Джуд Деверо
Завоевание (8)

Осма глава

Тя тича по целия път до палатката и когато влезе вътре, се тресеше цялата. Севърн се бе излегнал на леглото си и ядеше ябълки. Обърна се и изгледа сестра си.

— Да не би да те преследва някои? — попита той. — Оръженосецът на Колбранд ли те гони? Струва ми се, че момчето се досеща за пола ти. Както изглежда, има повече ум от господаря си.

— Нямаш ли какво друго да правиш! — тросна му се Зарид. — Да остриш мечове? Да ухажваш жени?

— Аз спечелих всички жени — каза той самодоволно.

— Освен лейди Ан.

Той изяде ябълката и пусна краката си на пода.

— Къде е Смит? Да не би да си го видяла с друга жена? Това ли ти развали настроението. Внимавай, малка сестричке, не се стараеш достатъчно.

— Ти не знаеш нищо! — изкрещя тя. — Нищо!

Севърн излезе, като продължаваше да се смее. Зарид седна на леглото. От гняв се бе стегнала цялата. Беше ядосана на брат си, който не виждаше нищо, на този Хауърд, който се намъкна в живота й, и на себе си, заради начина, по който се държа.

— Това можеше да се случи, ако ме бе целунал който и да е мъж — прошепна тя. — Ако Колбранд ме бе докоснал… — тя потръпна при спомена за усещането, когато Хауърд я докосна. Щеше да бъде чудесно, ако бъде прегръщана и целувана така от всеки мъж.

Да, Зарид продължи да си говори наум, тя беше Перегрин и както братята й можеха да обичат много жени, тя без съмнение можеше да харесва много мъже. Беше срамно, че именно проклетият й родов враг я бе накарал да се чувства по този начин, но случилото се бе факт.

Тя трябваше просто да запази тези си мисли за себе си и да не си позволи да забравя това, което бе наистина важно — той бе Хауърд и се бе вмъкнал в лагера на Перегрин с определена цел. Понеже тя бе единствената, която знаеше кой е той, дали пък не искаше да я прелъсти и да я накара да му повярва?

Тя не знаеше все още, какво иска да постигне той, като се представя за друг човек, но нейно задължение бе да защитава семейството си.

— А това означава да не отстъпвам пред целувките му — каза си тя на глас. Това нямаше да се случи повече. Нямаше да му позволи да я докосне, а ако се случеше, нямаше да се отпусне в прегръдките му като някакво селско момиче.

Ще извадя ножа си, преди да му позволя да ме докосне отново, зарече се тя.

Часове по-късно тя си бе легнала и стисна здраво очи, когато брат й и Търл влязоха в палатката. От начина, по който се смееха и влачеха, тя реши, че трябва да са изпили поне половин бъчва бира.

— Ш-ш-шт! — каза Севърн високо. — Не трябва да будим малката ми сестричка.

— Аз ще я сложа в леглото — каза още по-високо Търл и двамата се засмяха.

Зарид стисна юмруци под възглавницата и се обърна на една страна. Гневът и възмущението гонеха съня й, а и да не бяха те, само сумтенето на пияните мъже щеше да я държи будна още дълго.

Тъкмо заспиваше, когато чу Хауърд да става тихо от леглото си и да излиза на пръсти. Тя погледна към Севърн и видя, че той спи тежко, затова стана, нахлузи бързо туниката си и последва Търл.

Макар да дишаше тежко, Севърн не беше още буден, когато Търл се надигна, взе меча си и излезе. Въпреки че го харесваше, той бе винаги недоверчив, а и враждебността на Зарид го караше да има едно наум по отношение на Смит.

Двамата пиха заедно и накрая Севърн се направи на пиян. Надяваше се да научи нещо за Смит — откъде знае да борави с оръжията, защо не се бие, къде го е намерила Лиана. Но не разбра нищо — момъкът бе майстор да се измъква с отговорите и да не разкрива нищо за себе си.

Когато Севърн видя и сестра си да се измъква след Смит, си отдъхна. Той се радваше, че Смит харесва Зарид и вярваше, че може да я защити, както когато конят едва не я прегази. Той се отпусна и захърка успокоен.

Зарид следваше Търл, докато той си пробиваше път през хората, което все още си говореха тихо около палатките. Забеляза, че той се движи по сенките и бе лесно да се разбере, че не иска да бъде забелязан. На два пъти тя трябваше да се крие в тъмнината, за да не я види.

След много заобиколки Търл се промъкна през една врата в стената на замъка Маршал. Зарид не можеше да го последва, без да се издаде и се забави малко, докато намери дърво, от което да може да вижда какво става зад стената. Трябваше да се катери бавно и внимателно, за да не я чуят и когато накрая се изкачи достатъчно високо, зяпна от изумление.

Хауърд прегръщаше лейди Ан, после я завъртя така силно, че роклята, й се повдигна като камбана. След това я целуна по двете бузи.

Зарид нямаше нужда да гледа повече. Бе научила това, което й бе нужно, и се спусна на земята.

Известно време не можеше да мисли ясно. Бе открила причината за намесата на Хауърд в живота на Перегрин. Той искаше да попречи на Севърн Перегрин да се ожени за богатствата на Маршал! Искаше да бъде сигурен, че Перегрин никога няма да са достатъчно богати, за да могат да победят Хауърд!

Не помнеше как стигна до палатката. Легна си, но не можа да заспи. Когато този Хауърд се върна, тя продължаваше да кипи от гняв и лежа будна чак до зазоряване, без да заспи.

На сутринта се случиха две неща: първо започнаха да си правят шеги с тях, и второ — Хауърд изчезна.

Севърн се успа и когато се събуди и видя, че Зарид още спи, а леглото на Смит е празно, страшно се ядоса на сестра си, която сигурно бе направила някоя глупост, за да ядоса Смит и той да си тръгне. Усещаше, че се нуждае от неговите умни съвети за борбите, иначе победата можеше да му се изплъзне накрая.

Зарид не можеше да се защити. Твърде дълго бе пазила тайната, за да може сега да я разкрие. Единствената й утеха бе, че само веднъж да се приберат у дома и вече ще може да разкаже истината на Севърн. Тя се надяваше, че брат й ще има любезността да й се извини за несправедливите си обвинения.

Но засега, тя просто трябваше да стиска юмруци и да повтаря, че не знае къде е Смит.

Когато излязоха на арената, започнаха „шегите“. Севърн сложи шлема си и откри, че някой го бе напълнил с кал. При първия двубой копието се счупи в ръката му още преди да е достигнал противника си. Някой бе изпуснал рояк пчели, които се лепнаха върху ризницата на Севърн, защото някои я бе намазал с мед.

Когато вдигнаха знамето на Перегрин, вместо белия сокол на червен фон, се развя платно, на което бе нарисуван сатир, преследващ младо момиче на възраст за женене. Сатирът прекалено много приличаше на Севърн.

След всяка една от тези безобидни, но подли малки шегички, тълпата се превиваше от смях, докато накрая при появата на Перегрин всички се изпотъркаляха по земята.

Зарид погледна към трибуната и видя лейди Ан и баща й да ги сочат с пръст и да се кискат от сърце. Зарид се радваше, че кралят си тръгна предния ден, но не се съмняваше, че ще научи как рицарят Перегрин бе направен на глупак.

Севърн прати един от хората си да пази ризницата му, за да не й направят още нещо. Зарид трябваше да моли другите рицари за копия, тъй като всичките копия на Севърн бяха прерязани. Колбранд изпрати оръженосеца си с цял комплект нови копия и Зарид се насили да му благодари.

Севърн прие всичко много спокойно, без да каже нито дума. Зарид почисти калта от лицето и шлема му. Но това, че той не слезе от коня и тя трябваше да се качи на един пън, за да го стигне, показваше колко бе ядосан. Не каза нищо, когато тя изтри меда от ризницата му. Не каза нищо и когато тя смъкна срамния парцал и издигна знамето с гордия сокол на Перегрин.

При всеки нов номер, който караше тълпата да се залива от смях, Зарид се уверяваше все повече и повече, че зад всичко това стой Хауърд. Отива му да го прави, каза си тя. Както изглеждаше, той бе, загубил доста време, за да й се надсмива и да накара всички да се смеят на брат й.

А този смях имаше за цел да увери лейди Ан да не се жени за Севърн. Зарид се чудеше как един опитен боец като Хю Маршал ще разреши на дъщеря си да се омъжи за човек, който бе обект на толкова подигравки!

— Той постигна това, което искаше! — прошепна задавено тя, докато гледаше безучастно как Севърн сваля поредния си противник. Изглежда Хауърд успя да попречи на Перегрин да използват богатството на Маршал, за да си възвърнат земите.

Щеше ли да се ожени той за лейди Ан, чудеше се тя. Пак си припомни как се целуваха. Какво ли ще направи, ако Зарид приемеше предложението му за женитба? Щеше ли това да добави още нещо към нещата, за които можеха да се подиграват на Перегрин? Дали нямаше да се хили с дебелия си стар брат на това, че една Перегрин се е съгласила да се омъжи за него?

— Това е едно от удоволствията, от което ще го лиша! — каза тя тихо, но категорично.

Когато игрите бяха спрени за обяд, Севърн не отиде в замъка, не пусна там и Зарид. Тя също не искаше, тъй като не би понесла повече насмешки. Севърн изпрати един от хората си да донесе храна. Двамата седнаха на столовете пред палатката и започнаха да се хранят мълчаливо.

Зарид попита брат си кой според него му е погодил тези номера.

— Ако знам кой е, ще го убия — каза той и продължи да яде.

Зарид знаеше, че той има предвид точно това, което казваше. Трябваше ли да му каже сега, че Смит, човекът, който той така високо ценеше, всъщност бе от рода Хауърд, и че явно той правеше всичко възможно Перегрин да изглеждат глупаци? Тя знаеше, че Севърн ще го убие. А после? Ще екзекутират ли Севърн? Дали Оливър Хауърд ще обсади Роган, Лиана и детето им?

Зарид продължи да яде мълчаливо.

След обяда Севърн не се върна на арената. Трябваше да се бие чак в късния следобед, а не се интересуваше от мъжете, които бе победил по-рано. Влезе в палатката и остана там.

Зарид реши да отиде да погледа двубоите. Когато приближи арената, тя се изпъна, готова отново да стане обект на подигравки. Но щом приближи арената, разбра, че нещо ново бе привлякло вниманието на тълпата, тъй като никой дори не погледна към нея. Всички като омагьосани гледаха бойното поле. Хората на трибуната бяха надвесени напред и гледаха с широко отворени очи.

Промъкна се през тълпата и се намери близо до Джеми. Той едва я погледна и с нищо не показа, че помни униженията на Перегрин от сутринта.

— Какво става? — попита тя.

Тълпата бе притихнала сякаш чакаше нещо.

— Там — отвърна Джеми, сочейки далечния край на полето, без да сваля поглед от конника.

В края на полето стоеше мъж с черна ризница на черен кон, покрит с черна коприна, с черно перо на шлема. Лицето на рицаря бе скрито. Не бе рядкост да видиш у някого черна ризница и Зарид не намери нищо чак толкова странно в конника, че всички да зяпат в него.

— Това ли гледаш? — попита тя.

Джеми я погледна с презрение сякаш бе толкова глупава, че не може да разбере и най-дребното нещо.

— Това е Черния рицар! Никой не знае кой е. Дойде, за да ни предизвика. Досега събори всички, които излязоха срещу него!

— Брат ми също ги събори — сопна се Зарид.

Джеми изсумтя.

— Защото брат ти ги намазваше с мед и пчелите ги събаряха от седлата.

Зарид вдигна ръка да го удари, но в този миг Колбранд застана помежду им и се усмихна. Щом го видя, гневът й се стопи.

— Този мъж е доста мистериозен — каза Колбранд.

— Кой е той? — попита Зарид, усмихвайки му се. Златната му коса се развяваше на вятъра, а очите му бяха още по-сини.

— Черния рицар — тросна се Джеми. — Целият ти род ли е толкова тъп и глупав? — изсъска той тихо, така че само Зарид да го чуе.

— Ще те накарам да изядеш тези думи — каза тя и тръгна към него, но викът на тълпата я спря. Черния рицар се готвеше да тръгне срещу поредния си противник.

Тежкият му кон се носеше по полето. Той държеше тялото си приведено и копието си твърде ниско. Когато удари съперника си, той изхвръкна от седлото си и рухна на земята с трясък.

— Много е добър — тихо каза Зарид.

— По-добър от всички, освен от Колбранд! — каза Джеми, но в гласа му имаше съмнение.

— Кой е той? Откъде е дошъл? Какво иска? — попита тя.

— Бе обявен като предизвикателство на Маршал към всички участници и самоличността му се пази в тайна.

— Хората сигурно имат причини да крият самоличността му — каза Зарид с горчивина. — Какво иска?

— Да спечели диаманта! — каза Колбранд. — Какво друго би могъл да иска?

— Всичко, което лейди Ан притежава — тросна се тя. — Да бъде забелязан от краля.

Колбранд я погледна с празните си сини очи неразбиращо и изведнъж тя вече не бе сигурна, че те са толкова красиви.

Дръпна се и отиде встрани. Трябваше да помисли върху това, което се случи, а не дали Колбранд наистина е красив или не, тъй като нещо не беше наред. Защо този рицар изчака втория ден, за да участва в игрите? Защо крие самоличността си?

Тя се приближи до Черния рицар. Имаше около половин дузина момчета, струпани наоколо му, които носеха копията му, мокреха коня му и явно боготворяха мистериозния мъж, който бе толкова добър боец.

Зарид го гледа в два двубоя, преди да усети, че имаше нещо, което й бе странно познато у него. Отначало си помисли, че е по-възрастният й брат Роган. Но Роган не се движеше така! Нито пък бе някой от незаконните синове на баща й, тъй като тя ги познаваше добре.

Приближи се още повече, за да го види, когато той обърне главата си. Не виждаше нищо от лицето му, но начинът, по който движеше главата си, дори облечена в стомана, накара дъхът й да спре.

Хауърд, помисли си тя, и вече знаеше със сигурност, че той бе в ризницата.

Обърна се преди той да види израза на лицето й. Върна се на мястото си до Колбранд. Наблюдаваше борбата, но вече с други очи.

Това бе мъжът, който едва не умря, когато тя го наръга с ножа. Наистина ли едва не умря? Или просто се е преструвал? Той лежеше на тревата и й каза, че се страхува да остане сам и тя, глупачката, му бе повярвала. Тя го бе оставила, но после се бе върнала, защото се бе уплашила да не умре.

Лъжи, помисли си тя, този мъж бе изтъкан от лъжи. Той се преструваше на слаб, преструваше се на човек, какъвто не беше, преструваше се, че иска да се ожени за Перегрин, преструваше се на приятел.

— Мислиш ли, че брат ти би се справил с него?

Трябваше й време, за да разбере, че Колбранд говори на нея. Нужно й бе още време, за да разбере, че тялото й не се вълнува, когато е толкова близо до него. Красив мъж, но красиви бяха и ръкавиците, които Търл й купи, а очите на Колбранд излъчваха интелект, колкото ръкавиците. Тя много би искала да поговори с някого за мистериозния рицар, но когато погледна красивото лице на Колбранд, разбра, че не той е човекът.

— Брат ми ще го убие — каза тя меко.

— С кал или с мед? — попита самодоволно Джеми.

Тя не реагира на думите му, а се обърна към момчето с блестящо лице.

— Тичай и доведи брат ми.

Джеми не се поколеба, тъй като разбра заповедта. Обърна се и побягна.

Зарид стоеше на арената и наблюдаваше Черния рицар. Как ли се е смял на всяка нейна дума? Дали й се е надсмивал, когато прегръщаше лейди Ан? Той бе признал, че се познават от Франция, така че може би са планирали женитбата си още там. Какво се бе случило? Дали бащата на лейди Ан не бе харесал идеята да има Хауърд за зет и бе принудил дъщеря си да избере друг съпруг? Дали Хю Маршал не бе избрал Севърн?

Но Хауърд бе елиминирал Севърн в състезанието за ръката на лейди Ан. Тълпата вече се смееше, когато видеше Перегрин, смееше се дори на знамето на Перегрин. А сега Хауърд очарова тълпата преоблечен като мистериозен рицар. Той не се биеше по-добре от Севърн, но накрая, когато се разкриеше, никой нямаше да му се смее. Облечен със славата на Черния рицар, Хю Маршал би изслушал молбата на Хауърд да го удостои с ръката на дъщеря си.

Тя наблюдаваше човека, нарекъл се Черния рицар, с нарастващо внимание. Севърн трябва да го бие, мислеше си тя.

Мина доста време, докато разбере, че Севърн стои зад нея.

— Какво мислиш? — попита меко той.

— Можеш да го победиш — отвърна тя. — Той има на своя страна уплахата. Половината от тези мъже очакват да бъдат съборени. Той има маса и сила, но не е по-силен и по-голям от теб.

— Изглеждаш ужасно сигурна.

Тя се обърна към него.

— Сигурна съм. — Тя видя нещо в очите на брат си и разбра, че подигравките от сутринта го бяха наранили. — Той е сложил кал в шлема ти и е пуснал пчелите.

Севърн я погледна.

— Сигурна ли си?

— Да — каза тя убедено. — Той не използва толкова умението си, колкото страха. Защо иначе ще се появява маскиран? Той знае, че не може да те бие, знае, че не може да те уплаши, затова се опитва да те пречупи с подигравки!

Можеше да му каже, че човекът под ризницата е Смит, когото той смяташе за приятел. Сега не знаеше защо тогава не му каза истината. Може би от страх пред яростта му или може би защото ако му каже, ще последват нови въпроси и Севърн ще разбере истинската самоличност на Търл.

Севърн се изпъна, като наблюдаваше мъжа на черния кон и Зарид забеляза, че очите му се промениха. Брат й отново си възвръщаше самочувствието. Тя отново видя до себе си мъж, изпълнен с изключителна решителност, който бе прогонил съмнението от себе си.

— Да, ще го съборя! — прошепна Севърн.

Събори го заради мен, помисли си Зарид. Бий го, за да плати за цялото унижение, на което ме подложи. Обърна се и отиде с брат си да му помогне да се облече.

След час тя излезе с него на арената. Когато видяха Севърн, зяпачите започнаха да се усмихват и да се ръгат в ребрата. Зарид скоро разбра, че Черния рицар бе съборил Колбранд на земята и му бе предложил да се бият с брадви, но Колбранд не бе приел предизвикателството.

— Ако Черния рицар победи Колбранд, той може да победи всеки — говореха хората, когато Севърн минаваше покрай тях.

— Помни пчелите! — каза Зарид, докато му подаваше копието.

Севърн кимна и свали предпазителя на шлема си. Когато чу сигнала, препусна.

И двамата счупиха копията си при първия сблъсък. Все още бяха равни.

— Помни калта! — каза Зарид.

Севърн успя да счупи пиката си в Черния рицар на третия пробег и успя да избегне неговата. Точка за Севърн.

— Той иска да ти отнеме лейди Ан! — каза Зарид, като му подаваше ново копие. — Иска да накара хората да ти се смеят и да спечели ръката и парите й.

Очите на Севърн блеснаха, докато сваляше предпазителя на шлема си. Той възприемаше Черния рицар както би приел противника си в истински бой. Той излизаше за кръв. Седна здраво на седлото, наведе се напред, стисна пиката с облечената в ръкавица ръка и нападна.

Всичко се случи твърде бързо и Зарид не успя да разбере какво стана. В един момент брат й нападаше, а в следващия бе вече на земята. Ревът на тълпата в чест на поредната победа на Черния рицар я оглуши, докато тичаше да помогне на брат си.

Севърн, безкрайно унижен, бутна грубо сестра си и се вмъкна в палатката. Зарид го следваше с шлема му.

— Какво стана? — попита тя, когато останаха сами.

— Той ме победи — каза Севърн. — По-добрият победи.

— Не го вярвам! Ти си по-добър от него!

Севърн взе една ябълка от масичката и я смачка в силните си ръце. След малко се обърна към Зарид, а на красивото му лице бе изписан гняв.

— Седлото ми се изплъзна. Той не ме докосна. Аз паднах сам.

Зарид преглътна. Този Хауърд ще плати за това! Тя щеше да го накара да плати, дори ако трябваше да умре.