Джейн Фийдър
Сребърната роза (21)

20

Когато влязоха в двора на Рейвънспиър Касъл, рицарският турнир беше свършил и факлите по стените догаряха. Шумът от празничната вечеря долиташе през затворените врати на голямата зала. Дворът беше абсолютно пуст.

Хелън слезе от каретата и за момент остави ръката си в дланта на Саймън. Огледа тихия двор, после склони глава и се вслуша във виковете и крясъците, които идваха от вътрешността на замъка.

— Не се тревожете, лейди Келбърн — заговори бързо Ариел, — тази вечер няма да се срещнете нито с братята ми, нито с гостите им. Ще вечеряме тримата в частния ми салон.

— Не бих желала да се покажа неучтива към домакините си — отговори с известна несигурност Хелън и вдигна глава към Саймън.

Ариел беше тази, която отговори на възражението й.

— Уверявам ви, мадам, че вашите така наречени домакини нямат ни най-малка представа за идването ви. За вас ще бъде много по-приятно, ако и занапред останат в неведение относно пребиваването ви тук.

Хапливият тон на момичето шокира Хелън. Тя познаваше мрачната слава на мъжете от рода Рейвънспиър, но въпреки това беше стъписана от презрението, с което това младо същество се отнасяше към собствената си плът и кръв… До брака си със Саймън Хоксмур тя беше живяла изцяло под властта на братята си. Хелън отново хвърли въпросителен поглед към Саймън.

— Ариел е винаги пряма и откровена — обясни спокойно той. — Но в този случай нямам какво да възразя. Тя казва истината.

Като чу „в този случай“, Ариел настръхна от обида. С тези думи мъжът й ясно даваше на Хелън да разбере, че в миналото многократно е имал случаи да укорява жена си за думите и действията й. Като че тя беше дете и той възнамеряваше да поговори сериозно с приятелката си за неразумното й поведение!

Всъщност какво значение имат думите и делата на Саймън? — запита се сърдито тя. — Това е временно явление, нищо повече. Няма за какво да се вълнувам толкова.

— Извинете ме. Ще се възползвам от възможността да видя как са конете ми, щом така и така сме пред конюшнята. Тимсън ще ви отведе в зеления салон, милейди. — Ариел се обърна рязко и закрачи енергично към обора с развяваща се наметка.

— Това момиче е… ами… някак необикновено — отвърна тихо Хелън, след като дълго беше търсила подходящата дума.

Тимсън беше готов да ги приеме. Само след минути Хелън се озова в малкия, но много удобен, салон в източната кула и въздъхна от радост и облекчение. Вероятно салонът беше получил името си от зелените, богато избродирани, гоблени, които украсяваха дървената ламперия на стените, и от зелените мотиви на килимите. В камината пламтеше буен огън, масата беше наредена за трима, на малка масичка до стената беше оставена сребърна табла с кристални чаши и гарафи.

— Днес за първи път виждам този салон — заяви с одобрително кимване Саймън.

— Това е частната дневна на лейди Ариел, милорд. Никога не е водила посетители тук, защото не иска братята и да разберат за съществуването на тази стая — обясни съвсем спокойно Тимсън, сякаш беше напълно нормално едно младо момиче да крие така грижливо съществуването на своята приемна.

Хелън изглеждаше напълно объркана, но Саймън кимна с разбиране. Помещението беше един етаж над спалните, в същата кула, в която се намираше и спалнята на Ариел. В спалнята й цареше същата атмосфера като в този салон. Усамотен оазис в пустиня, често връхлитан от пясъчни бури.

— Лейди Ариел каза, че вероятно ще се обслужите сами, милорд, затова сега ви напускам, за да покажа на камериерката на лейди Келбърн пътя до спалнята. — Тимсън се сбогува с дълбок поклон и грижливо затвори вратата.

— Домакинството се води отлично — проговори Хелън, докато сваляше ръкавиците си. — Питам се защо съм изненадана…

— В началото и аз се изненадах. Но Ариел е жена с много лица и аз вярвам, че скоро сама ще се убедиш в това, мила моя. — Той застана зад нея и се пресегна през раменете й, за да отвори токата на наметката й. Хелън вдигна ръце и ги сложи върху неговите.

— Не биваше да идвам, знам. Но много ми се иска да ти помогна, стига да мога.

Саймън не направи опит да издърпа ръцете си, само склони глава върху нейната и притисна буза в меката й коса.

— Ако можеш да спечелиш доверието на Ариел, скъпа моя, аз ще ти бъда вечно задължен. Има толкова много неща в нея, които не разбирам. Опитах се, но тя постоянно ми бяга. — Той смръщи чело и двамата останаха известно време мълчаливи, прегърнати с доверието и нежността на хора, които отдавна се познават и обичат.

Ариел стоеше на вратата и наблюдаваше Саймън и Хелън, които стояха с гръб към нея. Без затруднения прочете истинската им история в позата в естествената хармония помежду им. Прониза я остра болезнена ревност, тя се отдръпна безшумно към площадката и свали ръка от дръжката на бравата.

Нямаше право да се гневи. Разбира се, мъжът й е имал много любовници, преди да се ожени. Той също беше принуден да се примири със съществуването на Оливър.

Не, тя наистина нямаше право да се шокира и да реагира с гняв на онова, което беше видяла. Защото нямаше намерение да изпълнява съпружеските си задължения още дълго. Ако Саймън беше решил да си намери метреса, това си беше лично негова работа и не я засягаше.

Тя влезе шумно в помещението и заговори с висок глас:

— Реших, че е по-добре да оставя кучетата при Едгар в обора, защото не знаех как ще реагира лейди Келбърн на перспективата да сподели вечерята си с две огромни вълчи кучета.

— Моля, наричайте ме Хелън, скъпа. — Хелън приглади къдриците си, разбъркани от качулката, и се усмихна на Ариел. — Аз имам спаниели, но съм сигурна, че изобщо не могат да се мерят с вашите кучета. — Тя взе чашата, която Саймън й подаде, и се настани на дивана до камината, като с умело движение нагласи полите си.

Ариел седна срещу нея и отпи голяма глътка вино. Кръстоса крака, но изведнъж се изчерви и побърза да заеме прилична поза. Вълнената пола на костюма й беше влажна и измачкана и изобщо не можеше да се мери със синята кадифена рокля на гостенката.

Саймън постоя малко пред камината, после седна на дивана до Хелън, протегна болния си крак към огъня и започна несъзнателно да разтрива скованото бедро.

— Раната все още ти създава сериозни проблеми — установи загрижено Хелън.

— Днес е по-лошо от обикновено. — Саймън направи гримаса и отпи голяма глътка вино. — Но Ариел има пръсти на магьосница и цяло ковчеже с чудодейни лекарства и мехлеми. — Той дари съпругата си с многозначителен поглед, наполовина меланхоличен, наполовина въпросителен. Тя се изчерви до корените на косите и бързо скочи.

— Обещавам по-късно да ти приготвя силна сънотворна напитка. Не е ли време за вечеря? Трябва да призная, че умирам от глад.

Вечерта мина много приятно. Ариел беше любезна и внимателна домакиня, а Хелън очевидно беше щастлива, че след оскъдния комфорт на гостилницата се е озовала в този уютен и топъл салон. Саймън забеляза, че старата му приятелка оглеждаше и преценяваше Ариел с обичайната си острота и дългогодишна опитност. Тя знаеше всичко за семейството на съпругата му, освен това Саймън й беше доверил какво мисли за брака. Той беше изпълнен с надежда, че наблюденията на Хелън ще му помогнат да преодолее възникналите проблеми.

Проблемът беше какво мислеше Ариел за Хелън. Какво беше впечатлението й от най-старата и най-близка приятелка на мъжа й?

Дали щеше да пожелае да узнае цялата история на връзката им? Саймън се изненада колко много се надяваше жена му да го разпита за миналото му. Това щеше да означава, че все пак държи на него.

Ариел предостави на Саймън да отведе Хелън в спалнята й и след като сърдечно пожела лека нощ на гостенката, изчезна в собствената си спалня. За момент остави вратата отворена, за да подслуша разговора, като се проклинаше за любопитството си, но съзнаваше, че не може да устои. Чу как Саймън строго нареди на Хелън и камериерката й да спуснат тежкото резе на вратата и да не го вдигат, докато не се разсъмне. Не каза нищо относно причините за тази предпазна мярка, а и Хелън не го попита.

Ариел затвори тихо вратата на спалнята си и отиде до огъня, докато бавно разкопчаваше костюма си. Не биваше да подслушва. Нека Саймън и Хелън си кажат необезпокоявани лека нощ. Двамата не бяха сами, там беше и камериерката на Хелън…

Когато Саймън се върна, Ариел стоеше пред огъня само по долна риза и топлеше ръцете си. Той заключи тихо вратата, остави бастуна си до стената и се отпусна в най-близкото кресло с въздишка на облекчение.

— Хелън е твоя любовница, нали? — По дяволите! Не биваше да задава този въпрос, но думите сами се изплъзнаха от устата й. Ариел изохка тихо и впи нокти в дланите си.

— Не — отговори Саймън, облегна се назад и скръсти ръце зад главата си. Това беше любимата му поза. — Вече не.

— О! — Непременно трябваше да узнае цялата истина. Тя се обърна към него и го погледна изпитателно. Изражението му беше сериозно, както подобаваше на темата, но очите бяха ясни и се усмихваха. — И откога не ти е любовница? — продължи с въпросите Ариел.

— Откакто реших да си взема съпруга.

— О! — Тази вечер речникът й не беше особено богат. — И колко време бяхте любовници? — Още докато говореше, й стана ясно, че по същността си този разпит не се отличаваше от настойчивите въпроси на Саймън за връзката й с Оливър. А ако зад нейните въпроси се криеше нещо толкова глупаво, но трудно преодолимо като ревността, вероятно и със Саймън беше същото. Може би думите му онази вечер не бяха плод само на пуританско възмущение, но и на ревност.

Саймън се прозя лениво и се протегна.

— От най-ранната ни младост. Мисля, че едва бях навършил петнадесет години. Преждевременно узрели млади хора, нали разбираш.

— Но това… това са… — Ариел пресметна наум и изохка ужасено. — Деветнадесет години!

— Да, мисля, че толкова бяха. С прекъсвания, разбира се. Войната например задълго ни раздели. — Усмивката в очите му премина и към устата. — Какво още искаш да узнаеш?

— Защо не се оженихте? Родителите на Хелън ли ви попречиха?

— Не, мисля, че те щяха да се радват на този брак, но ние с Хелън бяхме твърде млади. Смятахме, че е по-добре да изчакаме, докато улегнем… вярвахме, че нищо не може да ни раздели — призна с мека усмивка той. — Мисля, че вината беше главно у мен. Много държах да отида на война. Не исках да оставя след себе си самотна млада съпруга. Тогава бях достатъчно самоуверен да си мисля, че Хелън ще ме чака, докато животът ме научи на някои неща и проявя готовност да създам семейство.

— А тя не те дочака, така ли?

— Родителите й настояха да се омъжи.

— О! — Ариел се обърна отново към огъня и се загледа с невиждащи очи в пламъците. Ако Саймън се беше оженил за Хелън, как ли щеше да изглежда сега собственото й бъдеще? Дали щеше да бъде по-различно от онова, което предвиждаше? Вероятно не. Последните седмици бяха само едно малко забавяне в плановете й, нищо повече.

Саймън заговори зад нея и гласът му прозвуча напрегнато и заповеднически:

— Ела тук, Ариел. — Той протегна ръце към нея, хвана я през кръста и я притегли към себе си.

В първите минути Ариел остана на коленете му скована и изпълнена с колебание. Той очерта бавно линията на гръбнака й, плъзна пръсти по ребрата. Тя събра всичките си сили, за да устои на сладостното чувство, което я обзе при ласките му, на възбуждащата му близост, на аромата на мъжката кожа и твърдостта на мускулестите бедра под нейните. Но после си каза, че не беше нужно да се бори с желанието си. Нямаше причина да не се наслаждават на брака си, докато все още са заедно. Ала веднага щом се отпусна и се сгуши в него, тя разбра, че си играеше с огъня. За всеки миг, прекаран в страстни прегръдки, по-късно щеше да си плаща с цяла вечност в самота.

На следващата сутрин, когато Ариел слезе в обора, мъглата беше толкова гъста, че тя не виждаше дори ръката пред очите си. Прислужниците в кухнята се движеха тромаво и безрадостно, вършеха работата си през пръсти, потиснати от студа и влагата, които проникваха до мозъка на костите и измъчваха дори най-младите и весели членове на персонала. Ревматизмът и пристъпите на треска бяха едни от най-честите заболявания сред жителите на низините — една от причините, поради които „Олд Мен“ с обезболяващото си упойващо действие беше любимото им лекарство.

Ариел се уви по-плътно в наметката си, излезе от топлата кухня и се запъти към оборите. Искаше й се да превърже крака на Саймън с горещ компрес от сварен слез и се питаше как би могла да го убеди да прекара деня легнал на дивана в зеления салон. Хелън можеше да му прави компания, приятелите му също щяха да го посещават. Те трябваше да се погрижат да го забавляват и да отклоняват вниманието му, докато жена му беше заета другаде. Това беше идеалното решение на този труден проблем.

Едгар я чакаше в обора; дъхът му излизаше на бели пухчета в ледения въздух на стаичката със седлата. Малката печка с въглища не беше в състояние да промени температурата.

— Нощта ще бъде добра за намеренията ни — започна без заобикалки той.

— Да, улучихме добро време — съгласи се Ариел. Зъбите й тракаха и тя трепереше с цялото си тяло, макар че кучетата притискаха топлите си тела в коленете й. Даже бурните им поздравления и влажните целувки не успяха да я стоплят.

— Луната ще е напълно скрита. Вчера получих вест от Дерек. Предадоха ми, че утре на зазоряване ще е готов да посрещне конете на кея. Надеждни ли са лодкарите?

— Разбира се. Надеждни и мълчаливи, както винаги. Учудващо е как онемява мъжът, когато усети между зъбите си половин гвинея. — Едгар се ухили многозначително, изплю сдъвканата сламка и си потърси нова в купчината, на която седеше.

— Трябва да увием копитата им в ленено платно, за да не се чува тропот. Не можем да си позволим подозрителни шумове, макар че мъглата ще ги погълне — обясни Ариел и влезе при арабските коне. Всички жребци и кобили бяха покрити с одеяла, в двата края на коридора бяха поставени мангали. Въпреки това животните нервно риеха с копита в сламата и пръхтяха недоволно.

Тя приседна на една купчина слама и се облегна на вратата на близкия бокс. Моментът на освобождението беше съвсем близо. Скоро щеше да завоюва независимостта си. Какво щеше да избере Саймън — развод или анулиране на брака? Сигурно щеше да се освободи от нея по законен път и да й върне свободата, за да продължи живота си според своите разбирания. Вероятно щеше да се ожени и да създаде наследник. Той искаше жена, която да приеме неговия начин на живот, да играе съвършено ролята си на графиня Хоксмур и майка на децата му, да бъде напълно обвързана и зависима от него — изцяло подвластна на волята му, без право на собствен емоционален живот, без право да решава какво ще облече и колко пари ще изразходва.

Ариел се изправи и въздъхна дълбоко. Развод… анулиране… в крайна сметка не беше ли все едно и също?

Денят мина мъчително бавно. Господарите на Рейвънспиър и гостите им играеха карти в голямата зала, залозите непрекъснато растяха, главите се сгорещяваха, алкохолът се лееше без мяра. Отсъствието на младоженеца и приятелите му не предизвика особено голям интерес, а слугите се държаха, колкото се може, по-далече от голямата зала.

В зеления салон на северната кула също играеха на карти, но залозите бяха много по-ниски; разговорът беше оживен, прислугата внимателна и отзивчива. Саймън, облечен само в риза и халат, лежеше на дивана и се наслаждаваше на горещия компрес, който облекчаваше болките в крака му. Хелън плетеше, мъжете играеха карти. Ариел влизаше и излизаше и мъжът й — разсеян от веселата глъчка и общото усещане за спокойствие и приятна леност — имаше нужда от много време, докато осъзнае, че тя беше много по-често извън салона, отколкото в него.

След страстната нощ, която бяха прекарали, той се чувстваше малко по-спокоен и дори безгрижен.

— С какво си толкова заета? — попита небрежно той, когато Ариел се появи в късния следобед след дву— или тричасово отсъствие.

— Голямо домакинство, нали знаеш — отговори също така небрежно тя, взе каната с вино и напълни чашите на приятелите му. — Когато времето е лошо, това е добър случай да свърша множеството дребни работи, които все отлагам.

Саймън вдигна очи от картите, които тъкмо размесваше. Погледна втренчено жена си и се намръщи едва забележимо. Косата й висеше в безредие по гърба, няколко кичурчета бяха полепнали по влажното чело. Но не изглеждаше така, като че й беше горещо, дори напротив. Явно беше прекарала много време навън и даже беше тичала в ледената мъгла. Тя се обърна рязко към него, сякаш беше усетила острия му поглед, и ушите й пламнаха. Саймън проследи как подозрителната червенина се разпространи бавно към бузите й.

— И какво по-точно свърши днес? — попита той, докато раздаваше картите. Ариел втренчи поглед в ръцете му и затаи дъх от възхищение. Дългите му пръсти летяха като совалката на стан, но самите длани сякаш не се движеха. От всички многообразни радости, които й доставяше тялото му, тя обичаше най-много ръцете му. Големи, даже грамадни ръце, със силно издадени кокалчета, а милувките им бяха толкова нежни и внимателни, че сигурно нямаше да оставят следа дори върху кадифената повърхност на прясно откъсната праскова.

— Трябваше основно да почистим помещението за дестилация и шкафовете с бельо — обясни небрежно тя. — Бяхме събрали хиляди нещица за шиене и кърпене и…

— Отивам да видя дали в голямата зала всичко е наред — обади се след малко тя и на лицето й се изписа виновна усмивка. — Желаят ли господата още вино?

— Аз не желая вино, но искам жена си — отговори Саймън, отпусна се на меките възглавници и я огледа изпитателно. — Явно днес не можеш да седиш и една минута спокойна.

— Заради времето е, то ме прави нервна — опита се да обясни тя, после бързо излезе и затвори вратата след себе си.

Саймън поклати глава, и отново посвети вниманието си на играта.

Ариел изтича бързо по витата стълбичка към долния етаж. Мина по коридора, слезе по задната стълба и влезе в голямата зала откъм кухнята. Застана в сянката на голямото стълбище и огледа с отвращение сцената, която се разкри пред очите й.

Ранулф седеше начело на дългата маса, очите му остъклени и безизразни, устните изопнати в тънка линия. Явно не се забавлява особено, помисли си злобно Ариел. Всъщност брат й почти никога не се забавляваше. Даже когато присъстваше на най-невероятни изстъпления, той не участваше в тях с душа и сърце, макар че непрекъснато търсеше нови сензации.

Роланд гризеше ушенцето на метресата на лорд Дорсет и жената се кискаше задавено, докато ръцете й ровеха между краката на любовника й.

Ралф беше заспал, главата му почиваше в купа с гулаш.

От Оливър Бекет нямаше и следа.

Ариел се оттегли безшумно, върна се в кухнята и се огледа. Нощта беше много благоприятна за намеренията й. Ранулф не хранеше ни най-малко подозрение. В такава отвратителна нощ никой не би посмял да излезе навън, камо ли да отиде към реката без сериозна причина.

— Дорис? — Ариел махна с ръка на вярната си прислужница, която мъкнеше тежка табла с печени фазани, предвидени за компанията в зеления салон.

Момичето остави таблата и забърза към господарката си, като триеше ръце в престилката.

— Да, милейди?

— Трябва да направиш нещо за мен, Дорис. Искам тази вечер точно в десет да се качиш в зеления салон и да ме повикаш.

— И какво по-точно трябва да кажа, милейди?

— Кажете, че ме викат при родилка и че Едгар ще ме закара.

— О… кой ще има бебе, милейди?

Ариел въздъхна.

— Няма нужда да си блъскаш главата с този проблем, Дорис. Просто ела при мен в десет и кажете, че трябва да изляза. Ще го направиш ли?

Дорис я погледна смутено, но кимна с готовност и обеща да изпълни поръчката. Ариел знаеше, че можеше да разчита на нея, затова само й кимна с благодарност и излезе от кухнята, за да се върне в оборите, където Едгар вече увиваше копитата на конете с ленени парцали и ги подготвяше за път.

— Аз ще започна от другия край — каза Ариел, събра няколко ивици лен и влезе в първия бокс.

— Не мислите ли, че онези в замъка ще ви търсят? — попита с обичайния си флегматичен тон Едгар. — Ако останете навън толкова дълго, ще събудите подозрения… или поне аз така мисля.

Ариел, която тъкмо беше вдигнала предното копито на Серенисима, спря насред движението. Едгар беше прав. Работата беше там, че с глупавите си изчервявалия тя щеше да събуди ненужни подозрения у Саймън.

— Добре, ще увия само копитата на Серенисима — обяви тя, готова за компромис. — След това ще се върна в къщата и ще вечерям със съпруга си.

Все някак щеше да преживее вечерята.

Ариел изкачи на един дъх стълбите до салона в кулата и се учуди безкрайно, когато завари Саймън сам.

— Къде са останалите? Тимсън ще донесе вечерята след десет минути.

— Отидоха си в стаите, за да се преоблекат. — Саймън раздвижи крака си, все още увит в компреса. — Тъй като днес играя ролята на безпомощен инвалид, бях освободен от това задължение, но ти… — Той вдигна критично едната си вежда и измери с неодобрителен поглед смачканите замърсени дрехи на Ариел.

Тя погледна стария си костюм за езда и безмълвно прокле глупостта си.

— Прощавай, аз… съвсем забравих, че имаме гости — промърмори умърлушено тя. — Всички бяха така весели и непринудени, та изобщо не ми хрумна, че е редно да се преоблека.

— Предполагам, че днес си била твърде заета, за да се замисляш за подобни маловажни неща. — Саймън проследи как бузите й се оцветиха в тъмночервено. — Ела тук, момиче — прошепна тихо той и протегна ръка към нея. Ариел направи две крачки към него, опитвайки се да скрие неохотата си. Той улови двете й ръце и ги стисна здраво. В погледа му светеше настойчив въпрос. — Какво става с теб, Ариел?

— Нищо! Имах толкова много работа, че… Нали разбираш, трябваше да свърша някои спешни неща и… — Тя се опита да изтръгне ръцете си, но хватката му стана още по-здрава.

— Нали нищо не криеш от мен?

— Разбира се, че не! — извика сърдито тя. — Караш ме да се изчервявам, защото ми внушаваш чувство за вина. Няма нищо, което би могло да ме накара да се чувствам виновна. Ти знаеш, че се изчервявам и за най-малката дреболия.

Саймън се засмя и пусна ръцете и.

— Да, знам. Добре, тогава прости ми, че се усъмних в теб. Щом ми казваш, че не криеш нищо от мен, аз естествено ти вярвам.

Ариел бързо му обърна гръб, защото бузите й отново пламнаха.

— Отивам да се преоблека. — Тя изскочи от салона и Саймън остана дълго загледан във вратата. Изобщо не беше убеден, че жена му казваше истината.

Ариел се помоли горещо глупавото й изчервяване да не е събудило наново подозренията му. Щом слезе в стаята си, тя избра скромна роба от светлосива вълна, украсена единствено с широка панделка от турскосиня коприна под бюста и същата панделка на ръкавите. Когато й я ушиха, тя беше възхитена и я смяташе за връх на елегантността, но в сравнение с, макар и оскъдния й булчински гардероб, днес роклята й се стори жалка и отдавна излязла от мода. Е, все някак щеше да издържи. Кадифето и коприната не бяха подходящи за тежката работа, която я очакваше.

Вечерята беше истинско мъчение за нея. Постоянно усещаше върху себе си изпитателния поглед на Саймън и се опитваше да скрие нервността си, като полагаше преувеличени грижи за удобствата на гостите си, особено след като слугите излязоха. Постоянно пълнеше чашите и следеше имат ли ядене в чиниите си.

Точно в десет Дорис почука на вратата и Ариел въздъхна облекчено.

— Викат милейди да помогне при раждане — обяви младата прислужница, след като направи почтителен реверанс. Тя смръщи чело и се постара да повтори поръчението дума по дума. — Едгар чака с двуколката в двора. — Тя направи още един реверанс и допълни по свое усмотрение: — Молят ви да тръгнете веднага, милейди, майката е много зле.

Ариел скочи на крака.

— Да, разбира се, идвам. — Тя се поклони извинително на сътрапезниците си. — Прощавайте, Хелън… джентълмени. Вероятно ще се върна твърде късно, затова ще се видим утре сутринта. Саймън, не е нужно да ме чакаш. — Тя излезе бежешком от салона, като сърцето й биеше силно от облекчение.

— Какво означава това? — попита объркано Хелън.

— И на мен ми се иска да знам — отговори замислено Саймън, облегна се назад и завъртя чашата между пръстите си.

— Но… наистина ли я викат за раждане?

— Вероятно си спомняш какво ти писах още в първото си писмо, мила. Ариел е акушерка и лекарка — отвърна с отсъстващ вид той. — Хората от околността ценят високо лечителските й качества.

— Да, сега си спомням. — Хелън отпи глътка вино. — Но мисля, че тогава не го приех особено сериозно.

Саймън се засмя безрадостно.

— Повярвай, мила, трябва винаги да приемаме Ариел сериозно, все едно какво прави. — Той стана от мястото си и отиде до прозореца, опитвайки се напразно да различи нещо в непрогледния мрак.

— Нощта не е особено подходяща за спасителни акции — обади се Джак.

— Прав си. — Саймън се върна на мястото си. Седна и се загледа отново в чашата си, но изведнъж пое силно въздух и блъсна стола си. — Какъв глупак съм! Тази малка хитруша ме залъгва още от сутринта и аз й вярвам! — Той посегна към бастуна си и се обърна към приятелите си: — Веднага ми донесете панталона за езда, по дяволите! Не мога да изляза по долни гащи!

— Отивам да го донеса. — Джак също скочи. — Но къде смяташ да отидеш?

— Ще открия какво върши Ариел зад гърба ми — обясни през здраво стиснатите си зъби Саймън.