след като вече съм при вас, бихте ли ми казали нещо?

— Какво?

— Къде мога да намеря Пъг?

Томас погледна жена си и каза:

— Не сме го виждали от години. Последното съобщение от него бе преди седем години. Казваше ми, че е загрижен от докладите, които синът ми донесъл след последното си пътуване до Новиндус. Бе се съветвал с Оракула на Аал и…

— И какво? — полюбопитства Миранда.

Сините очи на Томас се взряха за момент в нея, като че ли я преценяваше. Накрая каза:

— Съобщи ми, че неговите собствени сили нямало да стигнат за предстоящата битка и че му трябвали съюзници.

Миранда се засмя, но в усмивката й нямаше нищо весело.

— Мощта му намалява. — Тя поклати глава. — Кой друг на този свят би се сравнявал по сила с него освен теб?

— Моята мощ бледнее пред това, което може да направи Пъг, ако му се наложи — отвърна Томас. — Моите умения са ми предадени от друг и са такива, каквито бяха в края на Войната на разлома, преди петдесет години. А що се отнася до Пъг, той всяка година изучава и усвоява нови умения и може би никой освен Макрос Черния не би могъл да се сравни с него по могъщество.

При споменаването на Макрос Миранда се намръщи.

— Според всичко известно, много от това, което се твърди за неговото могъщество, е основано по-скоро на глупостта на тези, които му вярват.

— Бил съм на места, които можеш само да си представиш — поклати глава Томас. — И бях рамо до рамо с Макрос в Градината на Вечния град, и видях създанията на онази вселена. Навремето може би е обичал да се хвали, но трябва да призная, че винаги е стигал до границата на възможното. Могъществото му е близо до това на боговете и уменията му ще бъдат от голяма полза в предстоящата схватка.

— Освен това — каза Миранда — според всички данни Черния магьосник от петдесет години е изчезнал. Тогава кого търси Пъг?

— Открий къде е — каза Агларана — и ще разбереш.

— Ако не е в този свят — допълни Томас, — ще трябва да отидеш на някой друг от световете. Имаш ли достатъчно дарби за това?

— Дори и ако нямам — отвърна Миранда, — ще намеря онези, които ще ми помогнат да го направя. Но откъде да започна търсенето? — Тя погледна Томас. — Знае се, че вие с Пъг сте като братя. Би трябвало да знаеш откъде да започна търсенето.

— Мога да се сетя само за едно място — отвърна Томас. — Но това е като да претърсваш морето за определена риба. Защото мястото е толкова огромно, че побира всички възможни вселени.

— Пътят на световете — каза Миранда.

— Пътят на световете — кимна Томас.