Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (12) (Разказ за Ерик)

9.
Провал

Ерик пъшкаше.

Мъчеше се да занесе поредния чувал с камъни до върха на могилата, а краката му се хлъзгаха по предателския насип — могилата всъщност бе образувана от камъните, домъкнати от шестимата затворници, катерещи се по неустойчивия й склон.

Стигна догоре, спря, пое дълбоко дъх — потта се лееше по лицето му — и стовари тежкия чувал в краката си. Изсипа го и камъните се затъркаляха надолу като караха тези след тях да се свличат, сякаш ги преследваха. Знаеше, че пазачите ще му позволят минутка, за да си поеме дъх, преди отново да тръгне надолу по опасния склон, за да продължи безсмислената работа.

Погледна надолу. Могилата се издигаше в средата на военния лагер. Никога не беше виждал военни съоръжения, но предполагаше, че това е най-уникалното в целия свят. Грамаден квадрат, обграден с дървени стени, върху които патрулираха караули, не толкова да пазят от външни хора, колкото да охраняват затворниците вътре. Около триста метра гора бе изсечена във всички направления, така че никой да не може да приближи лагера и да надникне какво става вътре.

В средата имаше три широки дървени постройки. Десет палатки, всяка за по шестима души, бяха разпънати покрай северната страна на лагера. Познат звук се понесе в сутрешния въздух и Ерик погледна към южната стена, където имаше работилница за оръжия, кожарско помещение и навес за готвене.

— Фон Даркмоор! — изкрещя пазачът и Ерик разбра, че се е унесъл в размисли. Следващото предупреждение щеше да бъде последвано от тежък удар от стрела, завършваща с твърдо оловно топче, обвито в кожа, което можеше да счупи ръката на човек, но обикновено тя само поваляше нещастника и той се търкаляше болезнено по каменистия склон. Следваше друго наказание от Робер дьо Лунвил.

Сержантът стоеше наблизо, наблюдаваше как мъжете бавно се катерят по камъните, като се опитват да не ги срутват върху хората зад себе си, и говореше тихо на ефрейтора Фостър. От време на време сочеха хората, които се мъчеха да изкачват камъните до върха.

Ру мина покрай Ерик и изхриптя:

— Мисля, че имаме още две или три качвания.

Слабичкото момче от Даркмоор никога не беше похващало тежка работа, но през последната седмица успяваше да се справя, макар и по-трудно от другите. Ерик знаеше, че отчасти това се дължи на храната. Никой от тях през живота си не бе ял толкова качествена и изобилна храна. Будеха ги в ранни зори за работа, но ги връщаха достатъчно рано, за да могат да се наспят достатъчно.

Ерик усещаше как старата му сила се връща, а може би беше дори в по-добра форма отпреди. Той и Биго мъкнеха повече от останалите, защото можеха да се справят, но и всички други влачеха своя товар до върха на склона.

Ерик направи още един преход от купчините камъни, струпани до каруцата, към растящата могила. Когато слезе, видя, че Робер дьо Лунвил им маха да се строят. Шестимата затворници застанаха в неравна редица и дьо Лунвил попита с приятелска усмивка:

— Уморени ли сте?

Мъжете замърмориха, че са, и той кимна разбиращо. После каза:

— Обзалагам се, че направо сте капнали, нали?

Чуха се неясни думи в знак на съгласие. Той се люшна на пети, после изрева:

— И какво ще правите, когато врагът ви нападне, а сте капнали?

Внезапно Ерик бе свален с мощен удар отзад. Нападателят, мъж в черно, отскочи. Ерик лежеше по гръб с разтуптяно сърце, останал без дъх.

Другите също бяха повалени на земята — с изключение на Шо Пи, който отскочи с танцова стъпка, а мъжът в черно се просна в прахта.

— Охо! — заинтересува се дьо Лунвил. — Как успя да го направиш?

— Никога не съм самонадеян и затова оцелявам, сержант — каза Шо Пи.

Дьо Лунвил повдигна вежда. В широко отворените му очи се четеше уважение.

— Това е поведение, което оценявам.

Придвижи се почти небрежно към Шо Пи.

— Ще направите добре — обърна се той към останалите — да последвате примера на този мъж. — И без предупреждение понечи да ритне Шо Пи в коленете, но исаланецът отново ловко избегна нападението — внезапно целият се превърна в движение, като отблъскваше ниския си, но набит и як противник. После замахна с десния си крак и посипа дьо Лунвил със серия ритници в лицето и гърдите, завъртя се на другия си крак, направи пълен кръг и подсече двата му крака.

Мъжете, които все още лежаха на земята, се разсмяха при вида на мъчителя си, проснат безсилно в прахта, но смехът им замлъкна, когато двама пазачи насочиха арбалетите си към Шо Пи и го принудиха да отстъпи от дьо Лунвил.

Сержантът седна на земята, разтърси глава и скочи.

— Много смешно, така ли?

Никой не се обади.

— Попитах ви, смятате ли, че това беше смешно?

— Не, сержант — изкрещяха мъжете.

— Сега ще ви покажа нещо смешно — каза дьо Лунвил. Гласът му се извиси до остър вик, с който мъжете бяха свикнали през последните дни. — Купчината камъни е на неправилно място!

Ерик дълбоко изпъшка — знаеше какво следва.

— Ще я преместите ей там. — Дьо Лунвил посочи мястото, където се намираше празната каруца. — После, като реша къде точно ще бъде, ще ви кажа, за да я преместите пак. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър! — извика Ерик, без да мисли.

— Хайде започвайте.

Ерик дори не погледна другите, а нарами чувала си и почна да го пълни с камъни, но гласът на дьо Лунвил разсече въздуха:

— От горе на долу, фон Даркмоор! Искам да ги смъквате от върха надолу!

Ерик се намръщи и без коментар пое опасното изкачване към върха на могилата. Чу Били Гудуин да казва:

— Как ми се ще да го сритам това копеле!

— С твоя късмет ще вземеш да си счупиш крака — подметна Биго и Ерик не можа да сдържи смеха си: и внезапно разбра, че за пръв път от смъртта на Стефан се смее истински и внезапно се подхлъзна, падна и издра колене си в острите камъни. Стисна зъби от болка, изправи се и прокле деня, в който ги бяха докарали в лагера.

 

 

На десетина километра източно от Крондор фургонът бе свърнал на юг, изоставяйки натовареното шосе между Крондор и Даркмоор. Но това не беше главният път, водещ към Долината на сънищата и границата с Кеш, а черен път, по който стигнаха до малко езеро, обградено от три страни с високи хълмове. По пътя имаше стражеви кули и на три пъти ги спираха и Робер дьо Лунвил показваше някакви документи. Ерик се чудеше защо спират конниците, които яздеха с тях — нали носеха униформите на дворцовата гвардия?

Другото, което събуди интереса и любопитството му, беше, че стражите по пътя бяха само ветерани. Освен това носеха различни наметала, някои черни със златния орел на Батира, други със златната чайка на кафяв фон на Крудий.

Сержантът на охраната при портата поздрави дьо Лунвил приятелски, много други пък го наричаха Боби, и все пак разгледа внимателно документите. Когато влязоха в лагера, Ерик видя десетина мъже в черни туники и черни панталони да се упражняват в стрелба с лък в единия край на базата, и още толкова, които тренираха езда. После фургонът спря и започнаха да им свалят веригите.

Строиха ги пред главната постройка и те чакаха цял час за нещо, което така и не разбраха.

Докато чакаха, Ерик се наслаждаваше на простия факт, че все още е жив. Опитът му от ешафода го бе научил да прави разлика между пълното отчаяние и глупаво приповдигнатото настроение. Беше влязъл във военната база в добро състояние на духа, което не премина, докато чакаха пред постройката.

Накрая дьо Лунвил се върна с един човек, който приличаше на лечител — той прегледа всички затворници и направи няколко забележки за състоянието им, които Ерик така и не разбра. Но за пръв път в живота си разбра как се чувстват конете, когато ги оглеждат дали са здрави и годни.

После ги накараха да правят странни строеви упражнения и да маршируват. Това предизвика груби коментари и подигравателни реплики от страна на мъжете, облечени в черно, които ги наблюдаваха.

Привечер им заповядаха да влязат във втората голяма постройка — и тогава настъпи суматоха. Мъжете в черно бяха седнали, но половината от местата край масите не бяха заети. Млади момчета в ливреи на принца на Крондор шетаха между масите, отрупани изобилно с ястия, каквито Ерик не бе и сънувал. Хлябове, топли и намазани с масло, кани с краве мляко, изстудено с лед, донесен от конници от близките планини. Меса — пилешко, говеждо и свинско — гарнирани с всевъзможни зеленчуци, големи подноси със сирена и плодове.

Ерик внезапно усети, че е гладен като вълк, и лакомо започна да се храни.

На следващата сутрин започнаха упражненията и им бе заповядано да издигнат могилата от камъни — мъкнеха ги през половината лагер.

 

 

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Шо Пи.

— Съжалявам — каза исаланецът.

Ерик стигна върха, клекна да събира камъни в чувала и попита:

— За какво?

— Нравът ми пак ме подведе. Ако му бях позволил да ме повали, сега нямаше да вършим тая работа.

— Е, щеше да си измисли друга причина. — Ерик напълни чувала си. — Ти просто му даде подходящ повод.

Ерик внимателно заслиза надолу, а Шо Пи зае мястото му на върха.

— Заслужаваше си обаче да го видим проснат по гръб — каза Ерик.

— Надявам се, че и утре ще мислиш така, приятелю.

Въпреки болките в гърба и краката и синините, покриващи тялото му — резултат от постоянно падане по камънаците, Ерик изпитваше и леко злорадство.

 

 

— Ставайте, кучета!

Ерик и Ру бързо скочиха от наровете си и бяха на крак още преди да са се събудили. Ефрейтор Фостър изгледа шестимата. Били Гудуин, Биго и Луис бяха от едната страна на палатката, а Ерик, Ру и Шо Пи — от другата. И Шестимата бяха застанали в стойка „мирно“: с изправена глава, с вперени напред очи, с ръце по шевовете на панталоните, с дланите навътре и с крака, допрени под ъгъл в петите — всеки на стъпка от дървения си нар.

Ако тази сутрин бе като другите, щяха да работят около час преди закуска. После от тях се искаше да ядат в тишина на маса, отдалечена от другите четиридесетина мъже, обитаващи военната база. Беше им забранено да разговарят с тях, а и облечените в черно войници не показваха особено желание да говорят със затворниците.

Всъщност Ерик се съмняваше дали те наистина са войници. Те също се упражняваха часове наред, изкачваха дървени прегради, прескачаха барикади, яздеха и се обучаваха с всички видове оръжия.

На третия ден вместо да ги пратят на каменната могила, ги строиха и ги отведоха пред централната постройка, където Ерик смяташе, че живеят офицерите. Дьо Лунвил им нареди да застанат мирно и да чакат и влезе в постройката.

След няколко минути излезе заедно с друг мъж, който порази Ерик с особения си вид, макар че младежът трудно можеше да обясни какво точно го смущава в непознатия. Беше слабоват, рус и младолик, на не повече от двайсет, двайсет и пет години, но дьо Лунвил показваше очевидно уважение, когато се обръщаше към него.

— Това са последните шестима — каза той.

Русокосият кимна, без да каже нищо.

— Никак не ми харесва — продължи дьо Лунвил. — Говорихме за шейсет, а не за трийсет и шест.

Младият мъж най-сетне отвори уста. Говорът му също беше странен: беше различен от този на благородниците и богатите хора в Даркмоор или Рейвънсбърг, който Ерик бе чувал.

— Съгласен съм, но условията ни принуждават да се справим с това, с което разполагаме. Какво ще кажеш за тия?

— Обещаващи са, Калис. Но ни предстоят още месеци упражнения.

— Кои са те?

Робер дьо Лунвил застана пред Биго.

— Този се казва Биго. Здрав е като бик и почти толкова интелигентен. По-бърз е, отколкото изглежда. Спокоен е — не се гневи лесно.

После пристъпи към следващия.

— Луис де Савона. Главорез от Родез. Обича да използва нож. Подходящ за там, където отиваме.

После рече:

— Били Гудуин. Изглежда просто момче, но ще ти пререже гърлото ей така, на шега. Доста е буен, когато се ядоса, но може да бъде прекършен.

Застана пред Ерик.

— Това е копелето на фон Даркмоор. Може би е доста глупав за тоя живот, но е як като Биго и ще направи това, което му се нареди.

После дойде редът на Ру.

— Рупърт Ейвъри. Голямо змийче, но има заложби. — Сграбчи примката, която висеше на врата на младежа, дръпна я и изкрещя в лицето му. — Ако не го убих веднага, то е защото е дяволски грозен!

После тласна Ру обратно в редицата и пристъпи пред Шо Пи.

— Това е кешиецът, за когото ти разказах. Може да свърши много добра работа, ако успее да сдържа буйния си нрав. Много по-опасен е от Гудуин — не се разкрива дори когато е много ядосан.

Отстъпи няколко крачки и се обърна към шестимата затворници:

— Виждате ли този човек?

— Да, сержант! — отвърнаха затворниците.

— Страхувайте се от него — каза дьо Лунвил. — Много. — Огледа ги един по един. — Той не е това, което изглежда. Той е Орела на Крондор и разумните хора се отдръпват, когато лети.

Калис си позволи лека усмивка, после кимна и каза:

— Вие ще живеете или ще загинете, според желанието на Кралството. Ще ви видя по-скоро мъртви, отколкото да позволя да провалите акцията, която ще започнем. Ясно ли е?

Мъжете кимнаха. Нямаха представа в каква акция ще вземат участие, но всекидневно бе подчертавано, че тя е от жизнен интерес за Кралството и че всеки незабавно ще бъде убит, ако се окаже, че по някакъв начин заплашва успеха на това начинание.

Калис ги огледа пак, после каза:

— Имаш две седмици, Боби.

— Две седмици! Трябваше да разполагам с още най-малко три месеца!

— Арута е мъртъв — каза тъжно Калис. — Николас не знаеше за плана на баща си до деня, в който научи за смъртта му. За него това бе огромна изненада и той не е убеден, че това, което правим, е мъдро. — После рязко довърши: — Две седмици. И който не става, обеси го.

И без да каже и дума повече, се обърна и влезе в сградата.

— Страхувайте се много — повтори дьо Лунвил на шестимата.

 

 

На следващата сутрин могилата от камънаци изчезна — трийсетина от хората в черно бързо се справиха с нея. Ефрейтор Фостър заведе шестимата в друга част на лагера, строи ги и попита:

— Някой от вас, долни убийци, знае ли как се държи меч?

Никой не отговори. Веднага след пристигането си в лагера се бяха научили, че когато Фостър или дьо Лунвил задават въпрос, трябва да си абсолютно сигурен в правилния отговор и чак тогава да отвориш уста.

— Така си и мислех — каза Фостър. — Доста е лесно да праснеш някого с дърво по главата в някоя пуста улица, нали, Биго? — И се ухили без следа от хумор.

— Или да забиеш нож в гърба на пиян човек в някоя кръчма, а, Луис?

А когато застана пред Ерик, каза:

— Или само да държиш жертвата изотзад, докато някой дребен гадняр й забива нож в корема.

Ерик не каза нищо. Дьо Лунвил имаше груб характер и беше тиран, но като че ли не намираше особено удоволствие в работата си. А ефрейтор Фостър с удоволствие унижаваше затворниците. Били Гудуин беше изпуснал нервите си още на втория ден, слушайки заяжданията на Фостър, и трябваше да изтърпи пред всички унижението да бъде набит, както и подигравките на мъжете в черно.

Приближиха се двама войници — носеха по три меча.

— Така — каза Фостър. — Заедно с тия две момчета ще се опитаме да ви покажем едно-две неща, свързани с използването на това оръжие, така че да не се нараните сами, ако се случи някой ден то да попадне в ръцете ви. — И като извади собствения си меч, добави: — Много по-опитни мъже от вас са успявали да отсекат собствените си крака.

Войниците подадоха по един меч на всеки. Ерик взе своя неловко. Беше обикновен къс меч, използуван в Кралството, по-тежък от бързата рапира, по-къс от широките извити мечове, използвани от някои бойци. Като момче му бяха казвали, че това е най-обикновеното оръжие за бойни упражнения.

— Учете се добре — каза дьо Лунвил. — От това ще зависи животът ви.

Така започна една напрегната седмица за упражнения е оръжия. Половин ден стояха на двора и се дуелираха с учебни дървени оръжия — всички се покриха с черни и червени подутини. После, след като се наобядваха, ги заведоха на един малък хиподрум и дьо Лунвил попита:

— Кой от вас е яздил?

Ерик и Луис вдигнаха ръце. Доведоха два коня и сержантът рече:

— Яхнете ги и да видим какво можете.

Луис бързо яхна коня си, но Ерик обиколи своя и го прегледа внимателно.

— Да не чакаш да те покани да го яхнеш, фон Даркмоор? — ехидно попита дьо Лунвил.

— Конят не е здрав — каза Ерик, без да обръща внимание на сарказма.

— Какво? — попита Робер дьо Лунвил. — Изглежда ми съвсем наред.

— Нещо не е наред със задния му ляв крак. — Ерик посегна, хвана коня за задния ляв крак и животното послушно го вдигна. В подковата се беше насъбрала мръсотия — сено и тор. Ерик посегна към кръста си за шилото, което от месеци не стоеше в пояса му, и се усмихна горчиво.

— Стар навик.

Без да продума, един от двамата войници му подаде шило и Ерик изчегърта натрупаната мръсотия. Разнесе се миризма.

Ерик внимателно огледа копитото и каза:

— Възпаление. Няма да куца, докато роговата част бере, но определено му има нещо. — Почопли в долната част на копитото и конят започна да се дърпа. — Не мърдай! — викна Ерик и го плесна отзад с ръка, по-скоро предупреждение, отколкото наказание. Като усети, че до него стои човек, който знае какво прави, конят се успокои, макар че очевидно не му беше приятно. — Напипвам нещо тука… Не е голямо и ще се оправи. — Внезапно той натисна и от мястото бликна гной и кръв. — Няколко дни това копито трябва да се накисва в гореща солена вода сутрин и вечер и ще се оправи. Трябва само да се омотае и да се наложи компрес, за да го предпази от възпаление. Някой трябва да се погрижи за този кон, сержант.

— Някой — каза дьо Лунвил — ще бъде изпратен обратно в гарнизона на Шамата утре при първи зори, ако в конюшнята довечера намерим и друг куц кон! — После изрева на единия от войниците. — Доведи друг кон.

— Как позна? — попита дьо Лунвил, когато отведоха коня.

— Това ми е работата — повдигна рамене Ерик. — Аз съм ковач. Забелязвам дреболии, които други не могат да забележат.

Дьо Лунвил потърка замислено брадичката си, после тихо каза:

— Връщай се в строя.

Докато чакаше да доведат нов кон, сержантът подвикна:

— Обиколи в тръс, де Савона!

Луис внимателно подкара коня и Ерик кимна в знак на одобрение. Родезиецът седеше добре на седлото и не дърпаше излишно юздите. Малко нарушаваше баланса и краката му не бяха в най-точното положение, но общо взето беше приличен ездач.

Следобедът напредваше и всеки от мъжете яздеше подред. Ру язди сравнително добре, макар че имаше малък опит, а Шо Пи като че ли имаше естествена дарба — добър баланс и лека, отпусната стойка. Биго и Уилям паднаха преди да могат да направят и половин обиколка, а в края на деня всички с изключение на Ерик и Луис се оплакваха, че ги болят краката.

През трите дни след срещата с Калис затворниците се обучаваха да боравят с оръжие, както и да яздят — всеки ден по два часа. Ерик бързо свикна да използва правилно меча, Ру също се справяше добре — използваше пъргавината си като плюс.

Никой не задаваше въпроси, но бе ясно, че ги готвят за бойни действия и че способността им да се докажат пред Робер дьо Лунвил е изключително важна за оцеляването им. Никой не споменаваше последното нареждане на Калис към дьо Лунвил — че който се окаже неподходящ, ще бъде обесен.

Никой не се наемаше да прецени какво означава „подходящ“.

Силата и слабостта на всеки започнаха да проличават с изтичането на първата седмица. Биго беше добър, когато имаше ясни заповеди и указания, но когато се появеше нещо неочаквано, се държеше нерешително. Ру беше смел и се възползваше от всяка възникнала възможност, но често получаваше синини и рани.

Били Гудуин лесно изпадаше в буйна ярост, а Шо Пи в гнева си ставаше още по-съсредоточен — по начин, който караше Ерик да мисли, че исаланецът е най-опасният боец от шестимата.

Луис де Савона беше добър с меча — въпреки твърденията му, че е по-добър с ножа, а също и приличен ездач, но слабото му място беше суетността. Не можеше да каже „не“ на никое предизвикателство.

Шо Пи беше естествено надарен и нямаше нужда да повтаря уроците. Той седеше без усилие върху коня и въртеше умело меча само часове след като му бе показано какво да прави.

След пет дни Калис дойде да ги види и тренировката бе променена — шестимата затворници получиха заповед заедно със същия брой мъже в черно да отидат в един отдалечен ъгъл на лагера, където ги чакаха двама войници, облечени в кафяво-златистите наметки на херцога на Крудий. На земята пред двамата бойци бяха наредени странно изглеждащи предмети — някои приличаха на оръжия, другите имаха неясно предназначение.

Двамата войници и сержантът започнаха лекция върху чуждоземните оръжия, като бързо показваха какво може да прави всяко от тях. След това отведоха шестимата при един мъж, който се оказа жрец на Дала, и той започна да ги обучава на основните умения за лекуване на рани.

В края на деня Ерик разбра ясно едно: щяха да ходят на война. Но от цялото това бързане бе ясно и друго: че отиват на сражение, като ги готвят доста прибързано.

 

 

Събуди го цвилене. Ерик скочи от нара и излезе от палатката. В базата влизаше отряд кралски крондорски копиеносци. Младежът погледна на изток и видя, че небето вече светлее. След час щяха да ги събудят.

Понечи да се върне в леглото, но нещо привлече вниманието му. Той се взря за момент и без да разбира защо, нещо го прободе отвътре. Наблюдава, докато не се увери напълно в това, което вижда, после отиде до нара на Ру, събуди го и в полумрака му направи знак да го последва.

Излязоха от палатката и Ру попита:

— Какво има?

— Миранда. Току-що влезе с отряд кралски копиеносци.

— Сигурен ли си? — попита Ру.

— Не. Точно затова смятам да погледна по-отблизо.

Запълзяха, така че часовите, крачещи по стената, да не могат да ги забележат. Караулите не бяха поставени да пазят Ерик и останалите вътре, той вече беше сигурен в това, а за да попречат на външни хора да проникнат в лагера.

Стигнаха постройката, която Ерик смяташе за офицерска — в крайна сметка там се оттегляше всяка нощ дьо Лунвил и като че ли там живееше и Калис — и продължиха, като се спотаиха, за да не ги видят копиеносците, които подкараха конете си към портите, но не излязоха от базата. Ерик имаше някои подозрения, но не ги сподели с Ру.

Двамата завиха зад сградата и спряха под един прозорец. Чуваха се слаби гласове. Ерик кимна на Ру да пази тишина, премести се под съседния прозорец и можа, макар и трудно, да чуе част от разговора.

— Трябва да си тръгна преди лагерът да се събуди. Всеки тук ме е виждал поне веднъж. Не бива да разкриваме присъствието ми. Ще възникнат твърде много въпроси.

Мъжки глас, като че ли на Калис, отвърна:

— Съгласен съм. Сигурно те е довело нещо спешно. Какво е то?

— Николас получи предупреждение от Оракула. Тя започна да се слива с най-възрастните от помощниците си и новият Оракул ще се появи това лято.

Калис замълча за момент, после рече:

— Знам за Камъка на живота, колкото всеки друг, Миранда, с изключение на ония, които са го виждали в Сетанон. И все пак не съм сигурен, че разбирам значението на това, което ми казваш.

— Изглежда, че когато решихме да поемем този опасен курс, Оракулът от Аал е започнал да се съешава — цикли на живот и смърт, които продължават почти пет години. С други думи, тъкмо когато мислехме как да отстраним опасността за Камъка на живота, Оракулът започна да се съешава и роди наследницата си. Ще останем без предвижданията му следващите двайсет и пет години, докато новият оракул не достигне зрялост.

— Знам малко за древните от Аал — каза Калис, — най-вече легендите за тях. Но това съешаване изненада ли е за теб?

Миранда измърмори нещо, което Ерик не можа да чуе, после каза по-ясно:

— Става дума за границите, до които може да се види нечие бъдеще. Прераждането, което ограничава способностите на Оракула за период от двайсет и пет години — веднъж на хиляда години това е малко повече от случайно неудобство, ако се погледне в перспективата на времето — но тъкмо за нас е лошо съвпадение.

— Николас смята ли да отложи плановете ни?

— Не знам — каза Миранда. — Не мога да влизам в съзнанието му така, както на баща му. По някои черти прилича на баща си, но в друго отношение е много различен. Досега съм го виждала само два пъти и се съмнявам, че ще ми има пълно доверие, както ти и херцог Джеймс.

— Ти ни убеди в искреността си, макар че беше дяволски непреклонна да споделиш нещо повече за самата себе си. — Той спря за момент. — И какъв е изводът от всичко това?

— Изводът е, че ще трябва да реагираме дори по-бързо, отколкото мислехме. И че още днес трябва да започнете да разваляте този лагер и да подготвите корабите за отплуване следващата седмица.

Калис помълча, после каза:

— Имам шестима мъже, които не са обучени, а освен това разполагам само с половината от хората, които предвиждахме. Не мога да разчитам на наемници. Много добри и ценни мъже загинаха миналия път, защото направих тази грешка. Нуждая се… — Той спря за момент. — Знаеш всички мои доводи. Преди три години заедно с Боби ги изложихме пред Арута. Трябва да потеглим само с трийсет и шестима. Ще използувам останалите девет дни, за да преценя новите шестима. Ще ги оставя като слабото звено в групата, която формираме, но трябва да им дам още малко време, за да могат да се докажат.

— Имам голямо участие при избора на тези мъже — каза Миранда. — Добре познавам всеки от тях. Мисля, че има само двама, които биха могли да се огънат — Гудуин и де Савона. Другите ще правят това, от което имаме нужда.

— Може да се огънат — каза Калис. — Това е проблемът. Мислиш ли, че ако бях сигурен, че ще се пречупят, не бих ги екзекутирал още тази вечер? А ако вярвах, че ще усвоят нещата бързо, бих потеглил утре. Но ако сбъркам в преценките си и някой от тях се огъне точно тогава, когато не трябва…

— Нищо не е абсолютно сигурно.

— Страхувам се, че работата с Оракула ни даде фалшиво усещане на сигурност — каза Калис. — Ако се върнем към убеждението, че нищо не е ясно, може и да оцелеем.

— Тръгвам си. Ако настоявате да разтеглите времето с девет дни, нека бъде така, но Николас е непреклонен — трябва да потеглим колкото се може по-бързо. Заловихме двама техни агенти и те знаят, че готвим нещо.

— Мъртви ли са?

— Вече да. Гамина проникна в съзнанията им преди да умрат и откри някои неща, които не знаехме, но едно е ясно — змиите знаят какво става. Ти добре прикри следите си миналата година, но сега знаят, че извън границите на Крондор става нещо изключително. Следващата група шпиони, която ще изпратят, няма да души около двореца, а ще се пръсне из горите да търси този лагер. И щом разберат, че е бил тук…

— Взели сме всички предпазни мерки.

— Някой каруцар ще се разприказва в кръчмата. Или някой в двореца ще остави небрежно списък на затворниците, когато напуска канцеларията си. Това, разбира се, ще отнеме време, но до една година змиите не само ще знаят какво се готвите да предприемете, но ще са разбрали и имената на всеки от групата.

Калис каза нещо, което Ерик не можа да разбере. Внезапно се чу звук от отворена врата и Ерик кимна на Ру да се махат. Върнаха се по обратния път и се мушнаха в палатката. Ерик спря за момент, за да успокои дишането си, после събуди Биго.

— Тихо. Събуди останалите.

Когато Луис, Шо Пи и Били се събудиха, Ерик попита:

— Преди да ви заловят срещали ли сте се с жена на име Миранда?

— Жена с тъмна коса и яркозелени очи? — попита Шо Пи. Ерик кимна. — Тя ми говори край Шамата, докато вървях към Крондор. Имаше нещо странно в нея, веднага го забелязах. Излъчваше сила.

— Какво ти каза?

— Говорихме за незначителни неща — повдигна рамене Шо Пи. — Беше много красива и бях поласкан от вниманието й, но интересите й бяха по-скоро духовни, отколкото плътски. А аз бях любопитен, когато разбрах, че тя е нещо много повече, отколкото изглежда.

— Каза ли ти, че ще попаднеш в затвора?

— Не — отговори Шо Пи.

Другите също разказаха за срещите си с нея. Били и Луис споделиха, че жената се казвала другояче, но стана ясно, че и шестимата са я срещали около месец преди да ги хвърлят в затвора.

— А бе обикаляше и като че ли искаше да си говорим — каза Биго.

— Как е разбрала за нас? — попита Луис.

— Има нещо общо с някакъв оракул, който познава бъдещето — каза Ерик. — По някакъв начин ние сме от значение, но само ако оцелеем следващите девет дни. Не знам защо ни спасиха от бесилката и не знам за какво ще служим на тези хора, ако продължим да живеем, но в едно не се съмнявам: ако Калис реши, че представляваме опасност за плановете му, ще ни обеси преди да вдигнат лагера след девет дни. Ако сметне, че сме надеждни, ще оцелеем.

— Това означава, че ще трябва яко да се напънем — каза Били.

— Че къде повече? — оплака се Луис.

— Имам предвид да работим и да се стараем за всичко, което искат от нас.

— Били е прав — каза Шо Пи. — Ние с него трябва да си сдържаме нервите. А Биго трябва да почне да показва какво може.

— А какво ще кажеш за мен? — попита Луис, очевидно изплашен, че могат да не го оценят добре през следващите девет дни.

— Трябва да се откажеш от самолюбието си. Трябва да престанеш да показваш, че всяка заповед е обида за теб и че всяка задача те унижава. Арогантността ти ще те докара до бесилката.

— Не съм арогантен! — обидено възрази Луис.

Ерик видя, че назрява скандал, и побърза да успокои положението.

— Има още нещо!

— Какво? — попита Биго.

— Ако един пропадне, пропадаме всички.

— Какво? — попита Били.

— Ако сметнат един от нас за ненадежден, ще ни обесят и шестимата.

Ру погледна Ерик, после кимна.

— Да, ние сме отбор. Живеем или умираме заедно, като един.

Луис се огледа и видя, че всички погледи са вперени в него.

— Аз… ще се постарая да се сдържам. Когато онзи дребосък ми каже да изрина лайната, ще му кажа тънко, ясно и високо: „Слушам, сър!“

— И да има по-твърдоглави типове от вас, това са цураните — ухили се Биго. После погледна Шо Пи. — Свикнал съм от години да се правя на по-тъп пред хората, за да не се плашат от мен, и мисля, че ми е станало навик. Ще се опитам да изглеждам по-умен и схватлив.

— И ти, Рупърт — добави Шо Пи. — Трябва да спреш да се правиш на умник. Това ще те убие. Ти не си толкова умен, колкото се смяташ, нито пък другите са толкова глупави.

— Ами аз? — попита Ерик.

— Не знам, Ерик фон Даркмоор — каза жълтокожият. — На пръв поглед не правиш нищо, което не е редно. Обаче… има нещо. Не знам. Може би… колебливост. Трябва да си по-решителен.

По-нататъшното обсъждане бе прекъснато от ефрейтор Фостър и всички застанаха мирно до леглата си. Ефрейторът ги огледа с подозрение, но не откри нищо съществено и изкрещя:

— Стани! Червеи такива! Бегом навън!

 

 

Фостър стоеше над Били и му крещеше. Затворникът сякаш всеки миг щеше да скочи и да се хвърли върху него. Един мъж в черно стоеше до тях и дишаше тежко след току-що завършилата схватка — двамата с Били се бяха дуелирали и Били имаше предимство, когато Фостър внезапно го спъна. А после, преди той да може да реагира, ефрейторът застана над него, като че ли Били беше виновен, и изрева:

— Мамка ти курвенска!

Били скочи, но преди да удари Фостър, Ерик го блъсна с рамо, повали го и го затисна.

Войниците ги разделиха и Фостър закрещя:

— Защо се бъркаш пък ти бе?

От носа на Ерик течеше кръв — Били го бе уцелил с лакът.

— Спрях го да не направи някоя глупост, ефрейтор.

Фостър го погледна за момент, после каза:

— Добре. — Обърна се към Били и добави: — Искаш да ме убиеш ли, свиньо? Е, опитай!

И извади сабята си.

Били също извади оръжието си, но Биго застана между него и ефрейтора и каза спокойно:

— Няма да е умно от негова страна, ефрейторе — с всички тези момчета по стените, дето са опънали лъковете си.

Били погледна нагоре и видя, че двама от стражите са се прицелили в него.

— Махни се, фъшкия такава! — викна Фостър. — Искам да си резна няколко парченца от този кучи син.

Луис направи крачка напред и застана до Биго, зад тях застана и Шо Пи. Ру се присъедини към тях, а Ерик се отърси от двамата войници, които се опитваха да го задържат, и застана до другите затворници.

— Какво е това? Бунт ли? — изрева Фостър.

— Не — отвърна Шо Пи. — Просто не искаме положението да стане опасно.

— Ще го обеся тоя! — кресна отново Фостър.

Робер дьо Лунвил излезе да види какво става.

— Тогава ще трябва да обесите и шестима ни — каза Биго.

— Какво става тук? — попита Робер дьо Лунвил. — Искате да ви върнат на ешафода ли?

Биго се обърна към него и се усмихна:

— Сержант, ако някой от нас трябва да бъде обесен, защото е мислил да убие ефрейтора, по-добре ни обесете всичките, защото това го мислим поне по десетина пъти на ден. И най-добре да престанем с тези разпри, за да можем да се занимаваме с военната си подготовка поне още една седмица. Писна ни вече от това отношение. Поне така мисля.

Дьо Лунвил вдигна вежди от изненада.

— Този мъж от името на всички ли говори?

Затворниците се спогледаха и Ерик каза:

— Да, сър.

Дьо Лунвил застана срещу Биго — трябваше да се понадигне на пръсти, за да го погледне в очите.

— Нямаш право да мислиш! От къде на къде си въобразяваш, че някой се интересува от мислите ти? Ако мислиш, това означава, че имаш прекалено много свободно време. Ще поправя това положение.

И като се обърна към двамата пазачи, който допреди малко бяха държали Ерик, каза:

— Конюшните трябва да се почистят. Тези мръсни убийци да излижат всичко. И не им позволявайте да чистят с метли и лопати! Да изнасят всичко с ръце! Бегом!

Затворниците се подредиха и затичаха към другия край на лагера. Фостър погледна дьо Лунвил и каза:

— Мисля, че започва да действа, Боби.

Дьо Лунвил замислено потърка брадичката си и отговори:

— Не знам. Ще видим. Ще отпътуваме на юг съвсем скоро и ще ми е гадно, ако трябва да обеся тия мръсници в деня преди да отплуваме.

— Мисля, че Били Гудуин е схванал нещо — не ми преряза гърлото, когато нарекох майка му курва — макар да е много чувствителен на тази тема. И после как другите се хвърлиха да го защитават…

— Може би имаш право — кимна дьо Лунвил. — Или просто са поумнели. Е, все ще разберем.