Джейн Фийдър
Сребърната роза (22)

21

Саймън се запъти право към стопанските помещения. Ако Ариел наистина беше повикана в някое от съседните селища, за да помогне на родилка, слугите със сигурност щяха да го знаят. Дорис го забеляза отдалече, обърна се бързо и се втурна към склада. Саймън я проследи с мрачно изражение.

— Мога ли да ви помогна, милорд? Трябва ли да ви донеса нещо горе? — попита загрижено Тимсън.

— Търся жена си. Знаеш ли случайно къде мога да я намеря?

Тимсън поглади замислено брадичката си.

— Не мога да твърдя, че знам къде се намира, милорд.

— Значи не са я повикали в някое от околните села?

Тимсън го погледна объркано, после в очите му се появи преценяващ израз и Саймън предположи, че слугата се опитва да разсъди как би трябвало да се държи в подобна ситуация, за да не създаде трудности на лейди Ариел. Очевидно не беше информиран за ставащото.

— Тази вечер почти не съм се задържал в кухнята, милорд — отговори предпазливо той. — Но бих могъл да разпитам.

— Не е нужно. Сигурен съм, че всички останали ще ми отговорят по същия начин. — Саймън закуцука към изхода. Все едно дали знаеха, или не, какво ставаше, слугите щяха да пазят господарката си от чуждия човек.

Саймън успя да прекоси без произшествия градинката със зеленчуци и подправки, като използваше бастуна си, сякаш беше слепец. Мъглата беше непроницаема, въздухът напълно неподвижен и в тишината дебнеше нещо заплашително. Сякаш всички живи същества бяха задушени от влажната, леденостудена покривка. Дворът пред оборите изглеждаше напълно пуст, през млечносивите облаци пара не проникваше дори най-слаба светлина.

Саймън спря в средата на двора, опря се на бастуна си и се вслуша напрегнато. Най-накрая чу нещо. Приглушен лай, който замлъкна само след миг. В заблуждаващата мъгла беше трудно да се ориентира за посоката. Саймън зачака неподвижно, като съсредоточи всичките си сетива, както често беше правил в миналото, докато патрулираше по бойната линия и внимаваше за всяко прошумоляване на листен, или прашене на счупено клонче, което би могло да бъде знак за приближаването на чужд човек.

След малко му се стори, че чува гласове, съвсем тихи, шепнещи звуци, които проникнаха през мъглата до ушите му. Той вдигна глава и подуши въздуха като животно, уловило следа. При тези условия беше твърде възможно фантазията да му е изиграла лош номер. Беше вероятно да си е въобразил шумове, които не съществуваха в действителност. Но те наистина бяха някъде там, тези безтелесни гласове. И със сигурност идваха откъм реката.

Саймън изчака, докато се увери, че се е ориентирал правилно, и тръгна към гласовете, като предпазливо почукваше с бастуна си, за да намери пътеката, която водеше от обора към реката. Щом стигна пътеката, ботушите му стъпиха на лед, удариха се в замръзнали буци кал. Леденият слой върху локвите беше вече натрошен и парченцата заскърцаха под краката му. Явно само преди минути по пътеката беше минала цяла кавалерия.

Саймън изруга ядно, защото кракът му се подхлъзна на ледената коричка. Протегна светкавично ръце и за щастие напипа съвсем близо дебело стъбло. Хвана се за него и успя да запази равновесие, докато едното от вълчите кучета ближеше въодушевено лицето му. След секунди пристигна и второто, огромна сива сянка на фона на тъмносивия мрак.

— Седни! — заповяда със строг шепот Саймън и кучетата се подчиниха с готовност. Жълтите им очи светнаха в мрака, когато седнаха пред него и вдигнаха глави, очевидно възхитени, че и той бе дошъл да участва във веселата игра край реката.

Сякаш за да потвърди тази мисъл, от гъстата мъгла се издигна гласът на Ариел:

— Ромул, Рем, къде изчезнахте, по дяволите?

— Хайде, мама ви вика — промърмори полугласно Саймън и се отблъсна от дървото. — Да идем до реката и да я изненадаме.

Саймън зяпна смаяно гледката, която се разкри пред очите му. Край реката няколко факли разпръскваха мътна светлина, пламъците им приличаха на тънки, стрелкащи се насам-натам, змийски езици, които пронизваха мъглата. Всички арабски коне на Ариел бяха събрани на брега, където чакаха три плоски товарни лодки. Докато Саймън наблюдаваше сцената, мъжете, които се движеха между животните, започнаха внимателно да качват конете на лодките.

Гъвкавият силует на Ариел беше навсякъде. Тя говореше на конете си, милваше и успокояваше уплашените животни. Не се чуваше никакъв шум. Животните се качваха на лодките така тихо, сякаш бяха без юзди и подкови. Сигурно са увили копитата им в парцали, каза си невярващо Саймън.

Как Ариел беше издържала толкова време, без дори да му намекне за плана си? Цял ден беше правила приготовления за тази нощна акция и той не заподозря нищо, нищичко! Но нима можеше да предположи какво възнамеряваше да извърши жена му, след като нямаше ни най-малка представа защо беше необходима тази акция? Оборите в Хоксмур щяха да бъдат готови само след няколко седмици и да приемат конете й. Къде, по дяволите, беше решила да ги откара? И защо трябваше да ги махне от Рейвънспиър?

Но той нямаше да намери отговорите, ако продължаваше да стои бездеен и да наблюдава товаренето. Затова излезе от горичката и закрачи предпазливо към брега. Кучетата се втурнаха към господарката си и се разлаяха възбудено.

— Млъкнете! — изфуча сърдито Ариел.

— Трябваше да ги оставите затворени в обора. — Това беше гласът на Едгар и именно старият коняр беше първият, който откри идващия към тях Саймън. — Милорд? — заекна той. Гласът му не издаваше особена възбуда, но беше достатъчен, за да накара Ариел да се обърне.

— Саймън!

— Аз съм — отговори спокойно мъжът й и застана пред нея. — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво се върши тук?

Ариел изпусна юздата, която стискаше в десницата си, и сведе глава. Какво можеше да му каже? Как да му обясни, след като той беше видял всичко със собствените си очи?

Когато отново вдигна глава към него, в очите й имаше страх.

— Не биваше да идваш. — Глупавите думи излязоха сами от устата й, докато отчаяно се опитваше да измисли подходящо обяснение.

— И аз останах с това впечатление — отвърна той с измамна любезност и Ариел се уплаши още повече. — Е, какво става тук? — попита отново той.

— Сега нямам време за обяснения. Моля те, върни се в замъка. — Тя се опитваше да говори спокойно и овладяно, но той веднага усети колко отчаяна беше.

— Това не ми е достатъчно. Държа да чуя обяснението ти — отговори рязко той.

Ариел вече виждаше в мислите си как Ранулф се показва между дърветата и разкрива измамата на сестра си, докато тя губеше ценно време да се разправя със Саймън.

Тя го хвана за ръкава и се опита да го обърне към дърветата и пътеката.

— За Бога, Саймън, върни се в замъка! Не можеш ли да разбереш, че това няма нищо общо с теб? Не можеш ли да разбереш, че само пречиш? Трябва веднага да се кача на лодките и да помогна, преди…

Саймън улови китката й и я стисна в железните си пръсти. Ариел напразно се опита да се освободи.

— Няма да ходиш никъде. Чакам да ми обясниш. Тук и сега.

Ариел хвърли отчаян поглед през рамо. Мъжете бяха спрели товаренето, всички стояха неподвижно и се взираха в двете неясни фигури. Тя отвори уста и гласът й трепереше от нервност:

— Трябва да махна конете си оттук, преди Ранулф да ги е откраднал всичките. Не можеш ли да разбереш?

Саймън поклати глава.

— Още не. Защо смяташ, че Ранулф краде конете ти?

— Защото струват много пари, идиот такъв! — Тя притисна устата си със свободната си ръка и неволно отстъпи крачка назад, ужасена от думите си и от онова, което може би щеше да последва. Нищо не се случи, само ръката й остана в желязната хватка на Саймън. — Извинявай, изпуснах си нервите. — В гласа й трептеше срам. — Но сега наистина нямам време за обяснения, Саймън.

— Въпреки това настоявам да продължиш. — Гласът му беше толкова остър, че Ариел усети леден студ. — И ти предлагам оттук нататък да подбираш внимателно думите си. Щом толкова държиш да отведеш конете си далече от Рейвънспиър, защо не ми каза да ги откараме в Хоксмур?

Ариел пое дълбоко дъх.

— Не е толкова просто. Аз… аз просто не мога да ти обясня.

— Наистина ли не можеш? — Сега гласът на Саймън звучеше толкова ледено и далечно, че Ариел се сви. Цялата й решителност и целеустременост се стопиха — Наистина ли не можеш, Ариел? — повтори безмилостно Саймън. — Всъщност в момента това не е чак толкова важно, защото започвам да разбирам. О, да, боя се, че най-после започвам да разбирам.

Той я пусна, обърна я и я поведе към мястото, където чакаха Едгар и конете.

— Веднага върнете конете в обора им и…

— Не! — извика стреснато Ариел. — Не можеш да направиш това, Саймън!

— О, разбира се, че мога. Или забравихте условията в брачния ни договор, скъпа съпруго? — Думите му плющяха като камшици. — Всъщност аз се съмнявам, че изобщо сте си направили труда да прочетете какво пише там, тъй като никога не сте възнамерявали да го спазвате. — Той се обърна отново към Едгар: — Веднага върнете конете в обора. Намерете най-добрите мъже, дайте им оръжие и им наредете да пазят денонощно. Оставете кучетата да тичат свободно в двора.

Едгар не се помръдна. Само погледът му се местеше несигурно между гневното лице на графа и смъртнобледите черти на Ариел. Мъжете и конете стояха неподвижни под призрачната светлина на факлите. Напрежението между графа и съпругата му се предаде дори на онези, които не бяха чули разговора им. Едно от кучетата излая въпросително и околните се стреснаха.

— Не ме принуждавайте да повтарям, Едгар. — Саймън говореше с типичната си ледена мекота и Ариел усети как по гърба й пробягаха студени тръпки.

— Направете, каквото ви каза лордът, Едгар — прошепна потиснато тя. Едгар не биваше да си изпати заради лоялността си към нея.

Конярят хвана по-здраво юздите на двата коня, които бяха зад него, и се обърна към останалите мъже.

— Върнете ги в обора.

Саймън кимна доволно и обърна гръб на сцената край брега, сякаш вече не се интересуваше от ставащото. Вдигна бастуна си и Ариел усети как дръжката му се заби в гърба й.

— Ние с теб ще се върнем в къщата. Предпочитам да изслушам обясненията ти в малко по-приятна обстановка, нищо, че вече се досещам за някои неща.

Ариел се поколеба, погледна отчаяно през рамо. Великолепният план за бъдещото рухваше пред очите й. Бастунът се заби още по-силно в гърба й.

Тя прехапа треперещите си устни и очите й се напълниха с гневни сълзи. Но се подчини и тръгна по пътеката към къщата. Спъна се в един камък и ядно го изрита настрана.

Беше загубила всичко. Без възможността да разполага с конете си и да управлява самостоятелно конюшнята си, тя оставаше без собствен доход и не можеше да осигури бъдещето си.

Без да иска, Ариел ускори крачка, но Саймън я стисна за китката и я дръпна да остане редом с него. Това я принуди да върви с темпото, което диктуваше той.

— Върви по дяволите, Хоксмур! — Тя спря на място и едва не го препъна. Гневът надви всички останали чувства. — Ти разруши живота ми, унищожи всичко, за което работих, но аз няма да ти позволя да ме водиш като куче за каишка!

Компанията в зеления салон се разтури много скоро след излизането на Саймън. Хелън вече беше отпратила камериерката си, когато чу онова, което беше чакала — неравномерните стъпки на Саймън по коридора към спалнята на съпругата му. Изпълнена с любопитство, тя открехна вратата на стаята си и погледна навън. Саймън и Ариел вървяха право към нея. Лицето на Саймън изглеждаше изнурено и напрегнато, в очите му светеше гняв. Той стискаше здраво китката на Ариел и куцукаше мъчително по коридора. Лицето на Ариел беше смъртнобледо, в очите й блестяха сълзи. Тя изглеждаше бясна от гняв и в същото време разбита от мъка.

Хелън се отдръпна назад, когато двамата спряха пред вратата на спалнята си. Ариел отвори вратата и когато влезе вътре, се освободи рязко от ръката на Саймън, сякаш по този начин можеше да се отърве завинаги от него. Хелън остана с впечатлението, че тя беше готова да затръшне вратата под носа му, но Саймън влезе с изненадваща бързина веднага след нея и вратата се затвори с трясък зад гърба му.

Макар че се проклинаше за недискретността си, Хелън не можа да се пребори със себе си и излезе в коридора. Тя огледа пустото стълбище, измъкна се на пръсти и се скри зад стенния килим, който висеше на студената стена до вратата на спалнята. Не знаеше дали ще успее да чуе нещо, но любопитството я тласна да остане на мястото си. Тя беше дошла в Рейвънспиър да помогне на Саймън да спаси брака си — а този брак явно беше изложен на опасност, следователно тя трябваше да знае какво става между него и жена му. Затова притисна ухо към вратата и се вслуша напрегнато.

— Значи аз разруших живота ти… унищожи всичко, за което си работила… — Саймън беше толкова възбуден и напрегнат, че не можеше да стои спокойно, но след нощната разходка в студа и мъглата кракът го болеше непоносимо и отказваше да носи тежестта му.

Ариел захвърли наметката си.

— Нямаше право да ме спираш! — Вече не изпитваше нужда да търси помирение и разбирателство. Той не можеше да я разбере, каквито и думи да използваше. От човек, който беше престъпил желанията й с такава безогледност, както беше постъпил той тази вечер, не можеше да се очаква разбиране. — Конете са мои. Ти нямаш право да се разпореждаш с тях.

— Стига толкова — прекъсна я той и вдигна ръка. — Брачните закони недвусмислено твърдят, че онова, което е твое, става и мое.

— Значи все пак имаш намерение да ми отнемеш конете — отговори горчиво тя.

— Не, разбира се, че не! Твоите проклети коне не ме интересуват — изфуча той, осъзнал, че тази безсмислена дискусия не водеше до никъде и само ги отклоняваше от същинската тема. — Онова, което ме интересува, е какво ставаше в коварния ти малък мозък от момента, когато коленичи редом с мен пред олтара. Ако наистина си искала само да преместиш конюшнята си, защо, по дяволите, не дойде първо да говориш с мен? Много добре знаеше, че с удоволствие ще подслоня конете ти в Хоксмур Мейнър.

Ариел изведнъж ослепя от сълзи. Как би могла да му обясни разумно злощастната бъркотия около брака им, след като помежду им цареше такова непоносимо напрежение? Той не беше готов да я изслуша, камо ли пък да я разбере. Не си струваше да му обяснява. Тя се отвърна от него с безпомощен жест, който Саймън разтълкува като грубо отблъскване. Ноктите му се впиха в дланите и той се опита да овладее гнева си. Заговори бавно и подчертано спокойно:

— Е, добре, щом не си готова да ми дадеш обяснение, тогава аз ще ти изложа моята версия за ставащото. — Ариел остана с гръб към него и той продължи със същото мъртвешко спокойствие: — Погледни ме, Ариел.

През цялото време беше смятал, че предателството го заплашва от страна на братята й, а накрая се оказа, че най-страшното предателство дойде от страна на собствената му съпруга.

— И кога точно смяташе да последваш конете си, скъпа съпруга? Или още тази вечер щеше да заминеш заедно с тях? Без да си направиш труда да ми напишеш поне прощално писмо?

Ариел се взираше като замаяна в някаква точка над главата му и отчаяно се опитваше да си представи, че не е в стаята при него. С течение на годините беше усъвършенствала тази техника и я прилагаше винаги, когато искаше да се отърве от някоя неприятност. Но както повечето й методи, и този не оказа никакво въздействие върху Саймън Хоксмур.

След кратка пауза мъжът й продължи със същия хаплив тон:

— Направих една груба оценка и смятам, че в сегашния си състав конюшнята ти струва около двадесет хиляди гвинеи. Интересно ми е къде възнамеряваше да се заселиш с конете си. Предполагам, че вече си влязла във връзка с организаторите на конни състезания…

В очите на Ариел блесна нещо като признание и той продължи:

— Аха, виждам, че предположенията ми са правилни. — В следващия миг обаче млъкна и зарови пръсти в косата си. — Велики Боже! И какво точно възнамеряваше да постигнеш? Развод или анулиране на брака?

— Сега това не е важно — отговори беззвучно тя.

— Не е важно ли? Значи за теб не е важно, че бракът ни е бил лицемерие още от самото начало? О, извинявай — добави остро той, — за момент забравих, че никога не си имала намерение да ми станеш истинска съпруга. Наистина не разбирам защо не помогна на братята си да ме пратят в ада.

Лицето й се оцвети в кървавочервено.

— Това е несправедливо. Исках само да бъда свободна, да живея, както ми харесва.

— Никой от нас няма тази свобода, момиче! — извика вбесено той.

— Не исках да кажа точно това… о, какво значение има, след като животът ми загуби смисъла си! — Тя изтри с гневен жест сълзите от очите си. — Исках най-после да бъда финансово независима.

Саймън смръщи чело.

— Ако си спомням добре, клаузите в брачния договор предвиждат щедра сума за личните ти потребности.

— Въпреки това не ми е дадено правото да разполагам свободно с парите си. Щеше да се наложи да ти се отчитам за всяко пени — отговори сърдито тя и част от старата й енергия се възвърна. — Щях да бъда зависима от щедростта ти, а аз знам, че брат ми те е принудил да ми отпуснеш тази сума. И ти знаеш много добре защо го е направил, Хоксмур! Направил го е не заради мен, по дяволите! Искал е да те победи. Така или иначе, онези пари не ми принадлежат, нали? Това е милостиня. Подхвърляш ми няколко монети, и толкова.

— Господи! — промърмори объркано Саймън. — Това е най-странното тълкуване на брачен договор, което някога съм чувал. — Той се отблъсна от рамката на прозореца. — Извинявай, но не мога да продължа тази дискусия. Твърде гневен съм, за да разсъждавам трезво. — Той разкопча жакета си. — Съблечи се и си легни, Ариел.

— Не мога да спя.

— Щом не можеш да спиш, остани будна, но ще лежиш тихо и няма да мърдаш. Трябва ли да заключа вратата?

Ариел вдигна рамене.

— Какво значение има? Аз всякак съм пленница в този брак.

Саймън нахвърля дрехите си на близкия стол и се мушна под завивките. Напъха няколко възглавници под главата си и огледа внимателно скованото й лице и гневно святкащите очи.

— Предлагам ти да заключиш вратата и да ми донесеш ключа. Правя го само защото съм склонен да смятам, че няма да устоиш на изкушението и ще се измъкнеш, докато спя. Ако отново се опиташ да извоюваш независимостта си, не гарантирам за последствията, да го знаеш.

Ариел отиде безмълвно до вратата, превъртя ключа и го хвърли на одеялото до ръката му. След това се отпусна в люлеещия се стол пред камината.

Саймън мушна ключа под възглавницата си и се обърна настрана. Нервите му бяха напрегнати до скъсване, очите му бяха вперени в крехката фигурка, осветена от огъня. Беше наранен много по-дълбоко, отколкото очакваше. Беше повярвал, че съпругата му е започнала да се отваря към него, че е започнала да му дава не само тялото си. Беше повярвал, че означава нещо за нея. А днес се оказа, че от самото начало на брака им тя се е подготвяла да го напусне. Нищо от онова, което беше казал или сторил в дните след венчавката им, не бе успяло да пробие дебелата стена, с която се беше обградила.

Той можеше да разбере, че тя копнееше да избяга от тиранията на братята си. Но никога не му бе хрумнало, че Ариел гледа и на него като на тиран, а на брака си като затвор. И тя беше твърдо решена да избяга от този затвор, все едно какво щеше да й струва това.

 

 

Хелън се отдръпна предпазливо от вратата. Никога не беше чувала Саймън да говори с такава горчивина. Но тя го познаваше много по-добре от Ариел, затова беше разбрала, че този луд гняв се подхранваше от дълбока болка. Страшно й се искаше да напляска това глупаво момиче, че беше решило да отхвърли онова, което Саймън му предлагаше така щедро, само заради някаква си финансова независимост.