Джейн Фийдър
Сребърната роза (8)

7

Когато Саймън се появи на вратата, ловната компания вече беше възседнала конете си и се готвеше да излезе от двора. Ариел яздеше същата червеникава кобила, с която беше вчера. Животното се плашеше от навалицата, нервно отхвърляше глава, риеше с копита и подскачаше насам-натам, сякаш се готвеше да разблъска конете вляво и вдясно от себе си. Ариел явно не забелязваше поведението на кобилата си; изглеждаше задълбочена в оживен разговор с Джак Чонси, който — Саймън ясно видя това и се усмихна с разбиране, — отчаяно се опитваше да запази търпение и да не посегне към юздите на нервно танцуващата кобила.

Саймън се метна на гърба на едрия си петнист кон и моментално изпита облекчение, че е станал подвижен като всеки друг. Щом седнеше на седлото, скованият крак преставаше да прави впечатление, защото ездаческите му умения не бяха пострадали от тежкото раняване. Той се присъедини към групата, която препускаше по подвижния мост, и тръгна редом с Джак и Ариел.

— Кобилата ви е бодра и отпочинала, Ариел.

— И аз исках да кажа същото — подхвърли с усмивка Джак. — Но не смяташ ли, че е твърде темпераментна за една дама?

Ариел избухна в смях, а кобилата заскача възбудено, сякаш споделяше веселостта на господарката си.

— Нима искате да виждате жените само на дребни набити коне с дебели крака и кротък нрав, лорд Чонси?

Джак я погледна с известно смущение.

— Все пак жените не притежават мъжката сила, мадам. Аз не бих се осмелил да кача своя близка на едно толкова буйно животно като вашата кобила.

— А вие как мислите, милорд? — Ариел хвърли подигравателен поглед към съпруга си. — Бихте ли забранили на жена си да язди огнена кобила като моята Диана?

— Съмнявам се, че бих имал някаква полза, ако го направя — отбеляза сухо Саймън. — Но тъй като вие явно умеете да контролирате животното, забраната отпада от само себе си.

Ариел беше много зарадвана от отговора му. Засмя се весело, заби пети в хълбоците на кобилата си, Диана се изправи на задните си крака, изцвили зарадвано и се понесе като вихър напред. Вълчите кучета я догониха, изпревариха я и полетяха към гората. В следващия момент Оливър Бекет нададе ликуващ вик, заби шпори в хълбоците на коня си и се понесе в луд галоп след Ариел. Тя погледна през рамо и окуражи кобилата да увеличи темпото.

Без да съзнава защо, Саймън смушка коня си и се закачи за опашката на коня на Бекет. Дълбоко в себе си той се надсмиваше над детинската си постъпка. Да участва в състезание на неговата възраст! Въпреки това не можеше да спре. Нещо го тласкаше да си премери силите с младия мъж, да покаже силата и издръжливостта си. Лицето на Оливър беше мрачно, устните стиснати. Той ругаеше коня си с груби думи, непрекъснато забиваше шпори в хълбоците му и го удряше с камшика, за да препуска по-бързо.

Макар че Ариел не се обърна нито веднъж, Саймън знаеше, че тя чуваше тропота на преследвача. Усещаше възбудата на двамата млади, напрежението помежду им. Напрежение, което го накара да потрепери. Пред очите му изведнъж застана сцената, която миналата вечер беше прекъснал с появата си. Ариел и Оливър бяха противници в борба, заредена с еротика, и въздухът буквално скриптеше от чувствено предизвикателство. Саймън не знаеше дали Ариел иска преследвачът да я настигне, или не. Знаеше само, че няма да понесе, ако Оливър Бекет я настигне пръв.

Решен на всичко, той притисна шпори в хълбоците на коня си и животното, несвикнало с подобно грубо отношение, изпъна мощните си гърди и полетя напред. Много скоро се озова глава до глава с коня на Оливър. Младият мъж го изгледа отстрани. Зъбите му бяха оголени, очите святкаха диво, разкривеното от напрежение лице издаваше гняв и мрачна решителност. Петнистият кон бързо набра преднина и изпревари съперника си. Оливър зашиба животното, но силите му явно бяха отслабнали и то забави ход. Само след секунди Саймън настигна червеникавата кобила и бе удостоен със смаян поглед. Очевидно Ариел беше очаквала да види до себе си Оливър. Саймън се усмихна тържествуващо, неспособен да скрие радостта си от победата.

— Спрете — заповяда той. — Състезанието свърши, а конят на Бекет е на края на силите си.

Ариел хвърли поглед назад и видя, че Оливър продължава да шиба с камшика нещастното, изтощено до смърт, животно. Тя стегна моментално юздите на кобилата, очите й засвяткаха от гняв, устата й се напрегна.

— За Бога, Оливър, престани, спри да изтезаваш бедното животно! Не разбираш ли, че не може повече?

— Тази проклета кранта не става за нищо. Най-добре е да я изпратя в кланицата — изсъска разярено мъжът и дръпна юздите. Шията на коня беше силно запотена, очите се въртяха безумно, от муцуната му течеше пяна, примесена с кръв, хълбоците бяха изпорязани от камшика и шпорите и от раните течеше кръв.

— Ти си един брутален негодник — ядоса се още повече; Ариел, като видя състоянието на животното. — Как можа да похабиш този хубав кон!

— Слушай, идеята за състезанието беше твоя — отговори Оливър и изведнъж придоби вид на ученик, който е направил беля и не си признава.

— Не съм искала да се състезавам. Просто отпуснах юздите на Диана. По никакъв начин не съм те предизвикала.

— И откога престана да ме предизвикваш? — попита самодоволно той и се ухили. — Досега си била винаги щедра на предизвикателства, съкровище. — Той изгледа отстрана Саймън, който не се помръдваше, след това обърна главата на коня си с рязко стягане на юздите и се върна при гостите, които бяха на голямо разстояние зад тях.

— Какъв неприятен човек — отбеляза Саймън. — Държи се като недодялан дивак. Но вероятно има други качества, които са ви помирявали с бруталността му? — попита той и вдигна въпросително едната си вежда.

Ариел се изчерви до корените на косите.

— Ще ви бъда безкрайно благодарна, милорд, ако повече не споменавате Оливър Бекет.

— В сегашната ни ситуация това изглежда доста трудно — отвърна любезно Саймън. — Но ако стоите далече от него, вероятно ще ми бъде по-лесно да не му обръщам внимание.

— Да не би да ме обвинявате, че го окуражавам? — поиска да узнае тя и сивите бадемовидни очи изпуснаха гневни искри.

— Исках само да кажа, че трябва да внимавате малко повече — обясни меко той. — Човек лесно попада в ситуация, която може да бъде разтълкувана погрешно. Преди малко, когато препуснахте в луд галоп, повечето хора го възприеха като подкана някой да ви последва.

— Покана, която вие приехте с готовност — отвърна остро тя. — Щом като не одобрявате галопа ми, сър, питам се, защо незабавно препуснахте след мен.

— Мисля, че е по-добре да се състезавате със съпруга си, вместо с мъжа, който желае отново да ви стане любовник, скъпа. — Саймън обърна коня си и тръгна бавно срещу наближаващата група ловци. — Хайде, нека се върнем при другите и да се престорим, че живеем в пълно съгласие.

Ариел промърмори нещо не особено учтиво под носа си, но го последва. Всъщност съпругът й беше прав: обзета от приятния гъдел на състезанието, тя беше забравила всичко друго.

Връзката й с Оливър беше безкрайно възбуждаща — двамата живееха в постоянно напрежение, с желание да се предизвикват взаимно и да се състезават в най-различни области. Това правеше отношенията им още по-вълнуващи. И когато преди малко чу как той препусна в див галоп след нея, тя изпита отново същите тръпки като предишната вечер, когато танцуваха тарантела. Но това беше само кратък, бегъл миг на удоволствие и днес, когато си го представи, тя неволно изпита отвращение от себе си. Постепенно започваше да се пита как се бе поддала на фалшивия чар на Оливър — и до каква степен братята й бяха участници в тази мръсна игра. Тя беше станала безволев инструмент в ръцете им дори когато бе вярвала, че реагира с инстинктивна страст.

Не, братята й никога вече нямаше да й влияят. Тя се закле, че вече няма да се поддава на уловките им, и това обещание повдигна настроението й. Няма да участва в коварната игра на Ранулф, няма да послужи като примамка за лорд Хоксмур и да предизвика унищожаването му. Никога вече няма да ме използват, закле се мрачно тя. Досега беше толкова заета със собствените си грижи и тревоги, че не обръщаше нужното внимание на игричките им и им позволяваше да я използват. Но отсега нататък щеше да бъде постоянно нащрек, от вниманието й нямаше да убегне нито една подробност; освен това щеше да планира грижливо собственото си бягство от този хаос — веднага щом успееше да събере необходимите средства от продажбата на конете.

— Днешното ти препускане беше най-бясното, което съм виждал досега, сестро. Я погледни в какво състояние е конят на Оливър — извика насреща й Ралф, когато се срещнаха с ловците. Малкият й брат беше полупиян, мътните му очи се затваряха.

Ралф е започнал да се налива от рано сутринта, каза си с отвращение Ариел. Или може би още не е изтрезнял от снощи — добави наум тя и се усмихна злобно.

— Нямам нищо общо със състоянието, в което се намира конят на Оливър, Ралф. Не аз яздя онзи нещастен жребец, нали? — Ариел погледна възмутено бившия си любим, който продължаваше да шиба безмилостно изтощеното животно. — Не съм толкова глупава, та да повярвам, че кон от обора на Оливър е в състояние да победи моята Диана.

— Тогава ще постъпиш като добра съседка, като ми предоставиш някой от скъпоценните си жребци — изсъска разгневено Оливър. — Не си ли и ти на същото мнение, Рейвънспиър?

Ранулф се ухили.

— Е, сестро, какво ще кажеш? Това не е ездаческото удоволствие, на което беше свикнал Оливър, но не си ли готова да го дариш поне с тази малка утеха?

Най-близките приятели на братята Рейвънспиър удостоиха грубата непочтителна забележка на Ранулф с многозначителен смях. Дръзки погледи се устремиха към лицето на граф Хоксмур, който водеше оживен разговор с лорд Стантън и явно не чуваше нищо от приказките на ловците.

Ариел беше сигурна, че съпругът й е чул злобните думи на Ранулф, и се възхити на самообладанието му. Е, щом той си мълчеше, тя щеше да отвърне на нахалника, както заслужаваше.

— Аз поверявам конете си само на първокласни ездачи — обясни любезно тя. — Боя се обаче, че Оливър никога не ме е впечатлявал с уменията си. Отдавна съм установила, че му липсва така необходимият финес. — Тя проследи въздействието на умния си отговор с неприкрито задоволство. Оливър побледня и стисна толкова силно устни, че те побеляха; Ранулф изглеждаше готов да убие сестра си с голи ръце. Ала групата ловци реагира на забележката със залп от весел, явно одобрителен, смях, затова двамата мъже се принудиха да овладеят гнева си, за да не станат още по-смешни в очите на присъстващите.

Саймън продължи да се преструва на глух, но когато Ариел изостана, за да язди редом с него, й хвърли унищожаващ, неприкрито злобен, поглед. Тя се усмихваше радостно, възхитена от въздействието на хапливия си отговор, и очакваше съпругът й да оцени високо бързината и остроумието, с които беше унищожила противниците и защитила честта му. Вместо това той я погледна, сякаш беше някое гадно насекомо. Даже лорд Стантън направи строго лице и не отговори на усмивката й.

Ариел се опита да разбере защо изведнъж я засипаха с неизречени укори, но колкото и да се стараеше, не успя. Въпреки това стисна здраво зъби и вирна упорито брадичка. Не каза нито дума на спътниците си, докато стигнаха до брега на голямото езеро, където щяха да си опитат късмета с лов на водни птици.

 

 

— Хиляда гвинеи за едно жребче? — извика невярващо Ранулф.

— Да, милорд. Знаех си, че ще се заинтересувате. — Мъжът говореше ласкателно и заедно с това дръзко. Той стоеше насред двора пред оборите и стискаше в ръце кокилите, с които се придвижваше през измамното мочурище, което отделяше полусрутената му къщурка от изискания и внушителен Рейвънспиър Касъл.

Ранулф зарови ръце в дълбоките джобове на жакета си. Беше вечер, духаше студен пронизващ вятър. Ловната дружинка се върна с падането на здрача и когато видя чакащия го пред обора Стан, господарят на замъка веднага разбра, че е дошъл да му продаде поредната информация.

— Мистър Карстайър има голямо желание да изгради собствен конезавод — продължи Стан, престаравайки се в усърдието си да убеди лорда в ценността на сведенията, които носеше. Графът не беше особено щедър, често се случваше да приеме информацията с пренебрежение и да я заплати само с няколко мизерни пенита. Стан винаги оценяваше клюките, които носеше в замъка, като особено интересни. — Явно е останал силно впечатлен от конете на лейди Ариел. Първокласна работа, казва той. Най-вече за надбягвания. — Той се вглеждаше напрегнато в лицето на графа, осветено от трепкащите пламъци на напоените с катран факли по стената.

Ранулф слушаше със смръщено чело. Надбягванията с коне се радваха на растяща популярност сред англичаните, още откакто преди пет години бяха започнали да кръстосват първите арабски чистокръвни коне с най-добрите английски раси. Стан беше чул слухове, че лично кралицата била заинтригувана от идеята да организира надбягвания с коне в Аскът, който беше близо до Лондон. Затова чакаше с напрежение реакцията на графа.

Ранулф се обърна мълчаливо и прекоси двора в посока към постройката, в която Ариел беше подслонила арабските си жребци. Милата му сестрица твърдеше, че това било само безобидно странично занимание. Защото обичала конете! Ранулф се засмя злобно. Тази малка измамница през цялото време се е занимавала с развъждане на скъпи расови коне, и то пред очите на братята си. А сега явно разчиташе да спечели добри пари от жребчетата си.

Той се разходи покрай дългата редица боксове, като постоянно усещаше в гърба си присъствието на Едгар. Досегашните му посещения в обора бяха от чисто любопитство, но тази вечер гледаше на конете с други очи. Засега в обора имаше само едно жребче и дори беглият поглед беше достатъчен да го увери, че има насреща си великолепен екземпляр. Как ли Ариел беше успяла да установи делови контакти, за да си осигури такава добра печалба? С кого се познаваше, кой от местните хора имаше достатъчно добри връзки, за да извършва такива сделки? Джон Карстайър и младото му семейство бяха станали техни съседи едва отскоро, след като бяха наследили имота от далечен братовчед. Недоверчивите и откъснати от света обитатели на мочурищата все още не бяха решили как да се отнасят с новодошлите. Ариел явно не беше сдържана като тях, факт беше обаче, че от днес нататък Ранулф щеше да следи всекидневните занимания на малката си сестра с много повече внимание, отколкото досега беше считал за нужно.

Докато обикаляше боксовете, Ранулф реши да не казва на никого, дори на братята си, че знае за продажбата на жребчето или, че е узнал нещо за доходните занимания на наглата им сестрица. Сигурно имаше начин да извлече полза от хобито на Ариел и да увеличи собствените си печалби.

С равнодушно кимване в посока на бдителния коняр, господарят на дома Рейвънспиър напусна дългата тясна сграда на обора. Низините гъмжаха от конекрадци. Нима не беше съвсем нормално, ако някоя нощ крадците стигнеха и до конюшнята на Ариел? Той щеше да събере „откраднатите“ животни и да ги откара нагоре по реката до едно от пристанищата в Харуич, собственост на семейството.

Там щяха да ги качат на кораб за Холандия и да ги продадат на добра цена на континента. Така откраднатите коне никога нямаше да се появят в английски обор и никой, най-малкото Ариел, не би могла да го заподозре.

Ранулф се усмихваше самодоволно на себе си, когато излезе навън в студената вечер и Стан застана пред него с очаквателно изражение.

— Надявам се, че информацията ще ви е от полза, милорд.

— Това ще си проличи — отговори с отсъстващ вид Ранулф и извади кесията от джоба си. — Но ако още някой узнае какво си ми казал, ще заповядам да ти отрежат ушите за скитничество, разбра ли ме?

Граф Ранулф беше местният съдия и имаше пълното право да наложи такова сурово наказание. Можеше да направи и нещо много по-страшно. Стан закима усърдно.

— Разбира се, че няма да издам нищо, милорд! Нали познавате стария Стан. Ще мълча като гроб. — Той протегна ръка и се взря жадно в сребърната монета, която графът пусна в шепата му. После се покачи на кокилите си и закрачи като цирков акробат към изхода на двора, където го погълна нощта.

Ранулф се върна в замъка със замислен виц. Музикантите вече свиреха за вечерното празненство, дългите маси бяха наредени за банкета. Слугите тичаха напред-назад в голямата зала, натоварени с табли, и разнасяха вино, медовина и коняк за гостите, които бяха заели местата си. Повечето се бяха преоблекли и ловното облекло беше заменено с празнични одежди от брокат и кадифе. Все пак това беше сватба, макар че новобрачните не се виждаха никъде.

Тъй като се беше забавил със Стан, Ранулф все още носеше ловния си жакет, опръскан с кал. Трябваше да се преоблече бързо, затова тръгна към спалнята си. Лицето му помрачняваше все повече и повече. Малката му сестра ставаше все по-дръзка!

Ранулф изтри лицето си с мокра кърпа и пое чистата риза от ръцете на внимателния камериер. Как Ариел беше посмяла да пренебрегне строгите указания на братята си и дълга за вярност към семейството и да се отдаде на Хоксмур в брачното легло? И не само това, езикът й всеки ден ставаше по-остър. Днес посмя да се подиграе с Оливър пред цялата компания, пред жалкия Хоксмур и придружителите му. Това беше нетърпимо!

Ранулф седна на ниското столче и протегна крака, за да може слугата да му изуе мръсните ботуши. Мрачното му изражение не обещаваше нищо добро и камериерът се сви уплашено, защото от опит знаеше, че и при най-малката грешка върху главата му ще се изсипе страшна буря.

Ариел трябва да овдовее, колкото се може, по-скоро, каза си Ранулф. Досега беше смятал, че като й е подарил скъпоценната гривна и висулката със сребърна роза, е купил поне пасивното й сътрудничество, но явно си беше направил грешно сметката. А сега, след като беше осведомен за доходното развъждане на расови коне, с което се занимаваше сестра му, имаше още повече основания да задържи Ариел в Рейвънспиър Касъл. Не можеше да си представи, че ужасният й съпруг ще я отведе в дома си, като отнеме на Рейвънспиърови спорните земи и дори скъпоценните арабски коне. С доходите от тях двамата щяха да си живеят щастливо в Хоксмур Манър и да забравят напълно рода Рейвънспиър…

Не, това беше невъобразимо! В действителност до този момент Ранулф дори не беше помислял за такава възможност — също както не беше помислял, че сестра му не е напълно под негова власт.

В крайна сметка се оказа, че Ариел е коварно, дяволски хитро, същество, което криеше умело страничните си занимания. При тази мисъл му стана студено. Ако Ариел беше заченала дете от Хоксмур, земята на семейство Рейвънспиър, която й беше дадена в зестра, беше загубена завинаги. Според подписания брачен договор тя щеше да остане собственост на семейството на съпруга. Детето на проклетия Хоксмур щеше да наследи земи, които принадлежаха на семейство Рейвънспиър — независимо от факта, че то носеше и тяхната кръв. Без съгласието на Ариел той не можеше да я държи далече от леглото на съпруга й. Ако избухнеше скандал, той щеше много бързо да стигне до ушите на кралицата, и с това всичко щеше да бъде загубено.

Саймън Хоксмур трябваше незабавно да бъде изваден от играта. А в случай че Ариел носеше дете, щяха да я принудят да го махне. Беше крайно време да стегне юздите на милата си сестрица, но първо щеше да се отърве от проклетите песове. Трябваше да го направи още преди месеци. Той знаеше как да внуши на непокорната си сестра, че дължи вярност и послушание само на него и на никого другиго. И че не може да живее другаде, освен при него.

Устата му беше стисната, но малките сиви очи блестяха, изпълнени със задоволство и решителност. Той намести перуката си, подреди грижливо дългите напудрени къдрици, за да падат равномерно по раменете му. Перуката беше изработена така, че да придаде малко пълнота на грубо изсеченото ъгловато лице.

Камериерът издаде тайна въздишка на облекчение, когато след пет минути придружи господаря си до вратата. Тази вечер беше избягнал гневното избухване.