Джейн Фийдър
Сребърната роза (2)

1

Лондон, 1709

 

Кралица Ан отпусна пълното си тяло в голямото кресло, декорирано с яркочервено кадифе и ширити от златен брокат. Тя зае своето място начело на дългата маса в съвещателната зала на коронния съвет в Уестминстър. Придворните дами вляво и вдясно от нея побързаха да подредят бургундскочервената й рокля на елегантни гънки и дискретно прикриха подутото стъпало, увито с дебела превръзка и внимателно вдигнато на кадифена табуретка. Въпреки предпазливостта им, кралицата направи болезнена гримаса. Тя страдаше от подагра и този ден болките бяха особено силни.

Мъжете в коронния съвет видяха мъчителното й потръпване, докато заемаха местата си, и опитът им подсказа, че днес владетелката щеше да бъде раздразнителна, неотстъпчива и безкрайно капризна.

— Достатъчно, можете да се оттеглите. — Кралицата размаха свитото си ветрило към придворните дами, които направиха реверанс и отстъпиха зад трона, за да се скрият зад гоблените, които отделяха съвещателната зала от преддверието.

Кралицата отпи голяма глътка греяно вино. Лицето й беше силно зачервено, кървясалите очи почти се губеха между гънките подпухнала плът. Косата й беше небрежно фризирана, гърдите не бяха стегнати в корсет и висяха под роклята, очите бяха пълни с болка. Тя огледа дългата маса и смръщи чело, докато следеше подозрително събраните около масата господа.

Накрая погледът й спря върху мъжа, който седеше в отсрещния ъгъл. Мъж в средата на тридесетте с гъста, тъмна, късо отрязана, коса и силна мускулеста фигура, облечен в тъмен жакет и панталони за езда от сиво кадифе. Големите ръце, по които не се виждаше нито един пръстен, почиваха върху сукното на масата; кокалчетата на пръстите бяха силно изпъкнали, ноктите равно подрязани. Ръце на опитен воин, които носеха следите на многобройни битки по бойните полета на Европа.

— Лорд Хоксмур, поздравяваме ви с добре дошъл. Носите ли ни съобщение от херцог Марлборо?

Саймън Хоксмур се поклони, но не стана от мястото си.

— Да, ваше величество, и знам, че то ще ви задоволи. Негова светлост ми повери подробен разказ за битката при Малплак. — Гласът му беше приглушен, дълбок и изненадващо мелодичен, лицето набраздено и загрозено от дълъг белег на едната буза.

— Надявам се, че раните ви са вече излекувани, сър.

Лорд Хоксмур се поклони повторно.

— Не съвсем, мадам. — Той махна на лакея и му предаде запечатания пергамент, за да го занесе на кралицата.

В продължение на няколко минути Ан чете мълчаливо, после остави документа настрана и вдигна глава.

— Нашият генерал държи много на вас и се изказва похвално за героичните ви дела на бойното поле, лорд Хоксмур. Съжалява дълбоко, че многобройните рани ще ви попречат да се върнете в армията. — В писмото си херцог Марлборо също молеше владетелката си да възнагради уменията и верността на графа, но кралица Ан беше известна със своето скъперничество.

Тя отпи още една глътка вино. Болката се усили и лицето й болезнено потръпна. Мрачният й поглед премина отново по двете страни на масата и накрая спря върху лицето на тъмен мъж с остри черти и буреносно сиви очи. Той носеше перука и костюм от смарагдовозелен брокат — в смайващ контраст със скромното облекло на лорд Хоксмур, който седеше насреща му. Но целият двор знаеше, че за разлика от Хоксмурови, семейство Рейвънспиър никога не се беше придържало към хладната трезвост на пуританите.

През 1649 дядото на Саймън Хоксмур беше осъдил краля на смърт. Докато управляваше Оливър Кромуел, фамилията играеше водеща роля в политическия живот, но след възстановяването на Стюартите на престола Хоксмур беше наказан със същата строгост, с която преди това привържениците на Кромуел преследваха роялистите. Оттогава бяха минали много години, времената на разногласия и враждебни сблъсъци най-после бяха свършили, поне за пред обществото. Но между родове и личности конфликтите все още не бяха утихнали и кралицата го знаеше много добре. В страната обаче нямаше друг случай на такава силна вражда, както между семействата Хоксмур и Рейвънспиър.

Кралица Ан се усмихна, макар че това беше по-скоро гримаса, отколкото израз на удоволствие. Кралската камериерка Сара, херцогиня Марлборо, беше изказала пред господарката си блестяща идея. Дълг на всяка владетелка беше да се грижи за щастието на поданиците си, да въдворява мир между спорещите, особено ако това бяха високопоставени велможи. Другата й най-важна задача беше да възнаграждава онези, които й служеха добре, без да излага на риск държавната хазна, разбира се. Херцогинята беше изковала хитър план, с който щеше да задоволи желанието на херцог Марлборо и да възнагради граф Хоксмур, без кралицата да се охарчи повече, отколкото за една елегантна одежда, а може би и за някакво евтино украшение за годеницата — изключително умен ход, който щеше да създаде нерушим съюз между двете враждуващи семейства.

— Лорд Рейвънспиър, вие имате по-малка сестра, доколкото знам.

Ранулф, граф Рейвънспиър погледна смаяно господарката си.

— Да, ваше величество, лейди Ариел.

— На колко години е?

— Скоро ще навърши двадесет, мадам. — Тъмните очи на Ранулф се присвиха недоверчиво.

— Още ли не е омъжена… или сгодена?

— Не, още не — отговори предпазливо той. Братята все още търсеха най-добрия съпруг за Ариел. Съпруг, който да донесе възможно най-голяма печалба за дома Рейвънспиър.

— Има ли сестра ви… изявени предпочитания към някой обожател?

— Не, ваше величество. — Сестра му имаше куп обожатели, но Ранулф не счете за нужно да обясни, че желанията на Ариел, все едно от какъв род, нямаха никакво значение при вземането на важните семейни решения.

— Какво щастие! — засмя се кралицата. — Защото имам намерение да омъжа сестра ви, лейди Ариел, за граф Хоксмур.

В съвещателната зала се възцари абсолютна тишина. Двамата пряко засегнати мъже не се помръднаха, но погледите им се срещнаха над огромната махагонова маса. Срещнаха се и дълго останаха така, изпълнени с дълбоко вкоренена и смъртоносна враждебност. И двамата бяха глави на семействата си и се бяха научили да мразят врага още от детските си години.

— Мисля, че има едно оспорвано парче земя, което е предмет на непрекъснати разногласия между семействата — продължи кралицата. Ан беше известна както с феноменалната си памет, така и с умението си да избира за какво да си спомни. Често се случваше изключително важни въпроси да изпаднат в забрава, защото тя упорито отказваше да се занимава с тях, докато най-обикновени дреболии, чути кой знае кога и от кого, биваха измъквани от забравата и обявявани за крайно важни, което често предизвикваше силно обществено недоволство.

Кралицата местеше въпросително поглед между двамата мъже. Рейвънспиърови и Хоксмурови бяха най-големите земевладелци в низините на Източна Англия и владееха блатистата, равна мъглива земя още от времето на Вилхелм Завоевателя. Кромуел възнагради верността на семейство Хоксмур с по-голямата част от земите на Рейвънспиър, но след завръщането на Чарлз II семейството на кралеубиеца загуби новопридобитите земи, тъй като те бяха конфискувани и заедно с голяма част от собствените им имоти бяха предадени във владение на Рейвънспиърови, които бяха останали верни на краля. Семейство Хоксмур беше вложило много пари в отводняването на блатата, за да ги направи годни за земеделие, а сега беше осъдено да стои бездейно и да гледа как резултатът от многогодишните усилия и очакваното богато възнаграждение за добре свършената работа отиваха в ръцете на съперничещата династия само с едно драсване на кралското перо.

След смъртта на Чарлз II през 1485 година семейство Хоксмур подаде молба за връщане на земите си, но срещна ожесточената съпротива на настоящите й собственици.

— Ако въпросната земя стане част от зестрата на лейди Ариел Рейвънспиър, тя ще принадлежи и на двете семейства — обясни кралицата, като най-после сложи край на напрегнатото мълчание. — Ако дамата почине преди съпруга си, зестрата се връща на семейството й. Ако надживее съпруга си, земята става собственост на децата й, които обединяват кръвта на двете семейства. Мисля, че това е добро решение. Ние твърдо възнамеряваме да сложим край на една дългогодишна вражда, която идва от миналото и принадлежи на миналото. Няма да търпим в двора си двамина благородници, на чиито съвети и услуги разчитаме, да се избиват помежду си и да поставят на първо място личните си разногласия.

Без да я е грижа, че предложението й не намери желания отклик, кралицата се престори, че не разбира какво става в този момент в главите на двамата врагове. Веднъж спечелена за хитрия план, междувременно убедена, че той е плод на собствения й велик ум, тя щеше да отиде докрай, и никой и нищо нямаше да я разубеди.

Устните на Саймън Хоксмур се разтегнаха в иронична усмивка. Той четеше без усилие мислите на Рейвънспиър. Всеки от тях можеше да отклони предложението на кралицата, но това би означавало да загуби благоволението й и да бъде прогонен от двора. Кралицата никога не забравяше обидите и макар че отрицателните й чувства често нямаха нищо общо с разума, те бяха трайни, а често и вечни. Граф Рейвънспиър живееше единствено за властта и могъществото си в двора. Той участваше във всички придворни интриги и умееше да постига целите си с подкупи и шантаж. Влияеше върху всяко раздаване на нови служби и не се колебаеше да провали хора, за чиито власт и влияние беше допринесъл лично. Наслаждаваше се на страха, който внушаваше на придворните, не разрешаваше никому да проникне в сферата му на влияние и за нищо на света не би се отказал доброволно от властта си.

Но дали беше готов да плати такава висока цена? Каква гротескна представа, да обедини семейството си с това на смъртния враг. Споровете за земя бяха често срещано явление, почти всекидневна ябълка на раздора между големите семейства на страната след смутовете на революцията. За тъмния поток проляна кръв между семействата Рейвънспиър и Хоксмур знаеха само избрани хора — и между тях нямаше нито един, който не беше дошъл на белия свят като Рейвънспиър или Хоксмур.

— Е, господа, мога ли най-сетне да узная какво имате да кажете за плана ми, който ще сложи край на враждата и ще донесе мир на семействата ви и на коронния съвет? — Този път гласът на кралицата прозвуча раздразнено. Упоритото мълчание на двамата мъже беше на път да я вбеси.

— Не мисля, мадам, че лорд Хоксмур или аз бихме се одързостили да решаваме частните си разногласия в присъствието на ваше величество — отговори със скован поклон Ранулф.

— Е, господа, мога ли най-после да узная какво имате да кажете за плана ми, който ще сложи край на враждата и ще донесе мир на семействата ви и на коронния съвет? — повтори кралицата. С течение на годините тя беше довела този трик до съвършенство. Подминаваше с пренебрежение всеки отговор, който не й харесваше, и повтаряше въпроса си, докато чуеше онова, което искаше.

— Що се отнася до мен, ваше величество, аз се чувствам почетен и приемам с радост предложението ви — отвърна с методичния си глас Саймън и в гладките думи звучеше едва прикрита ирония. — Тъй като съм принуден да се оттегля от бойното поле, имам голяма изгода да си взема съпруга и да се погрижа за земите си. — Той кимна на Ранулф през масата и очите му засвяткаха с лека подигравка. — Освен това съм повече от готов да реша безпристрастно един прастар спор.

Изразът в тъмните очи на Ранулф беше неразгадаем. Той беше убеден, че само смъртта беше в състояние да сложи край на омразата на Саймън Хоксмур и неговата жажда за отмъщение. И с него беше същото. Земята не беше толкова важна. Кръвта и позорът бяха всичко. Но какво ли се криеше зад това хладнокръвно съгласие с невъзможното?

— Бих желал първо да обсъдя проблема насаме с лорд Хоксмур — заяви неутрално Ранулф.

— Е, добре — отговори сърдито Нейно величество. — Надявам се, че ще уредите разногласията си, колкото се може по-бързо и ще започнете необходимите приготовления за сватбата. Готова съм да направя сватбен подарък на булката. — Тя отпи жадно глътка вино. — А сега да говорим за друго. Лорд Годолфин… — Тя кимна на първия си министър.

Половин час по-късно мъжете станаха и се поклониха дълбоко пред кралицата си, която излезе от залата, накуцвайки, с разкривено от болка лице. Секунда след като вратата се затвори зад нея Ранулф изскърца със стола си по дъбовия под, блъсна го ядно настрана и излезе с големи крачки от залата, без да удостои с поглед Саймън Хоксмур, който се отпусна спокойно на стола си и изчака залата да се опразни.

— Надявам се, че начинанието ни ще се увенчае с успех, милорд — нежна ръка отметна тежкия гоблен зад тронното кресло и на прага застана висока червенокоса жена с рокля от яркочервена коприна.

— Засега върви добре, Сара. — Саймън се облегна на бастуна, оставен до стола му, изправи се и учтиво се поклони пред херцогиня Марлборо. — Но мисля, че трябва да упражните още малко натиск върху кралицата. Рейвънспиър няма да се съгласи толкова лесно.

Херцогинята пристъпи към него.

— Мъжът ми изрично настоя да сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна, Саймън. — Тя се опря на ръба на масата и го огледа любопитно със зелените си очи. — Каква коварна игра играете?

Граф Хоксмур избухна в тих смях.

— Наистина е коварна, скъпа моя.

— Джон казва, че ви е безкрайно задължен.

Графът вдигна рамене.

— Не повече, отколкото всеки мъж на бойното поле е задължен на другаря си.

— Значи сте му спасили живота?

Ново вдигане на раменете.

— Както и той многократно ми е спасявал живота при подобни случаи.

— Вие сте твърде скромен, сър. Но аз познавам мъжа си и щом той ви е благодарен, ще направя всичко, за да ви помогна. — Тя изпъна крехките си рамене и продължи с лека усмивка: — Влиянието ми върху кралицата е все така силно… — устните й се опънаха в тънка линия — въпреки опитите на мисис Машъм да ме измести. Не се тревожете за нищо, графе. Кралицата ще окаже необходимия натиск върху граф Рейвънспиър… ще размаха пред очите му някоя примамка… или ще го заплаши, но ще го накара да се съгласи с тази женитба.

— Не се съмнявам във влиянието ви, Сара. — Саймън взе ръката й и я поднесе към устните си. — Както и вие не бива да се съмнявате в обичта на съпруга си. — Той се усмихна и обясни: — Това е послание, което трябва да предам лично на вас.

Усмивката стопли бледото лице на херцогинята.

— Иска ми се да се върнете при него, за да му предадете отговора ми, Саймън. Трябва да призная, че усещам болезнено липсата му. — Тя въздъхна дълбоко и добави: — Трудно е за жена на моята възраст да живее без… без радостите и блаженствата на брака.

Когато бяха лишени от вниманието на съпруга си, повечето жени търсеха удовлетворение в чужди прегръдки, но херцогиня Марлборо не беше от тях. Тя превръщаше физическите си желания в политическа активност, като упражняваше влияние върху кралицата. Политическата страст я завладя, откакто стана придворна дама на принцеса Ан в двора на Чарлз II.

Саймън целуна още веднъж връхчетата на пръстите й, елегантен жест, който изглеждаше малко странен при вида на грамадната му, мускулеста фигура, но подчертан от простото тъмно облекло и линиите на страданието, вдълбани в лицето му. Въпреки това жестът му не изглеждаше изкуствен. Очите, сини и дълбоки като океана, изразяваха разбиране и нежна ирония.

— Вашият съпруг ще се върне у дома преди Коледа, Сара. Дългото чакане и копнеж правят срещата още по-сладка, повярвайте ми.

Тя се засмя и в очите й блесна страст.

— Ако бях склонна да дарявам с благосклонността си други мъже, вие щяхте да бъдете на първо място, милорд, кълна се. — Тя направи реверанс, засмя се весело и излезе безшумно от залата.

Щом остана сам, Саймън смръщи лице, веселите искри изчезнаха от очите му. Закуцука към вратата, като се опираше тежко на бастуна си. Дали Ранулф щеше да захапе примамката?

 

 

— Не можем ли да използваме това в наша изгода, Ранулф? — Лорд Роланд Рейвънспиър вдигна ръка, за да спре брат си, който продължаваше да описва с гневен глас случилото се в съвещателната зала на коронния съвет.

— Можеш да бъдеш сигурен, че Хоксмур играе собствената си игра. — Ранулф наля вино в две кристални чаши. — Ако знаехме какво възнамерява, можехме да му объркаме сметките.

Роланд взе чашата и благодари с кратко кимване. Той беше много по-хладен и разумен от брат си, макар че често го ругаеха за спокойствието и удивителната му работоспособност и никой не можеше да разбере откъде се бе взел такъв усърден работник в семейството на импулсивните и раздразнителни Рейвънспиърови.

— Ако държиш да запазиш властта и влиянието си в двора, нямаме друг избор, освен да приемем предложението на кралицата — продължи замислено той. — Стига Ариел да се съгласи…

— Ариел ще направи, каквото й кажем — прекъсна го ядно той и отново вдигна ръка. Той не беше чак толкова уверен в покорността на малката им сестричка, но беше безсмислено да го споменава.

— Мисля, че можем да извлечем голяма полза от брака между Ариел и Саймън Хоксмур — обясни настойчиво той. — Можем да направим така, че Хоксмур да умре преди жена си, без да остави наследници. След това земята му ще премине съвсем законно и с благословията на кралицата в ръцете на семейство Рейвънспиър. Освен това — добави с иронична усмивка той — можем да си направим малка шега за сметка на Хоксмур… разбира се, преди смъртта да го сполети скоропостижно.

Най-после беше привлякъл вниманието на брат си.

— Разкажи по-подробно какво имаш наум — помоли дрезгаво Ранулф.

 

 

Лейди Ариел Рейвънспиър подкара коня си в галоп през равната блатиста степ. Зад нея стърчеше огромната осмоъгълна кула на катедралата в Ели, известна в тази част на страната като „корабът на низините“, остро очертан силует на фона на сивото есенно небе, докато пред нея към хоризонта се издигаха църковните кули на Кеймбридж. Двете кучета вълча порода тичаха с големи скокове пред коня и се наслаждаваха на възможността да се раздвижат след принудителното бездействие. Ариел беше простреляла с пистолета си един бекас и кучетата се състезаваха с коня кой ще стигне пръв до птицата.

Младото момиче отпусна юздите на коня си. Ловът на птици беше досаден спорт за вълчите кучета, Рем и Ромул имаха нужда да се натичат, но и да посветят усилията си на полезна цел, даже ако тя се състоеше само в надбягването с младия буен жребец и намирането на простреляния бекас. Мустафа произхождаше по права линия от великолепен състезателен кон, чистокръвен арабин, и беше гордостта на конюшнята й.

Когато дръпна юздите на коня си, Ариел съзря групата ездачи, които изпъкваха ясно на фона на мрачното небе. Братята й бяха застанали на дигата, която водеше право през блатото към Рейвънспиър Касъл. Ариел промърмори нещо не особено прилично под носа си. Извърна се леко на седлото и погледна през рамо, после мушна пръсти в устата си и изсвири пронизително. Ратаят й препускаше към нея на силния си кафяв кон. Беше доста далече, но поне се виждаше, и препусна още по-бързо.

Ариел щракна с пръсти, при което кучетата се върнаха веднага при нея, после заби пети в слабините на жребеца и препусна към дигата.

Мъжете бяха отпуснали юздите и я чакаха, загърнати в дебелите си наметки, свили рамене, за да се предпазят от пронизващия вятър, който се носеше необезпокояван над равната земя.

— Добър ден, братя. — Ариел спря коня си от другата страна на рова, който минаваше покрай дигата. — Рано се връщате от Лондон. Не ви очаквах преди Коледа.

— Имаме да уредим важен въпрос, който засяга и теб. — Ранулф измери с изпитателен поглед сестра си, която се усмихваше спокойно под триъгълната си шапка. — Къде е конярят ти, Ариел?

— Наблизо — отговори иронично тя. — Винаги наблизо, сър.

— Ето го, идва. — Роланд посочи с камшика си за езда в посоката, от която препускаше възрастният коняр.

Ранулф изръмжа нещо неразбрано. Не вярваше, че Едгар е удържал на обещанието непрекъснато да държи под око господарката си. Жребецът и кучетата бяха далеч по-бързи от дребния, набит кон на коняря, а Ариел обичаше да им отпуска юздите и да се носи като вихър през блатата. Но слугата беше наблизо, а Ариел продължаваше да се усмихва, олицетворение на невинността, сивите бадемовидни очи бяха ясни и бистри като току-що измито от дъжда утринно небе.

— Да вървим. — Ранулф подкара коня си по дигата.

Мустафа прескочи с лекота рова и се присъедини към другите коне. Изплезили езици, кучетата тичаха от двете му страни.

— Ралф ще се радва да ви види — отбеляза Ариел. — Прекара много време в Харуич. Имаше някои трудности с корабостроителниците.

— Какви трудности?

— Не мога да ти кажа, братко. Не ми се довери. Ралф е от мъжете, според които жените нямат право да се месят в стопанските и финансовите въпроси — отвърна любезно Ариел.

Ранулф се отказа да коментира. Самият той намираше, че малкият му брат е пълен глупак. Ариел беше умна и съобразителна като големите си братя и се справяше отлично с управлението на имотите и с проблемите на корабостроителниците. Ала братската солидарност не му разрешаваше да критикува някой от братята в присъствието на сестрата.

Скоро пред тях се появи сивата маса на Рейвънспиър Касъл — внушителна постройка, чиито кули и зъбери се губеха в ниско надвисналите облаци. Стената беше издадена над широката река, която течеше през низините към Атлантическия океан.

Малката група премина с тропот по подвижния мост — днес повече украса, отколкото защитно съоръжение, — и влезе във вътрешния двор. Някога това беше мрачно място с високи, обрасли с мъх, стени и вечно влажна почва, тъй като от блатата постоянно се процеждаше вода. Дори сега — с разкошна зелена морава, прорязана от настлани с чакъл пътеки, които създаваха градинска атмосфера, и с блестящи стъкла на тесните прозоречни отвори, — замъкът все още излъчваше част от предишната си заплашителност. Увивните растения, които покриваха внушителните стени, не бяха в състояние да закрият многобройните бойници.

Мъжете скочиха от конете си и Ранулф се обърна рязко към сестра си:

— Искам незабавно да обсъдим проблема, който засяга и Тео.

Ариел усети леки тръпки на страх. Щом брат й беше напуснал по-рано кралския двор сигурно има много сериозна причина с дълготрайни последствия. Тя не вярваше на нито един от братята си, но най-малко на Ранулф. Когато собствените му интереси го изискваха, той действаше безогледно и можеше да бъде жесток. Ако се установеше, че Ариел имаше някаква връзка с тези интереси, със сигурност я очакваха неприятности.

Все пак тя не разкри нищичко от обзелата я тревога, предаде коня си под грижите на Едгар и последва братята си в залата. Кучетата тичаха по петите й. Бяха големи колкото понита, главите им й стигнаха до талията, не отиваха никъде без Ариел, както и господарката им не ходеше никъде без тях.

В големите камини в двата края на голямата зала беше запален буен огън, но пламъците не можеха да прогонят сковаващия студ от приличното на пещера помещение. Ранулф свали ръкавиците си и се запъти към малкия страничен салон, където грубите каменни стени бяха закрити с дървена ламперия и украсени с дебели килими, а пращящият огън в камината беше успял да победи студената пронизваща влага на блатата.

— Донеси ни топло вино с подправки — заповяда Ранулф на лакея, който ги бе последвал в салона и чакаше на прага. Графът хвърли ръкавиците и камшика си на един стол и се наведе да стопли ръцете си на огъня. Роланд се присъедини към него и двамата прекараха няколко мига в мълчание пред камината.

Ариел остана с ръкавици, тъй като явно бяха решили да я изключат от топлината на огъня. Отдавна беше свикнала с грубите обноски на братята си.

— Какъв е проблемът, който желаеш да обсъдиш с мен, Ранулф? — попита с леко безпокойство тя.

— Ами… намерихме ти съпруг, скъпа малка сестричке — отговори брат й, без да се извръща от огъня.

Ариел усети как по гърба й пробягаха студени тръпки.

— За Оливър ли говориш?

Брат й реагира с корав, презрителен смях.

— Оливър е добър за любовник, скъпа, но в никакъв случай не е подходящ за съпруг.

Кучетата, които досега седяха спокойно в краката на господарката си, усетиха объркването и страха на Ариел и се изправиха с настръхнала козина. Тя ги успокои, като сложи ръце на гърбовете им.

— И кой е бъдещият ми съпруг? — Гласът й прозвуча съвсем спокойно; отдавна се беше научила да не показва слабост и стъписване пред братята си.

— Нашият скъп съсед граф Хоксмур, кой друг! — Братята избухнаха в смях и грубият, рязък, презрителен звук отекна болезнено в ушите на Ариел.

— И ти се съгласи да ме дадеш за жена на един Хоксмур? — попита изумено тя. — Той е наш смъртен враг!

— Заповед на кралицата, мила моя. — Едва сега Ранулф се обърна към нея и тя видя коварните искри в очите му, сардоничната линия около устата. — Нейно величество е намерила гениално средство да разреши спора за онова парче земя на границата. Определи я за твоя зестра.

— Оттук нататък между двете враждебни партии ще се възцари мир и ще свети вечно слънце, а в съвещателната зала на коронния съвет ще владее съгласието — подхвърли с иронична усмивка Роланд.

Ариел поклати енергично глава.

— Не — изрече твърдо тя. — Няма да се омъжа за онзи проклет Хоксмур, даже по заповед на кралицата. Не можеш да изискваш това от мен.

— О, разбира се, че мога — отговори Ранулф и спокойно взе една чаша от таблата, която беше донесъл лакеят. — Ти ще се омъжиш за проклетия Хоксмур, скъпа моя Ариел. Това е мисията ти. Ти ще бъдеш инструментът на нашето отмъщение.

Той отпи голяма глътка топло вино и избухна в грозен смях.