Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadow of a Dark Queen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 1)

Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“, 2009 г.

ISBN: 954-585-344-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралицата на мрака от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралицата на мрака
Shadow of a Dark Queen
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1994 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
СледващаВъзходът на търговеца принц
ISBNISBN 9545853239

Кралицата на мрака (на английски: Shadow of a Dark Queen) е първият роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Романът е издаден за пръв път през 1994 г.

Главните действащи лица в книгата са младежите Ерик – незаконен син на благородник и Ру – негов приятел, склонен към кражби. В сравнително простия и спокоен живот на двамата герои изведнъж настъпва объркване и не след дълго двамата са въвлечени в пътешествие до континента Новиндус. Те отиват на напълно непознатия континент заедно с отряд добре обучени войници на Кралството, предвождани от полуелфа Калис. Там те откриват, че се събират огромни армии - наемници, пантатийци и новопоявилите се на Мидкемия саурци.

Цялата тази войска, подчинена на Изумрудената кралица, има за цел да превземе Островното кралство, а след това и цяла Мидкемия. Отрядът, заедно с двамата герои, се присъединява към тази армия като един от многото наемнически отряди, за да научат повече за плановете срещу Кралството.

Край на разкриващата сюжета част.

Действието в романа се развива около 3 десетилетия след това в романа „Мрак над Сетанон“ от „Сага за войната на разлома“.


17.
Откритие

Ру посочи с ръка.

На юг вече се водеха сражения. Верен на думата си, генерал Гапи атакуваше всеки отряд, който търсеше изход. Малко капитани имаха смелостта да се опитат да пробият обкръжението и биваха посрещнати от заелите вече позиции войници, които се бяха окопали удобно за водене на бойни действия.

Долината може би беше удобно място за организиране на срещи, но нямаше никакви преимущества при организиране на атака. Тъй като беше тясна и стръмна откъм северната и южната страна, единственият път за изтегляне беше на изток — пътят, по който бяха дошли Вая и неговите спътници и където, според думите на стария боец, имаше труднодостъпни височини и опасни пътеки за онези, които биха поели в нежеланата посока. И все пак някои от по-малките бойни отряди се опитваха да се измъкнат в това направление.

Други, както Пурпурните орли на Калис, се приготвяха да служат, за да могат да участват в предстоящите битки и грабежи или да се измъкнат при някоя бъдеща възможност. Накъдето и да погледнеше, Ерик виждаше мрачни и нещастни лица. Очевидно не само дьо Лунвил се смяташе за лошо излъган.

Онези, които се подчиниха на заповедите на генерал Гапи, се построиха в колони в долния край на реката, там, където тя се вливаше във Ведра. Останки от мост, изгорял при някаква отдавна забравена война, стърчаха на това място и наблизо бяха пуснати на вода няколко сала, които осигуряваха транспорта в посока север-юг до източния бряг на Ведра или в направление изток-запад малко по-надолу по течението на безименния приток на голямата река.

Отрядът на Калис беше между последните, които стигнаха до саловете, защото техният базов лагер беше най-отдалечен, и поради това войниците имаха възможността да седнат и да наблюдават придвижването на дошлите преди тях. Мъжете и малкото жени от всички краища на Новиндус минаваха през реката, за да се присъединят към онези, стигнали вече на другия бряг.

Мъж със зелена превръзка на ръката спря коня си пред тях и попита:

— Коя дружина сте?

Дьо Лунвил посочи Калис, който яздеше от лявата му страна, и каза:

— Пурпурните орли на Калис, от Града на Змийската река.

Мъжът се намръщи и погледна Калис.

— От обсадата на Хамса ли?

Калис кимна.

Мъжът се захили. В израза му нямаше нищо приятелско.

— Почти те бях хванал, хлъзгаво копеле. Но ти пое на изток към джешандите и докато дружината ми укрепне и попълни състава си, вече бяхте в степите. — Той погледна студено Калис. — Ако знаех, че си от дълговечните, щях направо да поема на изток. При джешандите има много от твоя род.

Той извади пергаментен свитък и парче въглен и си отбеляза нещо.

— Нашата господарка приема всеки, който идва при нея, така че сега сме от една и съща страна. — Той махна с ръка в южна посока. — Тръгнете надолу по реката на около два километра. Открийте лагермайстора и му докладвайте, че сте пристигнали. След няколко дни ще получите заповеди. А дотогава правилата на лагера са прости: участвате ли в размирици — смърт. Сега всички ние сме побратимени под знамето на Изумрудената кралица, така че всеки, който създава неприятности, отива на кола. Не ви го препоръчвам; виждал съм някои мъже да се гърчат по час и повече.

Не изчака да получи отговор дали заповедите му са разбрани, а пришпори коня си и препусна към следващата дружина.

— Всичко изглежда просто — каза Праджи.

— Да отидем да намерим този лагермайстор — каза Калис. — Трябва да се устроим колкото се може по-бързо. — После кимна на Праджи и Вая и те яхнаха конете си и се отделиха от дружината.

— Какво става? — тихо попита Ерик.

— Дръж си устата затворена — каза Фостър.

— В цялата тази бъркотия — засмя се Накор — е много лесно да се отделиш от своите хора. Може би на Праджи и на Вая ще им трябват дни, докато намерят къде сме направили лагера си. Ще имат сума ти време, за да се ослушват.

Калис поклати глава и погледна исаланеца, като че ли го предупреждаваше да пази тези разсъждения за себе си, но дребният мъж хихикаше от възторг и след малко рече:

— Мисля и аз да се изгубя за малко. — Подаде юздите на коня си на Луис и добави: — По-добре ще е, ако вървя пеш.

И преди Калис да може да възрази, вече ситнеше надолу към голяма група конници, която се трупаше до саловете, докато друга препускаше на запад. След минути мъжете от двата отряда се смесиха в объркана тълпа и Накор изчезна в тъпканицата, като се промъкваше между засипващите го с проклятия конници, защото животните им се плашеха от внезапните му движения.

— Правил го е и преди — каза примирено Калис.

Фостър погледна след Накор с изпепеляващ поглед, но Калис и дьо Лунвил само поклатиха глави.

 

 

След няколко часа откриха лагермайстора — мургав мъж с пронизващи очи, който ги гледаше внимателно, докато Калис докладваше. После направи една отметка в някакъв документ и махна към реката.

— Намерете си място край брега — оттук до два километра надолу. Има и други дружини, разположени от двете страни на пътя. Настанете се между пътя и реката. Точно на север от вас трябва да се намира дружина, която се нарича Командата на Гегари. Оттатък пътя лагерува дружината, командувана от капитан Далбрин. Ако се преместите по на юг от указаното местоположение, ще бъдете смятани за дезертьори и ще ви преследват. Които не са убити, ще бъдат върнати за публична екзекуция. И не се опитвайте да прекосявате реката. — Той махна с ръка към отряд конници, препускащи в далечината покрай нисък хълм.

Имаше нещо обезпокоително в тях — Ерик се вгледа и скоро разбра, че са твърде големи и се движат прекалено бързо. Примигна, опита се да проумее картината и накрая разбра какво вижда пред себе си.

— Гущерите! — каза той високо, без да се замисли.

Лагермайсторът каза:

— Съюзниците на нашата господарка се наричат сааурци. Не ги наричайте „гущери“ или „змии“, защото ще си навлечете гнева й. — После кимна на Калис да поведе дружината си, защото зад тях се приближаваше друга воинска част.

Ерик примигваше срещу следобедното слънце и се опитваше да огледа конниците в далечината.

— Конете трябва да са поне четири метра високи — каза Шо Пи.

— По-скоро към пет — каза Ерик. — По-големи са от всяко ездитно животно, но се движат като кавалерийски коне.

Докато конницата се отдалечаваше, младежът се възхити от мощните конски тела. Сааурците яздеха на удобно гъвкаво седло, а телата им изглеждаха странно уголемени в горната си част; броните им бяха изковани в почти триъгълна форма, заради могъщите широки рамене и тесните им кръстове.

— Ще ми се да поогледам по-отблизо някой от тези коне — рече Ерик.

— Няма да можеш — отсече дьо Лунвил. — Най-малкото не и когато отгоре му язди такъв боец.

Ерик поклати глава, поразен от гледката, докато конниците изчезваха в далечната следобедна мараня.

 

 

Определиха си място за лагер и Калис се представи на съседните капитани. Беше ясно, че никой не е склонен да разговаря, както и никоя от дружините не знаеше дали съседите им активно поддържат каузата на Изумрудената кралица, или са били насилствено принудени да служат.

Ерик не беше особен военен специалист, но в него се зароди чувството, че в тази странна област, където имаше обичай да се наемат мъже за водене на сражения, не е най-разумното да имаш войници, лишени от лоялност и движени само от мотива за печалба. Но въпреки насилието, оказано върху наемниците в долината, по нищо не личеше, че ще избухне бунт, така че младежът реши, че онези, които командуват огромните пълчища, знаят нещо, което не му е известно, и затова се отказа да разсъждава върху проблема.

Калис нареди на хората си да спят, без да разпъват палатките. Не даде заповед и за изкопаване на ров или дори окоп. Ясно беше и без да се казва, че иска хората му да скочат и да се метнат на конете за възможно най-кратко време, ако се наложи.

След втория ден околните лагери се превърнаха в малки общности, които взаимно си гостуваха, ако мъжете не бяха наряд. Размени, комар, любопитни истории или просто опит за преборване на скуката — независимо от причината, хората се скитаха наоколо, поне доколкото нямаше опасност да предизвикат неприятности и беди. Нивото на доверие растеше, макар и бавно, защото и онези, принудени да служат насила, също постепенно се примиряваха със съдбата си. Те може би наистина бяха лишени от правото на избор, но за повечето капитани едната страна беше толкова добра, колкото и другата, и службата си беше служба.

Някои от дружините се държаха определено гостоприемно, като приемаха с удоволствие всяко ново лице, което би донесло още новини, злато за залагане или просто би нарушило скуката на всекидневието. Но други все още бяха войнствено настроени и на два пъти на Ру и Ерик ясно им бе казано да си продължават по пътя.

Втората нощ Фостър започна да шета из лагера, като се спираше при всяка група и разговаряше с хората. Дойде и при Ерик, Ру, Шо Пи и Луис, които бяха седнали около огъня си и наблюдаваха как Биго и Натомби изпълняват ролята на дежурни по кухня.

— Насам! — махна им той и те се изправиха.

Фостър отвори тежка кожена кесия, отброи по две златни и пет сребърни монети на човек и после тихо каза:

— На наемниците се плаща и ако вие не можете да си купите нещо от продавач или не може да платите на курва веднага и в брой, някои хора ще почнат да задават въпроси. Внимавайте — на първия, който се напие и каже нещо неподходящо пред неподходящо ухо, лично ще му набода черния дроб на шиш!

Ерик стисна монетите и усети хладината им. Не беше държал пари, откакто напусна Даркмоор, и сега усети колко му е приятно, че може да си купи нещо. Скри парите в една кесия, пришита към туниката му, където щяха да бъдат на безопасно място.

По-късно вечерта се появиха курвите и започнаха да въртят занаята си. Понеже нямаше палатки, липсваха места за уединение, но това малко безпокоеше мъжете. Те просто придърпваха избраната жена под одеялото си и въобще не се интересуваха дали някой стои само на две-три крачки от тях.

Две се появиха пред Ерик и Ру и едната попита:

— Търсите ли си компания, момчета?

Ру се ухили и изведнъж Ерик усети, че се изчервява от смущение. Последния път, когато платените жени бяха посещавали лагера им, беше имал работа при конете и се бе върнал от корала чак когато те си бяха отишли. Беше сигурен, че е единственият мъж в лагера, който не е лягал с жена. „Може би никога няма да имам тази възможност“ — помисли си Ерик. Погледна към приятеля си, който се бе ухилил до ушите, и усети, че и той се подсмихва.

— Защо не? — чу се да казва.

— Първо ще ни платите, нали? — попитата едната.

— Да-да — изсмя се Ру и махна към лагера. — Ние не отиваме никъде, но не можем да кажем същото и за вас, нали?

Жената му хвърли кисел поглед, но кимна.

— Май не си толкова млад, колкото изглеждаш.

— По-стар съм, отколкото вчера — отвърна Ру.

Жената като че ли се притесни от думите му, но се отправи натам, където той й посочи.

Ерик остана сам с другата. Тя може би беше още млада, но това трудно се забелязваше от пръв поглед. Сериозното й изражение и слабата светлина от лагерния огън правеха почти невъзможно да се разбере дали е на петнайсет, или на трийсет и пет. Няколко сиви косъма в тъмната й коса го убедиха, че е по-възрастна от него, но не знаеше дали това го кара да се чувства по-удобно, или не.

— Тука ли? — попита тя.

— Какво?

— Тука ли искаш да го направим, или някъде другаде?

— Нека идем към реката — каза Ерик и внезапно се смути.

Протегна ръка и я хвана — дланта й беше твърда и суха. Той веднага съжали за жеста, защото неговата ръка беше влажна, а пръстите му — неуверени.

Тя се засмя тихо.

— Какво? — почти подскочи Ерик.

— За пръв път ли ти е?

— Защо — замънка неразбираемо той, — разбира се, не, само че… твърде дълго пътувахме и…

— Разбира се — побърза да се поправи тя. Ерик не можеше да каже дали във веселостта й има топлота, или презрение. Той я заведе надолу, към брега на реката, и за малко щеше да настъпи една двойка, която се беше унесла в страстни ласки. Премести се наблизо, където беше сравнително по-тъмно, и спря.

Жената бързо свали дрехите си и Ерик почувства, че тялото му реагира на голотата й. Тялото й не беше нещо изключително — малко понапълняло на кръста и на хълбоците, гърдите й бяха омекнали, но той внезапно се замисли върху това, което трябваше да направи, и не можеше да свали дрехите си достатъчно бързо. Беше смъкнал ризата си и дърпаше ботушите си, когато тя каза:

— Ти си голямо момче, нали?

Ерик погледна тялото си, като че ли го забелязваше за пръв път. Ходът на времето и суровият живот, откакто бе станал затворник, го бяха превърнали в як младеж, много по-различен от времето, когато напусна Рейвънсбърг. Макар че винаги беше бил як, сега бе загубил и малкото натрупани тлъстини и могъщите му ковашки гърди и ръце бяха само мускули, като че ли беше изваяна скулптура на герой.

— Винаги съм бил едър за възрастта си — каза той.

Седна и смъкна ботушите си. Тя се наведе и хвана колана на панталона му.

— Да видим колко си голям. — Гласът й беше хрипкав. Смъкна надолу панталоните му, погледна щръкналия му член и се засмя: — Достатъчно голям!

Като се имаше предвид професията й, беше нежна. Не бързаше и не се смееше над неловките му движения. Успокояваше го, когато имаше нужда, и въпреки че съвкуплението им беше трескаво и бързо, имаше и мигове на нежност. След като свършиха, тя бързо се облече, но не си тръгна веднага, след като й плати.

— Как се казваш?

— Ерик — отвърна младежът.

— Ти си щуро хлапе, Ерик, хлапе в мъжко тяло. Истинската жена обича да я докосваш и винаги да помниш колко си як и колко нежна е кожата й.

— Нараних ли те? — внезапно се притесни той.

— Всъщност не — засмя се тя. — Просто беше много… настойчив. Сигурно съм си поожулила гърба в тая проклета трева — тя е доста твърда по тия места. Но е нищо в сравнение с ония момчета, които обичат да ни понашляпват, след като свършат.

— Защо го правиш? — попита той, докато се обличаше.

В сумрака жената повдигна рамене с почти безнадежден жест.

— Какво друго да правя? Мъжът ми беше войник като теб. Убиха го преди пет години. Нямам семейство или обществен ранг. Мога само да бъда крадла или курва. — Каза го без извинение или съжаление. — Каква друга?

И преди Ерик да може да й отговори нещо, отиде да търси друг клиент. Ерик се почувства едновременно облекчен и празен. Имаше нещо, което липсваше в тяхното любене, и младежът не можеше да разбере какво точно, но бе сигурен, че ще се опита да направи това чудно нещо още веднъж.

 

 

Шест дни след като бяха направили лагера, Ерик видя Праджи и Вая да яздят към тях. Калис им кимна да се присъединят — беше седнал на няколко стъпки от Ерик и хората от неговата група, които тъкмо свършваха обяда си. Мъжете кимнаха за поздрав на двамата стари наемници, които отидоха до Калис и приклекнаха до него.

— Какво открихте? — попита той.

— Нищо изненадващо — започна Праджи и махна с ръка към дружините, разквартирувани около тях. — Бяхме притиснати от редицата хълмове на изток, ей там край реката, на север от нас имаше двайсет, двайсет и пет хиляди меча, на стотина километра на юг са заели позиция армиите на Ланада и Махарта.

— Раджата на Махарта е пратил армията си толкова на север?

— Така се говори — каза Вая. Приказваше тихо, така че го чуваха само тези, който седяха най-близо до Калис.

— Тази война — продължи Праджи — трае вече дванайсет години след превземането на Ирабек. Рано или късно раджата щеше да си даде сметка за размера на опасността. Градовете покрай реката падаха един след друг, като всеки се надяваше, че съседът му от север ще е последният, покорен от Изумрудената кралица.

— Нещо друго? — попита Калис.

— Обикаляхме само няколко дни.

— Какво чухте? — продължаваше да разпитва капитанът. Дьо Лунвил и Чарли Фостър се приближиха и застанаха зад него.

— Нищо, което да подсказва, че се готви скорошен поход — отвърна Праджи. — Само наблюдавахме и слушахме.

— Строят голям мост през реката, там, където са саловете. — Вая махна с ръка на север. — Има шест инженерни дружини и неколкостотин роби, които се трудят денонощно.

— Никой от тази страна не може да мине на север без пропуск — допълни Праджи.

— И никой не може да напусне местността без изрично подписана заповед — добави Вая.

— Откъм северната страна на реката — продължи Праджи — са се събрали всички стари ветерани, онези, които са били в сърцето на тази война още от началото, заедно със сааурците — гущерите.

— Значи ние сме жертвеното месо за атаката на стените — каза Калис след кратко мълчание.

— Така изглежда — отвърна Праджи.

Ерик се обърна към другарите си и попита тихо:

— Месо за стените?

— Първите, които атакуват крепостните стени, момче — обясни му с нисък глас Биго, така че офицерите да не могат да го чуят. — Ще те „хвърлят“ срещу стените.

— Първите дружини, които атакуват стените, губят най-много хора — добави Луис.

— Трябва да бъдем нащрек — каза Калис. — Би трябвало да се промъкнем по-близо до тази Изумрудена кралица и да открием това, което наистина ни трябва. Ако това означава, че трябва да минем първи през крепостните врати или през стената, за да докажем цената си, ще трябва да го сторим. А след като разберем това, което ни трябва, ще му мислим как да се измъкнем от тази проклетия.

Ерик се отпусна на постелките си и подложи ръце под главата си. Наблюдаваше как облаците се движат над главата му от лекия следобеден ветрец. Щеше да бъде нощен караул, така че трябваше да си почине.

Но мисълта, че първи ще атакува стената, отново и отново го пробуждаше. Вече беше убил четирима, при три различни обстоятелства, но никога досега не беше участвал в битка. Безпокоеше се да не сбърка нещо.

Още разсъждаваше за предстоящото голямо сражение, когато Фостър дойде при него и го срита, за да поема дежурството. Ерик се изненада, като разбра, че вече е нощ. Беше потънал в размисли и неусетно бе задрямал, докато слънцето залязваше. Стана, взе щита и меча си и закрачи към реката, за да пази спящите от някаква беда.

Помисли си с ирония, че беше караул сред една армия, която би се хвърлила незабавно срещу Пурпурните орли на Калис, ако разбереше истинската им цел, и че са едва на стотина километра от непознатия противник. И все пак трябваше да стои на пост и той изпълняваше заповедта.

 

 

Накор стоеше на края на тълпата и наблюдаваше как свещеникът вдига мъртвата овца. Сааурските воини, които бяха по-близо до огъня, нададоха приветствени възгласи — дълбоко гърлено съскане, което отекваше в нощта като хор на разярени дракони. Хората зад кръга на гущерите наблюдаваха впечатлени тези ритуали, напълно непознати на всички освен на сааурците. Много мъже правеха молитвени знаци към собствените си богове и богини.

Беше започнала голяма тържествена церемония и Накор свободно се движеше между различните дружини. Беше видял много неща и едновременно бе доволен и ужасен. Доволен, че бе разкрил няколко ключови елемента от загадката, което несъмнено щеше да помогне на Калис да реши какво да прави, и ужасен, защото през дългия си живот никога не беше виждал стълпотворение на толкова зли и лоши хора.

Сърцето на армията бяха сааурците и голяма дружина мъже, които се наричаха Избраната гвардия. Както едните, така и другите носеха изумруденозелени превръзки на ръкавите и зелени ленти, вързани около главите. Жестокостта им личеше ясно. Накор огледа тези, които стояха близо — единият дори имаше гердан от човешки уши. Слуховете сред войниците говореха, че това били най-бесните, най-опасните и отчаяни мъже в армията от зли сили. За да се присъедини към редиците им, човек трябваше да е минал през няколко войни и да се е отличил с най-тъмни и многобройни жестокости. Говореше се, че последният акт за приемане е ритуален канибализъм. Накор не се и съмняваше. Той беше посещавал човекоядците на островите Скашака още преди много години и разбираше, че тези мъже, събрани тук, са свикнали с действия, които биха възмутили и повечето канибали.

Накор кимна и се поклони на мъж, покрит с татуировки, който притискаше едно момче плътно до себе си. Момчето носеше железен нашийник и очите му имаха празния поглед на упоен с някаква отрова. Мъжът изръмжа на Накор, който се усмихна още по-весело, и отмина.

Накор се опитваше да се промъкне през тълпата, за да може да намери удобна точка за наблюдение към павилиона на Изумрудената кралица. Странна енергия се носеше с нощния вятър и непознати отзвуци на далечна магия се долавяха между звуците на песнопенията; Накор почти стигна и се досещаше кого и какво ще види сега.

Но все още не беше сигурен, а без това не можеше да се върне при Калис от другата страна на реката и да му каже какво трябва да прави. Единственото, в което беше уверен, бе, че трябва да се върне в Крондор и да предупреди принц Николас, че това, от което се бе страхувал, е станало в тази далечна земя и че са освободени ужасни сили. Във въздуха тегнеше миризма, долавяща се в древната магия на пантатийците.

Като погледна към небето, Накор подуши и миризма на демони в облаците, все едно че щеше да вали. Поклати глава.

— Почва да ми писва — промърмори той, докато си проправяше път между гигантските сааурски воини. Един от най-добрите номера на Накор, както той наричаше магическите си умения, беше да преминава през тълпи, без да привлича излишно внимание, но това невинаги действаше и сега беше един от тези моменти.

Един сааурски воин погледна надолу и изръмжа.

— Къде се мушкаш, човече? — Гласът му беше дълбок и с остър акцент.

Накор погледна хлътналите дълбоко очи с тъмночервени ириси, оградени в бяло.

— Аз съм само един беден старец, о, могъщи. Не мога да виждам. Отивам към място, откъдето да мога да наблюдавам този чудесен ритуал.

Отначало Накор беше любопитен да навлезе в лагера на сааурците, но сега с тревога си мислеше как ще се измъкне. Те все още бяха загадка за него. Имаха доста прилики с пантатийците, както хората си приличаха с елфите, макар и само повърхностно, но когато ги разгледа отблизо, разбра, че са съвсем различни. Бе почти сигурен, че идват от съвсем друг свят и че са топлокръвни същества като хората, елфите и джуджетата, докато знаеше със сигурност, че пантатийците не са.

Би бил много доволен да обсъжда тези въпроси с някой образован сааурец, но тези, които срещаше, бяха само млади воини с презрително отношение към човешкия род. Не се и съмняваше, че ако хората в този лагер не служеха на Изумрудената кралица, сааурците с радост биха изтребили всяко човешко същество. Едва скриваха презрението си към човеците.

Средният сааурец беше висок между три и три и половина метра. Бяха масивни и широки в раменете и гърдите, но странно деликатни към врата и кръста, докато краката им бяха достатъчно здрави, за да поддържат тялото и да контролират грамадните им коне. Те не приличаха на раса от бегачи или скачачи в бягане и преходи. Всяка добра човешка дружина би доказала превъзходството си.

Гущероподобният изръмжа нещо и Накор не знаеше дали това е знак на одобрение, или обратното, но го възприе като разрешение да се промъкне, както и направи, като отчиташе какви може да са последствията, ако грешеше.

Не беше сгрешил. Воинът отново насочи вниманието към свещенодействието.

Павилионът на Изумрудената кралица бе издигнат на огромен подиум, изграден от дървета или пръст — Накор не можеше да каже, — но стърчеше два метра над другите палатки в тази част от лагера. Постройката беше обградена от сааурското войнство и за пръв път Накор видя и пантатийски жреци. Нещо повече, забеляза и пантатийски бойци. Ухили се, защото това беше нещо ново за него, а той винаги се радваше, когато откриеше нещо непознато.

Жрецът се обърна и хвърли закланото животно върху една клада, като изсипа върху него благовонни масла. Издигащият се дим беше слаб и разкъсан, черен на цвят и се извиваше нагоре бавно. Свещенослужителят и останалите сааурци наблюдаваха напрегнато. После жрецът посочи с ръка и заприказва на непознат език, но тонът беше положителен и Накор предположи, че съобщава за доброто разположение на духовете, заради предложената жертва, или че поличбите са добри, или някаква друга свещеническа безсмислица.

Накор потръпна, когато от вътрешността на павилиона се показа една фигура: мъж в зелена броня, последван от друг, който направи път на трети, чиято зелена броня беше обкована със злато. Това беше генерал Фадавах, първият командуващ воинството. Накор усети, че злото се носи около него като пушек около огън — той открито вонеше на магия.

После се появи чернокоса жена с изумруди на врата и китките, облечена в зелено наметало с дълбоко деколте, така че да могат добре да се виждат спускащите се изумруди на колието. Носеше и корона от изумруди.

— Това са доста изумруди дори за теб — измърмори Накор. Жената се движеше някак странно и когато пристъпи напред, за да отговори на приветствените възгласи на армията си, Накор се притесни. Нещо никак не беше наред!

— Верни мои! Аз, вашата господарка, която нося със себе си нещо още по-велико, ви благодаря за даровете.

Тя изчака поредните възгласи и продължи:

— Небесната орда на Сааур и Изумрудената кралица ви обещават победа в този живот и безсмъртна награда в следващия. Нашите шпиони се завърнаха, за да ни съобщят, че неверниците ни очакват на три дни път на юг. Скоро ще потеглим, за да ги смажем, след това ще налетим върху нещастните им градове и ще ги превърнем в пепел. Всяка победа идва все по-лесно и числото ни расте.

Изумрудената кралица пристъпи към ръба на платформата и се вгледа в най-близките лица, както на сааурците, така и на човеците. После посочи един мъж и каза:

— Ти ще си пратеникът до боговете тази нощ!

Мъжът вдигна юмрук в знак на триумф и изтича нагоре по стъпалата, водещи до подиума. На последните две коленичи така, че главата му се оказа на пода пред неговата господарка. Тя повдигна крак и стъпи с ритуално движение върху главата му, после се отдръпна и се прибра в павилиона. Мъжът се изправи с усмивка, намигна на приятелите си, които го поздравяваха, и я последва.

— О, това е много лошо, — прошепна Накор, огледа се и забеляза, че чествуването засилва темпа си. Скоро мъжете щяха да бъдат пияни и да се бият, доколкото беше позволено, и след като Накор бе усетил разпуснатата дисциплина в тази част на армията, подозираше, че се допускат жестокости и дори кръвопролития.

Сега трябваше да си проправи път през тълпата пияни, подивели от наркотиците убийци и да потърси път през реката към Калис — надяваше се, че все ще може да открие лагера му.

Накор никога не се тревожеше лесно и сега определено не му беше време да започва. Същевременно беше напрегнат и не искаше да отлага твърде дълго завръщането си, защото сега беше разбрал какво и кой стои зад вече дванайсетгодишния конфликт и нещо повече — бе открил, че може би е единственият човек на света, преценил правилно всички различни страни на видяното досега.

Като поклащаше глава, замислен върху сложността и многообразието на живота, дребният мъж внимателно започна да си проправя път встрани от павилиона на Изумрудената кралица.

 

 

— Ти ли си капитан Калис? — попита един куриер, яхнал запенен кон.

— Да — отвърна Калис.

— Заповед. Взимаш дружината си и минаваш реката. — Той посочи някъде към север, така че Ерик предположи, че мястото за преминаване не е далеч. — Отиваш на акция за прочистване на брега, двайсет километра надолу по течението. Нашите съгледвачи са забелязали хора от племето джилани. Генералите искат насрещния бряг да е чист от подобни бълхи.

Той се обърна и препусна назад. Праджи измърмори:

— Ха, бълхи! Очевидно тия никога не са се сблъсквали с някой джиланец.

— Аз също — каза Калис. — Кои са те?

— Диваци — рече Праджи, докато си оправяше торбата. — Всъщност не са диваци. Племе са. Никой не знае откъде са дошли и кои са. Говорят език, който малцина разбират, и рядко позволяват на някой външен да го научи. Те са груби и силни и се бият като луди. Скитат се из равнината Джамс или по склоновете на планинската верига Ратх’Гари, като преследват големите стада бизони или ловуват лосове и елени.

— Повечето от неприятностите, които имат хората по оня бряг на реката с племето е заради конете — обади се Вая. — Те са най-добрите проклети конекрадци на света. Положението на един мъж в племето се определя от това колко противници е убил и колко коне е откраднал. Не ги яздят; ядат ги. Така съм чувал.

— Много ли ще ни затруднят? — попита Калис.

— По дяволите, едва ли ще срещнем някого — отвърна Праджи, подхвърли навитата си постеля на Ерик и му каза: — Подръж я малко. — После се наведе да вземе торбата с личните си вещи. — Те са корави дребни човечета, наполовина на ръста на джуджетата. — И се ухили и посочи Ру. — Точно колкото него!

Мъжете се разсмяха, Праджи си взе постелката от Ерик и тръгна към мястото, където бяха оставени конете. Дьо Лунвил и Фостър започнаха да раздават заповеди за потегляне.

— Могат да изчезват във високите треви край реката като духове — добави Праджи. — Живеят в ниски колиби, направени от сплетена трева, и може да си на няколко метра от тях и никога да не ги забележиш. Трудни същества.

— Но умеят да се бият — обади се Вая.

— Това, разбира се, го умеят — продължи Праджи, докато започваха да се изтеглят с конете от лагера. Сега, капитане, знаеш толкова за джиланците, колкото всеки роден из тия места.

— Добре — каза Калис. — Ако и те искат да избегнат неприятностите, ще направим една обиколка от двайсетина километра на юг и ще се върнем преди залез-слънце. — Като че ли загрижен за нещо, той се обърна към Лунвил. — Остави едно отделение да охранява нещата. — И тихо добави: — И им кажи да се оглеждат за Накор.

Ерик се огледа внимателно, докато се качваше на седлото. Къде ли беше Накор?

 

 

Накор изохка, докато нарамваше тежката дъска, и прокле наум глупака от другия край, който очевидно не разбираше значението на думите „координирани усилия“. Мъжът, чието име Накор не знаеше, но мислеше за него като за „оня идиот“, като че ли държеше да вдигат, носят и пускат товара си, без да си прави труда да съобщава това на Накор. Резултатът бе, че през последните два дни Накор беше натрупал учудващо богата колекция от синини, драскотини и охлузвания.

За да се върне при отряда на Калис, Накор трябваше да премине през определени трудности. Колоните бяха спрели там, където беше ядрото на армията — разположено до притока на Ведра, а Калис и всички нови наемнически дружини бяха разположени по на юг. Минаването през малката река сега се извършваше само от конници с официални служебни документи, издавани от генералите. Накор имаше три такива пропуска в торбата — беше ги откраднал предната нощ, но не искаше да опитва, докато не успее да ги разучи добре. Но тук не можеше да намери място, където да ги прегледа, без да привлече внимание — освен риска да загуби документите, Накор не искаше да се разкрива, ако не станеше наложително.

Но генералите бяха наредили да се издигне мост през реката и една работна група се занимаваше именно с това. Накор помисли, че не е лошо да се включи в нея и когато стигнеха другия край, просто да изчезне в тълпата на отсрещния бряг. За нещастие работата вървеше по-бавно, отколкото се беше надявал, защото се оказа адски трудна и работниците не бързаха много. Освен това сега лагерът беше строго охраняван през нощта. Пазачите може би не бяха забелязали кога беше дошъл — ако имаше допълнителен роб в групата, те по-скоро щяха да решат, че са сбъркали в броенето — но сигурно щяха да открият, ако един е по-малко.

Това означаваше, че трябва да изчака удобния момент, за да изчезне между дружините на наемниците. Знаеше, че щом се освободи от зоркия поглед на пазачите, наблюдаващи работната група, няма да има проблеми да се движи свободно, но искаше да изчака най-благоприятния момент, преди да се опита да побегне. Преследване на човек в Южния лагер би могло да предизвика веселба, но Накор знаеше, че трябва да сподели с Калис и с другите това, което вече бе научил, така че да започнат да планират бягството си от тази армия и евентуалното си завръщане в Крондор.

„Оня идиот“, който държеше другия край на дебелата талпа, я пусна пак без да се обади и в резултат на това синините на рамото на Накор се увеличиха с още една. Тъкмо се готвеше да направи един от „номерата си“, като предизвика бодежи в бедрата на другия, който щеше да помисли, че е седнал върху магарешки трън, когато внезапно замря.

Погледна настрани и усети, че гърдите му се стягат — един пантатийски жрец стоеше на няколко метра от тях и наблюдаваше строежа, като говореше тихо на офицер от човешката раса. Накор пусна дъската и забърза за друга, като гледаше към земята. Беше срещал пантатийци и познаваше магическите им умения, докато беше пътувал заедно с мъжа, който сега бе принц на Крондор, но никога не беше виждал жив пантатиец толкова отблизо. Докато минаваше край съществото, усети слабия дъх и си припомни, че беше чувал за него и преди: миришеше на влечуго, макар и непознато.

Наведе се да вземе друга греда и видя как „оня идиот“ се препъва в камък, губи равновесие и прави стъпка към пантатиеца. Съществото реагира, като замахна с ноктестата си ръка. Ноктите преминаха по гърдите на „идиота“ и разкъсаха туниката му като ножове. Появиха се дълбоки пурпурни следи и мъжът мъчително заохка. После падна и започна да се гърчи.

— Махни го оттук — каза офицерът на Накор и дребният мъж кимна и заедно с един друг роб вдигнаха падналия човек. Докато го занесоха зад бараките, където спяха, той умря. Накор огледа лицето, замръзнало в смъртна маска с отворени очи, и след минута вече знаеше каква отрова слага пантатиецът на ноктите си — смес от няколко смъртоносно отровни растения, наистина впечатляваща рецепта.

Беше поразен и от това, че пантатиецът смяташе за необходимо да демонстрира пред човешкия офицер способността си да убива с едно докосване. Тук, в лагера на Изумрудената кралица, се водеше определена политика, която не бе позната на тези извън кръга на властта, и Накор поиска да разполага с повече време, за да разкрие още нещо за тези машинации. Хубаво беше да научи и за всяко стълкновение в лагера, но за нещастие не можеше да отдели толкова много време, за да разнищва допълнителните игри на властта.

— Оставете го тук — каза друг пазач, като посочи куп боклуци, който трябваше да бъде отнесен с една кола привечер и изхвърлен на два-три километра встрани от реката. Накор и другият роб направиха както им заповядаха и пазачът им нареди да се връщат на работа.

Накор забърза към предишното място, но пантатиецът и офицерът бяха изчезнали. Изпита известно съжаление, че не може да разгледа по-отблизо змиежреца, и му стана още по-тъжно за „оня идиот“, когото убиха. Мъжът си беше заслужил ужилването по задните части, но не заслужаваше да умре мъчително, докато отровата прониква в дробовете и сърцето му.

Накор работи до обяд. Седна на моста, само на няколко метра от другия бряг, като размахваше крака над водата, и задъвка безвкусната овесена каша и коравия хляб, за да поддържа силите си. Но мислите му бяха другаде — чудеше се къде ли са Калис и другите и какво правят в момента.

 

 

Калис махна на конниците от десния фланг да поддържат линията, така че да се виждат и да се държат един до друг на разстояние близо километър. Знаците на по-близкостоящите показаха, че всички са разбрали заповедта.

Яздеха вече от обяд и все още нямаше следа от нечие присъствие край брега. Или докладът за видените хора от племето беше грешка, или те бяха напуснали местността, или — както твърдеше Праджи — се криеха много успешно от чужди погледи.

Ерик внимателно следеше за неочаквани движения в тревата, но следобедът беше ветровит и високата трева се движеше като вода. Трябваха много по-остри и наблюдателни очи от неговите, за да видят дали някой се промъква през тази разлюляна равнина.

— Ако не открием нищо в следващия половин час — каза Калис малко по-късно, — тръгваме обратно. Трябва да се върнем в базата по мръкнало.

Чу се вик на ездач и всички се вгледаха на запад. Един конник трескаво им махаше от заоблена могила. Калис даде знак и конниците препуснаха към него. В подножието на могилата всичко бе покрито със същата трева, което превръщаше гледката в разлюляна обърната наопаки купа. Близо до почти напълно кръглата могила имаше друга, а после трета: поредица от могили водеше към планините в далечината.

— Какво има? — попита Калис.

— Следи и пещера, капитане.

Праджи и Вая се спогледаха, слязоха от конете и отидоха до тъмната дупка. Входът беше съвсем тесен — човек едва можеше да се промъкне към мрака, царящ навътре.

— Стари следи — каза Калис, като погледна надолу. После отиде до входа на пещерата и прокара ръка по каменния ръб. — Това е дело на човешка ръка.

— И някой — обади се Праджи, който също прекара ръка по входа на пещерата — е поработил, за да направи входа да прилича на естествен. Под праха като че ли се вижда каменен градеж. — Той обърса грижливо повърхността и отдолу се показаха грижливо наредени камъни.

— Саракан — каза Вая.

— Може би — процеди Праджи.

— Саракан ли? — попита Калис.

— Става дума — поясни Праджи — за един изоставен град на джуджетата в планината Ратх’Гари. Целият е под земята. Преди няколко столетия някои започнали да упражняват някакъв среднощен култ, но по-късно измрели. Сега всичко е пусто.

— Хората винаги са се събирали покрай пещерите близо до залива — каза Вая. — И в полите на планината близо до Голямата южна гора.

— Поправете ме, ако греша — обади се Калис, — но става дума за места на стотици километри оттук.

— Истина е — съгласи се Праджи. — Но проклетите тунели се простират навсякъде. Този може да е свързан с нещо ей там — той посочи далечните планини — или може да продължава неколкостотин метра и да спира. Зависи кога и как е копан. Но прилича на един от входовете към Саракан.

— Може да е строено от същите джуджета, но да е друг, различен град? — намеси се Ру.

— Може би — отвърна Праджи. — Много отдавна джуджетата са се разселили и не живеят само в планината, но градските хора избягват много да се движат из равнината Джамс.

— Може ли да го използуваме като склад? — попита внезапно Калис. — Да оставам тук някои оръжия и други помощни неща за случаите, когато се налага да се движим от тази страна на реката?

— Не бих рискувал, капитане — поклати глава Праджи. — Щом джиланците са наблизо, сигурно също използват тези места като база.

Калис замълча за момент, после заговори достатъчно високо, за да го чуе целият отряд.

— Запомнете това място. Може би скоро ще се наложи да го намерим, и то бързо. Ако трябва да се махнем от лагера поради някаква причина или да си пробиваме път с бой, ако не можем да се отправим директно към град Ланада, спомнете си за тази дупка. Онези, които се срещнат тук, трябва да продължат на юг. Последната ви цел е Градът на Змийската река, защото там ни очакват нашите кораби.

Ерик огледа входа, могилите и далечните планини. Ако се ориентираше по два върха: единият, приличащ на счупен кучешки зъб, а другият — заоблен — и ако застанеше с гръб към реката, лесно би могъл отново да открие пътя за това място.