Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of a Dark Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралицата на мрака от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралицата на мрака
Shadow of a Dark Queen
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1994 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
СледващаВъзходът на търговеца принц
ISBNISBN 9545853239

Кралицата на мрака (на английски: Shadow of a Dark Queen) е първият роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Романът е издаден за пръв път през 1994 г.

Главните действащи лица в книгата са младежите Ерик – незаконен син на благородник и Ру – негов приятел, склонен към кражби. В сравнително простия и спокоен живот на двамата герои изведнъж настъпва объркване и не след дълго двамата са въвлечени в пътешествие до континента Новиндус. Те отиват на напълно непознатия континент заедно с отряд добре обучени войници на Кралството, предвождани от полуелфа Калис. Там те откриват, че се събират огромни армии - наемници, пантатийци и новопоявилите се на Мидкемия саурци.

Цялата тази войска, подчинена на Изумрудената кралица, има за цел да превземе Островното кралство, а след това и цяла Мидкемия. Отрядът, заедно с двамата герои, се присъединява към тази армия като един от многото наемнически отряди, за да научат повече за плановете срещу Кралството.

Край на разкриващата сюжета част.

Действието в романа се развива около 3 десетилетия след това в романа „Мрак над Сетанон“ от „Сага за войната на разлома“.


1.
Предизвикателство

Отекна звук на тръба.

Ерик изтри ръцете си в престилката и почна да покрива огъня с пепел, така че да не се налага да го разпалва наново, ако се появи работа следобед. Мислеше си, че е малко вероятно, защото всички в града щяха да се тълпят на площада след пристигането на барона, но пък конете бяха неверни създания и подковите им падаха в най-неподходящия момент, а и фургоните чупеха колела в най-неочаквано време. Поне така го бяха научили петте години чиракуване при ковача. Погледна Тиндал, който спеше, прегърнал любовно кана бренди. Беше почнал да пие още от сутринта — след закуска бе решил да „обърне няколко за здравето на барона“. Беше заспал преди час, докато Ерик довършваше ковашката работа вместо него. За щастие младежът можеше да върши почти всичко — беше едър за възрастта си и имаше ловка ръка.

Докато Ерик покриваше последните въглени с пепел, чу майка си да вика от кухнята. Не обърна внимание на това, че го кара да побърза — имаше достатъчно време. Нямаше нужда от суетене: баронът още не бе стигнал града. Тръбата известяваше неговото приближаване, а не пристигането му.

Ерик рядко обръщаше внимание на външния си вид, но знаеше, че днес трябва да се нареди в първите редици на тълпата и да се опита да изглежда прилично. С тази мисъл той бавно свали престилката си, внимателно я закачи на един пирон и потопи ръцете си в бъчонката с вода. С яростно търкане успя да отмахне повечето от черните сажди и мръсотията, после наплиска лицето си с вода. Грабна широко чисто парче плат от купчината парцали, използвани за полиране на стоманата, избърса се и махна всичко, което не бе успяла да измие водата.

В танцуващата повърхност на водата долови начупеното си отражение: две ярки сини очи под дебели вежди, високо чело, от което назад до раменете падаше гъста руса коса. Никой не би се усъмнил, че той е син на баща си. Носът му приличаше на майчиния му, но челюстта му и широката усмивка бяха огледална картина на баща му. Но баща му беше строен, а Ерик — не. Тесният кръст беше единственото наследство по бащина линия. Имаше масивните рамене и ръце на дядо си по майчина линия, оформени от непрекъснатата работа в ковачницата още от десетия му рожден ден. Ръцете на Ерик можеха да огъват желязо, а пръстите му — да чупят орехи. Краката му също бяха мощни от поддържането на конете за оран, на които трябваше да им се обрязват, пилят и подковават копитата. Често се случваше да повдига и каруци, за да им се сменят счупените колела.

Ерик прокара ръка по брадичката си и усети, че боде. Беше рус, доколкото е възможно за един мъж, и затова се бръснеше на два-три дни. Но знаеше, че днес майка му ще настоява да изглежда в най-добрия си вид. Забързано отиде до сламеника си зад наковалнята, като внимаваше да не събуди ковача, и взе бръснача и огледалото. Бръсненето със студена вода и без сапун не беше най-приятното нещо, но все пак не беше толкова дразнещо, колкото ако майка му наредеше да се върне пак за бръснача. Отново наплиска лицето си и започна да се стърже. Когато свърши, пак се огледа в проблясващата вода.

Никоя жена не би нарекла Ерик красив: чертите му бяха едри, почти плоски — от изпъкналата челюст до широкото чело; но той имаше открит, честен поглед, намиран от мъжете за добронамерен. А и жените го намираха за възхитителен, след като свикнеха с грубото му изражение. На петнайсет години вече имаше ръста на мъж и силата му се доближаваше до тази на ковача; никое момче не можеше да го надвие в борбата, а и малко се опитваха. Ръцете му — несръчни, когато помагаха да се сложат паници и кани на масата, бяха сигурни и ловки, когато работеха на наковалнята.

Гласът на майка му проехтя отново — настояваше да влезе вкъщи веднага. Той излезе от ковачницата — малка постройка, опряна до задната ограда на имота, заобиколи хамбара и се отправи към кухнята. Докато минаваше край отворената врата на обора, погледна конете, оставени на неговите грижи. Трима пътници гостуваха заедно с господаря си и три от конете спокойно хрупаха сено. Четвъртото животно — лежеше на земята поради рана — изцвили, поздравявайки Ерик. Той му отвърна с усмивка. През седмиците, докато се бе грижил за кобилата, тя винаги очакваше сутрешните му посещения — той я извеждаше на разходка, за да види как се поправя.

— По-късно ще дойда да те видя — каза нежно той и продължи.

В конското пръхтене се долавяше отговорът й, който не преливаше от ентусиазъм. Въпреки възрастта си, Ерик беше един от най-добрите гледачи на коне в областта, заобикаляща Даркмоор, и си беше спечелил репутацията на почти вълшебник. Много собственици биха убили ранената си кобила, но Оуен Грейлок, учителят по фехтовка на барона, я ценеше много и я остави на грижите на Ерик, защото ако той можеше да я излекува достатъчно, за да я заплодят, жребче или две щяха да възнаградят трудностите. Но Ерик беше решил да я изцери така, че да става отново и за езда.

Майка му стоеше пред задната врата на „Червената патица“, където беше кухнята. Лицето й беше самата решителност. Дребна жена с желязна сила и воля, някога Фрида беше била красива, но тежката работа и житейските грижи бяха взели своето. Още не бе навършила четирийсет, а изглеждаше почти на шейсет. Косата й бе съвсем побеляла, а някога беше лъскаво кафява. Зелените й очи гледаха строго от набръчканото й лице.

— Бързо — изкомандва тя.

— Още не е пристигнал — отвърна Ерик, като с мъка скриваше раздразнението си.

— Това е само миг — отговори тя — и ако го изпуснем, никога вече няма да имаме такъв шанс. Той е болен и може да не дойде друг път.

Ерик сбърчи вежди пред неизречения намек в думите на майка си, но тя не каза нищо повече. Във всеки случай баронът наистина рядко посещаваше по-малките си владения. По жътва идваше в някое от селата или градчетата, които снабдяваха Даркмоор с по-голямата част от богатствата му — с най-доброто грозде и най-хубавите вина на света, но обикновено посещаваше само една-единствена винарска изба, а тази в Рейвънсбърг не беше между най-престижните. Освен това Ерик беше убеден, че през последните десет години баронът нарочно избягва градчето, и знаеше по какви причини.

Като гледаше майка си, си спомняше с горчивина как преди десет години тя почти го влачеше през тълпата, зяпаща пристигането на барона. Спомняше си учудените, дори ужасени погледи на градските първенци, първомайстори на гилдии, винопроизводители и фермери, когато майка му поиска от барона да признае бащинството си над него. Това, което трябваше да се превърне в радостно честване на първата хапка от урожая, се превърна в притеснение за всички и особено за малкия Ерик. Няколко влиятелни мъже в градчето след това на няколко пъти идваха при Фрида, за да я увещават да не създава проблеми в бъдеще. Молби, които тя учтиво изслушваше без коментар или обещание.

— Спри да се мотаеш и влизай вътре — изкомандва Фрида, обърна се и той я последва в кухнята.

Когато влезе, Розалин се усмихна и той й кимна. На една възраст, другарчета почти от бебета, Ерик и дъщерята на ханджията бяха като брат и сестра — имаха си пълно доверие и бяха истински приятели. По-късно той разбра, че в нея се извършва някаква дълбока промяна, че тя разцъфва, макар че не беше сигурен какво точно трябва да направи той. Обичаше я, но като брат, и никога не бе помислял за нея като за възможна съпруга — манията на майка му не даваше възможност за никакви обсъждания на такива глупости като сватба, търговия или пътуване. От всички момчета на неговата възраст в града единствено той не беше зачислен към никакъв занаят. Чиракуването му при Тиндал беше неофициално и въпреки таланта му за този занаят, той нямаше установено положение в службите на гилдията, нито в западната столица Крондор, нито в кралския град Риланон. А и майка му не позволяваше да се обсъжда дали да поеме живота на ковач и оставяше без отговор повтаряното постоянно желание на майстора да отправи официална молба до гилдията да приеме Ерик за свой ученик. Макар че Ерик познаваше работата около наковалнята по-добре от чиракувалите две или три години, той щеше да започне с две години по-късно след другите, ако майка му го дадеше да чиракува чак следващата пролет.

— Дай да те погледна — каза майка му. Главата й едва стигаше до рамото му. Тя се понадигна и хвана брадичката му с ръце, като че ли беше малко дете, а не вече почти мъж, и обърна главата му на едната, а после на другата страна, цъкна недоволно с език и рече:

— Още си омазан със сажди.

— Майко, аз съм ковач! — протестира той.

Знаеше, че е по-добре да не казва нищо. Тя имаше желязна воля и непреклонна увереност. Още отрано се бе научил да не спори с нея; дори когато биваше несправедливо обвинен за някое провинение, той безмълвно и спокойно понасяше определеното наказание, защото протестът само увеличаваше гнева й. Ерик съблече ризата си и я остави на стола до масата, използувана за рязане на месо. Забеляза как Розалин се подхилва на твърдостта на дребната му майка и й направи муцуна. Усмивката й се разшири още повече и тя взе една кошница с прясно измити зеленчуци, за да ги занесе във всекидневната, и на вратата се обърна и му се изплези.

Ерик се усмихна, докато потапяше ръце във водата, която тя току-що беше оставила след изчистването на зеленчуците. Розалин като никой друг можеше да го накара да се засмее. Той като че ли още не можеше да разбере напълно мощните тласъци и притеснителните нужди, които го будеха нощем, докато сънуваше една или друга жена в селището — разбираше спецификата на чифтосването, като всяко дете, израснало сред животни, но емоционалните вълни бяха нещо ново за него. Но в крайна сметка Розалин не го смущаваше така, както някои от по-големите момичета, и беше сигурен в едно: тя беше най-верният му приятел на света. Докато се плискаше с вода, чу майка си:

— И сапун.

Той въздъхна и взе лютия сапун, поставен на мивката — беше толкова лют, че направо да ти смъкне кожата на лицето и ръцете. Ерик го използва колкото можа по-малко, но когато свърши, бе принуден да признае, че в умивалника са нападали доста сажди.

Успя да измие сапуна преди кожата му да се покрие с мехури, взе пешкира от ръцете на майка си, избърса се и отново навлече ризата.

Излязоха от кухнята и отидоха в общата зала, където Розалин привършваше със слагането на зеленчуците в големия котел с врящо месо, който висеше на почерняла кука над огнището. Ястието щеше да къкри цял следобед. Розалин пак се усмихна на Ерик, но въпреки веселостта й той почувства как настроението му помръква при мисълта за предстоящата сцена.

На външната врата ханджията Мило — възпълен мъж с нос като смачкана зелка — пушеше дългата си лула и наблюдаваше притихналото градче.

— Ще бъде спокоен следобед, Фрида.

— Но вечерта ще бъде трескава, татко — каза Розалин, като застана до Ерик. — Доста хора ще дойдат.

— За такова развитие на нещата заслужава да се помоли човек — отвърна Мило с усмивка и намигна на дъщеря си. — Вярвам, че Богинята на късмета няма други планове.

— Рутия има по-добри планове от това да разпилява късмета си, Мило — промърмори Фрида, хвана своя як, възмъжал вече син за ръката, като че ли е малко детенце, и решително го поведе навън.

— Решила е, татко — каза Розалин, когато Ерик и майка му се отдалечиха от хана.

— Такава си е била винаги — каза той, поклати глава и пуфна с лулата. — Още като малка беше твърдоглава.

После прегърна дъщеря си.

— Няма нищо общо с майка ти, драго ми е да призная.

— Разправят — подхвърли Розалин, — че и ти си бил между тези, които са искали ръката на Фрида преди години.

— Така ли? — подсмихна се Мило. И като цъкаше с език, добави: — Е, вярно, че беше така. Повечето ми връстници я харесваха. — Той се усмихна на дъщеря си. — Най-добре беше, когато тя каза „не“. А майка ти „да“.

Пусна единственото си чедо и добави:

— Повечето момчета бяхме хлътнали по Фрида. Беше рядко красива. Зелени искрящи очи и кестенява коса, стройна, но закръглена, където трябва, и с горд поглед, който можеше да накара всяко мъжко сърце да забие по-силно. Движеше се като състезателна кобилка и се държеше като кралица. Точно заради това хвана окото на барона.

Откъм градския площад прозвуча тръба и Розалин каза:

— По-добре да се върна в кухнята.

— Ще отида до площада да видя какво става — каза Мило. — Но няма да се бавя.

Розалин присви очи за момент и баща й забеляза загрижеността й, която бе скрила от Ерик. Той кимна разбиращо и стисна ръката й. После се обърна и закрачи по улицата, по която бяха поели Ерик и Фрида.

 

 

Ерик използваше силата си, за да се промушат през тълпата. Въпреки че беше много як, той беше възпитан младеж и не би прибягвал до насилие, но самото му присъствие караше другите да се отдръпват. С тези здрави ръце той щеше да бъде отличен воин, ако не изпитваше отвращение към сблъсъците. Спокоен и вглъбен в себе си, след работа Ерик предпочиташе топла купа бульон, за да залъже глада си, докато чака вечерята, и да слуша историите, разказвани от градските старци, вместо да участвува в буйствата или свалките с момичета, които връстниците му смятаха за най-доброто прекарване на времето. Момичетата почти винаги намираха сдържаността му за плашеща, но това се дължеше само на неговата неспособност да измисли бързо разни остроумни реплики. Възможността за каквато и да било интимност го ужасяваше.

Познат глас го повика и Ерик се обърна и видя един младеж, който ловко се промушваше през тълпата, като използуваше повече ловкостта и бързината си, отколкото размерите си.

— Здрасти, Ру — поздрави го Ерик.

— Здравей, Ерик. Добър ден, госпожо Фрида — каза младежът. Рупърт Ейвъри, познат на всички в селището като Ру, беше единственото момче, с което Фрида забраняваше на сина си да си играе като малък — поради много причини. И същевременно бе един от малкото връстници, с когото Ерик се разбираше чудесно. Бащата на Ру беше каруцар и постоянно беше на път — караше каруцата си ту надолу към Крондор, ту към Малака, а през останалото време лежеше пиян в леглото си. Ру беше израснал без бащина грижа, на улицата, и в характера му имаше нещо опасно и непредсказуемо, което много привличаше Ерик — ако Ерик не можеше да омайва с думи девойките, Ру беше майстор в прелъстяването и най-малкото си заслужаваше да го слушаш. Мошеник и лъжец, както и крадец при сгода, след Розалин Ру беше най-близкият приятел на Ерик.

Фрида почти незабележимо стисна устни. Не харесваше младежа и след като познаваше целия му живот, подозираше, че е замесен във всяко престъпно деяние, извършено в Рейвънсбърг. В интерес на истината, по-често беше права, отколкото обратното. Тя погледна сина си и преглътна горчивата си забележка. Ерик вече беше петнайсетгодишен и желанието му да й се подчинява намаляваше все повече. Пък и беше поел от Тиндал почти всички задължения около наковалнята, защото майсторът беше пиян поне по пет дни в седмицата.

— Пак ли ще правите засада на барона? — попита Ру.

Фрида го изпепели с поглед. Ерик изглеждаше по-скоро притеснен. Ру се ухили. Имаше тясно лице, умни очи, широка усмивка и криви зъби. Макар че не беше симпатичен, имаше някакъв живец в начина, по който се държеше, в бързата му реакция, и тези, които го познаваха, го намираха приятен, дори привлекателен. Но Ерик знаеше също, че има избухлив характер и често се бие с другите младежи, което пък неведнъж го караше да използва приятелството си с Ерик като щит срещу тях. Малко младежи в градчето се осмеляваха да се изправят срещу Ерик, който бе много як и макар да се нервираше трудно, в редките случаи, когато се ядосаше, беше страшен. Веднъж в пристъп на ярост бе ударил едно момче по ръката — ударът буквално прехвърли младежа през целия двор на хана и той си счупи ръката.

Ру разгърна парцаливата си наметка и отдолу се видяха много по-хубави дрехи. А също и зелена бутилка с дълго гърло. На гърлото на шишето ясно се виждаше баронският кръст.

— Страх те е да не ти пресъхне гърлото, така ли, Ру? — каза отегчено Ерик.

— Нощес помагах на татко да разтовари каруцата.

— Какво е това?

— Марково малиново вино — каза Ру.

Ерик направи гримаса. Даркмоор беше център на винарската търговия в Островното кралство и основното производство в Рейвънсбърг беше виното, както и в повечето села и градове на баронството. На север секачи на дъбове и бъчвари правеха резервоари за ферментация и бурета; на юг стъкларите правеха бутилки; но централната област на баронството беше отделена за лозарство.

Хубавите вина се произвеждаха в свободните градове Натал и Ябон на запад, но никое не можеше да се състезава с богатия и сложен букет, с изключителните качествата на отлежалите вина, произвеждани в баронството Даркмоор. Дори трудните за отглеждане сортове, които обикновено се внасяха от Батира, зрееха чудесно тук, както никъде другаде в кралството. Тежки червени и леки бели вина, шампанизирани сортове за празници и чествувания — продуктите на Даркмоор достигаха най-високите цени и се продаваха от северните до южните граници на Империята на Велики Кеш. Но малко вина се ценяха толкова високо, колкото вълнуващо сладкото малиново вино.

Произведено от грозде, подложено на тайнствено сладко загниване, което обикновено разваляше лозята, то беше рядко и много скъпо. Бутилката, която Ру криеше под наметката си, се равняваше на прихода на един фермер за половин година. А по кръста на бутилката Ерик разбра, че виното е от личните запаси на барона, докарани от Даркмоор по случай посещението на знатния гост. Кражбата не беше разкрита, но ако хванеха Ру с бутилката, това щеше да му струва пет години в кралските трудови лагери.

Тръбите отново засвириха и първите от гвардията на барона се показаха със знамена, плющящи в следобедния ветрец; железните подкови на конете чаткаха по каменната настилка на площада. По навик Ерик погледна в краката им за признаци на куцане и не забеляза нищо. Каквото и да се говореше за управлението на барона, кавалерията му се грижеше добре за своите коне.

Ездачите заобиколиха фонтана в центъра на площада в две редици и почнаха бавно да изтласкват тълпата. След няколко минути цялото пространство пред Дома на винарите и фермерите беше разчистено за каретата.

Дойдоха още конници — всеки носеше сиво наметало с кръста на Даркмоор и държеше тъмночервен щит, на който бе изобразен черен гарван със свещена клонка в клюна. Тази група войници носеше и златно венче, извезано над кръста, което показваше, че са от личната гвардия на барона.

Накрая се появи и каретата и Ерик затаи дъх.

Чу как другите наоколо оживено коментират. Вече повече от година обикаляха слухове относно отслабналото здраве на барона и това, че седи до жена си в каретата, вместо да язди начело на гвардията си. А това означаваше, че може наистина да е болен.

Вниманието на Ерик бе привлечено от две момчета, които яздеха великолепни коне — следваха ги двама войници, който носеха баронския герб на Даркмоор. Наследственият знак на левия щандарт възвестяваше, че младежът под него е Манфред фон Даркмоор, вторият син на барона. Знакът на десния щандарт гласеше, че младежът под него е Стефан фон Даркмоор, по-големият син на барона. Макар че двамата имаха година разлика във възрастта, си приличаха като близнаци и яздеха с такава опитна лекота, че човек не можеше да не им се възхити.

Манфред разглеждаше тълпата и когато погледът му падна върху Ерик, се намръщи. Стефан видя къде гледа Манфред и каза нещо на брат си, като отвлече вниманието му към други належащи въпроси. Младите мъже бяха облечени по еднакъв начин: високи ботуши за езда, опънати по краката бричове с кожено дъно, дълги бели копринени ризи, сака без ръкави от фина кожа и широки барети от черен филц, всяка украсена с голяма златна баронска значка, от която стърчеше тъмночервено перо от орел. На кръстовете си носеха саби — въпреки възрастта си двамата бяха опитни в употребата им.

Фрида посочи с брадичката си Стефан и прошепна с хрипкав глас:

— Твоето място, Ерик.

Ерик почувства как се изчервява от притеснение, но знаеше, че най-лошото тепърва предстои. Каретата спря и кочияшите се спуснаха да отворят вратата, а двама знатни граждани пристъпиха напред, за да приветствуват барона. От каретата първо слезе жена с гордо изражение, чертите й бяха замръзнали в маска на върховно пренебрежение към тълпата, нещо, което намаляваше красотата й. Само един поглед към двамата младежи, които също слизаха от конете си, показваше, че това са майка и синове. И тримата бяха тъмнокоси, слаби и високи. Двамата младежи дойдоха и застанаха пред майка си, като й се поклониха за поздрав. Баронесата огледа тълпата, докато синовете й заставаха до нея, и когато зърна Ерик, лицето й потъмня още повече.

Един глашатай се провикна:

— Негово сиятелство Ото, барон на Даркмоор, лорд на Рейвънсбърг.

Тълпата издаде почтителен, макар и не ентусиазиран приветствен възглас — баронът не беше особено обичан от хората си, но не можеше да се каже и че го мразеха. Данъците бяха високи, но те винаги си бяха такива, а защитата, която войниците на барона оказваха на местните жители срещу бандитите беше очевидна; все пак селището беше далеч от всяка граница или от дивите земи на Западните владения и малко грубияни и насилници безпокояха честните пътници в областта на Даркмоор. Дори и най-старият човек в Рейвънсбърг не помнеше да са виждали таласъми или тролове в планините край града, така че малцина виждаха голяма полза от поддържането на войниците, които не вършеха нищо особено, освен да придружават господаря си, да си лъскат оръжията и да ядат. Но реколтата беше добра, храната беше евтина и в изобилие и властите не тормозеха гражданите на баронството.

Когато приветствените възгласи стихнаха, баронът се обърна към знатните хора на града, които чакаха, за да го поздравят, и вълна от шепот прелетя над тълпата. Мъжът, който слезе от каретата, някога беше на ръст колкото Ерик, но сега се беше прегърбил, като че ли беше трийсет години по-възрастен от своите четиридесет и пет. Макар все още да бе широк в раменете, естествената му напета стойка се беше променила към най-лошото. Косата му, някога златиста, сега беше оредяла и посивяла, лицето му беше пепеляво, с хлътнали бузи, бледи като овехтял пергамент. Квадратната челюст и гордото чело изпъкваха през изтънялата кожа и подчертаваха болестта. По-младият син на барона го държеше здраво за лявата ръка. Движенията на барона бяха несигурни и изглеждаше като че ли всеки момент може да падне.

— Значи е вярно това за удара — каза някой до Ерик.

Ерик се чудеше дали състоянието на барона би могло да се усложни от плана на майка му, но като че ли отгатнала мислите му, Фрида каза:

— Трябва да го направя.

И като разбута хората, бързо се промъкна между двама конници, и преди да могат да я изблъскат назад, извика с глас, достатъчно висок, за да се чуе из целия площад:

— Като свободна жена на Кралството, държа на правото си да бъда изслушана!

Никой не проговори. Всички погледи бяха насочени към жилестата жена, която сочеше обвинително с пръст барона.

— Ото фон Даркмоор, ще признаете ли Ерик фон Даркмоор за свой син?

Очевидно болният барон се обърна да погледне жената, която му задаваше този въпрос всеки път, когато посетеше Рейвънсбърг. Търсещият му поглед мина край нея и откри младежа, изправен спокойно сред тълпата. Като видя пред себе си собствения си образ от младежките години, Ото задържа очи върху Ерик. Баронесата се приближи до него и бързо му прошепна нещо. С израз на тъга баронът поклати леко глава, отвърна се от майката на Ерик и без да каже нищо, тръгна към най-голямата сграда в града — Дома на винарите и фермерите. Баронесата стрелна Фрида и Ерик с очи, като почти не скри гнева си, после се обърна и последва съпруга си в сградата.

Ру въздъхна и всички в тълпата като един поеха дъх.

— Е, това е положението.

— Не мисля, че ще го правим друг път — каза Ерик.

— Защо? — попита Ру, докато Фрида се връщаше към тях. — Мислиш, че майка ти ще спре, ако има дори и минимален шанс?

— Няма да получи нова възможност — отвърна Ерик. — Той умира.

— Откъде знаеш?

— По начина, по който ме погледна — повдигна рамене Ерик. — Искаше да се сбогува с мен.

Фрида дойде при тях и каза:

— Хайде, имаме да вършим работа. — Лицето й беше безизразно.

Ру погледна двамата братя Манфред и Стефан. Наблюдаваха напрегнато Ерик и си говореха нещо. Манфред удържаше Стефан, който, изглежда, беше готов да се сбие с Ерик.

— Братята ти май не те обичат много — каза Ру. — Особено този, Стефан.

Ерик само вдигна рамене, но Фрида се обади:

— Знае, че скоро ще наследи това, което по право е на Ерик. — Ру и Ерик се спогледаха. И двамата знаеха, че е безсмислено да се спори с Фрида. Винаги твърдеше, че баронът се е оженил за нея в една пролетна нощ в горския параклис пред един монах от ордена на Дала — Щита на слабите, но по-късно поискал и получил анулиране на брака си, за да може да се ожени за дъщерята на херцога на Ран — церемония, извършена по нареждане на краля и по политически съображения.

— Тогава това ще е последното, без съмнение — каза Ру.

— Какво имаш предвид? — Ерик го погледна изпитателно.

— Ако си прав, следващата година Стефан ще бъде барон. Както изглежда, няма да се поколебае да обвини публично майка ти в лъжа.

Фрида спря. На лицето й бе изписана безнадеждност.

— Няма да посмее — каза тя, повече с молба, отколкото предизвикателно. Опитваше се да изглежда убедителна, но очите й показваха, че разбира истинността в думите му.

— Хайде, майко — тихо каза Ерик. — Да вървим. Ковачницата е почистена, но ако има работа, ще трябва да разпаля огнището. Тиндал сигурно няма да може да го свърши. — Сложи нежно ръка на рамото на майка си, внезапно учуден колко е крехко. Тя мълчаливо се съгласи да я води по пътя.

Съгражданите им отстъпваха назад, като даваха път на младия ковач и майка му, за да излязат от площада; всички някак си предчувстваха, че скоро ще бъде сложен край на тази традиция, чието начало бе поставено преди петнайсет години, когато красивата и темпераментна Фрида пристъпи смело напред с плачещото бебе на ръце и поиска от Ото фон Даркмоор да го признае за свой син. Всички в баронството знаеха тази история. Фрида се беше изправила пред барона пет години по-късно, и после отново и отново, а той не беше отговарял на искането й. Мълчанието му беше придало достоверност на твърдението й и вече години наред историята за незаконородения син на барона на Даркмоор беше извор на местна гордост и разказ, добър, за да изкара по едно питие от пътуващи странници от Източните и Западните владения на кралството.

Мълчанието на барона винаги оставаше загадка, защото ако бе отрекъл дори и веднъж, Фрида трябваше да търси доказателства. Скитащият монах не беше виждан отново в областта, а друг свидетел не съществуваше. И така Фрида бе станала работничка в хана, а момчето — помощник на ковача.

Някои смятаха, че баронът по-скоро проявява милост към Фрида, като не я обявява публично за лъжкиня, защото докато очевидно е баща на детето й, твърдението за сватбата е плод на душевно объркана жена или добре пресметнат опит за извличане на облаги.

Други твърдяха, че баронът е твърде страхлив, за да излъже публично, че Ерик не е от него; достатъчно беше да погледнеш Ото, за да разбереш, че младежът е негово отражение. Баронът си навличаше позор от това, от което един по-добър мъж можеше да извлече слава — защото признаването на Ерик, дори за незаконороден син, щеше да хвърли сянка върху наследствените права на другите му деца и щеше да навлече яростта на съпругата му върху него.

Но каквито и да бяха причините, баронът всеки път оставяше предизвикателството без отговор и Ерик можеше да търси права върху името Даркмоор, защото баронът нито веднъж не му бе отказал това право.

 

 

Вървяха бавно към хана и Ру, който никога не млъкваше за повече от пет минути, каза:

— Имаш ли нещо специално предвид за довечера, Ерик?

Ерик знаеше какво има предвид Ру: посещението на барона беше повод за обществен празник, не както традиционните панаири и фестивали, но достатъчно основание за мъжете да се натъпчат в малкия хан „Червената патица“, за да пият и да играят комар почти цяла нощ. Много от младите момичета в града щяха да се съберат до фонтана в центъра и да очакват младежите, погълнали достатъчно течна смелост да започнат да ги ухажват.

— Те несъмнено са мамини синчета — каза Ру.

Ерик знаеше кого има предвид: неговите природени братя. Ру погледна през рамо към площада, където все още се виждаха Домът на винарите и фермерите и каретата на барона, и видя, че двамата млади благородници уж наблюдават свалянето на багажа на барона. Но всъщност очите им следяха отиващия си Ерик. Ру си помисли дали да не им покаже среден пръст, но се отказа. Дори отдалеч се виждаше, че лицата им горят от гняв и враждебност.

 

 

Мракът намали оживлението в града, но не и в хана „Червената патица“, където работници и търговци без достатъчно високо обществено положение, за да присъствуват на вечерята в Дома на винарите и фермерите, се събираха, за да си доставят удоволствие с чаша вино или бира. В заведението цареше почти празнична атмосфера — мъжете разказваха истории на висок глас, играеха на карти и зарове и хвърляха стрелички в мишени.

Ерик беше затрупан от задължения в кухнята, което се случваше често, когато ставаше много напрегнато. Макар че работата на майка му бе само да сервира на клиентите, Мило й разрешаваше да контролира и кухнята, защото Фрида не се церемонеше да казва на всекиго какво трябва да се свърши. Това, че тя винаги, или почти винаги, беше права при оценките за задълженията на всеки от персонала, не пораждаше раздразнение. През изтеклите години много жени бяха постъпвали на работа и напускали, но съвсем малко разкриваха пред Мило причината за заминаването си. Отговорът му винаги беше един и същ: тя му е стара приятелка, а те — не.

Поради ред обясними причини всички се държаха като семейство — Фрида и Ерик, Мило и Розалин, съпруг и съпруга, брат и сестра. Въпреки че спяха в различни стаи, Мило в своята, Фрида в един килер над кухнята, Розалин в моминската си стая и Ерик в ковачницата, от събуждане до лягане те играеха естествено ролите си. Фрида управляваше хана като свой и Мило не се опитваше да я командува, най-вече защото тя вършеше чудесна работа, а освен това той повече от всеки друг разбираше болката, с която ежедневно живееше Фрида. Макар че не го бе признала пред никого, тя все още обичаше барона и Мило бе убеден, че нейното искане за припознаване на сина й всъщност е изкривено признание за тази любов, отчаяно включване в нещо изплъзнало се във времето, когато за кратко тя е обичала и е била истински обичана.

Ерик блъсна вратата към общата зала, внесе нова бъчонка евтино вино и я остави в краката на Мило зад тезгяха. Ханджията отмести празната от специалната цилиндрична поставка, а младежът с лекота повдигна и постави на нея новата. Мило нагласи чиста канелка пред чепа и с един удар ловко го изби, после си наля малка чашка и пробва съдържанието.

— Защо — каза той с гримаса на лицето — като се намираме сред най-хубавите вина в света, пием тази течност?

— Защото можем да си позволим само това, Мило — засмя се Ерик.

— Имаш дразнещата привичка да бъдеш честен — повдигна рамене кръчмарят. И с усмивка допълни: — Е, крайният резултат е един и същ, нали? Три кани от това те гипсират също както три кани от най-хубавото на барона.

При споменаването на барона веселото изражение изчезна от лицето на Ерик.

— Отде да знам — каза той и се обърна настрани.

— Съжалявам, момче. — Мило го стисна леко за рамото.

— Не беше нарочно, Мило — значи няма защо да говорим — вдигна рамене Ерик.

— Защо не си поотдъхнеш? — каза ханджията. — Виждам, че нещата се поуспокояват.

Това накара Ерик да се ухили, защото шумът в хана беше почти оглушителен.

— Щом казваш.

Ерик се измъкна иззад тезгяха и се запровира към вратата. Розалин го погледна с упрек.

— Ще се върна — произнесе той само с устни и тя вдигна очи към тавана все едно, че се готвеше да припадне. После отново заприбира каните и чашите от масите.

Есента беше дошла и всеки момент можеше да застудее. Макар че планините на Даркмоор не бяха толкова високи като Келбастиъс на запад или Зъбът на света в далечния север, снегът все пак покриваше върховете им през студените зими и сланата беше постоянна заплаха за фермерите през този сезон.

Ерик закрачи към градския площад. Няколко момчета и момичета седяха на ръба на градския фонтан пред Дома на винарите и фермерите. Ру говореше тихо на някакво девойче, което се смееше на намеците му, но го следеше с подозрение и използуваше ръцете си, за да ограничава опитите му да изследва анатомията й.

— Добър вечер, Гуен, — каза Ерик. — Здрасти, Ру.

Лицето на момичето просветна, когато видя Ерик. Гуен беше едно от най-красивите момичета в града, с червена коса и големи зелени очи, и се бе опитвала да привлече вниманието на Ерик доста пъти. Сега тя решително отблъсна ръцете на Ру и му се усмихна. Няколко от другите градски момчетии поздравиха помощника на ковача, а Ру каза:

— Свършихте ли в хана?

— Само почивка — поклати глава Ерик. — Трябва да се връщам след няколко минути. Просто излязох да подишам чист въздух. Вътре е страшно задимено, а и този шум…

Гуен понечи да каже нещо, но изражението на Ру накара Ерик да се обърне. В светлината на факлите, забучени около фонтана, се появиха две фигури, облечени в изящни дрехи. На кръста на всеки се поклащаше сабя.

Гуен скочи и опита неловък поклон. Другите я последваха. Ерик остана неподвижен. Ру седеше със зяпнала уста.

Стефан и Манфред Даркмоор огледаха събраните момчета и момичета. Бяха горе-долу на тяхната възраст, но надменността им и скъпото облекло ги отличаваха така силно, като че ли бяха лебеди, носещи се между гъски и патици. От начина, по който вървяха, беше очевидно, че са пили, защото пристъпваха прекалено внимателно.

Погледът на Стефан падна върху Ерик и лицето му потъмня, но Манфред сложи успокоително ръка на рамото му и му пошушна нещо. Стефан кимна и се насили да се усмихне — студена усмивка. Като отмина с пренебрежение Ерик и Ру, той се поклони на Гуен и каза:

— Госпожице, изглежда, баща ми и видните граждани смятат да обсъждат въпросите на виното и лозята повече, отколкото разбирам и имам търпение да слушам. Може би вие ще може да ни предложите по-интересни развлечения?

Гуен почервеня, после хвърли бърз поглед към Ерик. Той се намръщи и леко поклати глава в знак на отрицание. Като че ли за да се противопостави на правото му да я съветва, тя се изправи и каза:

— Сър, ще бъда очарована. — После повика едно момиче, което стоеше наблизо. — Катрин, ела с нас.

И се хвана за протегнатата ръка на Стефан като някоя лейди. Катрин послушно последва примера й с Манфред. Четиримата бавно се отдалечиха от фонтана. Гуен поклащаше съблазнително бедра.

— По-добре да тръгнем след тях — каза Ерик на Ру.

— Искаш да се сбием ли?

— Не, но тези двамата няма да приемат „не“ за отговор, а момичетата…

Ру опря твърдо ръка в гърдите на Ерик, като че ли искаше да му попречи да тръгне, и каза:

— Момичетата знаят какво могат да очакват от благородническите синове. Гуен не е бебе. А Стефан няма да е първият, който ще й вдигне полата. Ти пък може би си единственото момче в града, което не е спало с Катрин.

Погледна през рамо как четиримата изчезват в нощта и допълни:

— Но си мисля, че момичетата можеха да са малко по-умни.

После понижи глас, така че само Ерик да може да го чуе, и тонът му придоби онази острота, която приятелят му познаваше добре. Ру използуваше тази интонация само когато беше смъртно сериозен.

— Ерик, може би скоро ще дойде денят, когато ще трябва да се изправиш срещу тази свиня, брат ти. И когато това стане, вероятно ще трябва да го убиеш. — Ерик сбърчи чело. — Но не тази нощ. И не заради Гуен. Не трябва ли вече да се връщаш в хана?

Ерик кимна и отмести ръката на Ру от гърдите си. Постоя неподвижен за секунда, опитвайки се да смели това, което бе казал приятелят му. После, като клатеше глава, бавно закрачи към хана.