Джейн Фийдър
Сребърната роза (17)

16

Джени стоеше край градинската портичка и напразно се ослушваше да чуе пристигането на двуколката. Все още беше тъмно и студено и макар че носеше дебели ръкавици, ръцете й, които стискаха дръжката на пълната кошница, бяха ледени. По едно време чу отварянето на къщната врата и се обърна.

— Едгар закъснява — извика сърдито тя, знаейки, че това беше майка й. — Странно, това не е характерно за него. — Джени се обърна и тръгна бързо по пътечката към къщата. — Не бива да излизаш навън в тази тънка рокля, мамо. — Тя се върна заедно със Сара в топлата стая и затвори вратата. — Искаш ли да направя топъл чай?

Сара кимна. После отиде до малкия прозорец и се загледа навън със смръщено чело. На Едгар винаги можеше да се разчита. Щом беше казал, че ще дойде точно в седем, непременно щеше да го направи. Какво ли му беше попречило?

— Дано не е претърпял злополука. — Джени произнесе на глас тревожните мисли на майка си и сложи гърненцето на огъня. — Дано двуколката не се е преобърнала по тази поледица. — Тя наля вряща вода върху малиновите листа в каната и стаичката се изпълни със свеж аромат.

Сара отнесе две чаши на масата и отряза няколко филии хляб. Намаза ги с масло, после с мед и подаде една на дъщеря си.

Джени беше абсолютно убедена, че се е случило нещо сериозно, затова не възрази, когато майка й се уви в наметката си и излезе заедно с нея в полумрака. Двете изминаха в мълчание пътя до шосето, което водеше от селото към замъка.

Много скоро мина груба каручка, която спря до двете жени.

— Добро утро, мистрес Сара, мис Джени. — Коларят вдигна ръка към шапката си. — Не е хубаво да излизате толкова рано в студа. Желаете ли да ви откарам донякъде?

— Господ да те поживи, Джил — жените се качиха при него и му разказаха проблема си.

В кухнята на замъка не знаеха нищо за Едгар. Готвачката Гертруд бързо изпрати едно ратайче да провери в обора. Скоро момчето дотича обратно.

— О, мистрес Гертруд, мистър Тимсън, най-добре е да дойдете веднага в обора! — Ратайчето застана на прага на кухнята; очите му бяха широко разтворени и святкаха от страх и възбуда. — Мистър Едгар е мъртъв! Лежи и не мърда!

Едгар лежеше на нара си край изстиналата печка. Очите му бяха затворени, лицето смъртнобледо. Като че ли не дишаше, тялото му не помръдваше.

Гертруд доведе Джени до малката стаичка и с уважение отстъпи настрана, за да й даде възможност да прегледа стария коняр. Джени се наведе над Едгар, разкопча сръчно жакета му, измъкна дебелата риза и залепи ухо на голата му гръд. После се надигна и сложи длан на устата му.

— Не е мъртъв — обяви спокойно тя.

— Това е мъртвешки сън — заяви Гертруд и мрачното й лице предвещаваше зло. — Виждала съм много хора да лежат така.

— Това е краят, повярвайте. Спят като мъртви и постепенно се пренасят отвъд, отиват в ръцете на Господа. — Тя изтри очи с престилката си. — Бедният мистър Едгар. Той беше много добър човек Лейди Ариел ще се поболее от мъка.

Едгар се раздвижи едва забележимо, чу се тихо изхъркване.

— Може да е било мъртвешки сън, но той идва на себе си — отбеляза лакеят Тимсън. Чашата до стената привлече вниманието му, той я вдигна от пода и я помириса. — Ако питате мен, пил е малко повече от обикновено. Явно си е намерил силно питие, което го е приспало за дълго.

— Дайте да видя. — Джени протегна ръка, взе чашата и я поднесе към носа си. Помириса я внимателно, после прокара пръсти по капките, полепнали по стените, и ги облиза. Смръщи чело, но не каза нищо. Остави чашата на печката, и отново се наведе над Едгар.

— Чувате ли ме, Едгар? Едгар? — Тя говореше тихо, но настойчиво. Ресниците на спящия затрепкаха, той вдигна едната си ръка от нара бавно и мъчително, сякаш тя тежеше цял тон или трябваше да я придвижи през гъста кал, и докосна устата си. След това отвори очи. Напълно обърканият му поглед падна върху Джени и изведнъж в мътните зеници блесна уплаха.

— Божичко, мис Джени, аз трябваше да дойда да ви взема! Колко е часът?

— Малко след осем — отговори тя. — Моля, не ставайте, Едгар, полежете още няколко минути. Скоро ще се почувствате по-добре. Може би не е зле да изпиете чаша силен чай… — Тя се обърна умолително към Гертруд.

— Както изглежда, добре сте си пийнали, Едгар — отбеляза съчувствено Тимсън. — С всички ни се е случвало. Знаете ли, никога не бях помислял, че обичате алкохола.

Едгар вдигна внимателно глава и се огледа с присвити очи.

— Аз не съм пияница, драга. — Той разтърси глава и погледът му се проясни. — Снощи едно младо момче ми донесе тази чаша с ейл. Късно вечерта, след като се бях погрижил за конете. Предаде ми я с най-добри пожелания от името на лорд Хоксмур.

Джени отново помириса чашата.

— Наистина ли ви я е изпратил лорд Хоксмур?

— Да. И питието беше много добро, макар и доста силно, трябва да призная. Явно ми се е качило в главата и съм заспал като мъртъв.

— И аз така мисля — отговори тихо Джени. — Ако нямате нищо против, Едгар, ще отида в замъка, за да видя как е лейди Ариел. След това ще дойда отново при вас.

— Да, а аз ще бъда готов да ви откарам до дома ви, когато пожелаете — отвърна Едгар. — Ей, Тимсън, помогнете ми да стана. — Той улови протегнатата ръка на лакея и се изправи. — По дяволите, трябва да се погрижа за конете. Лейди Ариел ще иска да узнае как е кобилата — поясни той и се заклатушка към вратата.

Рано сутринта в стаята на Ариел цареше оживление като на пазарен ден в Кеймбридж. Цял куп посетители дойдоха да се осведомят за състоянието й. Накрая все пак я оставиха на мира, защото за сутринта беше планиран голям лов и гостите трябваше да се приготвят.

Представата, че ще прекара цял ден бездейна в леглото, беше крайно неприятна на Ариел, но здравият човешки разум й подсказваше, че това беше абсолютно необходимо. Тя се облегна удобно на възглавниците и зачака да чуе драскането на кучешките лапи по вратата. Скоро Дорис трябваше да доведе Ромул и Рем от сутрешната им разходка. Прислужницата ги беше извела в двора, защото Едгар трябваше да е излязъл още на зазоряване, за да докара Джени.

Изведнъж Ариел седна в леглото и хвърли стреснат поглед към часовника. Вече минаваше осем. Едгар трябваше отдавна да се е върнал с Джени.

В този момент кучетата се разлаяха пред затворената врата и тя не успя да довърши мисълта си. Дорис отвори вратата и Ромул и Рем се втурнаха зарадвани към господарката си.

— Божичко, лейди Ариел, тези грамадни песове едва не ме събориха на земята — обясни задъхано прислужничката. — Дошла е мис Джени да види как сте.

— Благодаря ви, че се погрижихте за кучетата, Дорис. — Ариел се усмихна на момичето. — Вече се тревожех за теб, Джени. — Тя протегна сърдечно ръка на приятелката си. — Струва ми се невъзможно Едгар да е забравил задължението си. Дойде ли да те вземе?

— Не, за съжаление — отговори тихо Джени и посочи многозначително Дорис, която разчистваше стаята. — Как се чувстваш тази сутрин? — Тя сложи хладната си ръка върху челото на Ариел. — Браво, температурата е спаднала!

— Да, по някое време през нощта. — Ариел разкопча нощницата си й позволи на Джени да преслуша гърдите й. — Потях се обилно, беше направо ужасно. Бедният Саймън непрекъснато сменяше бельото.

— Значи съпругът ти се оказа добра болнична сестра? — попита Джени със странно безизразен глас.

— Да, колкото и да ви е чудно — отговори Саймън от прага и Джени се извърна стреснато. Все пак тя се овладя бързо и започна да опипва гърлото на болната, като проговори с неутрален тон:

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, Джени. Как преценявате състоянието на пациентката тази сутрин?

— По-добре е. Имаш ли болки в гърлото, Ариел?

— Да, ужасни.

— Трябва да увием гърлото в горещи кърпи. — Тя се обърна към Дорис: — Слезте в кухнята и помолете мистрес Гертруд да затопли кърпите в пещта.

— Веднага, мис. — Дорис мина забързано покрай графа, който все още стоеше на прага и очите му изразяваха пълно объркване. Джени явно избягваше да разговаря с него. Когато той най-после пристъпи към леглото, тя се отдръпна от другата страна и той видя как слабото й тяло се разтрепери. Какво, за Бога, ставаше с това момиче?

— Е, добре, тогава ще ви оставя сами, за да се погрижите за пациентката си — проговори с лека неловкост той. — Сигурен съм, че с вас Ариел е в по-добри ръце, отколкото с мен, Джени.

Момичето не отговори; като че ли цялото й внимание беше съсредоточено в измерването на пулса.

— Приятен лов, Саймън — проговори дрезгаво Ариел. — Иска ми се да можех да те придружа.

— Но не можеш — отговори сериозно той и се наведе да я целуне. — Ще си останеш в леглото и ще изтърпиш стоически горещите кърпи. След като се върна, ще вечеряме заедно пред камината.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Ариел попита без заобиколки:

— Е, какво се е случило с Едгар?

Джени приседна на ръба на леглото.

— Както изглежда, вчера е изпил голяма чаша със силна алкохолна смес и тази сутрин се е успал.

— Какво значи това „както изглежда“?

Джени прехапа устни.

— В чашата му имаше октомврийско пиво и ябълково бренди, Ариел.

— Така ли? — Ариел седна в леглото и погледна приятелката си с разширени от ужас очи.

— Напитката му беше подправена с върбинка, сигурна съм в това, май имаше и беладона.

— О! — Ариел погледна втренчено приятелката си. — Значи твърдиш, че са го упоили?

Джени вдигна рамене.

— Бяха останали само няколко капки. Може и да се лъжа.

— Не, изключено — отвърна категорично Ариел. — Къде е сега Едгар?

— Отиде да се погрижи за конете.

Ариел усети как паническият страх изпълзя от най-тъмното ъгълче на съзнанието й и се разпространи по цялото й тяло. Ужасена, тя се взря с няма молба в очите на приятелката си.

Двете жени зачакаха мълчаливо. Знаеха, че скоро ще научат истината.

Само след няколко минути Едгар влезе в спалнята на господарката си с пепеляво лице и изкривена уста. Ариел побърза да го изпревари:

— Кои животни сме загубили?

— Бременната кобила. — Мъжът застана безпомощен на прага и закърши ръце. — Просто не мога да повярвам, че се случи. Не мога да повярвам, че се напих като последен глупак. — Той изстена задавено, раменете му увиснаха. — Веднага ще си отида, милейди. Много ми се иска да сторя нещо, за да ви докажа колко много съжалявам, но…

— Няма нужда да си отправяш такива горчиви обвинения, Едгар — прекъсна го рязко Ариел. — Вината не е твоя. Бирата, която са ти донесли, е съдържала силно упойващо средство. Джени я е опитала.

— Упоили са ме? — Раменете на Едгар моментално се изпънаха и в очите му блесна гняв. Разкаянието и мъката отстъпиха място на усилен размисъл. — Някой е поискал да се отърве от мен.

Ариел отметна енергично завивките, сякаш й пречеха да мисли.

— Ранулф — заяви твърдо тя.

Едгар отмести поглед от лицето на господарката си и се обърна към Джени, сякаш търсеше помощ. Младото момиче стоеше до леглото, лицето му беше кораво като камък. Едгар се покашля смутено.

— Бирата, милейди… ами, тя не беше от… — Той спря безпомощно. Джени изпита съжаление и реши да го отмени в неприятната задача да разкрие на Ариел истината. Гласът й прозвуча хладно:

— Едгар ми разказа, че бирата му е била изпратена от граф Хоксмур.

Саймън? Саймън беше упоил Едгар и беше инсценирал разбойническо нападение на обора й? Саймън знаеше, че тя развъждаше арабски жребци. Той беше опитен ездач, познаваше конете и беше разбрал, че жена му притежава наистина великолепни животни. Той имаше най-доброто скривалище в собственото си имение и можеше спокойно да превози конете с товарна лодка по реките и отводнителните канали, които браздяха мочурищата. Дали се беше съблазнил от златната мина, скрита в оборите на Ариел? Дали беше помислил, че една млада и неопитна жена няма представа колко доходно може да бъде „безобидното“ й занимание? Дали беше решил да действа вместо нея? Саймън? Възможно ли беше това? Не, в никакъв случай, той не би направил подобно нещо.

— Кое от момчетата ти донесе бирата, Едгар? — Ариел скочи от леглото и посегна към халата, оставен на таблата.

— Не го познавам, мадам. — Едгар тропна с крак и втренчи поглед в близкия прозорец.

— Значи мислиш, че не е от нашите? — Без да забелязва смущението на Едгар, Ариел облече халата си.

— Може би, милейди, не знам точно. Вероятно е нов. Никога преди това не съм го виждал.

— Идете веднага в кухнята и се осведомете кой е приготвил питието и кой ти го е донесъл — нареди строго Ариел. — Открий кой го познава и откъде идва. А после го потърси. Аз ще сляза в обора, за да разпитам другите ратаи.

— Веднага, милейди. — Едгар се втурна към вратата. — Кобилата ви е много по-добре. Раните се затварят, даже хапна малко каша.

— Радвам се. — Ариел се раздвижи внимателно и се опита да прецени имаше ли сили да слезе в обора. — Върви, Едгар.

Конярят излезе от спалнята. Ариел застана пред огъня и втренчи замислен поглед в пламъците.

— Не вярвам, че Саймън е откраднал кобилата.

— Това бе най-удобният случай да го стори — възрази Джени.

— Да, но аз не вярвам, че мъжът ми е способен на такова коварство. Много по-вероятно е виновникът да е Ранулф. Той е събрал сведения за арабските ми коне, освен това Едгар ми разказа, че направо побеснял от гняв, като открил, че кончето е изчезнало. Сигурно някой от околността му носи сведения и така е разбрал, че имам купувач и за кобилата.

— Все едно дали е бил брат ти или някой друг, смятам, че няма да направиш услуга нито на себе си, нито на близките си, ако излезеш навън в този студ, Ариел — отговори с мека усмивка тя.

— Права си. — Ариел се отпусна в люлеещия се стол и се уви в дебелия халат. — Знам, че е неразумно. — Трябваше да действа незабавно. Ранулф нямаше да се задоволи с кобилата.