Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (25) (Разказ за Ерик)

22.
Предатели

Калис говореше шепнешком.

Ерик не можеше да го чуе, но видя, че Праджи и Грейлок кимат в знак на съгласие.

Затворниците бяха отведени до малък овраг, където шепа мъже можеше лесно да ги охранява, и дьо Лунвил ги разпитваше. Ерик нямаше представа какво замисля капитанът.

По традиция тези, които се предаваха, разполагаха с един ден преди да започнат да ги гонят. Обикновено, според Праджи, ако се отдалечаха достатъчно, ги оставяха на мира.

Ру се приближи до замисления Ерик и попита:

— Как са конете?

— Малко са изпосталели. По това време на годината тревата е слаба, а и са държани дълго на едно и също място. Но иначе са добре. Ако ги разведем по други места следващата седмица, ще нададат на тегло, особено ако намеря място, дето е по на завет. Защото студът, както и вятърът, отнема от теглото им. Но вече козината им е започнала да се сгъстява, така че ще се оправят.

— Какво ли замисля капитанът? — попита Ру.

— Не знам, наистина не знам — каза Ерик. — Странно, че каза на висок глас за отиването ни към Скръбното пристанище, така че и затворниците да могат да чуят.

— Натам ли искаме да ни търси армията на Изумрудената кралица? — ухили се Ру. — Или нещо друго?

— Имаме много работа — рече Ерик. — И по-добре да сме свършили, когато се върне дьо Лунвил. Ако види, че се мотаем, зле ще си изпатим.

— Умирам от глад — изстена Ру.

Внезапно Ерик осъзна, че от предната вечер не е хапвал нищо освен твърд залък хляб.

— Да вземем нещо — каза той и лицето на Ру просветна. — После ще се върнем на работа.

Лицето на дребния му приятел помръкна, но той последва Ерик.

Предната вечер бяха направили пълен оглед на нещата в лагера и откриха, че хората на Нахут може и да са зле платени, но поне са добре запасени с храна. Ерик и Ру се промъкнаха до палатката, която деляха с Луис и Биго, и ги намериха да спят — Шо Пи и Натомби се бяха преместили при Накор и Джедоу в друга четириместна палатка. До входа имаше половин самун хляб, печен само преди няколко дни, и купа ядки. Ерик седна, въздъхна блажено и разчупи хляба. Даде половината на Ру заедно с шепа ядки и започна да дъвче.

Въздухът беше леден, но слънцето ги сгряваше и след като се нахрани, Ерик почувства, че го наляга сън. Погледна Луис и Биго и му се поиска да се намести край тях, но се пребори с желанието си. Имаше още неща за свършване и той знаеше добре, че дьо Лунвил ще им стъжни живота, ако не ги направят.

Събуди Луис и Биго и каза:

— Елате с мен.

Луис го погледна. Очите му бяха станали още по-страшни от тъмните кръгове, очертани под тях.

— Имате ли ножове? — тихо попита Ерик.

— Винаги — отговори Луис и сръчно измъкна камата от пояса си. — Има ли гърла за рязане?

— Следвайте ме — каза Ерик.

Поведе ги през палатките към вече очертаващия се насип и им посочи куп току-що отрязани клони.

— Бързо! Трябва да се подострят и да се забият.

Ру и Биго взеха по един клон и извадиха ножовете от пояса си, като се усмихнаха, но Луис потъмня от гняв.

— Само заради това ли ме събуди?

— По-добре аз, отколкото дьо Лунвил, нали?

Луис го погледна свирепо, като за секунда задържа ножа си насочен към него, после с ръмжене се наведе, взе един клон и започна да го дялка.

Всеки, който прескочеше изкопа, щеше да се сблъска с големи трудности заради острите като нож дървени шипове; когато напуснеха лагера, можеха да ги отнесат със себе си.

Ерик отиде при двама мъже, които майсторяха спускаща се врата от дебели клони, насечени от близките дървета. Липсата на подходящи сечива правеше работата трудна, защото трябваше да секат дърветата с единствената брадва, която имаше при дружината на Нахут, а после да дялкат дървото с ножове и ками. Ерик би дал и последното злато от кесията си за една хубава тесла.

Мъжете правеха дупки и жлебове, за да прикрепят възможно най-добре вратата към двата странични стълба, а после да притегнат всичко останало с ремъци и въжета, така че да могат да вдигат и спускат вратата отвътре. Не бяха в състояние да я разглобят и да я носят със себе си, както бяха направили с вратата от укреплението в Уенат. Онази, заедно с редица други снаряжения, беше загубена при преследването в равнината Джамс.

Ерик често си мислеше за пресичането на равнината. Вече бяха много километри по на юг от последното им сблъскване с дребните джиланци, но още една схватка с тях би ги забавила прекалено и той знаеше това. Накрая реши, че се тревожи за твърде много неща и че е редно да остави Калис и дьо Лунвил да мислят за това, а той да си гледа преките задължения.

Вратата бе завършена към пладне. Ерик нареди да се запалят два огъня и реши да провери дали е извършена смяната на караула. Откри на пост същите хора, край които бе минал сутринта, и се върна в палатките, за да срита няколко души да ги сменят.

Когато дьо Лунвил се върна от разпита на хората на Нахут, вече приготвяха храната за обяд.

— Свършихте ли с оградата? — попита сержантът.

— Преди два часа — отвърна Ерик.

— Коловете?

— Сега се изострят и се забиват.

— Портата?

— На място е.

— Площадката за контраатака?

— Изгражда се — съмнявам се, че ще ни е много от полза: ако минат няколко коня едновременно, ще се разпадне.

— Някой смени ли часовите?

— Преди няколко минути се погрижих за това.

— Къде е капитанът?

— Говори с Грейлок, Праджи и Хатонис.

— Редовното офицерско съвещание, а? — каза дьо Лунвил, взе една пълна купа от готвача и започна да сърба горещата супа.

— Щом казваш, сержант — рече младежът. — За мен това все още е ново.

Дьо Лунвил го изненада с усмивка, после доизяде супата си и направи гримаса.

— Безсолна е. — Остави купата и каза: — Ако ти трябвам за нещо, ще бъда при капитана.

Ерик се обърна към един от мъжете при врящия котел и вдигна вежди.

— Какво беше всичко това?

Мъжът се казваше Самуел. Беше служил с една от първите групи, смъкнати от ешафода, и познаваше дьо Лунвил отдавна.

— Сержантът си има причини да прави това. — После замълча. След момент добави: — Но това му е първата усмивка, откакто загина Фостър, ефрейтор.

Ерик се опита да го поправи и да му обясни, че не е ефрейтор официално, но после реши, че ако трябва да си върши работата като хората, по-добре е да не обяснява, а да си държи устата затворена, и само вдигна рамене. И тъй като обядът беше почти готов, реши, че е време да докарва хората на смени за храна, така че стражите да могат да хапнат топло ядене преди да застанат на пост.

 

 

Ерик наблюдаваше разпределението на конете за онези мъже, които получиха един ден милост. Калис им направи необичайно предложение: ако яздят право към река Дии на юг, а после тръгнат край морския бряг към Чатистан или Испар, той няма да изпрати никого след тях. Предупреди ги, че ако започнат да следят него и хората му към Скръбното пристанище, ще ги избие всичките. Даде им и по малко злато. Мъжете — мечовете им бяха върнати — произнесоха наемническата клетва да направят това, което им е наредено, и се приготвиха да тръгнат.

Това, което изненада Ерик, бе, че двайсетина мъже от дружината на Нахут получиха място в техния отряд. Държаха ги настрани от другите, подготвени от дьо Лунвил, и те минаха под началството на Грейлок, което означаваше, че ще яздят с хората от клана на Хатонис. Но все пак присъединяването на чужди хора на този късен етап беше риск, който не би трябвало да поемат. Но това бе работа на Калис, Орела на Крондор — Ерик беше само временен ефрейтор.

Дьо Лунвил се приближи, за да види как Ерик съпровожда шейсетте души навън. Бяха им дадени най-ненадеждните коне и те ясно го съзнаваха, но поне никое от животните не куцаше. Позволено им бе да вземат провизии за една седмица и златото, което им даде Калис, както и оръжията си.

Половин дузина конници на Орела на Крондор щяха да ги следват от разстояние половин ден, а после щяха да се върнат. Когато бе дадена заповедта, победените наемници яхнаха конете си и тръгнаха.

Ерик ги наблюдаваше как се изтеглят, после попита:

— Сержант, защо взимаме тези допълнителни мъже?

— Капитанът си има причини — отвърна дьо Лунвил. — Ти само ги наглеждай дали правят това, което им е наредено, и не се тревожи защо са останали тук. И още нещо: пусни съобщение; никой да не споменава за предишните ни срещи със сааурците пред тези мъже.

Ерик кимна и тръгна да предаде съобщението. Когато стигна до центъра на лагера, видя, че Грейлок раздава зелени превръзки. Младежът взе една и попита:

— Какво е това?

— От тази сутрин сме Големият отряд на Нахут. — Той посочи дьо Лунвил, който обикаляше, за да прегледа запасите, с които разполагаха. — Той е Нахут. Мъжете, който останаха с нас, казаха, че Боби най-много приличал на загиналия.

— И Калис смята — каза Ерик, — че всички ние все пак си приличаме малко, нали?

— Никога не съм те мислил за глупав — усмихна се Грейлок. — Радвам се, че се оказах прав. — Той постави ръка на рамото на Ерик и го поведе встрани от хората, които се събираха, за да вземат превръзките. — Очаква се, че дружината на Нахут ще бъде сменена от поста след няколко дни. Поне така смятат неговите хора.

— И ако след смяната се измъкнем, ще можем да се върнем в лагера на Изумрудената кралица и никой няма да ни оглежда толкова внимателно?

— Нещо такова. Ако може да се вярва на тия момчета, нещата са още по-щури на юг, отколкото бяха на север при Ланада. Разбира се, има вероятност да се натъкнем на някого, който да си спомня за нас отпреди, но все пак е твърде малка.

Грейлок се огледа, за да види не слуша ли някой наблизо, и продължи:

— Хората на Нахут, изглежда, са изпратени, за да ни открият.

— Това истина ли е, или предположение? — попита Ерик.

— Предположение, но доста сериозно. Заповедите били да яздят до този път и да гледат за всеки отряд, който се спуска от планините, който няма превръзки на ръцете и не знае паролата. Коя друга дружина може да са очаквали да се спусне от планината, освен нашата?

— Прав си — каза Ерик.

— Може би са разтревожени, че сме видели нещо особено в този лабиринт от пещери и галерии.

— Лично аз видях достатъчно — подхвърли Ерик, — за да разбера, че не ми се ще да се върна там.

— Как са конете? — попита Грейлок и се поусмихна.

— Добре. Преместихме ги на място, където има хубава трева. Няма нито един, достоен да носи благороднически задник, но за прости наемници са добри коне.

— Избери ми един подходящ — каза Грейлок. — Трябва да назнача още наряди и после започваме да чакаме.

— Какво да чакаме?

— Смяната, за да можем да участваме при нападението срещу Махарта.

— Избрали сме смешен начин да се противопоставяме на тази война — каза Ерик. — Помагаме на противника да постигне целите си.

— Ако се абстрахираш от болката и смъртта — вдигна рамене Грейлок, — войната може да бъде много забавна работа, Ерик. Прочел съм всяка писана история за войните, която ми е попадала, и знам едно: след като един военен план е пуснат в действие, той започва свой собствен живот. А щом се сблъскаш с противника, този план има много малко значение. Трябва да се хване моментът, за да може да се спечели денят. Повечето неща се свеждат до това да се надяваш, че противникът ще направи грешната стъпка преди теб и да имаш повече късмет. Калис имаше план, когато започнахме всичко това, но след като Накор видя това, което търсеха, в лагера на кралицата, планът беше изоставен и сега се преработва в движение.

— Значи той се надява другата страна да сгреши преди нас и ние да имаме късмет, така ли?

— Нещо такова.

— Тогава ще се помоля на Рутия — угрижено каза Ерик.

Замисли се за това какво беше видял и какво бе свършил досега и стигна до извода, че Грейлок е прав. Имаше известен елемент на планиране и на хитрина в това, което Калис беше направил, откакто влезе в контакт с армията на кралицата, а същевременно и голяма доза дързост, и упование на късмета.

Накрая се отказа от такива дълбокомислени разсъждения и реши, че има още много работа и че трябва да се погрижи за оръжието и бронята си. Върна се в палатката си и видя, че е празна — тримата му другари все още работеха на отбранителните съоръжения. Ерик измъкна меча от ножницата, свали шлема си и смъкна металния си нагръдник. Грабна един парцал и малко смазка и започна работа. Намръщи се като видя как ръждата си е намерила местенца, за да се загнезди, и започна яростно да търка нагръдника си.

 

 

Един ездач препускаше към лагера и Ерик се обърна и извика:

— Идва конник!

Дьо Лунвил незабавно нареди всички да заемат позиция. Когато ездачът се приближи, Ерик видя, че е един от техните хора, и побърза към спускаемия мост, за да му отвори. Изкопът и защитната ограда бяха направили от лагера първокласно укрепление. Бяха открили в горите стадо бизони и няколко елена, както и добър запас от орехи и лешници. С храната, останала от дружината на Нахут, имаха достатъчно провизии за близките седмици.

Ездачът стигна моста, дръпна юздите на коня и скочи на земята. Бързо поведе коня по дървената настилка, която се огъваше и пращеше тревожно, но все пак издържаше по-добре, отколкото Ерик бе предположил. Увиването на дървените части с кожени ленти беше помогнало и щеше да върши работа, но всеки път го изнервяше, когато по моста трябваше да минават коне.

Воинът хвърли юздите на Ерик и на бегом се отправи към дьо Лунвил и Калис.

— Идват зеленокожите.

— Къде са? — попита дьо Лунвил.

— Долу на пътя. Голям патрул, може би са двайсетина. Не изглежда да бързат.

— Кажи на хората да стоят спокойно — каза Калис, като помисли. — Искам да изглеждаме нащрек, но не искам да будим подозрения.

Ерик предаде заповедта, отведе коня на новодошлия до коневръза и нареди да разходят запотеното животно, за да се поохлади, да го изтрият добре и да му дадат храна.

Върна се навреме, за да види хората отново на нормалните си места, но забеляза, че всички държат оръжието си подръка и повечето изглеждат напрегнати. Тръгна покрай тях и тихо казваше на всеки:

— Спокойно, отпусни се. Скоро ще разберем дали ще си имаме неприятности.

Минаха още двайсет бавни и мъчителни минути, докато се появи първият сааурец. Ерик разглеждаше зеленокожите внимателно, защото предния път беше доста зает да се бори за живота си, за да огледа външния им вид. Ру, който стоеше до него, подметна:

— Ама са големи грозници, нали?

— Може и да си прав, но са отлични ездачи въпреки невероятните си фигури.

Сааурците яздеха отпуснали дългите си крака и се държаха на седлата леко, като че ли бяха прекарали върху тях живота си. Всеки конник имаше къс лък, закачен отзад на седлото. Ерик изрече мълчалива молитва и си даде сметка, че противниците им от предишния отряд, с който се бяха сблъскали, предпочитаха да кръстосат оръжие, а не да обстрелват отдалеч. Повечето имаха кръгли щитове, направени от кожа, опъната върху дърво, белязани със символи, които Ерик не познаваше. Водачът им имаше шлем, украсен с конска опашка в бледосиньо, стегната от голям обсидианов пръстен, прикрепен към задната част на шлема. Другите имаха обикновени метални шлемове с широки странични предпазители и пластинки, защитаващи носа. Когато се появи и последният конник, Ерик бързо ги преброи. Бяха двайсет, следвани от още четири коня, натоварени с багаж.

Стигнаха до лагера, спряха и водачът извика:

— Къде е Нахут?

Говорът му беше плътен и наподобяваше на ръмжене, но все пак се разбираше. Дьо Лунвил с шлем, който почти скриваше очите му, се приближи към другата страна на моста и извика:

— Какво има?

— Какво трябваше да докладваш?

Калис беше мислил за това и беше инструктирал всеки човек, с изключение на новите от отряда на Нахут, какво трябва да отговори.

— Бяхме нападнати от хора, които се опитваха да слязат надолу по пътя. Отблъснахме ги и ги подгонихме обратно към планините.

— Какво! — ревна водачът на сааурците. — Беше ви наредено да пратите вестоносец, ако откриете онези, които искат да се измъкнат от планините.

— Изпратихме — извика дьо Лунвил, като се мъчеше да се направи на ядосан. — Да не искате да кажете, че не е стигнал до вас?

— Нищо не казвам — викна ядосаният сааурец. — Кога се случи това?

— Преди седмица!

— Седмица! — Сааурецът викна нещо и половината от отряда му се заизкачва по пътя.

— Имаме нужда от провизии — каза водачът. — Ще оставите поста и ще се върнете при войската. Не съм доволен.

— А аз се хващам на бас, че съм още по-недоволен, че сте пропуснали куриера! — кресна дьо Лунвил. — Лично ще отида при генерал Фадавах!

— Да, и той ще те чука, понеже си пръв хубавец — изръмжа офицерът и Ерик изведнъж се отпусна. Ако сааурецът се готвеше за бой, едва ли щеше да говори така. Който и да беше този офицер, той бе приел, че дьо Лунвил е Нахут.

— Някакви проблеми с джиланците?

— Не — избоботи сааурският офицер. — Нашите конници прогониха малките космати човечета към планините на север. Ездата ще бъде спокойна, може даже да спите на седлата. — Той мина по мостчето и тежестта на огромния му кон накара частите да изскърцат тревожно, но все пак съоръжението издържа, макар че леко се огъна. Ерик отправи безмълвна благодарност, че спускащата се врата издържа първото си сериозно изпитание. И беше доволен, че няма да е тук, когато сааурците отново я използуват.

— Разваляй лагера! — извика дьо Лунвил. — Искам всеки мъж да е на коня си за десет минути!

Ерик забърза, както и всички останали, защото разбираше, че колкото повече се въртят около сааурците, толкова повече нараства възможността някой да изпусне нещо и да започне битка. Побърза към палатката си заедно с Ру и откри Биго и Луис, които вече събираха багажа.

— Ру — каза Ерик, — вземи и моята торба. Ще ида да хвърля едно око на хората на Нахут.

Ру не изруга Ерик за допълнителната работа, а само рече:

— Ще се погрижа.

Ерик се приближи към двайсетте мъже от дружината на Нахут и откри, че си мърморят нещо. Без да им даде възможност да решат, че може би е по-добре да се обърнат срещу Калис и да го предадат на сааурците, той изкрещя:

— Взимайте тези коне и ги водете! Искам първите шест за офицерите. После почвате да ги водите до първата, до втората и до третата палатка, така че всеки да получи кон. После събирате собствения си багаж и яхвате конете. Разбрано ли е! — Тонът му бе толкова висок и твърд, колкото можеше да го докара, и съдържаше едно-единствено послание: това не е въпрос, а изрична заповед.

— Разбрано, ефрейтор — обадиха се неколцина и всички бързо се отправиха към животните.

Дьо Лунвил се появи минута по-късно и попита:

— Къде са новите?

— Пратих ги да вземат конете, за да ги докарат за другите, и ги държа под око.

— Добре — кимна дьо Лунвил и се присъедини към Калис и Грейлок.

Сааурският командир беше зает с един от товарните коне и Ерик отново се зае да наблюдава хората на Нахут. Двайсетимата мъже бързаха с конете, като правеха всичко възможно да се движат в ред, докато около тях лагерът кипеше от различни дейности. Ерик избърза към своята палатка и Ру му подхвърли вързопа и каза:

— Първо него направих.

— Благодаря — усмихна се Ерик, грабна седлото си и на бегом се върна при новите, които водеха конете. Избра един и бързо го оседла, натовари багажа си зад седлото и яхна животното.

Мина в тръс покрай оградата на укреплението. Лагерът като че ли се разпадаше. Бойците скатаваха палатките и ги трупаха на куп до товарните животни. Повечето мъже бяха вече на седлата и се нареждаха в колона. Хората на Нахут водеха последните коне. Единственото нещо, което оставяха на сааурците, беше ровът, мостът, вратата и няколко готварски огнища.

Ерик наблюдаваше как сааурците издигат лагера си. Десет кръгли кожени палатки с пръти от нещо подобно на тръстика, образуваха полукръг. Бяха толкова малки, че той се чудеше как сааурците успяват да се вмъкнат вътре. Реши да не зяпа повече и насочи вниманието си към последните хора в колоната.

Новоприетите се бяха пръснали малко, докато прибираха вещите си, но накрая и те бяха готови. Калис даде заповед за тръгване и Ерик застана до портата да наблюдава колоната. Поглеждаше и към сааурския командир, който беше вперил поглед в заминаващите хора.

В червените очи проблесна нещо като подозрение — поне така се стори на Ерик, но внезапно сааурският капитан вдигна ръка за сбогом. Ерик машинално също му махна за довиждане, после обърна коня и се нареди последен в колоната.

Докато минаваха по моста, който ги разделяше от сааурците, той си помисли: „Колко странно. Като стари приятели, които си пожелават добър път.“

 

 

Спуснаха се от хълмовете и навлязоха в равнините, патрулирани от отряди на сааурците. С каквото и да се занимаваха нашествениците, отряд наемници, носещи зелени превръзки на ръцете, който спокойно се насочваше към сърцето на армията, не беше причина за особено внимание.

Няколко пъти минаваха покрай лагери или следи от лагеруване. Калис стигна до извода, че сааурците и техните съюзници редовно прочистват областта, може би за да държат встрани джиланците или може би да се предпазват от други, които искат да попречат на настъплението на юг.

Яздиха около седмица без неприятности, докато не стигнаха първия етапен пункт — постройка, подобна на огромен обор, способна да побере неколкостотин мъже и коне. Наблюдател от кулата, издигната над постройката, викна и малка група сааурци отиде да ги чака на бариерата на стотина метра преди портата.

— Заповеди? — викна водачът на сааурците без никакви встъпления.

— Трябва да се присъединим отново към воинството — каза Калис небрежно.

— Коя дружина?

— Големия отряд на Нахут — отвърна дьо Лунвил.

Водещият сааурец изгледа внимателно дьо Лунвил и каза:

— Изглеждаш различно.

Като се стараеше да говори с прегракнал глас, дьо Лунвил отвърна:

— И ти да стоиш всяка нощ в ония проклети ледени планини, ще изглеждаш различно.

Сааурецът се напрегна, като че ли това не беше отговорът, който очакваше, но Давар се обади:

— Пусни ни да минем, Муртаг. Нямаме време за твоите игрички.

— Теб те знам, Давар — каза сааурецът. — Би трябвало да ви размажа за лошото ви държане.

— И тогава кого ще мамиш на зарове? — отвърна Давар.

Последва дълго мълчание, после изведнъж Муртаг издаде рязък звук, нещо като изплющяване на кожен камшик по изпънат барабан.

— Минавайте, курвенски синове — каза той. — Но ще спите извън рова. Вътре е препълнено. Когато дойдете да играете довечера, донесете повече злато.

Когато минаха бариерата, Ерик приближи коня си до Давар и попита:

— Какъв беше тоя странен звук?

— Това е тяхната представа за смях — отвърна наемникът. — Муртаг е говедо и половина, но всичко е само показен шум. Е, може да те разполови на две, ако реши, но по-скоро е доволен от това да те кара да трепериш и да се напикаваш в гащите. Иначе не обръща внимание на обиди и не се нервира лесно. Достатъчно съм играл на комар с него и знам. За гущер е доста добра компания, особено когато е пийнал. Знае няколко весели истории.

— Значи си спечели наградата — усмихна се Ерик.

Давар го погледна преценяващо.

— По-късно трябва да си поговорим с теб, ефрейторе.

— След като спънем конете — каза Ерик.

Ерик мина бързо към мястото, където бяха дьо Лунвил и Калис, наведе се от седлото и каза:

— Казах на Давар, че си е спечелил наградата.

— Тогава трябва му платиш — отвърна сержантът.

Калис посочи на дружината да се отправи към източния край на рова, близо до друга дружина, която не обърна внимание на пристигането им, после попита:

— Какво става?

— Ерик пилее парите ти.

Ерик обясни и Калис рече:

— Какво те безпокои?

— Много бързо излъга, за да ни пропуснат сааурците. Не му вярвам. Спомням си и как бързо реши да се предаде, почти…

— Като че ли искаше да бъде заловен — довърши Калис.

Дьо Лунвил се ухили и Ерик каза:

— Какво искате да кажете?

— Тези двайсетима, които оставихме с нас, Ерик — отвърна Калис, — не са мъже, на които може много да се вярва.

— Те са хората, които най-много трябва да наблюдаваме — допълни дьо Лунвил.

— Ех, че съм идиот! — възкликна Ерик.

— Не — каза Калис, — просто имаш още доста да учиш за скритите страни на воинския занаят. Двайсетимата, които се предадоха, всички до един капитулираха по-бързо и по-лесно, отколкото един истински наемник. Мисля, че Изумрудената кралица има агенти, пръснати из армията. Едва ли всичките двайсет са агенти. Но съм сигурен, че има един или двама, може би повече. Така че ще ги наблюдаваме зорко.

— С шепа доверени лица — продължи дьо Лунвил. — Сега, виж. Ти и хора, на които напълно разчиташ, да кажем Биго и Джедоу, трябва да се въртите плътно около тях. Не ги пускай да дежурят по едно и също време и наблюдавайте къде се мотаят. Ако някой понечи да влезе в укреплението, искам един от вас да е с него. — Той бръкна под туниката си и извади тежка кесия. — Загубихме известно количество злато с багажа си, но повечето успях да запазя. — Той отвори кесията и даде на Ерик шепа монети. — Дай на Давар, а останалите запази, така че ако някой от тези двайсетимата иска да отиде във форта да изпие едно питие, ти да си приятелят, който черпи. Разбрано?

— Ще направя така — каза Ерик, — че повече от четирима да не могат да предизвикват трудности едновременно. — После обърна коня си и препусна след колоната.

— Оформя се добре — каза Калис.

— Още има да учи, но ще се погрижа за това — каза дьо Лунвил.

Капитанът се усмихна едва забележимо и се обърна, за да наблюдава как вдигат лагера.

 

 

Ерик обикаляше лагера, като държеше да види всяко нещо, което му се струваше нередно. Тъй като бяха до укреплението, Калис нареди да не се копаят окопи и защитни валове. Мъжете бързо разпънаха палатките и започнаха да се приготвят за нощта.

Осем мъже от дружината на Нахут, на които Ерик беше наредил да се грижат за конете, бяха на пост и си говореха по двойки, но все пак бяха там, където трябваше. Четирима други си бяха легнали — поне така беше десет минути преди да мине покрай тяхната палатка. Джедоу наблюдаваше тази група. Други четирима се занимаваха с домакински задължения. Това означаваше, че остават още четирима и Биго трябваше да е някъде около тях.

Ерик откри Ру в палатката — опитваше се да подремне.

— Мислех, че си на пост — каза Ерик, докато сядаше да смъкне ботушите си.

— Сменихме се с Луис. Той иска после да иде в крепостта и да види дали няма да си намери жена.

Мисълта за жена изведнъж се стори интересна и на Ерик и той спря да дърпа ботушите си.

— Може би трябва да проверя.

Ру се обърна и каза сънено:

— Провери.

Ерик бързо се отправи към командирската палатка и завари Калис да говори с дьо Лунвил и Грейлок, който пък беше намерил отнякъде лула и табак. Ерик смяташе този навик за отблъскващ, но беше свикнал с дима — пушенето беше доста разпространено в ковачницата и в хана на „Червената патица“, макар че не се препоръчваше, когато разливаха и пробваха сериозни вина. За момент Ерик се зачуди какво ли е станало с кремъка и изящно изкованото огниво вкъщи.

— Какво има? — попита дьо Лунвил.

— Отивам във форта — каза Ерик. — Всичко е наред. Луис е там, предполагам, че и Биго също е отишъл.

— Бъди нащрек — каза сержантът и му махна с ръка.

Ерик изкачи хълма, върху който бе издигнато укреплението, и го заобиколи, докато стигна голямата порта. Тя все още беше отворена, а стражите полузаспали. Двама сааурци, които носеха това, което Ерик предполагаше, че са офицерски знаци върху металните си нагръдници, си говореха в една колиба до портала, но не обърнаха внимание на влизащия младеж.

Дьо Лунвил беше нарекъл форта класически укрепен и Ерик беше впечатлен. Върхът на хълма беше изравнен и по средата беше издигната висока кула. Около кулата имаше широка открита зона — нещо като крепостен двор, а край оградата бяха издигнати постройки, опрени във високата стена. Внезапно Ерик осъзна, че подобна конструкция бе издигнал Калис в Уенат, но разбира се, с далеч по-скромни размери. Тази кула можеше да побере дузина стрелци с лък, които спокойно можеха да действат на една платформа на десетина метра над земята. Ограда от грубо издялани греди, висока пет метра, заобикаляше малкото селище, допълнена от дървени прегради и земни укрепления. Никоя армия не би се затруднила значително с подобна крепост, но повечето наемнически дружини биха превзели подобно укрепление с много голям труд.

В самия лагер имаше половин дузина постройки, всички от дърво и покрити с навеси, направени от суха кал и трева. Около по-големите постройки бяха изникнали колиби, направени от плет и замазани с глина, и по този начин се получаваше истинско селище. Ерик разбра защо сааурецът при бариерата им бе наредил да останат отвън — тук наистина беше доста тесничко.

Чу смехове и се насочи натам, като предполагаше, че е кръчмата. И още от пръв поглед разбра, че не е сгрешил. Помещението беше слабо осветено и изпълнено с дим, но миризмата на бира, на спирт и човешка пот го блъсна като с юмрук. Внезапно болезнено му се прищя да си е у дома, в хана „Червената патица“. Потисна това чувство и се насочи към тезгяха.

Кръчмарят, набит и доста дебел човек, попита:

— Какво да бъде?

— Имаш ли някакво хубаво вино? — попита Ерик.

Мъжът вдигна едната си вежда — всички други пиеха бира или разреден спирт, — но кимна и донесе тъмна бутилка. Тапата не беше пипана, така че Ерик се надяваше бутилката да е в добро състояние и виното да не се е вкиснало.

Кръчмарят му наля и Ерик отпи глътка. Виното беше по-сладко, отколкото го предпочиташе, но не чак толкова като десертните вина, които произвеждаха на север към Ябон. Беше приемливо и той плати, като махна с ръка на кръчмаря да остави бутилката.

Огледа се и видя Биго. Беше се облегнал на стената зад една маса, на която петима мъже, сред които и Давар, играеха на зарове с двама сааурци. Гущерите бяха големи за столовете си, но се бяха наместили криво-ляво и очевидно бяха погълнати от играта.

След няколко минути Давар напусна играта, стана, дойде при Ерик и го попита:

— Имаш ли една минута време?

Ерик махна на кръчмаря за още една чаша и я напълни. Давар отпи и направи физиономия:

— Нищо подобно на вината от големите лозя вкъщи, нали?

— Къде е родният ти край? — попита Ерик.

— Далеч оттук — каза Давар. — Да излезем за малко навън.

Ерик взе бутилката и двамата излязоха в свежия и студен нощен въздух. Давар погледна на едната, после на другата страна и махна с ръка на Ерик да го последва до едно тъмно място зад ъгъла, засенчвано от крепостната стена.

— Виж, ефрейторе — започна Давар. — Да оставим играта на криеница. Вие сте дружината, която Нахут трябваше да спре, като й препречи пътя.

— Защо мислиш така? — попита Ерик. — Вие ни нападнахте, не ние.

— Не съм вчерашен — каза мъжът с усмивка.

— Какво искаш?

— Да забогатея — отвърна Давар с алчен блясък в очите.

— И как мислиш да стане това? — попита Ерик, като бавно спускаше ръка към меча си.

— Виж, сигурно мога да изкарам една-две златни монети, като кажа на Муртаг, че вие не сте тези, за които се представяте, но това са си една-две монети, а след това трябва да си търся дружина, към която да се присъединя. — Той се огледа. — Не харесвам това, което видях по време на голямото завоевание. Твърде много хора умряха за твърде малко злато. Така че си мисля, че бих могъл да бъда по-полезен на теб и на твоя капитан, но искам повече от обикновената надница.

— Ще имаш възможност да грабиш достатъчно, когато превземем Махарта — каза Ерик небрежно.

Давар пристъпи крачка напред и понижи глас още повече.

— Колко време може да издържите така? Вие не приличате на нито една дружина, която съм виждал, а съм обиколил десетки. Говорите странно и имате вид на… не знам… на войници, лишени от парадната показност и глупост, но корави като наемниците. Но каквито и да сте, не сте това, което искате да мислят хората за вас, и ще трябва да има нещо по-ценно, което да ме накара да мълча.

— Затова ли ни прикри при бариерата?

— Разбира се. Ние, хората, изглеждаме еднакви на сааурците, а и Муртаг е доста глупав — но не си мисли така за останалите сааурци, — затова е пратен да ръководи този гарнизон, а не е с останалото войнство. Мисля, че мога да ви предам по всяко време, но искам да ви дам възможност да ми направите по-добро предложение.

— Не знам — каза Ерик. Държеше чашата до устните си с лявата ръка, докато плъзгаше дясната към дръжката на меча.

— Виж, фон Даркмоор, ще бъда с вас до края, ако заплащането е добро. Сега, защо не обсъдиш това с капитан Калис…

Внезапно една фигура се изправи зад Давар и две големи ръце го сграбчиха за раменете. Обърнаха го, и докато се завърташе, сграбчиха главата и брадичката му и ги завъртяха в обратна посока. С пукот вратът му се счупи.

— Смърт за шпионите — прошепна Биго.

— Откъде си сигурен, че е шпионин? — попита шепнешком Ерик.

— Почти съм сигурен, че никой не те е наричал фон Даркмоор, откакто се срещнахме с тая сбирщина, но съм още по-сигурен, че оттогава никой не е нарекъл капитана по име. — Ерик кимна. Имаше стриктна заповед да не се назовава Калис по име. — Тогава как е разбрал кои сме?

— Изобщо не се сетих за това. — Ерик почувства как сърцето му болезнено се стяга.

Биго се ухили в слабата светлина, после метна тялото на Давар на рамо.

— Какво ще правим с него? — попита Ерик.

— Ще го занесем в лагера. Няма да е първият пиян, носен от своите приятели, сигурен съм.

Ерик кимна, вдигна падналите чаши и бутилката и кимна на Биго да тръгват. Остави чашите и бутилката пред прага и забърза след едрия мъж.

Очакваше спречкване на портата, но както бе казал Биго, стражите не обърнаха никакво внимание на един пияница, щастливо понесъл друг към лагера си.

 

 

Метнаха се на конете в зори. Ерик вече бе разказал на дьо Лунвил и Калис за разговора си с Давар. Бяха отнесли трупа в една долчинка недалеч от лагера и го бяха затрупали с камъни. След това обсъдиха набързо нещата и Калис стигна до извода, че каквото и да решат да правят, трябва да го правят далеч от сааурците и наемниците.

Единственото внимание, което наистина им беше обърнато, когато потегляха, беше от един сааурски воин, който дойде при тях да ги пита какво ще правят. Дьо Лунвил неясно отвърна, че им е наредено да се присъединят към армията, и воинът изръмжа и се върна в укреплението.

Както бе предположил Калис, тази крепост беше направена главно за да възпира дезертьорите да не се насочват на юг и да пази един от фланговете на главната армия от внезапни атаки.

По обяд, докато почиваха и ядяха пътните си дажби, Калис каза на Ерик да доведе петима от хората на Нахут при него и дьо Лунвил. Когато наемниците дойдоха, Калис каза:

— Един от вашите събратя, Давар, снощи се е сбил за някаква жена. Счупили му врата. Не искам никой да повтаря подобна глупост.

И петимата бяха поразени, но кимнаха и се оттеглиха. Друга група от петима беше доведена при Калис, после още една. Накрая и последните четирима бяха изправени пред капитана и той повтори думите си. Трима от тях го гледаха с празен поглед, но един видимо се напрегна при новината за смъртта на Давар и Калис незабавно опря ножа си в гърлото му.

— Отведи тези тримата — каза той на Ерик и заедно със сержанта и Грейлок се отдалечиха със заподозрения, за да го разпитат.

Докато Ерик водеше останалите трима покрай бойниците, няколко души попитаха какво става.

— Хванахме още един шпионин — отговори Ерик.

Минута по-късно писък разцепи въздуха. Ерик въздъхна дълбоко.

После се започна отново и младежът видя, че всички гледат натам. След няколко минути дьо Лунвил, Калис и Грейлок се върнаха. Сержантът огледа хората и тихо каза:

— Всички на конете, Ерик. Много път има да изминем, а разполагаме с малко време.

— Чухте сержанта! — извика Ерик. — На конете!

Мъжете яхнаха конете си и Ерик откри, че движението го отпуска. Писъците на шпионина, умиращ в мъки, бяха изопнали нервите му. Движението го поуспокои или поне щеше да му даде възможност да гледа нови места и да се разсейва.

Скоро колоната препускаше към армията на сааурците и подготвяното нападение на Махарта.