Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of a Dark Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралицата на мрака от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралицата на мрака
Shadow of a Dark Queen
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1994 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
СледващаВъзходът на търговеца принц
ISBNISBN 9545853239

Кралицата на мрака (на английски: Shadow of a Dark Queen) е първият роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Романът е издаден за пръв път през 1994 г.

Главните действащи лица в книгата са младежите Ерик – незаконен син на благородник и Ру – негов приятел, склонен към кражби. В сравнително простия и спокоен живот на двамата герои изведнъж настъпва объркване и не след дълго двамата са въвлечени в пътешествие до континента Новиндус. Те отиват на напълно непознатия континент заедно с отряд добре обучени войници на Кралството, предвождани от полуелфа Калис. Там те откриват, че се събират огромни армии - наемници, пантатийци и новопоявилите се на Мидкемия саурци.

Цялата тази войска, подчинена на Изумрудената кралица, има за цел да превземе Островното кралство, а след това и цяла Мидкемия. Отрядът, заедно с двамата герои, се присъединява към тази армия като един от многото наемнически отряди, за да научат повече за плановете срещу Кралството.

Край на разкриващата сюжета част.

Действието в романа се развива около 3 десетилетия след това в романа „Мрак над Сетанон“ от „Сага за войната на разлома“.


7.
Процес

Ру се размърда.

Нечия ръка го опипваше по крака и той сънено я отмахна, после се събуди.

Над него се бе надвесило грозно лице, ухилено и злобно.

— Не си пръв хубавец, момче, но поне си млад. — Беше изнервеният мъж от предния ден.

— Я се махай от мен! — кресна младежът.

— Само се шегувах, момче — засмя се мъжът. — Не издържам в тая проклета килия. Млъквай и заспивай. Ще се топлим. — Мъжът се обърна с гръб към Ру и затвори очи.

Грубиянинът Биго, който бе дошъл на себе си час след като го бяха хвърлили в килията, каза:

— Не тормози момчето, Неуловими Том. Това е място за смъртници. Момчето си има достатъчно грижи, за да мисли за любовни истории. — Говореше като жителите на Долни Таунтон, нещо рядко срещано в Запада.

Без да обръща обърна внимание на язвителната бележка и последвалия смях, Том Неуловимия каза:

— Сутрин е студено, Биго.

— Момчето не е крадец и убиец, Том — каза Биго. — Просто е изплашено.

— А кой не е изплашен? — В гласа на Ру прозвуча трескава нотка. Той стисна клепачи, като че ли със силата на волята си искаше всичко това да изчезне.

Ерик се надигна, седна и облегна гръб на грубо издяланата каменна стена. Знаеше, че Ру е изкарал мъчителна нощ — беше се събуждал няколко пъти, защото приятелят му викаше в съня си. Ерик огледа килията. Другите мъже спяха или просто седяха, облегнати на стените. Ерик разбираше, че перченето на Ру от вчера е някакъв вид лудост: Ру просто не можеше да приеме неизбежното — собствената си смърт.

— Да се опипват млади дупета е нещо обикновено в затвора — каза Биго. — Но Неуловимия просто иска да се стопли, момче.

— Да бе — каза Ру. — Само че смърди, като че ли нещо е умряло в гащите му преди цяла седмица.

— И ти не миришеш на рози — каза Том. — Хайде млъквай и заспивай.

Биго се ухили и мечешкото му лице заприлича на лицето на дете — с избити зъби. Побоят, нанесен му от пазачите, не беше допринесъл за разхубавяването му, физиономията му бе цялата в синини.

— И аз обичам да спя, гушнат до нещо топло. При моята Елсми например. Тя беше толкова сладка… — Той въздъхна и затвори очи. — Лошото е, че никога вече няма да я видя.

— Говориш, като че ли си сигурен, че ще те осъдят — каза Ру.

— Това е килията на смъртниците, момче. Ти си тук, защото ще ти отнемат живота. Дори и един на сто души, които са били в тази килия, не е живял повече от два дни след присъдата. Да не мислиш, че ще намериш начин да надхитриш кралското правосъдие? — Биго се засмя. — Е, добре ще е, ако успееш. Но тук никой не е дете и всички знаехме какъв е залогът, когато поемахме по вълчата пътека: ако те хванат, понасяш наказанието си. Така е, това е факт.

Ерик се бореше със същите въпроси. Не беше религиозен, но посещаваше храма по празниците и излизаше с лозарите при благославянето на лозята всяка година. Но никога не бе мислил много за това какво ще стане, след като се изправи пред Лимс-Крагма в нейната зала. Знаеше, че всеки човек застава един ден пред нея, за да даде отчет за деянията си, но винаги бе смятал това за приказки на жреците — или че е нещо, което Оуен Грейлок наричаше „метафора“ — където едно нещо се изрича заради друго. Сега се чудеше просто така ли ще си отиде? Дали когато въжето се стегне около врата му и прекъсне живота му, всичко ще стане тъмно и безсмислено? Или ще се събуди в Залата на мъртвите, както твърдяха жреците, и ще застане на дългата редица сред очакващите присъдата на Лимс-Крагма? Казваха, че признатите за достойни се изпращали към по-добър живот, а тези, които тя сметнела за празнодушни, били връщани, за да научат уроците, които са изтървали, докато са били живи. И че в един момент онези, които били водили почтен живот, били издигани до място, неразбираемо за човеците, до някаква по-висша степен на съществувание.

Ерик пропъди тези мисли — знаеше, че няма да намери отговор, докато не срещне смъртта.

 

 

Вратата в коридора изскърца и се отвори, железните пръчки задраха по студения каменен под. Двама пазачи с извадени мечове водеха нов затворник. Други двама вървяха пред и зад него, като държаха къси дървени пръти, съединени чрез железни скоби с дървен ярем около врата му.

Затворникът беше съвсем обикновен — млад мъж, малко по-голям от Ерик и Ру, макар че това трудно можеше да се разбере, защото расата му бе абсолютно непозната на двамата младежи от Рейвънсбърг. Беше от жълтокожите хора от Кеш, исаланец.

Малцина като него бяха минавали през Рейвънсбърг и винаги бяха били обект на интерес сред местното население.

Човекът бе облечен просто, в семпла роба, върху която бе наметнал своята празна носилница — широка дреха, предназначена да носи различни предмети, вместо раница. Беше бос и с непокрита глава, с гъста черна коса, подстригана грубо над ушите, но падаща свободно назад. Черните му очи бяха безизразни.

Групата стигна вратата, първият пазач я отключи и нареди на затворниците да се отдръпнат. После отвориха вратата и двамата мъже с прътите натикаха затворника вътре — с опитно движение предният пазач откачи ярема от врата му, а другите двама измъкнаха прътите.

Затворникът пристъпи крачка напред и спря. Всички го гледаха с любопитство.

— Защо те водят така? — попита някой.

— Обезоръжих няколко от тях, докато ме арестуваха — вдигна рамене новият затворник. — Много се засегнаха.

— Обезоръжи ги? — попита друг затворник. — И как успя да го направиш?

Младият човек седна на близката каменна пейка.

— Просто им отнех оръжията. Какво друго, според теб, означава „обезоръжаване“?

Един-двама го попитаха как се казва, но не последва отговор — новодошлият затвори очи, кръстоса крака и постави ръце върху коленете си с дланите нагоре.

След около час вратата се отвори отново и влязоха няколко войници. Водеше ги мъж, когото Ерик вече бе виждал — лорд Джеймс. Мъжете в килията започнаха да мърморят. Влезе и една жена, следвана от двама телохранители. Беше стара, или поне така се стори на Ерик — във всеки случай беше по-възрастна от майка му. Косата й беше бяла, а веждите й толкова светли, че той си помисли, че косата й винаги е била с този цвят. Чертите и бяха необикновени и Ерик си помисли, че е хубаво просто да я гледа и че на младини сигурно е била голяма красавица. Очите й бяха странни, почти виолетови. Жената се държеше гордо и благородно въпреки тъжното си изражение.

Ерик се запита каква ли е причината за тази тъга: дали жената изпитваше някакви чувства към мъжете, които щяха да бъдат разпитвани днес? Тя спря пред решетките и затворниците я загледаха. Ерик се усети, че е станал и се покланя. Ру последва примера му. Останалите мъже също се заизправяха.

Без да обръща внимание на мръсотията и на отблъскващата миризма, жената хвана металните решетки, мълчаливо заоглежда лицата на затворниците и когато стигна до Ерик, лицето й внезапно се напрегна. Той си помисли за майка си и Розалин, а мисълта за девойката го накара да мисли за Стефан — и внезапно се почувства засрамен от себе си. Не можеше повече да гледа жената и сведе поглед.

Няколко дълги мига жената стоя мълчаливо. Ерик вдигна очи и забеляза, че тя гледа всеки мъж подред. Само новият затворник отвърна на погледа й и дори за миг се усмихна. Но за няколко от мъжете този втренчен поглед бе прекалено остър и те започнаха да хленчат. Накрая очите й се напълниха със сълзи и тя рече:

— Достатъчно.

Лорд Джеймс кимна отсечено и посочи на двама от пазачите да я изведат. После каза:

— Днес следобед вие ще застанете пред съда. Кралското правосъдие е бързо — онези, които бъдат обявени за виновни и осъдени на смърт, ще бъдат върнати в тази килия и утре сутринта ще бъдат обесени. Ще получите последно ядене и време да се помолите на боговете. Жреци от дванайсетте ордена ще дойдат за всеки, които иска да бъде опростен и причестен, а останалите, които не желаят да се срещат с жрец, могат да прекарат времето, като мислят за греховете си. Ако разполагате с адвокат, ще му бъде разрешено да пледира за вас пред принц Николас. Ако не, ще говорите от свое име или Короната ще ви обвини за отказ да съдействувате на съда. Няма да има обжалване, така че се постарайте изявленията ви да са убедителни. Кралят е единственият човек, който може да нарежда на принца, но в момента е зает.

И без да каже и дума повече, херцогът на Крондор се обърна и излезе. Пазачът заключи вратата зад него.

Мъжете останаха за момент смълчани, после Том Неуловимия каза:

— Нещо в тая вещица ме накара да потръпна.

— Имах чувството, сякаш майка ме е хванала да ям от сладките за гости — каза друг.

— И защо беше всичко това? — попита Ру.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз — отвърна Ерик.

— Тя чете в умовете ни — каза новият затворник.

— Какво? — попитаха няколко души. — Може да се вмъква в мозъците ни, така ли?

— Тя търси някакъв мъж — каза новодошлият, без да отваря очи, и се усмихна. После внезапно очите му се отвориха и той огледа всички в килията. — И смятам, че го откри.

Очите му се спряха върху Ерик и той повтори:

— Да, смятам, че го откри.

 

 

Обядът беше прост, но хранителен. Пазачите донесоха панер с хляб, пита твърдо сирене и задушени зеленчуци. Не бяха разрешени никакви ножове, вилици или други възможни оръжия, сипваха им в очукани копанки. Ерик внезапно почувства, че е гладен, разбута останалите и пазачите му подадоха храната.

— Не се блъскайте де! — викна един пазач. — Има достатъчно за всички, макар че как ще ви се яде, когато утре сутринта ще увиснете на бесилото? Е, не го разбирам това.

Ерик налапа залък хляб и парче сирене и се върна при Ру, който седеше унило.

— Няма ли да хапнеш?

— Ако пазачът не лъже — отвърна Ру, — ще има достатъчно. — Той бавно стана, взе си храната последен и се върна при Ерик.

— А бе храната тук наистина си я бива — каза един от затворниците.

 

 

Скоро след яденето пазачите дойдоха да заведат затворниците пред съда. Кракът на всеки мъж бе окован с верига, а ръцете — с белезници, и всички вериги бяха грижливи проверени. Новият затворник стоеше мълчаливо, докато му слагаха ярема.

— Няма да ви създавам затруднения — каза той. После със загадъчна усмивка добави: — Искам да видя какво ще стане.

Началникът на пазачите като че ли се замисли по въпроса, но човекът спокойно излезе от килията и застана зад другия, когото бяха извели преди него. Сержантът кимна в знак, че всичко е наред, и затворниците се подредиха в редица.

— Добре, ако някой мръдне встрани, стреляме и това ще сложи край на мъките ви. Така че ако предпочитате стрела от арбалет пред въжето, сега имате тази възможност. Но трябва да ви предупредя — ако стрелата не ви убие веднага, краят е доста мъчителен. Виждал съм мъж с разкъсани бели дробове — наистина беше страшна гледка. Хайде тръгвайте!

Мръсни, бедни и нещастни затворниците бяха изправени пред лицето на втория по могъщество човек в кралството, принц Николас, брат на краля Боррик и първи наследник на короната. Той беше на четиридесет и няколко години, но в косата му нямаше нито един бял косъм. Очите му бяха тъмнокафяви, с дълбоки сенки под тях — мъката по баща му бе оставила следите си.

Принцът бе облечен в траурно черно и единственият знак за властта му бе един тежък пръстен. Седеше на грамаден трон, поставен върху подиум в дъното на залата. Съседният трон, използуван от майка му, докато бе властвал принц Арута, беше празен. Вдовстващата принцеса Анита се беше оттеглила в покоите си.

Лорд Джеймс, херцогът на Крондор, беше застанал до трона, а до него стоеше загадъчната жена, за която исаланецът беше казал, че чете в мозъците на хората.

Избутаха затворниците пред принца и ги накараха да се поклонят. След това съдът бе призован да започне работа.

В залата имаше няколко наблюдатели и Ерик забеляза между тях Себастиан Лендер. Това малко го поободри.

Първият затворник, призован пред принца, се казваше Томас Рийд и за изненада на Ерик пред Николас застана човекът, когото той познаваше като Том Неуловимия.

— Какви са обвиненията, Джеймс? — Николас погледна строго Том Неуловимия.

Херцогът на Крондор кимна на един писар и той каза:

— Томас Рийд е изправен тук по обвинения в кражба и съучастие в убийството на жертвата, търговеца на подправки Джон Коруин от Крондор, покойник.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита Джеймс.

Том Неуловимия се огледа и с доверителен глас започна:

— Ваше величество…

— Височество — прекъсна го херцог Джеймс — Не, „ваше величество“, а „ваше височество“.

Като направи гримаса, като че ли този светски гаф беше най-тежкото му провинение, Том продължи:

— Ваше височество, стана по следния начин…

— Как ще се защитиш? — прекъсна го отново Джеймс.

Том изгледа херцога гневно, но все пак каза кротко:

— Опитвах се да обясня това на Негово височество, ваша светлост.

— Говори — каза принц Николас.

Том като че ли се замисли върху предоставената му възможност.

— Е, реално погледнато, би трябвало да се призная за виновен, но само донякъде.

— Не го усуквай — каза Джеймс. — Имаш ли свидетел?

— Само Биго — каза Том.

— Биго? — попита Николас.

— Другият обвиняем — поясни Джеймс.

— А, ясно. Тогава говори ти, Рийд.

Том започна да усуква някаква невероятна история за двама бедни работници, които се опитали да се пазарят, както му е редът, с търговеца на подправки, съмнителен тип, които измамил двама по принцип честни трудови хора. Когато го изобличили в мошеничество, търговецът извадил нож и в последвалата борба паднал върху собственото си острие. Двамата съжалявали за смъртта на злодея, но взели златото му, което всъщност било много малко.

— Той ни дължи още — завърши Том.

Принц Николас погледна сър Джеймс.

— Какво ще кажеш за Коруин?

— Почти честен — отвърна Джеймс. — От време на време е получавал подправки от Кеш, без да плаща мито, но това не е нещо необичайно.

— Защо Джон Коруин ви дължеше пари? — попита Николас.

— Добре, ще си кажа истината, ваше височество — каза Том и очите му блеснаха. — Ние доставяхме на търговеца някои кешийски подправки, без да привличаме вниманието на митническите служители и на пристанищните власти… разбирате какво искам да кажа. Правехме го само за да изхранваме семействата си.

Николас погледна жената. Тя вдигна очи към Том за момент, после бързо поклати глава.

— Какво е искането на държавата? — попита Николас.

— Томас Рийд е изпечен престъпник — каза сър Джеймс. — Сам нееднократно е признавал, че е член на Гилдията на крадците.

— Не, милорд! — викна Томас. — Просто се хвалех, за да спечеля уважението на пазачите.

— Държавата иска смърт — каза Джеймс, без да му обръща внимание.

— Имате я.

И с тези кратки думи Том Неуловимия бе осъден на следващата сутрин да умре.

Ерик погледна Ру и се зачуди дали ужасът, който вижда в очите му, е същият като в неговите собствени.

Един по един всички се изправяха пред лицето на правосъдието и Ерик забеляза, че при всеки случай принцът гледа към жената. Всеки път тя клатеше отрицателно глава, с едно изключение, когато разпитваха Биго — тогава кимна утвърдително. Но изглежда, това нямаше значение, защото изпратиха и него на ешафода заедно с другите.

Когато останаха по-малко от половината, писарят извика:

— Шо Пи!

Исаланецът застана пред Николас и Джеймс каза:

— Шо Пи, гражданин на Кеш, ваше височество. Арестуван за спречкване и побой. Убил е един пазач.

— Как ще се защитиш? — попита принцът.

— Да се защитя? — усмихна се обвиняемият. — Не смятам да се защитавам, ваше височество. Фактите са такива, каквито ги съобщиха.

— Приемам това за признание за виновност — каза Николас. — Имаш ли да кажеш нещо друго преди присъдата?

Усмивката на исаланеца стана по-широка и той каза:

— Само това, че фактите и истината са непроменливи неща. Аз съм беден човек, бивш монах от ордена на Дала. Бях изпратен да търся своя учител.

— Своя учител ли? — попита Николас, очевидно заинтересуван от историята, определено нещо по-различно от вятърничавите обяснения, на които днес се бе наслушал. — Кой е той?

— Това не зная. Бях небрежен послушник и не се упражнявах усилено, с изключение на уроците по бойно изкуство. Признавам, че нямах съответните качества и абатът ме изгони. Каза ми, че трябва да търся учителя си извън ордена и да го търся в града, където всеки ден стават сбивания. — Човекът повдигна рамене. — Често пъти в шегата се крие истината и аз медитирах дни наред върху това, което ми каза абатът. Тласкан отчасти от глада, реших да потърся учителя си във вашия град, макар че беше далеч от моя край. Пътувах и работех и накрая преди седмица се добрах до Крондор.

— И оттогава е бил арестуван три пъти — вметна сър Джеймс.

— За нещастие и това е вярно — повдигна рамене Шо Пи. — Имам много недостатъци и нравът ми е един от тях. Мамеха ме на карти и когато възразих, започна бой, и точно когато твърдях, че съм невинен, пред градската ви стража, бях нападнат. Трябваше да се защитавам.

— По време на сбиването е убил един стражник — каза херцогът.

— Истина ли е това? — попита принцът.

— За съжаление. Но както вече обясних, нямах желание да го убия, а само да го обезоръжа. Тъкмо му отнех сабята, когато той неочаквано се изви, хвърли се към своя другар, който пък го блъсна обратно и той се наниза на сабята, която държах. — Говореше, като че ли чете урок — без никакви емоции, без да моли за живота си.

Принцът погледна жената. Тя леко кимна.

— Какво е искането на държавното обвинение?

— Държавата иска трийсет години работа в затворнически лагер.

— Така да бъде — каза Николас.

 

 

По непонятни за Ерик причини Шо Пи изглеждаше развеселен, докато пазачите го водеха при вече осъдените.

Още двама души бяха осъдени на смърт; после, когато Ерик и Ру останаха последни, бяха извикани и техните имена. Себастиан Лендер пристъпи напред, застана до Ерик и сър Джеймс каза:

— Ваше височество, тук имаме специален случай. Ерик фон Даркмоор и Рупърт Ейвъри са обвинени в убийството на Стефан, барон фон Даркмоор.

— Как ще се защитите? — попита Николас.

Преди някой от младежите да се обади, Лендер каза:

— Ако обичате, ваше височество, бих помолил да се запише, че двамата младежи, застанали пред вас, твърдят, че са невинни.

Николас се усмихна.

— Така ли, Лендер? В миналото много често дразнехте баща ми. Сега разбирам защо. Добре. — Той погледна Ерик и Ру и попита: — Имате ли да кажете нещо?

И отново преди младежите да могат да отговорят, Лендер каза:

— Тук имам, ваше височество, документи, скрепени с клетвени декларации пред управителя на кралския двор и двама жреци от местни храмове, съдържащи показания за тези млади хора. — Той отвори кожената си чанта и извади внушителен сноп документи. — Разполагаме не само с клетвеното свидетелство на някоя си Розалин, дъщеря на Мило, собственик на хана „Червената патица“, но също така имаме и показанията на няколко от войниците, които са били свидетели на случилото се, довело до въпросния конфликт, както и от барон Манфред фон Даркмоор за това какво е мислил брат му Стефан преди злощастния случай. — Той ги подаде на сър Джеймс, който изглеждаше раздразнен от необходимостта да прегледа толкова много документи за толкова малко време.

— Докато херцогът на Крондор прегледа тези документи, майстор Лендер, бих искал да чуя от устата на младите хора какво точно се е случило.

Ерик погледна Ру и му кимна да започне пръв.

— Всичко започна при фонтана, ваше височество, този пред Дома на винарите и фермерите в Рейвънсбърг, където бях с неколцина приятели и си говорехме. И значи дойде Розалин и попита къде е Ерик. Докато разговарях с нея, Стефан и Манфред, синовете на барона, дойдоха, присъединиха се към групата и заговориха Розалин. Манфред се опитваше да каже на Стефан, че трябвало да се върнат при баща им, който по това време умираше, но той продължи да говори за „момичето на Ерик“, и колко била сладка, за да си пилее времето с едно копеле ковач и такива неща.

Николас се бе отпуснал удобно и като че ли се интересуваше от историята, която Ру възстановяваше по памет до момента, когато разказът стигна до това как Ерик се спуснал след Стефан и как протекла последвалата битка. Когато Ру свърши, Николас накара Ерик да разкаже своята версия на случилото се. Ерик заразказва спокойно и без опити да избегне отговорността за това, че е отнел живота на своя природен брат.

Когато и той завърши разказа си, Николас попита:

— Защо побягнахте?

— Не зная — повдигна рамене Ерик. — Изглежда, че… — Той сведе поглед за момент, после вдигна очи и погледна открито Николас. — Изглежда, че вече е невъзможно да върна събитията назад — убих тази свиня и очевидно не мога да не бъда обесен за това.

— Толкова много ли го мразеше?

— Повече, отколкото си мислех, ваше височество — отвърна Ерик и като кимна към приятеля си, продължи: — Ру забеляза това много преди да се случи. Веднъж ми каза, че може би някой ден ще убия Стефан. Ние с него се бяхме срещали само три пъти преди тази нощ и при всичките срещи той ме обвиняваше, че създавам проблеми, наричаше ме с обидни имена, ругаеше майка ми и твърдеше, че съм искал наследството му.

— Имаше ли истина във всичко това?

— Не мисля — повдигна рамене Ерик. — Никога не съм мислил много върху въпроса да стана благородник и да имам власт. Аз съм си ковач и съм най-добрият лечител на коне в Даркмоор — питайте Оуен Грейлок, мечемайстора на барона, ако не вярвате. Винаги съм искал само значка на гилдията и собствена ковачница, нищо повече. А майка ми искаше да имам неопетнено име. Нейната пристрастност очевидно е наплашила Стефан. Но дори и да е мечтала, че някой ден може да стана благородник, това никога не е било и мое желание. Вече притежавах името. — Гласът му спадна и тонът му стана почти предизвикателен. — Това бе единственото, което баща ми позволи. Той никога не е отричал на обществено място правото ми на името фон Даркмоор и аз ще го нося до гроб.

Ру очевидно се притесни от тези думи. Принц Николас въздъхна.

— Всичко е много завързано. Лорд Джеймс, имате ли предложение?

Джеймс още се ровеше в документите, дадени му от Лендер.

— Ваше височество, мога ли да предложа да разгледате този случай след кратко съвещание? След вечеря вече ще имам становище по въпроса.

— Добре — каза Николас. — Съдът се оттегля.

— Какво стана? — попита Ерик Лендер.

— Ще разглеждат случая. — Лендер не изглеждаше обнадежден. — Ще разберете след вечеря.

И докато гледаше как принцът става от трона и напуска залата, за да влезе в частните си покои, добави:

— Във всеки случай въпросът ще бъде решен до сутринта.

Пазачите ги наредиха зад Шо Пи и Ру попита:

— Какво мислите, че ще се стане?

— Ако не бяхте побягнали и бяхте разказали историята веднага, мисля, че Николас би бил склонен да ви повярва, но вие сте се укрили и това говори срещу вас. — Лендер помълча, докато пазачите ги прикачваха към общата верига, после добави: — Нещата може да се развият зле и това означава бесилото, но има и по-добри варианти — трийсет години в трудовите лагери например. Най-доброто, което мога да си представя, е служба в кралската флота за десет години.

Пазачите им наредиха да тръгват и изведнъж Шо Пи се обърна към Ерик и каза:

— А може да се случи и нещо неочаквано. — И се засмя загадъчно.

Затворниците бавно се помъкнаха към килията на смъртниците.

 

 

Осъдените да умрат се мятаха между тъпото отчаяние и безсилния гняв. Том Неуловимия беше скован от страх; кръстосваше килията и измисляше план след план как да победи пазачите и да избяга. Беше убеден, че Шегаджиите само чакат някакъв знак за бунт, за да предприемат нападение срещу двореца и да освободят окованите си братя.

След около час Биго се надигна и му подвикна:

— Почини си, момче. Трябва да си свеж като те бесят.

Том Неуловимия се облещи, с див писък се хвърли върху приятеля си и го сграбчи за гърлото. Биго хвана здраво китките му и свали ръцете му от гърлото си, после внезапно го удари с глава. Том подбели очи и рухна в безсъзнание.

Биго премести отпуснатото му тяло в един от ъглите и каза:

— Така нещата ще се успокоят поне за известно време.

— Това ли искаш? — попита друг глас. — Спокойствие? Хубаво, утре сутринта ще имаш цялото спокойствие, от което се нуждаеш, Биго. Може би Том е прав и трябва да нападнем тъмничарите.

— С какво? — засмя се Биго. — С дървените купи ли?

— Не те ли е страх от смъртта? — попита мъжът.

— Всички умират. — Биго се почеса по брадичката. — Това е, момче. Въпросът е само кога. Щом си поел по този път, ти си се обрекъл на примката, искаш или не. — Той въздъхна и като че ли се замисли. — Не е редно да убиваме пазачите, защото си вършат работата. Така или иначе ще умрем, защо да причиняваме нови нещастия? Някои от тях имат жени и деца.

Той се облегна на стената и продължи:

— Бесенето не е съвсем лоша работа. Или вратът ти се счупва — той щракна с пръсти — и си заминал, или въжето те задушава. Задушаването, мисля, също не е толкова страшно. Веднъж в една борба ме задушиха. Главата ти се замайва, всичко изчезва от погледа ти и после тази ярка светлина… Всичко ще свърши бързо, момче.

— Млъквай, Биго — каза друг мъж. — Ние не ходим по храмове като теб.

— Именно това задушаване ме направи религиозен, Аароне. Защото ако Слабия Джек не беше стоварил един стол върху главата на Лукавия, щях да си умра на място. Тогава реших, че вече е време да оправя отношенията си с боговете. Отидох в един храм на Лимс-Крагма, говорих с жреца, изповядах се и оттогава не изпускам свещен празник, освен когато съм болен и не мога да ходя. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Утре, когато застана в залата на Богинята на смъртта, тя ще ми каже: „Биго, ти си лъжец, крадец и убиец, и може да не си го искал, но в крайна сметка си едно смрадливо копеле.“ Аз ще й се усмихна и ще й отвърна: „Права сте, ваша божественост.“ И това ще бъде в моя полза.

На Ерик му бе трудно да открие нещо забавно в тези думи, а Ру беше готов да заплаче при мисълта, че и те ще се присъединят към осъдените на смърт. Само тримата — Шо Пи, Ерик и Ру не бяха белязани със знака на смъртта. Шо Пи щеше да бъде изпратен да се труди в строго охраняван лагер, след като видеше обесването на останалите, което трябваше да му служи за урок. Той въобще не изглеждаше разгневен пред възможността да изкара следващите трийсет години в къртене на камъни в кралските кариери или в изкопни работи на пристанището. Носеха се слухове, че някои млади мъже издържали по трийсет години, така че бе възможно и той да излезе жив някой ден. Прегърбен, вече на петдесет — но все някак си можеше успее да уреди живота си. За повечето затворници обаче това просто би било отлагане на смъртта.

Вратата в дъното на коридора се отвори и Ерик подскочи, за да види кой е там — отчасти се надяваше, отчасти се страхуваше, че може би е Лендер. Бяха пазачите с вечерното ядене. Имаше повече хляб и сирене, а и говеждо задушено и по чаша вино за всеки затворник.

Ерик усети, че е гладен, въпреки тревогите, но Ру просто не забеляза храната, сви се и заспа. Повечето ядяха в мълчание — освен исаланеца, който дойде и седна до Ерик.

— Мислиш, че ще те освободят ли? — попита той.

— Не. Мисля, че трябваше да останем там. — Ерик спря да дъвче. — Трябваше да видят кръвта, която шуртеше от рамото ми, прободено от сабята на Стефан. А сега сигурно ще ни осъдят на обесване или ще изкараме живота си с тебе в трудовите лагери.

— Не мисля — каза исаланецът.

— Защо?

— Заради жената. Не знам защо, но чувствам, че беше важно — това, което тя четеше в мислите ни, когато бяхме изправени пред принца.

— Ако може да чете мислите, както твърдиш, тогава сигурно щеше да види, че казваме истината.

— Не, става дума за нещо друго.

— Какво?

— Не съм сигурен. Може би преценява що за хора сме.

Ерик свърши с яденето и тъй като Ру не възрази, изпи и неговото вино. Вечерта напредваше. Вратата се отвори отново.

Ерик се извърна и се изненада — влизаше Манфред фон Даркмоор, придружен от двама стражи, носещи ливреите на Даркмоор, и двама други, облечени в униформите на гвардията на принца. Манфред кимна на Ерик да отидат в един ъгъл, където можеха да говорят насаме.

Ерик бавно се изправи, стражите се отдръпнаха и двамата братя застанаха в ъгъла един срещу друг. Ерик мълчеше — чакаше Манфред да започне да говори.

След като го погледа малко, Манфред каза:

— Сигурно се чудиш защо съм тук.

— Мисля, че е очевидно — каза Ерик.

— Не съм съвсем сигурен защо съм тук, ако ще си говорим истината. Може би защото загубих един брат и съм на път да загубя и друг, когото не познавам.

— Може би няма да бъда затрит, братко — сухо каза Ерик. — Принцът разглежда свидетелските показания, а също така имам много добър адвокат, който говори в моя защита.

— Чух това. — Манфред огледа Ерик. — Знаеш добре, че много приличаш на татко. Но подозирам, че имаш желязната воля на майка си.

— Защо казваш това?

— Ти никога не си познавал баща ни. Той беше в много отношения слаб човек — каза Манфред. — Разбира се, аз го обичах, но ми бе трудно да се възхищавам от него. Избягваше битките, особено с майка, и мразеше да се появява на обществени места. — И с иронична усмивка добави: — От друга страна, открих, че на мен много ми се нравят тези работи. — Той махна въображаема власинка от ръкава си и продължи: — Не знам дали трябва да те мразя за това, че уби Стефан, или да ти благодаря, че ме направи барон. Но във всеки случай в момента майка се готви да говори с принца, за да ти осигури бесилото.

— Защо ме мрази толкова? — каза Ерик.

— Всъщност не мисля, че те мрази — отговори Манфред. — По-скоро се плаши от теб. Тя мразеше баща ни.

— Защо? — Ерик го погледна учудено.

— Баща ни обичаше жените и майка винаги помнеше, че е бил насилен да се ожени за нея. По-късно осъзнах, че след раждането ми са били мъж и жена само на книга. Майка винаги се стараеше слугите, работещи в нашия замък, да са мъже или грозни жени, защото татко хвърляше око на всяко хубаво момиче. Въпреки предпазните мерки на майка, татко откриваше всяка хубавица на един ден езда от замъка. В това отношение Стефан много му приличаше. Той наистина си мислеше, че ще те засегне лошо, ако грабне момичето ти и… разбираш ме.

— Розалин не е мое момиче — каза Ерик. — По-скоро ми е като сестра.

— Още по-добре — каза Манфред. — Ако знаеше това, щеше да изпадне във възторг. Щеше да му бъде още по-хубаво, ако би могъл да отвлече майка ти, а ти да гледаш. — Той понижи глас. — Стефан бе зло копеле, Ерик, една целеустремена свиня, която се възторгваше, когато причинява болка. Знам го, защото ме тормозеше още от съвсем малък. Едва когато пораснах и можех да се защитавам, ме остави на мира. — Той мина почти на шепот. — Когато го видях мъртъв, бях достатъчно разгневен, за да те убия на минутата. Но след като първият ми гняв премина, разбрах, че се чувствам облекчен. Ти направи услуга на света, като го уби, но се страхувам, че това едва ли ще ти помогне. Майка настоява да те види обесен. Мисля, че съм тук, за да ти кажа, че поне един от братята ти не те мрази.

— Братя ли?

— Ти не си единственото копеле на баща ни, Ерик. Имаш още доста братя и сестри. Но ти си най-големият и майка ти направи всичко възможно светът да разбере това. Мисля, че това е истинската причина да бъдеш обесен утре.

Ерик се опита да събере всичката си останала смелост.

— Все пак нека видим какво ще каже принцът.

— Разбира се — съгласи се Манфред. — Ако по някакъв начин се измъкнеш оттук, без да те окачат на въжето, или след като прекратиш престоя си в трудовия лагер, прати ми писмо. Но не стъпвай в Даркмоор, ако искаш да останеш жив.

Ерик постоя сам минута, след като Манфред излезе, после бавно отиде до мястото си. Ру продължаваше да спи.

 

 

Времето се влачеше бавно и Ерик разбра, че няма да може да заспи. Някои други потънаха в неспокойни кошмари и като че ли само Биго и исаланецът спяха спокоен сън. Двама мъже бяха коленичили в мълчалива молитва.

В полунощ вратата се отвори и няколко свещенослужители и жреци от различни ордени влязоха и всеки застана срещу затворника, който бе поискал утешение. Това продължи час и нещо; после свещенослужителите си тръгнаха. Все още нямаше и знак от Лендер.

Накрая Ерик успя да потъне в някакъв полусън, но тревогата го будеше постоянно — сърцето му биеше силно, а устата му жадно поемаше дъх.

Внезапният шум от отварящата се врата на коридора отекна в утихналата килия. Ерик подскочи, сбута Ру и двамата тръгнаха към решетката.

Ерик видя какво носи Лендер — гърдите му се стегнаха от ужас. Чифт ботуши, изработени от мека кожа, с високи кончови, обърнати надолу. Ботуши за езда, чудесно изработени и изкусно украсени — и Ерик разбра защо Лендер му ги носи.

— Ще умрем, нали? — попита Ерик.

— Да — кимна Лендер. — Принцът даде заповедите си преди по-малко от час. — Юристът му подаде ботушите през решетките. — Съжалявам. Мислех, че съм изградил убедителна реч, но убитият от вас бе внук на херцога на Ран, който има голямо влияние и в този двор, както и в кралския. Съветваха се също и с краля, но накрая и двамата бяхте осъдени на смърт. Нищо повече не може да се направи. — Той посочи ботушите, които Ерик бе оставил пред себе си. — Това е последният подарък на баща ти за теб; помислих си, че ще е добре, ако ги поносиш поне няколко часа преди…

— Да ни обесят — прошепна Ру.

Ерик избута ботушите през решетките.

— Продай ги, майстор Лендер. Нали каза, че златото, което ти е оставил, не покрива хонорара ти.

— Не. — Лендер отново ги побутна към Ерик. — Аз се провалих и ще предам твоето злато на този, когото ми посочиш. Не искам хонорар, Ерик.

— Тогава — каза Ерик — изпрати златото на майка ми в Рейвънсбърг. Тя живее в хана „Червената патица“ и си няма никой, който да се грижи за нея. Кажи й да използва златото умно, защото това е всичко, което бих могъл да й дам.

— Ще се моля боговете да бъдат добри с теб, Ерик, както и към теб, Рупърт — каза Лендер. — Вие нямате злоба в сърцата си дори и след като сте извършили това.

Лендер почти се просълзи, после се обърна и тръгна към изхода.

 

 

Ерик погледна приятеля си от детинство и не каза нищо. Нямаше какво да се говори. Седна, смъкна старите си ботуши, после нахлузи ботушите за езда. Станаха му съвсем точно, като че ли бяха правени за него. Бяха високи до средата на прасеца, меки и обхващаха крака като нежно кадифе. Ерик знаеше, че дори да бе работил цял живот, не би могъл да си позволи такъв разкош.

Той въздъхна. Поне щеше да ги носи няколко часа, от килията до ешафода. Съжаляваше само, че няма да може да ги опита при езда.

Ру се отпусна на пода и се облегна на решетките. Погледна Ерик с очи, пълни със страх, и прошепна:

— Какво ще правим сега?

Ерик се опита да му се усмихне окуражаващо, но най-доброто, което успя да направи, бе изкривена гримаса.

— Ще чакаме.