Джейн Фийдър
Сребърната роза (12)

11

Ловният излет беше пълен провал. Ариел се стараеше да се държи, колкото се може, по-далече от основната група ездачи. През цялото време търсеше указания, че братята й са замислили нещо лошо, но виждаше по лицата им само гняв от липсата на дивеч. Ако наистина бяха планирали смъртоносна злополука за своя гост, вероятно щяха да я осъществят едва след обедния пикник.

— Защо яздиш съвсем сама, скъпа? — Оливър препусна към нея направо през полето. При това й се усмихна прелъстително и Ариел си припомни, че в миналото тази усмивка винаги я правеше слаба и безволна. Днес обаче видя колко повърхностна беше усмивката, видя как очите останаха хладни и пресметливи.

— Защото предпочитам собствената си компания.

— В последно време си станала крайно нелюбезна — изръмжа Оливър, но запази усмивката на лицето си, защото продължаваше да вярва, че ще я размекне.

— Сега съм омъжена жена. — Ариел беше решила да се владее. Щеше да му отговаря хладно и учтиво, както правеше Хоксмур, и да пренебрегва острите и дръзки коментари.

— О, съкровище, ти ми причиняваш ужасна болка — изохка театрално Оливър и протегна ръка да я докосне. — Как можа толкова бързо да забравиш страстните ни нощи…

— Твоите спомени не ме интересуват, Оливър — прекъсна го тя и усети как бузите й пламнаха от срам.

— Напротив, интересуват те, скъпа. Да не мислиш, че не чета по лицето ти? Да не мислиш, че не знам към кого е насочено желанието ти?

Ариел стегна юздите на коня си и препусна в галоп, за да не се поддаде на изкушението да му каже ясно и недвусмислено какво мислеше в действителност. Чувственото удоволствие, което беше изпитала с Оливър, сега й изглеждаше като унизително упражнение.

Той беше несръчен, безогледен любовник, с вулгарен начин на изразяване и потребност да владее и потиска. Мисълта за собствената й готовност да участва в мръсните му игрички беше толкова отвратителна, че стомахът й се преобърна. Но тогава тя нямаше представа, че има и други видове любов. А и откъде ли можеше да я добие, след като не познаваше нищо друго, освен изстъпленията, които ставаха в дома на братята й? Там се говореше на същия мръсен език, с който си служеше и Оливър. Едва сега, когато стана лейди Хоксмур, съпругът й я накара да погледне на живота с други очи.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, тя препусна още по-бързо, остави ловната група далече зад себе си и изложи лицето си на студения вятър. Никога досега не беше плакала. Това беше знак на слабост, който никога не си позволяваше. Какво ставаше с нея?

Саймън устоя на порива да последва Ариел, но я проследи с подозрителен поглед, когато препусна в луд галоп и изчезна в далечината. Запита се какво ли й беше казал Оливър Бекет. Ако се съдеше по мрачното му изражение, когато отново се присъедини към кавалкадата, разговорът им не беше минал по план.

Когато ловната компания излезе на полето, където щеше да се състои пикникът, Ариел вече беше там. Беше слязла от коня си и надзираваше приготовленията за обяда, съвсем спокойна, сякаш през целия ден не се беше случило нищо обезпокоително.

Под дърветата бяха наредени дълги маси; мангалите, пълни с тлеещи въглища, увеличаваха топлината, която излъчваха грамадните огньове, където се печаха цели прасенца. Ароматът на печено свинско, примесен с пикантната миризма на подправено вино, изпълваше ясния леден въздух.

— Тази сутрин наистина беше само губене на време — отбеляза Ралф и грабна чаша с топло вино от близката маса.

— Ако си спомням добре, скъпи братко, ти имаше задачата да осигуриш достатъчно дивеч за днешния лов — отвърна хапливо големият брат. — Но мога да си представя, че си бил твърде пиян, за да си свършиш работата.

Лицето на Ралф пламна от гняв.

— Не мога да насмогна за всичко сам. Ти и Роланд се забавлявате в двора и оставяте на мен да върша мръсната работа…

— Идиот! — промърмори под носа си Ариел. И тя, и големите й братя знаеха, че имотът няма да носи никакви приходи, ако не е тя да надзирава слугите и арендаторите и да следи за изпълнението на необходимите селскостопански работи. Не, че някой й беше признателен за труда. Но това беше още една причина, поради която братята й не искаха тя да напусне Рейвънспиър.

Побиха я студени тръпки и отпи глътка от топлото сладко вино.

— Какво ще кажеш за конете ми, Ранулф? — Тя се запъти през тревата към братята си. — Едгар каза, че неколкократно си ходил в конюшнята да ги разгледаш.

Саймън усети прикритото напрежение в гласа й, но Ранулф не го забеляза. Без да каже дума, съпругът на Ариел направи няколко крачки към малката група.

— Уредила си истински малък конезавод — отговори Ранулф сърдечно, прекалено сърдечно. Погледът му избягваше да срещне очите на сестрата. Той си взе голямо парче овесен сладкиш и го намаза дебело с масло.

— Следващия път, когато пожелаеш да направиш посещение на обора ми, бъди така добър да ме уведомиш предварително — продължи все така спокойно Ариел. — Ако имаш въпроси относно родословното дърво на животните или начина на развъждане, с радост ще ти отговоря. Едгар не е компетентен по всички въпроси.

— Аз не се интересувам от подробностите на любимото ти занимание, сестро. — Ранулф се изсмя подигравателно, сякаш изобщо не можеше да си представи подобен интерес. — Исках само да се уверя, че не си прекалено разточителна. Имотът не носи достатъчно печалби, за да финансира капризите и безумните ти идеи.

— Не очаквам това от теб, братко. — Ариел изобщо не се ядоса на възмутителната забележка. Ранулф не можеше да я измами. Слава Богу, че поне жребчето беше далеч от алчните му очи, а в края на седмицата тя щеше да има в джоба си хиляда гвинеи.

Тази мисъл й вдъхна известна утеха и направи тъжния ден, който досега й беше донесъл само мъка, малко по-поносим.

Саймън, който си припомни как Ариел беше казала, че иска братята й да стоят далеч от арабските коне, се запита дали отговорът на Ранулф я беше задоволил. Тя не показа и най-малък признак на стъписване, кимна на братята си и отиде при готвачите и лакеите, които нареждаха в таблите нарязано свинско, пушени пъстърви и змиорки, пастети и тортички, носеха кошници с пресен хляб и купи със задушени зеленчуци.

Компанията насяда с много шум и веселие около масите и започна да се храни. Под студеното сиво-синьо небе се състоя истински пир. Лакеите разнасяха по масите стомни с ейл, медовина, малвазия и рейнско вино, група певци и танцьори забавляваха пируващите. Ариел не седна нито за миг при съпруга си. През цялото време остана на крака, уж заета да надзирава прислугата, да се грижи за потребностите на гостите си. Не чувстваше нужда да яде и пие.

Саймън не направи опит да я убеди да седне до него. Разговаряше с приятелите си, ядеше и пиеше не по-малко от другите и изглеждаше възхитен от разкошния пир под открито небе.

— Ако искаме да намерим едър дивеч, трябва да тръгнем навреме, Ранулф — извика един от възрастните гости и шумно се оригна. — Слънцето скоро ще изчезне зад хълмовете.

Това беше знак за тръгване. Мъжете наставаха и се скриха между дърветата, жените отидоха зад близкия храсталак по нужда. Ариел погледна към мястото, където конярите отвързваха напоените и нахранени коне, за да ги отведат при господарите им.

Ралф стоеше до тромавия петнист кон на Хоксмур. Едната му ръка беше върху корпуса на животното, сякаш преценяваше строежа му. Ариел безшумно се промъкна по-близо. Пръстите на Ралф бяха върху колана на седлото. Тя остана в сянката на близкото дърво, напълно неподвижна, и проследи как брат й разхлаби седлото, мушне ръка между ремъка и корема на коня, проследи как седлото се свлече, ухили се злобно, после рязко се обърна и извика на коняря да доведе собствения му кон.

Ариел се стрелна като светкавица към петнистия кон, провери седлото и започна да затяга ремъка.

— Какво правите с коня ми, Ариел?

Гласът на графа я стресна, тя се сгърчи като от удар и когато се обърна към него, отново усети предателската червенина по бузите си.

— Проверявах колана на седлото.

Саймън я погледна сериозно.

— Предполагам, че ратаят ми вече се е погрижил за това.

— Вероятно е пропуснал някоя важна подробност — обясни тя и бузите й пламнаха още по-силно. — Струва ми се, че коланът е малко хлабав, но може би вие предпочитате да яздите със свличащо се седло. — Тя се отдалечи и предостави на Саймън да продължи проверката на седлото. Объркан, той мушна пръст между ремъка и корема на коня си и смръщи чело. Коланът наистина не беше добре затегнат. Но откъде можеше Ариел да знае, че трябва да го провери? Това виновно изчервяване означаваше нещо. А после бе направила опит да прикрие действията си, като го предупреди.

Саймън затегна колана и се метна на гърба на петнистия кон — маневра, която изглеждаше малко непохватна, но мина без особени затруднения. Дали Ариел беше решила да го хвърли от седлото? Подобна постъпка не си пасваше с представата му за нея. Но тя е от рода Рейвънспиър, напомни си той и лицето му помрачня. Рейвънспиърови бяха майстори на злобните номера.

Въпреки това му беше трудно да повярва, че съпругата му е способна на такова коварство. Припомни си болката й за отровените кучета страха, който разкривяваше лицето й, спомни си как му бе предложила да облекчи болките в крака му, представи си дяволитата усмивка и сияещото лице. Но все още хранеше подозрението, че младата му съпруга беше много повече от това, за което се представяше. Тя беше затворена в себе си, и той все още не беше изучил и половината от качествата й. Кой знае, може би отмъстителният дух на Рейвънспиърови дебнеше в някой тъмен ъгъл на съзнанието й. Това не би го учудило.

Пронизителният звук на ловен рог прекъсна тревожните му мисли. Ловците се раздвижиха. Водачът се насочи към групата приведени от бурите дървета, която се намираше непосредствено зад канала в другия край на полето. Десетина сърни и елени излязоха на открито, подгонени от бясно лаещите кучета.

Жребецът на Саймън препусна в галоп нагоре по дигата, прекоси в бързо темпо канала и навлезе в храсталака на другия му край. Елените тичаха през открито поле и глутницата кучета се носеше след тях като огромно тъмно петно.

— Хоксмур! Следвайте ме, ако искате да присъствате на отстрела! — Гласът на лорд Ралф Рейвънспиър, който изникна зад него, преливаше от подигравка, но и беше изпълнен с предизвикателство. — Или ви е страх да рискувате, зетко? — Малките му очи изпращаха стрели на пренебрежение. — Пуританите са винаги предпазливи! — Той насочи коня си вдясно, вдигна камшика си в знак на поздрав и препусна напряко през полето към далечна горичка.

Саймън се поколеба само секунда. Ако беше по-спокоен, сигурно щеше да отбележи безсрамието на този недостоен мъж само с вдигане на раменете, но вече му беше писнало от гнусните номера на Рейвънспиърови. Затова заби пети в хълбоците на коня си и се понесе в галоп след черния жребец на Ралф. Кучетата, които преследваха плячката, лаеха с пълно гърло. Елените тичаха право към полянката, която се виждаше оттатък горичката и Саймън разбра, че ще да спечели голяма преднина пред останалите участници в лова, ако мине напряко през гората. Странно, че никой от гостите не беше забелязал предимствата на този маршрут.

Когато първите ниско увиснали клони започнаха да го шибат по лицето, Саймън разбра защо никой не беше предпочел този път. Ралф, който яздеше пред него, се наведе почти до шията на коня си. Той познава много добре опасностите на горичката, каза си ядосано Саймън и светкавично се наведе, за да избегне сблъсъка с един дебел кон, който се беше прострял напреки на тясната горска пътека. Вече не посмя да вдигне глава от шията на петнистия кон, само се хвана, колкото се можеше, по-здраво за седлото, докато минаваше под надвисналия покрив от гъсто преплетени клони и усещаше как острите листа и вейки шибаха болезнено тила му.

Горичката не е чак толкова голяма, повтаряше си той. Вероятно Ралф се беше надявал, че още първите ниски клони ще го съборят на земята. Разбира се, ако едновременно с това се беше свлякло и седлото му…

Саймън вдигна предпазливо глава, за да погледне напред, и забеляза, че от Ралф нямаше и следа. Собственият му кон препускаше в галоп по пътеката, станала толкова тясна, че практически не съществуваше. Дърветата от двете страни идваха все по-близо, шумовете от лова се чуваха съвсем слабо някъде отдясно.

След минута конят излезе на малка полянка. С въздишка на облекчение Саймън се изправи на седлото, но не дръпна юздите на животното. Колкото по-бързо излезе от тази дяволска гора, толкова по-добре. Изведнъж го обзе леден ужас, защото червеникавата кобила на Ариел изникна пред очите му сякаш от нищото и прелетя полянката с един-единствен дълъг скок, устремена право към него.

Без да чака заповед, петнистият кон се вдигна на задните си крака точно в момента, когато другото животно се озова в опасна близост до него. Само след секунди червеникавата кобила се приземи най-много на половин метър от едрия жребец, който страхливо въртеше очи. Ариел беше загубила шапката си, косата й беше разпусната и се вееше по гърба. Лицето й беше смъртнобледо от страх. Така й се пада, каза си ядно Саймън, докато се опитваше да успокои подплашения си кон и да го отведе малко настрана, за да не стои глава до глава с тежко дишащата кобила. Той също беше вцепенен от ужас. В продължение на няколко секунди беше изпитал панически страх и коленете му бяха като от гума.

— Какво ви стана, по дяволите? — извика, когато успя да се овладее. — Да не сте загубили ума си?

Ариел дишаше пресекливо. След малко приглади една паднала къдрица от потното си чело и огледа полянката.

— Защо последвахте Ралф?

— Предложи да ме отведе при елените по кратък път. Той познава своите земи; защо да не го последвам?

— Защото е коварен, опасен, отвратителен пияница — отговори кратко и ясно Ариел. — Като видях как препуснахте след него, веднага разбрах, че е замислил нещо лошо. А когато се появи без вас на страничната пътека, вече бях сигурна, че ви се е случило нещо лошо. Почти невъзможно е да се минава през Перис Копс. Клоните са надвиснали толкова ниско, че човек рискува да си разбие черепа.

— И аз го забелязах — отвърна сухо той. — Ако седлото ми беше разхлабено, като нищо щях да се строполя на земята.

— Точно така.

— Предполагам, че разхлабеният колан не е бил ваше дело? — попита все така сухо Саймън.

Ариел първо почервеня, после побледня като смъртник.

— Разбира се, че не! Как можете да си помислите подобно нещо?

Мъжът я измери със замислен поглед.

— Не знам на чия страна сте, Ариел. Какво трябва да мисля за вас?

Без да каже дума, тя се отвърна от него, скочи от гърба на кобилата и отиде до средата на полянката, където беше струпана уж безредно голяма купчина клони и вършини. Сякаш някой се беше приготвил да си запали огън и се беше отказал. Ариел вдигна един дебел клон и каза през рамо:

— А сега внимавайте! — След това запрати тежкия клон в средата на купчината.

Събраните дърва потънаха в земята.

— Красиво, нали? — Тя се върна при Саймън. — Някога тук са добивали торф. Наоколо има стотици такива дупки, остатъци от времето, когато са завършили отводняването на блатата. Но вие вероятно знаете това, нали също сте отраснали в мочурищата.

Саймън кимна, без да продума. Ралф го беше довел тук с намерението да го примами в дълбоката дупка. Конят му щеше да се препъне и да полети в дупката, той щеше да падне с него и с този ранен крак трябваше да стори истинско чудо, за да се измъкне жив и здрав от пустата гора. Безумно смелият скок на Ариел над капана го бе спасил. Точно навреме.

— Отговорих ли на въпроса ви, милорд? — Тя го наблюдаваше със саркастично вдигнати вежди. След малко се метна на седлото и здраво стисна устни. — Ако излезете от гората по същата пътека, по която дойдохте, няма да срещнете други капани — допълни студено тя, после заби пети в хълбоците на кобилата си, прескочи още веднъж торфената дупка и изчезна между дърветата.

О, не, няма да стане твоето! — помисли си Саймън, обзет от внезапен гняв. Може би тя не желаеше съпругът й да намери смъртта си от ръцете на братята й, но също така не желаеше да му бъде истинска съпруга. Беше достатъчно почтена да му спаси живота просто защото така трябваше, както беше спасила и кучетата си, но не беше готова да му даде нищо друго.

Саймън пришпори коня си, прескочи без усилие коварната яма и полетя по пътечката, по която беше минала Ариел. Много скоро излезе отново под сивата светлина на късния следобед и видя как ловците изчезнаха с бясно темпо в една далечна ливада. Острият му взор беше физическо предимство, което се беше усъвършенствано през годините на войната, и той различаваше ясно отдалечаващите се фигури. Ариел не беше между тях.

Саймън се изкачи на близкия хълм и огледа околността. В далечината, загърната в следобедните сенки, яздеше самотна фигура. Целта й беше Рейвънспиър Касъл, който се издигаше като тъмен внушителен силует на фона на облачното небе. Явно Ариел не бързаше.

Саймън слезе от хълма и препусна след нея. Когато я наближи, тя му хвърли бърз поглед през рамо, видя го и веднага увеличи темпото. Саймън не направи опит да последва примера й. Тя се връщаше в замъка и той непременно щеше да я намери там.

Когато Саймън влезе в двора пред конюшните, от Ариел и кобилата й нямаше и следа. Вероятно се беше върнала доста време преди него и беше имала достатъчно време да прибере коня си. Той скочи от седлото, подаде юздите на чакащия коняр и влезе в конюшнята. Чу, че Ариел и Едгар разговаряха в стаичката със седлата и закуцука към дъното на коридора, като бастунът му тракаше оглушително при всеки удар в каменния под.

Когато Саймън влезе, Ариел вдигна очи, но не каза нито дума за поздрав. Наведе се над кучетата, които лежаха в сламата почти толкова тихи и безжизнени, колкото ги беше оставила преди четири часа. Ала очите им бяха отворени и дишането почти се беше нормализирало.

— Как са? — попита тихо Саймън, опря се на бастуна си и също се наведе над кучетата.

Отговори му Едгар:

— Мисля, че ще оцелеят, милорд. Все още отказват да се хранят, а докато не ядат, нищо не е сигурно, но имам надежда.

Ариел се изправи и приглади палите си.

— Ако настъпи промяна, веднага ме уведоми, Едгар. — Тя излезе от стаичката и тръгна толкова бързо по коридора, че Саймън се отказа да я следва.

— Вие и лейди Ариел май сте имали малко спречкване? — осведоми се Едгар, седна на пети и задъвка обичайната си сламка. Погледът му, устремен към лицето на графа, беше остър, но дружелюбен.

— Вашата господарка реагира доста несдържано, когато се сблъска с неприятни истини — отвърна Саймън с кисела усмивка.

Едгар кимна, изплю сламката и си потърси по-свежа.

— Всички Рейвънспиърови са такива. Но трябва да кажа и нещо в защита на лейди Ариел… Макар че понякога е доста хаплива, тя не се сърди дълго. — Рем вдигна тежко главата си и Едгар побърза да му подаде паничката с вода.

Саймън остана още две-три минути в обора, после се сбогува и закуцука към замъка. В голямата зала цареше обичайната атмосфера на напрегнато очакване. Всички камини бяха запалени, слугите нареждаха масите за вечерния банкет, млади прислужнички тичаха напред-назад, но Саймън остана с чувството, че въпреки обичайната за този час на деня шетня, залата сякаш чакаше да се случи нещо извънредно.

Той прекоси помещението и изкачи стълбата. Поколеба се малко пред стаята на Ариел, вдигна ръка да почука, но размисли и реши да влезе направо. Не беше дошъл с помирителна мисия. Завъртя бравата и влезе.

Ариел седеше в люлеещия се стол пред камината, единият й крак беше вдигнат на скарата, за да се отблъсква по-лесно. Тя се люлееше ту по-силно, ту по-слабо и се взираше с невиждащи очи в пламъците. Когато вратата се отвори, тя се обърна рязко и в първия момент сякаш не позна мъжа насреща си. После в очите й светна разбиране — и гняв.

— Исках да почукам, но не съм готов да чуя отказ — обясни Саймън, затвори вратата зад гърба си и превъртя ключа. — Предпочитам да не ни пречат — обясни той и се облегна тежко на заключената врата.

Ариел стана и се обърна към него. Не каза нищо, но по израза на очите й той разбра, че знаеше защо е дошъл.

— Мисля, че дойде времето наистина да станем мъж и жена, Ариел. — Саймън направи крачка към нея, тя не се помръдна.

— Нали ми дадохте дума. — Гласът й пресекваше, устните й трепереха, очите потъмняха, а лицето стана смъртнобледо.

— Тогава ще наруша клетвата си — отговори сериозно той и направи още една крачка към нея. Улови ръцете й и потръпна. Пръстите й бяха студени като лед и останаха безжизнени в шепата му. Той ги вдигна към устните си и започна да целува връхчетата, като ги галеше нежно с езика си. Усети как ръцете и се разтрепериха и ги стисна по-силно, за да ги стопли. — Искам да имам истинска съпруга, Ариел. Искам да се обвържа с вас, както са обвързани съпругът и съпругата. За цял живот.

Ариел продължаваше да мълчи, но не направи опит да се отдръпне. Саймън попита нежно, без да пуска ръцете й:

— Съгласна ли сте, Ариел?

Тя затвори очи и направи жест с глава, който можеше да означава всичко. Саймън пусна ръцете й, вдигна десница и проследи с показалец линията на упорито вирнатата брадичка. После внимателно плъзна палец по устата й и усети как устните й потрепериха под милувката. Но той не беше в състояние да определи дали това беше израз на чувствено удоволствие, или на отвращение.

Саймън свали шалчето от врата й. После разкопча жакета и го свали от раменете й.

— Няма ли да ми помогнете, Ариел? — Нежността беше изчезнала от гласа му, заменена от мрачна решителност.

— Защо да ви помагам?

Саймън стисна устни и погледът му потъмня. Белегът се очерта като оловносива пулсираща линия на бледата буза.

— Е, добре, както желаете. — Той започна да разкопчава блузата й, пръстите му бяха сръчни и бързи.

— Защо си правите труда? — попита иронично Ариел. — За изнасилването не е нужна голота, не е ли така?

Саймън стисна здраво зъби. Сега той беше този, който мълчеше упорито. Ариел не направи опит да му попречи, докато я събличаше. Гърдите й бяха пищни, ослепително бели хълмчета под фината батиста на ризата. Голите ръце бяха стройни и въпреки това меко закръглени и той копнееше да плъзне пръсти по гладките рамене, да притисне устни в меката вдлъбнатина на лакътя. Но не, той не правеше любов с нея. Съпругата му не се интересуваше от любовната игра. Той просто упражняваше съпружеските си права.

Саймън разкопча полата й, изпълнен с мрачна благодарност, че е достатъчно добре запознат с женското облекло и няма да се покаже несръчен. Полата се плъзна по краката й и падна на пода.

— Свалете ботушите си — нареди строго той и посочи с рязък жест ниското столче.

Ариел вдигна рамене, но се подчини; след това отстъпи крачка настрана, за да може и той да стори същото. Скръстила ръце на гърдите си, тя проследи мълчаливо как мъжът й започна да се съблича.

Саймън хвърли жакета си на близкия стол, разкопча ризата си и я пусна небрежно на пода; после посегна към колана. Ала се поколеба, защото усещаше болезнено близостта на изкусителното й тяло, покрито само с тънката долна риза, усещаше хладните очи, които го наблюдаваха изпитателно. Светлината на следобеда избледняваше, но все още не беше достатъчно тъмно, за да запалят свещи, спалнята не беше обгърната от сенките на мрака.

Саймън стисна устни и откопча колана си. Ножът му се удари в дъските и издрънча оглушително. Той хвърли бърз поглед към жена си и стъписано забеляза, че очите й вече не бяха студени и безизразни. Сега светеха от любопитство и от още нещо неразгадаемо. В този миг тя рязко обърна глава настрана и устреми поглед към гоблена на отсрещната стена.

Саймън свали бързо брича си, но трябваше да седне, за да освободи краката си. Свали чорапите си и стана. Ленените долни гащи все още скриваха обезобразения крак, но той знаеше от опит, че мъж в дълги долни гащи представлява комична гледка. Може би беше по-добре, ако тя се отвърнеше отвратено от него, отколкото да понесе подигравателния й смях. Без да се бави, той се освободи и от последната си дреха.

Ариел отново обърна глава към него. Той усети как изпитателният й поглед се плъзна по тялото му и осъзна, че тя виждаше всичко — осакатения крак с разтрошеното, извито на една страна, коляно, коравия щръкнал член. По скулите му се разля лека червенина и в очите й отново се появи онзи странен израз, който той не можеше да разгадае.

— Елате. — Той направи двете крачки, които бяха нужни, за да застане плътно до нея. Гласът му прозвуча рязко. Беше гневен, че тя го принуждава да се държи по този начин, но беше и възбуден, изпълнен с горещо желание при вида на почти голото й тяло, свежо и цъфтящо, безкрайно привлекателно.

Той сложи едната си ръка на рамото й, а с другата докосна гърдите под тънката риза. Топлината на кожата й беше замайваща, ароматът на косата й го опияни. Без да бърза, той развърза шнуровете на ризата и разтвори плата. Обхвана едната й гърда и тя се сгуши топла и мека в шепата му. Пръстите му нежно помилваха зърното и той беше безкрайно изненадан, когато то внезапно се втвърди и щръкна под милувката му.

Саймън вдигна глава и погледна Ариел в лицето. Тя стоеше напълно неподвижна, почти не дишаше, погледът й беше устремен към картината на стената, но той усети предателската влага по кожата й, когато другата му ръка обхвана втората гърда й я помилва нежно. Кадифено меките и в същото време корави хълмчета го изпълваха с чувствено възхищение. Те изпъкваха по неповторим начин на фона на стройното женско тяло, гордо изправени и въпреки това лесно раними, тръпнещи под докосването му.

Саймън свати ризата от раменете на жена си и тя застана напълно гола пред него, само по чорапи, стегнати на бедрата с тънки ластици. Той спусна ръце към талията й, толкова крехка и тънка, описа меката закръгленост на хълбоците. Тя продължаваше да стои неподвижна и скована, но той усещаше горещината на кожата й, чувствените тръпки дълбоко в нея. Очите й бяха затворени, устните здраво стиснати. Саймън разбра, че тя е твърдо решена да откаже и на себе си, и на него удовлетворението от естествената реакция на тялото си.

Е, добре, така да бъде. Саймън я отведе до леглото и Ариел падна на завивката под мекия натиск на ръката му. В сърцето му се бореха гневът от дяволската й упоритост и горещото желание да я вземе бързо и буйно. Той огледа кремавобялото примамващо тяло и въздъхна. Тя лежеше изпъната върху дебелата завивка и упорито отказваше да отвори очи.

Решен да отиде докрай, Саймън седна на леглото. Плъзна бавно ръка по голото й тяло с надеждата да предизвика поне мъничка реакция, но тя не му даде нищо. Затова разтвори краката й и коленичи между тях. Помилва бедрата й, после внимателно раздели меките листчета на женствеността й и намери утробата й влажна, възбудена, готова. Изведнъж гневът му отлетя.

— Ти си една своенравна малка вещица, Ариел — прошепна той и в гласа му имаше смях. Пъхна ръце под дупето й, повдигна я и проникна в утробата й с мощен тласък, изпълни я цялата, без остатък. Усети как тялото й се разтърси от чувствена тръпка, как мускулите й се стегнаха, за да обгърнат коравия му член и погледна в лицето й. Очите й все още бяха затворени, устните упорито стиснати.

Саймън се усмихна и неволно се запита колко ли време можеше да издържи в това безсмислено упорство. Той плъзна ръка по опънатия й корем и усети как мускулите й потръпнаха под ласката му. Ариел прехапа мъчително долната си устна и отново успя да запази самообладание и да остане пасивна. Саймън се дръпна от нея, остана във входа на тялото й. Усети как тя изведнъж се скова, как вътрешните й мускули се свиха и безкрайно нежната и чувствителна кожа на влагалището започна да пулсира. Стисна здраво дупето й, и отново проникна дълбоко в нея. Този път чу тихо изпъшкване и тя прие члена му със същата готовност като преди.

— Отвори очи, Ариел — заповяда той и отново се изтегли навън с дразнеща бавност.

Тя стисна още по-здраво устни и упорито поклати глава.

— Няма да се предадеш, така ли? — прошепна той и явно беше развеселен от съпротивата й. Излезе изцяло от нея и смайването й беше толкова силно, че тя забрави всичко друго и отвори широко очи. Изненадата и възмущението в сивия поглед бяха толкова силни, че Саймън избухна във весел смях.

Той се пресегна с усмивка през главата й, издърпа дървеното руло, вдигна хълбоците й и го пъхна под дупето й.

— Имам нужда и от двете си ръце — уведоми я любезно той. — И предпочитам да си ми под лек ъгъл.

Видя как тя стисна зъби и се ухили. Застана на колене, за да облекчи натиска върху ранения си крак, после отново се плъзна между бедрата й и нахлу в утробата й. Когато членът му се заби дълбоко, и отново усети сладостното свиване на мускулите й, той мушна пръсти между влажните срамни устни и започна ритмично да масажира изпъкналата издута пъпка на женствеността й, докато другата му ръка се плъзна по дупето й и очерта гънката между двете бузи.

Изведнъж Ариел се обтегна като струна под него, вдигна подканващо хълбоците си, мускулите на корема и бедрата й се опънаха като кожа на барабан. Саймън усети, че се приближаваше много бързо към оргазма, но си заповяда да се въздържа. Това му струваше толкова голямо напрежение, че на челото му изби пот и жилите на шията му изпъкнаха. Той плъзна пръсти в гънката на дупето й, помилва внимателно меката влажна плът, която обгръщаше коравия му член и едва когато усети как Ариел се разтърси от експлозията на оргазма, си позволи да се отдаде изцяло на неудържимия си екстаз.

Ариел имаше нужда от няколко минути, за да се върне в реалността от опиянението на екстаза. Тя лежеше тихо и се наслаждаваше на сладостното удовлетворение. Никога досега не беше преживявала такова сливане. При това се беше съпротивлявала с всички сили. Не искаше да се подчини на съпруга си, не искаше да му даде нищичко от себе си, да му достави удоволствието да я притежава.

След като се овладя достатъчно, тя обърна лениво глава и погледна мъжа си. Саймън лежеше до нея по корем и сякаш беше заспал. Късо подстриганата коса се виеше покрай ушите и на тила, ръцете му бяха над главата. Когато влезе в стаята й и й съобщи намерението си с хладна надменност, тя изпита омраза към него. После обаче разбра, че му беше крайно неприятно да стори онова, за което се беше подготвил душевно и морално. Разбра го по начина, по който белегът се открои оловносив върху бледата хлътнала буза, по гнева и мъката в очите му.

След това настъпи промяна.

— О, по дяволите! — Саймън бързо се претърколи настрана. Очите му бяха широко отворени и пълни с болка. Той се изтегли към края на леглото и седна, приведе се към ранения крак и започна да разтрива коляното си, като правеше отчаяни опити да го опъне, за да облекчи непоносимата болка.

— Почакай, аз ще ти помогна. — Ариел коленичи на леглото и бутна ръцете му. — Легни. Като седиш, коляното не се опъва добре.

Саймън се отпусна отново по гръб и простена задавено. Лицето му беше побеляло, устата изкривена в измъчена гримаса, челото му беше цялото в пот.

Ариел прегледа разтрошеното коляно сантиметър по сантиметър и не спря дори когато Саймън започна тихо да ругае под носа си. Дръпна едно място, натисна силно друго, след това опъна крака върху леглото. Саймън въздъхна дълбоко. Все още имаше болки, но не бяха непоносими като преди.

— Никога не са ме слагали на пейката за мъчения, но сигурно усещането е подобно — промърмори той, когато отново можеше да говори. Веднъж или два пъти му се беше случвало да го връхлети внезапен гърч точно след любене, но днес не беше подготвен за това, защото мислеше единствено как да постигне целта си. И резултатът от усилията превиши толкова много очакванията му, че той пропадна в мрака на изтощението и задоволството, без дори да помисли как да постави крака си.

— Може би сега ще ми позволиш да сторя нещо, за да те облекча. — Ариел скочи от леглото. — Имам обезболяващ мехлем.

Саймън се облегна на възглавниците и проследи как тя размаза вонливата мас по коляното му. Действието беше изненадващо бързо. По крака му се разпространи топлина, която притъпи болката.

— Какво е това?

— Състои се главно от сушена царска свещ.

— Сама ли събираш билките, с които приготвяш лекарствата, или ги купуваш от някого?

— Сара ме научи на всичко, което знам.

Саймън смръщи чело и си припомни вчерашния си разговор с Едгар. Беше отишъл да разпита коняря дали е чувал за жена на име Естер, която живее някъде в околността. Сама жена от добро семейство, която е пристигнала от Хънтинтън преди тридесетина години и се е заселила в земите на Рейвънспиър. Едгар отговори, че не знае нищо за такава жена, никога не е чувал за нея. Но му разказа за нямата Сара и сляпата й дъщеря. Сара беше единствената самотна жена в околността.

— Сара? Това е нямата жена, която има сляпа дъщеря, нали?

Ариел изтри мазните си ръце с една кърпа.

— Кой ти е казал за Сара?

— Едгар. Разпитвах го дали познава жена на име Естер, която живее някъде наблизо.

— Коя е тя?

— Не знам — отговори честно той. — Предполагам, че и ти не си чувала за нея.

Ариел поклати глава.

— Не. А аз познавам почти всички, които живеят в нашите земи. Защо я търсиш?

Саймън смръщи чело и я погледна замислено.

— Имам основания да вярвам, че тя има нещо общо с нашето семейство. Името й се споменава в дневника на баща ми… но не можах да си изясня какво точно се е случило. — Той вдигна рамене. — Предполагам, че просто съм любопитен. — Това не беше най-точното описание на интереса му към загадката, но щом Ариел не можеше да му помогне, нямаше никакъв смисъл да й разкрива предположенията си.

— Сега обаче имаме да обсъдим други важни проблеми, скъпа ми жено. Ела при мен и седни. — Той потупа леглото до себе си.

Ариел се поколеба, после вдигна рамене и изпълни заповедта.

— Сега, след като консумира нашия брак, сигурен ли си в лоялността ми? — В гласа й все още звучеше острота.

— Ти трябва да ме увериш, че мога да разчитам на лоялността ти — отговори спокойно той.

— Ами ако откажа?

Саймън въздъхна и направи опит да свие крака си в коляното.

— В такъв случай, скъпа, ще повтаряме днешното малко упражнение, докато заченеш. Щом ми родиш наследник, който ще затвърди така наречения съюз между двете семейства, ще те освободя от всички брачни задължения.

— Ето го пак типичният пуритан — изсъска презрително тя. — Сексът е нещо неприятно и служи единствено за продължаване на рода.

Саймън избухна в луд смях.

— Как ти хрумна тази блестяща мисъл? Нима през последния час ти внуших впечатлението, че намирам любовния акт за крайно неприятен, мила?

Ариел се изчерви и сърдито махна с ръка.

— Освен това — продължи засмяно Саймън, — вече ми омръзна непрекъснато да ме обвиняват в пуританство. Искам да знаеш, че никога не съм се придържал към пуританския начин на живот и нямам намерение да го правя.

— Ала носиш тъмните скромни дрехи на пуританите.

— Защото не ми доставя удоволствие да се контя като паун. Освен това намирам, че тъмните цветове и скромните кройки ми отиват.

— Я виж ти, господин пуританът бил суетен! — изсмя се подигравателно Ариел.

Усмивката в очите на Саймън угасна, лицето му помрачня.

— Нямам основания за суетност. Знам това не по-зле от всеки друг. — Без да съзнава какво прави, той вдигна ръка и докосна белега на бузата си.

За момент се възцари мълчание. Най-после Ариел проговори спокойно:

— Аз не намирам в теб нищо отблъскващо… освен че си Хоксмур — добави бързо тя.

Саймън се усмихна.

— Също като вас, скъпа съпруго. Също като вас. Сега и вие сте Хоксмур. Истински и завинаги.