Джейн Фийдър
Сребърната роза (13)

12

Със съжаление трябва да ти призная, скъпа Хелън, че наистина не знам какво да мисля за младата си съпруга. Според мен ти ще я харесаш. Тя е искрена и честна и ти ще я оцениш по достойнство, но в същото време е затворена в себе си и е по-упорита и от най-упоритото магаре.

Хелън се облегна назад в креслото си и пусна писмото на Саймън в скута си. Огънят разпръскваше приятна топлина и изпълваше малкия салон с дървена ламперия с мека червеникава светлина. Вятърът и дъждът, който биеше в стъклата, правеха помещението да изглежда още по-уютно. Погледът на младата жена падна върху голямата дъщеря, Мариан, и по-малката, Луиз, която седеше на пода и играеше на пръчици с брат си Джеймс. Той беше наследникът на баща си, истинската причина, поради която Харолд беше постановил в завещанието си, че вдовицата му ще загуби опекунството над децата си, ако се омъжи повторно.

Хелън посегна отново към писмото на Саймън.

Иска ми се да се запознаеш с нея, мила моя. Ти познаваш хората, умееш да вникваш в душите им и това ще бъде от голяма полза за мен. Понякога си мисля, че я познавам и чета мислите, скрити зад високото чело, но в следващата минута осъзнавам, че тя си остава пълна загадка за мен. Още в началото споменах, че тя се омъжи за мен против волята си и макар че сега, изглежда, е приела съдбата си, твърде често имам странното чувство, че нещо я измъчва. Братята й са брутални мръсници, а Ариел е различна от тях, както кристалът се различава от глината. Въпреки това вярвам, че дълбоко в себе си тя още не е преодоляла нежеланието да се привърже искрено към един Хоксмур.

— А ти ми каза, че в сърцето ти никога няма да има място за една Рейвънспиър.

— Какво каза, мамо?

— Нищо, миличка, нищо. — Хелън не бе разбрала, че беше произнесла последните думи на глас. Рейвънспиър Касъл беше само на петнадесет мили от Келбърн Манър, където живееше младата вдовица. Тя беше практически тяхна съседка. А тесните дружески връзки между нейното семейство и Хоксмурови бяха известни на всички в низшите, така че никой нямаше да се учуди, ако тя проявеше интерес към женитбата на граф Хоксмур. Не беше скандално, ако една съседка посети новобрачните по време на удължените сватбени празненства. Скандално със сигурност не, но твърде необичайно, като се има предвид славата, с която се ползват господарите на Рейвънспиър Касъл, каза си с усмивка Хелън.

Ала писмото на Саймън звучеше повече от странно. Той обичаше да пише писма и редовно я осведомяваше за живота си. Даже от бойните полета на Европа й изпращаше ежемесечни подробни разкази за преживяванията си. Тя умееше да тълкува думите му и разгадаваше настроението му без усилие, сякаш седеше в една стая с него. Очевидно Саймън беше обезпокоен, объркан, изпълнен с нетипична за него несигурност.

И всичко това заради едно младо същество, едва навършило двадесет години, което не можеше да проумее какво щастие му се беше паднало. Малката трябваше да благодари на колене на небето, че й беше изпратило такъв прекрасен съпруг, вместо да вдъхва на Саймън чувството, че е нежелан, и да се затваря пред него, макар че той очевидно желаеше… желаеше какво?

Тя да го обича?

Хелън се наведе рязко напред и хвърли още една цепеница в пламъците. Лицето й се сгорещи и в гърлото й се надигна неприятна горчивина. Естествено Саймън не можеше да се влюби в една Рейвънспиър, но писмото му показваше, че е много развълнуван. Пишеше само за жена си и думите му подсказваха, че е твърде заинтересуван… нещо повече, че беше омагьосан от нея. Зад искрените и объркани признания се криеше нежност, за която Хелън беше вярвала, че е запазена изключително за нея.

А сега се оказваше, че трябваше да споделя тази нежност с друга жена. Тя отхвърли гневно внезапния изблик на ревност, който се разнесе по тялото й, изопна устните и присви очите й. Ала не можа да стори нищо, за да го премахне. Чувството беше унизително и напълно безсмислено. Нали именно тя отказа да се омъжи за Саймън след смъртта на Харолд. Причините бяха сериозни, да, пречките — непреодолими и Саймън я разбра. Ала цялата логика и разум на света не можеха да попречат на отровата на ревността да отрови кръвта й.

— Да не си болна, мамо? — Мариан, открай време най-внимателното и най-грижовното от трите й деца, хвърли настрана гергефа си и се отпусна на колене пред Хелън. Очите й бяха пълни с тревога, тя помилва бузата на майка си и притисна ръка към нея.

Хелън се усмихна окуражително и помилва русата глава на момичето, после го целуна по челото.

— Само една мрачна мисъл, миличка. Слава Богу, премина.

— Сигурно си мислиш за нашия татко? — Джеймс събра пръчиците в малката си ръка и ги пусна на пода, за да започнат нова игра. Момчето не помнеше Харолд, беше съвсем малко, когато той почина, но споменаваше баща си при всички възможни случаи, сякаш изпитваше потребността да го превърне в реална личност.

Джеймс щеше да спечели толкова много от втори баща… от такъв мил, нежен и изпълнен с разбиране баща като Саймън Хоксмур. Хелън потисна въздишката си.

— Хайде всички да поиграем на пръчици. — Тя се засмя, седна на пода при децата си и събра пръчиците.

В качеството си на стара приятелка на семейството тя щеше да посети новата графиня Хоксмур и да я поздрави с добре дошла в света на съпруга й. Трябваше лично да се убеди що за човек е тази Ариел. А ако момичето наистина не разбираше какъв съпруг има в лицето на Саймън Хоксмур, Хелън щеше да я просвети с няколко ясни и разбираеми думи.

 

 

Ариел наблюдаваше как граф Хоксмур опъва тежкия лък. Въпреки студения следобед и той, и останалите участници в състезанието по стрелба с лък, бяха свалили жакетите си. Силните мускули на раменете му се напрегнаха под бялата риза, когато опъна дебелата тетива. Широкият колан със скъпа тока, обсипана с бисери, насочваше погледа към тънката талия, подчертаваше добре оформения стегнат задник и тесните хълбоци.

В слабините й се надигнаха предателски тръпки. Графът пусна стрелата, тя изсвири във въздуха и се заби точно в центъра на мишената.

Саймън отстъпи назад, взе чаша ейл от таблата на минаващия лакей и я пресуши на един дъх. Погледът му беше устремен към младия мъж, който беше отишъл да извади стрелата му от мишената. Момъкът оповести с тържествуващ глас, че стрелата е улучила самия център, и братята Рейвънспиър направиха кисели лица.

Ариел проследи как на стартовата линия застана Ралф. При това състезание граф Хоксмур и придружителите му излязоха срещу братята Рейвънспиър и приятелите им. Ралф вдигна своя лък и когато опъна тетивата, ръката му затрепери от напрежение. Ариел разбра, че брат й не беше съвсем трезвен — както обикновено. Стрелата улучи мишената, но не в средата. Ралф изруга ядно и отстъпи назад.

— Извинете, че ви попречих, милейди.

Ариел се обърна изненадано към момичето, което стоеше на няколко крачки от нея.

— Какво има, Мейзи?

— Изпраща ме мистрес Гертруд, милейди. Бихте ли дошли в кухнята, моля?

Ариел скочи веднага от бъчвата и излезе от двора с твърди, енергични крачки, при които полите се развяваха около глезените й. Саймън я видя да се отдалечава, но не се разтревожи. Ариел имаше много задължения в голямото домакинство. Ала след като състезанието приключи, веднага тръгна да я търси.

Докато куцукаше през кухненската градина на път към конюшните, той се опираше тежко на бастуна си. Понякога си мислеше, че единственият ключ към сърцето на Ариел е тук, при Едгар и конете й. Нечий влажен нос се отри в дланта му и той видя, че вълчите кучета го бяха последвали. Ромул и Рем бяха напълно възстановени и нощем спяха пред огъня в стаята на Ариел.

Графът ги помилва бегло по главите и те тръгнаха спокойно след него, като се нагодиха към бавната му тромава крачка. Саймън прекоси дворчето пред оборите и спря пред вратата, която водеше към постройката с арабските коне. Кучетата също спряха и го погледнаха с очакване. Саймън чу гласове и се ослуша. Единият беше на Ранулф, висок и заплашителен, другият на Едгар, както винаги провлечен, малко неясен заради вечната сламка в устата му. От Ариел нямаше и следа.

— Какво е направила сестра ми с малкото жребче?

— Откарала го е някъде, милорд. Нали точно това ви казах.

— Не ставай безсрамен, човече! Да не искаш да се запознаеш с камшика ми? Къде го е откарала?

— Нямам представа, милорд. Преди два дни ми каза да приготвя жребчето, защото ще го откарат надолу по реката, и аз изпълних заповедта, както винаги. — Едгар говореше спокойно и равнодушно, без да се стряска от заплахите на Ранулф.

— Ти знаеш къде е отведено животното — обвини го Ранулф. В гласа му звучеше отчаяние. Съзнаваше, че опитите му да сплаши стария коняр са обречени на провал.

— Наистина не знам, милорд. Хората, които дойдоха да вземат жребчето, знаеха къде трябва да го отведат, но аз не ги попитах. Тази работа не ме засяга, милорд. Аз изпълнявам заповеди.

Саймън се отдалечи от вратата и забърза към кафезите на ловните птици. Кракът му се разбунтува, но той не му обърна внимание. Не искаше Ранулф да го улови в подслушване. За какво беше тази караница? Арабските коне на Ариел бяха великолепни животни и Ранулф имаше основания да се сърди, че новороденото жребче е изчезнало.

Сега си спомни, че по време на последния лов Ариел се опита да изкопчи нещо от брат си. Спомни си странно напрегнатия й глас, когато с привидна небрежност попита Ранулф какво е мнението му за конете й, след като неколкократно е посетил оборите й. Когато разговаряха за конете й, тя твърдеше, че не иска да ги продава, но Саймън отлично си спомняше как се изчерви и бързо се отдалечи от него.

Ариел не умееше да лъже. Тук ставаше нещо интересно.

В постройката за птиците беше тъмно и студено, миризмата беше задушаваща. Хищните птици веднага усетиха появата на чужд човек и запляскаха с криле.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Соколарят изникна от мрака. Едър, широкоплещест мъж с огромен корем, кривоглед, с недоверчиво лице.

— Хоксмур — представи се Саймън.

— Добър ден, сър. Сигурно искате да видите птиците преди утрешния лов?

— Да, моля.

Соколарят го поведе към кафезите със соколите, като въодушевено описваше достойнствата им.

— Този тук е Визар, любимецът на лейди Ариел.

— Да, вече съм го виждал да лети. — Саймън почеса птицата по гушката. Светлите блестящи очи на соколчето го изгледаха студено. — Първо си помислих, че няма да се подчини и ще избяга, но той се върна на китката й като най-кроткото птиче на света.

— Така е, Визар е малко своенравен, но винаги се връща при лейди Ариел.

— Защо този сокол носи качулка, след като е в кафеза си? — Саймън посочи птицата до Визар. Големият силен сокол имаше почти бяла перушина и огромни нокти. Изглеждаше особено нападателен.

— Това е Сатана. И по име, и по нрав — обясни соколарят. — Никой не знае защо е станал толкова зъл, но не можем да му се доверим. — Той избухна в смях и Саймън разбра, че не беше особено привързан към злата птица. — Всъщност човек не бива да се доверява на нито един сокол, когато го пуска, но този е истински дявол.

— Защо продължавате да го държите?

— Защото графът го предпочита — обясни хапливо мъжът. — Какъвто господарят, такава и птицата.

Саймън се въздържа от коментар.

— Е, какви птици сте приготвили за гостите? Приятелите ми и аз не сме донесли соколите си.

— Специално за вас имам чудесен сокол скитник, милорд. — В гласа на соколаря се усещаше възбуда. — Обучих го за лейди Ариел и тя често си служи с него, но ми каза утре да го дам на вас. Тя ще вземе Визар.

Сивият сокол беше наистина великолепен екземпляр.

— Има ли някакви… странности? — осведоми се с усмивка Саймън.

Соколарят се изсмя развеселено.

— Травълър обича наградите. Гони плячката по-усърдно, когато знае, че ще му дадат нещо за хапване, за разлика от повечето други соколи. Утре ще ви дам торбичка с пилешки дроб. Давайте му по някоя хапчица, и той ще прави всичко, което поискате.

Саймън кимна и почеса птицата между ушите.

— Значи ти си един малък хитрец, така ли? — Птицата го погледна с израз, в който имаше такова самодоволство, че Саймън избухна в смях. — Мисля, че ще се разбираме добре с теб, Травълър.

Соколарят го изпрати до вратата на постройката, където чакаха кучетата. След приключението с отровената овца Ромул и Рем почти не излизаха сами.

Когато Саймън излезе от постройката на птиците, Ранулф тъкмо излизаше от конюшнята с арабските коне.

— Вие имате наистина великолепни птици, Рейвънспиър — поздрави любезно Саймън.

Ранулф спря и го изчака. Лицето му беше мрачно, очевидно кипеше от гняв, но Саймън не можа да прецени дали заради поражението при състезанието в стрелба с лък или заради мистериозното изчезване на кончето.

— Имам един чудесен сокол и ви предлагам да го изпробвате, зетко. — Ранулф го изгледа внимателно с тъмните си очи, за да улови реакцията му.

Саймън поклати глава и отговори непринудено:

— Ако ми предлагате Сатана, трябва да призная, че не съм достатъчно сръчен, за да се справя с него.

Ранулф изкриви устни в презрителна гримаса.

— Тогава ще го взема аз.

— Сигурен съм, че вие имате необходимия опит, Ранулф. Аз ще се задоволя със сивия сокол на Ариел. — Саймън свирна на кучетата, които душеха земята на няколко метра от него.

— Както виждам, проклетите песове ви се подчиняват с готовност — изръмжа Ранулф.

— Нямаха друг избор — отвърна с лека усмивка Саймън, защото знаеше, че така ще раздразни още повече противника си. — Разбрах, че мога да завоювам доверието на Ариел само чрез кучетата й. — Той се постара да върви в крак с Ранулф, който беше ускорил темпото. — Същото важи и за арабските й коне. Сестра ви е изградила впечатляващ малък конезавод, не намирате ли?

Ранулф забави крачка.

— Разказвала ли ви е нещо за плановете си?

— Знам само, че това е хобито й. Изпратих бързо съобщение в Хоксмур Манър с нареждане да построят нови конюшни специално за арабските жребци. Надявам се да бъдат готови скоро след пристигането ни там.

Ранулф го погледна остро отстрана и отговори с подчертана любезност:

— Ще ни бъде много мъчно, когато си тръгнете, зетко. Мисля, че меденият ви месец минава много приятно. Всички се забавляваме отлично. Извинете ме, но сега трябва да ви оставя. Имам да уредя някои важни дела и не мога да се съобразявам с бавния ви ход.

С тези думи той се отдалечи с бързи крачки и остави Саймън да се прибере сам в замъка.