Джейн Фийдър
Сребърната роза (20)

19

Тимсън се ухили.

Джоунс сигурно беше много ядосан. Гостилничарят му беше приятел и Тимсън беше добре осведомен за предпочитанията му към щедрите гости.

— Е, добре, аз ще се погрижа да предам писмото на негова светлост, а ти изчезвай веднага оттук — нареди строго той, обърна го към изхода и си проправи път през шумното множество.

Мъглата и влагата причиняваха жестоки болки в ранения крак на Саймън и той отказа да участва в рицарския турнир. Ариел стоеше до него и той знаеше, че тя усеща болките му и огромното напрежение, което му струваше да се задържи на крака. Ала днес по изключение не му предложи да го разтрие с магическия си мехлем, за да му донесе облекчение. Младоженците стояха един до друг в края на навалицата, но вътрешно бяха толкова далече един от друг, сякаш ги разделяше цял океан.

Отсъствието на Оливър Бекет вдигна известен шум и даде повод за любопитни въпроси. Но никой не можа да им отговори, даже Ранулф, който не беше виждал Оливър от миналата вечер, когато приятелят му излезе пиян от залата.

Никой не обърна внимание на лакея Тимсън, който деликатно се приближи до лорд Хоксмур, приседнал на една от пейките, поставени за зрителите в двора. Ариел забелязваше всяка лека тръпка, всяко движение в тялото на Саймън, които напразно се стараеше да облекчи поне малко ранения си крак, който му причиняваше непоносима болка; пръстите й буквално копнееха да облекчат страданието му. Но ръцете й бяха скрити под престилката, пръстите силно вкопчени един в друг, очите й се взираха невиждащо в развеселените състезатели.

Когато Тимсън застана зад нея и се покашля дискретно, тя не му обърна внимание, докато не го чу да казва:

— Нося вест за вас, милорд, която ми бе предадена от един прислужник в гостилница „При агнето“ в Ечи.

— Писмо ли? — Саймън изглеждаше учуден. — За мен? — Той взе писмото и веднага позна почерка на Хелън.

— Какво има? — Ариел усети веднага загрижеността му и за момент забрави отчуждението, което цареше помежду им. — От кого е писмото?

Саймън поклати глава с отсъстващ вид и се отдалечи от нея, за да застане под близката факла. Какво ли беше накарало Хелън да го потърси тук, по това време? Да не беше станало нещо лошо с децата? Сигурно беше нещо много лично и напълно непредвидимо. В нито едно от писмата, които му беше изпратила, след като се беше оженил, не се споменаваше за проблеми.

Ариел си проби път през ревящото множество и последва Саймън в залата, където слугите донареждаха масите за вечерята, която щеше да започне след турнира. Каквото и да беше станало, тя трябваше да го узнае.

— Лоши новини ли получи?

Саймън разгъна първото писмо и второто, надписано с името на Ариел, падна на пода. Той се наведе да го вземе и неволно изхока от болка. Ариел го изпревари, вдигна писмото и тъкмо когато щеше да му го върне, видя името си на плика.

— О, това е за мен.

— Така изглежда — отбеляза сухо той. Беше хвърлил кратък поглед на адресираното до него писмо и вече знаеше, че няма за какво да се тревожи. Хелън беше абсолютно откровена. Искаше да види жена му. Искаше да разбере какви са отношенията им. Някои проблеми, които той бе засегнал в писмата си, я бяха обезпокоили и тя смяташе, че би могла да помогне, ако съпругата му е объркана или несигурна. Беше ужасно, че младата му жена нямаше роднини или доверена жена, които да са я подготвили за сватбата, затова Хелън смяташе, че ако спечели доверието на Ариел, ще бъде в състояние да й помогне… а с това и на скъпия си приятел, за чието щастие беше загрижена повече, отколкото за своето.

Но преди всичко тук те е довело чисто женското любопитство, скъпа приятелко, каза си развеселено Саймън и прочете писмото още веднъж. Дали Хелън наистина можеше да помогне? Дали една жена беше в състояние да отстрани този плет от тръни, изникнал внезапно между него и съпругата му? Дали беше в състояние да посредничи между тях, да реши проблемите им?

Ариел огледа внимателно лицето на Саймън, преди да отвори адресираното до нея писмо. Откри в очите му весели искрици, мека ирония, но в слепващия миг на челото му се очерта дълбока бръчка. Трябваше да види какво пишеше в нейното писмо.

Дамата се представяше като лейди Келбърн, много стара приятелка на Саймън, познанство от детските години, далечна съседка на семейство Рейвънспиър. Лейди Келбърн пишеше, че желае да направи кратко посещение на младата булка и тъй като сватбените празненства продължават цял месец, се надява молбата й да не изглежда твърде нахална или неприлична. Имала намерение да пристигне още следобед на нормална съседска визита, но пътуването й се забавило поради счупване на колата, което я принудило да отседне в гостилница „При агнето“ в Ели. Ако младата лейди Хоксмур нямала нищо против, тя щяла да я посети утре сутринта в дома й.

Ариел вдигна глава към Саймън.

— Никога не си споменавал пред мен името на лейди Келбърн.

— Права си. Смятах, че е най-добре да те представя на тази стара и много близка приятелка, след като се настаниш в новия си дом. Оказва се обаче, че Хелън е намислила друго.

— Знаеш ли, гостилница „При агнето“ е добра за пътуващи търговци и за селяните от околността, но надали е подходящ подслон за една дама — отговори бавно Ариел, осенена от чудесна идея. Щом беше най-старата и най-добрата приятелка на Саймън, лейди Келбърн трябваше да дойде и да остане в Рейвънспиър Касъл през следващите два дни, за да й помогне да осъществи целите си. Само така вниманието на Саймън можеше да бъде отклонено от младата му съпруга.

Ариел огледа голямата зала.

— Може би ти смяташ, че нашият замък също не е подходящо и приятно място за пребиваване на една истинска дама…

— Какво предлагаш? — Гласът му прозвуча не по-малко раздразнено от нейния.

— Да изпратим Едгар с каретата и с покана към приятелката ти да прекара нощта в Рейвънспиър Касъл. Мога да й осигуря чисти и сухи чаршафи, а ако желаеш да вечеряш насаме с нея, ще заповядам да запалят огън в зеления салон. — Ариел се стараеше да говори, колкото се може, по-любезно.

Саймън смръщи чело и тя беше абсолютно сигурна, че си помисли за пиянските изстъпления, с които щеше да завърши поредният банкет. Погледът му обходи голямата зала с неприкрито отвращение. Сега помещението беше чисто и подредено — но как щеше да изглежда след няколко часа?

— Къде е зеленият салон?

— Това е частното ми помещение… скрито в северната кула.

— Доколкото си спомням, през първата ни брачна нощ ти ми каза, че не разполагаш с частен салон или будоар.

Ариел вдигна рамене.

— Това място си е само мое.

— Разбирам. — Саймън размишляваше усилено. Всъщност защо трябваше да изпитва недоверие към предложението й? Вярно, в момента отношенията им бяха доста напрегнати, но това не беше причина Ариел да откаже гостоприемство на една пътничка, изненадана от нощта в близост до дома й. Освен това съпругата му — това трябваше да й се признае — беше невероятно добра домакиня.

Саймън направи опит да се усмихне.

— Много ти благодаря за любезността, Ариел. Хелън явно гори от желание да се запознае с теб, защото тя се отвращава от пътуванията, дори на съвсем късо разстояние. Освен това мрази крайпътните ханове. Веднага ще отида в Ели, за да предам лично поканата ти. — Той се уви в наметката си и се запъти с големи крачки към вратата.

— Ще те придружа.

Саймън се обърна изненадано.

— Защо държиш на това?

— Смятам, че е по-прилично аз да отправя покана към дамата.

Саймън кимна и на лицето му се появи усмивка.

— Права си. — Подавайки се на внезапен импулс, той вдигна ръка и подръпна дългата й медноцветна плитка. — Мога да си представя, че и ти гориш от любопитство да се запознаеш с Хелън, както тя е нетърпелива да се запознае с теб.

Когато Ариел не отговори веднага, той нави меката й плитка на пръстите си и привлече главата й към себе си.

— Не ми е приятно, когато не се разбираме, Ариел — заяви вече съвсем сериозно той. — Ако съм бил несправедлив с теб, моля те за извинение.

Ариел прехапа долната си устна. Саймън улови брадичката й със свободната си ръка и вдигна лицето й към своето.

— Е, какво ще кажеш?

— И на мен не ми е приятно, когато не сме единни — отговори най-после тя и бързо се отдръпна. — Трябва първо да отида в кухнята, за да дам нареждане да приготвят всичко за посрещането на лейди Келбърн. Ще се срещнем след няколко минути в обора.

Саймън остана още малко в голямата зала, скръстил ръце на гърдите си. Беше направил опит да прокара мост над разделящия ги океан, но тя не пое протегнатата ръка. Защо, за Бога, защо?

Той разтърси недоволно глава и се запъти към оборите. Макар че предпочиташе тази първа среща между бившата му любовница и съпругата му да се състои в друго време и на друго място, неочакваната поява на Хелън беше добре дошла. Ако тя успееше да се сприятели с Ариел — ако Ариел проявеше поне малко откровеност и готовност да сподели проблемите си с по-възрастна от нея жена, — това щеше да му помогне да разбере по-добре младата си съпруга. Една жена можеше да зададе въпроси, които той не можеше да си позволи, а Хелън щеше да го научи как да спечели Ариел.

Беше паднала типичната за низините непрогледна мъгла и всички местни хора знаеха, че ще продължи няколко дни. Ариел и Саймън препуснаха в галоп през полята. Тя си мислеше, че сега е най-благоприятното време да осъществи начинанието си. Дебелите сиви облаци щяха да скрият лунната светлина и сиянието на звездите и да приглушат шумовете. Товарните лодки с конете й щяха да изминат безшумно пътя по канала до реката и да пристигнат без произшествия във фермата на Дерек.

Само след два дни всичко щеше да свърши. Ариел непрестанно се питаше защо беше толкова потисната. Измъчваха я неясни тревоги и предчувствия.

Гласът на Саймън сложи край на тежките й мисли:

— Замъкът е препълнен с гости, Ариел. Къде ще настаниш Хелън за през нощта?

— Наредих на Тимсън да пренесе нещата ти в моята стая, за да може лейди Келбърн да вземе твоята — отговори с лека усмивка тя.

— Много добре. — Саймън се загледа със смръщено чело в мрака. Как ли щеше да се чувства Хелън, когато щеше да си легне да спи със съзнанието, че бившият й любовник е в леглото с младата си съпруга само на няколко крачки от нея? Хелън беше разумна жена и разбираше необходимостта от този брак, но внезапният й сблъсък с действителността беше нещо съвсем друго. За съжаление не можеше да изкаже тези свои съображения пред Ариел.

Хелън тъкмо разглеждаше с известно стъписване неуспешния опит на готвача да приготви яйца със сос, когато чу стъпки по тясната дървена стълбичка, която водеше към частния й салон. Някой почука на вратата и сърцето направи радостен скок в гърдите й. Тя се обърна към вратата и се надигна от мястото си. Навсякъде щеше да познае този шум. Само Саймън чукаше така. Тя почака малко, защото беше уверена, че верен на навика си, той ще влезе веднага след почукването, но това не стана и след секунди се чу още едно чукане.

— Влез!

Вратата се отвори и на прага застана Саймън. Наметката му беше влажна от гъстата мъгла, в черната му коса блестяха капчици вода. Той изпълни рамката на вратата, докато стоеше на прага и я гледаше с топла усмивка и грейнали сини очи.

Хелън извика зарадвано, скочи и се хвърли в обятията му. Едва когато обви с ръце шията му, тя забеляза тихата тъмна фигура, която стоеше зад него на площадката. Инстинктът я накара да укроти страстта си. Тя целуна Саймън по бузата, отдръпна се назад и вдигна въпросително едната си вежда.

Саймън посегна зад себе си и издърпа безмълвната фигура в салона.

— Хелън, позволи ми да ти представя съпругата си.

Хелън видя млада жена, стройна, средна на ръст, но с горда, самоуверена стойка, която я правеше по-висока. Тя беше свалила качулката си и Хелън веднага се възхити от дългата, невероятно дебела, медноруса плитка на рамото й. Сивите й очи гледаха непознатата жена с необичайна сериозност и Хелън беше готова да се закълне, че е видяла искри на подозрение. Това съвсем не е наивното младо момиче, което очаквах, помисли си с известна неловкост тя, направи крачка напред и протегна ръка за поздрав.

— Лейди Келбърн, дойдох да ви поканя да се възползвате от гостоприемството на Рейвънспиър Касъл. — Момичето изпревари поздравителните думи на Хелън и стисна здраво протегнатата й ръка. Дланта му беше хладна и силна. — Желанието на моя съпруг, а, разбира се, и моето, е да ви отведем още тази нощ в Рейвънспиър. — Тя плъзна поглед по овехтелите мебели в „салона“ и изведнъж се усмихна. — Вие ще ни окажете голяма чест е посещението си. Не мога да си позволя да ви оставя в този жалък подслон в такава студена и влажна нощ. Сигурна съм, че чаршафите им са влажни и непременно ще си навлечете неприятна настинка.

Усмивката на момичето смая Хелън. Сивите очи засияха като ярко лятно слънце. Усмивката се разпростря върху цялото лице и то се смекчи. Изведнъж остротата и строгата преценка отстъпиха място на искрено дружелюбие.

— Много се радвам да се запозная с вас, лейди Хоксмур. — Хелън топло притисна ръката й между своите. — Камериерката ми вече ме уведоми, че чаршафите са влажни, а и трябва да призная, че не съм особено въодушевена от представите на гостилничаря за яйца със сос, и ще оставя вечерята си без никакво съжаление.

Саймън избухна в смях, показвайки открито облекчението си.

— Тогава предлагам да тръгваме, преди мъглата да се е спуснала още по-ниско. С Ариел дойдохме на коне, но си позволих да наредя на оборските ратаи да запретнат конете в каретата ти.

— Трябва да си платя сметката, макар че гостоприемството не беше кой знае какво.

— Вече е уредено — отговори кратко Саймън. — Слугата ще дойде да вземе куфара ти. Трябва само да се увиеш в наметката си, мила моя, да повикаш камериерката си и да тръгнеш с нас.

Ариел забеляза как бузите на Хелън пламнаха в нежна руменина, предизвикана от радостна възбуда, как очите й засвяткаха и устните се отвориха в щастлива усмивка, когато Саймън енергично пое командването и свърши всичко вместо нея с обичайната си целеустременост. Той беше напълно сигурен, че Хелън ще го последва. Очевидно знае какво прави, но ако аз бях на мястото на Хелън, помисли си Ариел, непременно щях да се ядосам от категоричния начин, по който мъжът ми направлява събитията.

Без да каже нищо, тя придружи Хелън до каретата и се постара да опише на кочияша пътя, който трябваше да следва.

— Не искате ли да седнете при мен в каретата, Ариел? — Хелън сложи ръка на рамото й и се усмихна окуражително. — Един от придружителите ми ще води коня ви за юздата. Знам, че Саймън предпочита да язди, защото в каретата много друса и това увеличава страданията му, но много ще се радвам, ако вие ми правите компания.

Ариел преглътна мъчително и се опита да намери подходящите думи, за да отклони любезната покана. Мразеше да пътува в затворена карета, но не искаше да се покаже неучтива.

— Ариел получава морска болест, когато пътува с карета, Хелън — обясни с мека усмивка Саймън. — След това я мъчи непоносимо главоболие. Хайде, скъпа, качвай се на коня и да тръгваме. Нощта е твърде студена и влажна, за да стоим дълго навън.

Ариел дари Хелън със съжалителна усмивка, промърмори нещо в смисъл, че не е особено приятна спътница, и гъвкаво се метна на гърба на коня си.

— Откъде знаеше, че не понасям да пътувам в карета?

Саймън, който яздеше редом с нея, я погледна развеселено.

— Лицето ти, скъпо момиче, ми издаде от ясно по-ясно какво чувстваш.

— Наистина ми става лошо — отговори сърдито тя. — Не че не исках да правя компания на приятелката ти. Мисля, че тя е прелестна.

— Права си — съгласи се с усмивка мъжът й. — Наистина е много мила и най-искрено желае да стане и твоя приятелка. — Той огледа бледия овал на лицето й, размит в мъглата. — Надявам се да я дариш с дружбата си, Ариел. Това би ме зарадвало извънредно много.

— Разбира се — отговори спокойно тя и Саймън беше много обезпокоен от липсата на ентусиазъм в отговора й.