Джуд Деверо
Завоевание (3)

Трета глава

В продължение на цели два дни Търл слуша проповедите на Оливър за Перегрин. Голяма част от разказа на Оливър не представляваше интерес за него, но въпреки това той слушаше. Така разбра, че името на момичето е Зарид и по мнението на брат му, „момчето“ никога нямаше да е равно по сила и умения на братята си.

На втория ден Оливър научи, че Севърн Перегрин ще участва в турнира, организиран от Маршал, и че според приказките ще се опита да спечели ръката на лейди Ан.

Оливър много се зарадва.

— Ще го заловя, докато е там.

— А кралят? — попита, прозявайки се Търл. — Не мисля, че бащата на Ан би желал враждата ви да се пренесе и на негова територия.

— Ан? — каза Оливър, а очите му блестяха като на ловно куче. — Познаваш ли я?

— Само по физиономия. Тя беше известно време във Франция.

— Тогава ще отидеш ти.

— На турнира? И да го шпионирам, докато той ухажва лейди Ан?

— Да! — очите на Оливър блестяха трескаво. — Ще ги наблюдаваш и ще ми докладваш всичко…

— Те? — Търл се изправи. — Кой ще ходи, освен втория син?

— Момчето ще му бъде оръженосец — изсумтя Оливър. — Той не е в състояние да си позволи истински оръженосец, затова ще използва собствения си брат. Всички ще им се смеят, защото те са мръсни, доста груби, а Маршал са хора с финес. Така ще станем свидетели на унижението им.

— Ще отида — каза Търл.

— Ще се биеш с него. — Оливър се усмихна. — Аз също ще трябва да дойда, за да видя как Хауърд ще победи Перегрин в пряк двубой. Кралят, светът, ще видят…

— Няма да се бия — каза Търл. Той много добре знаеше, че ако се представи като Хауърд, няма да има възможност да бъде с младата Перегрин. — Ще се представя с друго име — и преди Оливър да успее да отвори уста, той продължи: — Ще ги следя. Никой не знае, че съм се върнал в Англия. Ще се представя за… Смит. Ще ги наблюдавам отблизо и ще науча за тях повече неща, отколкото ако отида като Хауърд.

Оливър погледна брат си и изражението на лицето му се промени.

— Не съм сигурен, че ме разбра — каза той меко — Но не се съмнявам в нашата кръв.

Търл се усмихна. Не се чувстваше ни най-малко виновен, че измами брат си, тъй като омразата на Оливър към това семейство според него не заслужаваше уважение.

Ще ги защитавам, мислеше си той. Ще се старая нищо лошо да не им се случи: нито заблудени стрели, нито падащи от покривите парчета, нито прерязани седла. Ще се постарая поне един път да са защитени от омразата на Хауърд.

— Не трябва да се съмняваш в мен — каза Търл. — Аз винаги съм бил Хауърд, не съм се променил.

Оливър се намръщи, но след това се усмихна.

— Да, да знам. Кога тръгваш?

— Веднага — каза Търл и стана. Не искаше да слуша повече отровните приказки на брат си. Но най-важното бе, че трябваше да се добере до Ан Маршал. Не беше казал на брат си цялата истина. Като деца те често бяха заедно с Ан. Той я бе ритал по глезена, бе бърсал сълзите й, когато тя падаше, беше й разказвал през нощта истории за духове, заради което майка й му се скара, че карал Ани да се събужда нощем, пищейки от страх. Когато пораснаха, Ан му помогна да се съвземе след смъртта на майка му.

Търл знаеше, че ако възнамерява да се появи дегизиран на турнира, трябва да се обади на Ан, за да я посвети в плановете си.

 

 

Търл седна на оградата и наблюдаваше разходката на Ан и нейните дами. Едно от момичетата четеше на висок глас. Търл често дразнеше Ан заради училищните й навици. Според него тя изглежда завинаги се бе погребала в книгите.

Той се облегна в клона на едно ябълково дърво и се усмихна на гледката. Жените в светлите рокли, с претрупани със скъпоценни камъни прически и тънки волани бяха наистина красиви, но Ан се открояваше сред тях. Тя бе най-красива сред красивите. Беше дребна, едва достигаше до раменете на един средно висок мъж, но бе достатъчно суетна, за да се заобикаля винаги с високи жени. Тя изглеждаше като безценно бижу и придворните й бяха избрани така, че да го подчертаят.

Търл бе сигурен, че тя ще го забележи. Другите жени никога не биха погледнали нагоре, но Ан не пропускаше нищо. Колкото и невероятно да беше, умът й превъзхождаше красотата й. А езикът й, мислеше си Търл тръпнейки, можеше да бъде остър като бръснач. Той имаше опит в това отношение.

Когато Ан го видя, се учуди. Изглеждаше объркана, но не и уплашена, тъй като за да се уплаши Ан Маршал, бе нужен повече от един мъж. Търл й се усмихна и тя бързо извърна глава.

Малко след това отпрати момичетата и застана край Търл, гледайки го мълчаливо. Той скочи леко на земята, взе малката й ръка и я целуна.

— Красотата на луната не може да се сравни с твоята. Цветята скриват лицата си от срам, когато минаваш покрай тях. Пеперудите прибират крилете си, петлите не смеят да се покажат, скъпоценните камъни престават да блестят, златото…

— Какво искаш, Търл? — попита Ан, издърпвайки ръката си. — Какво те кара да дебнеш около градината на баща ми? Да не си влюбен в някое от моите момичета?

— Нараняваш ме — отвърна той и сложи ръце на гърдите си, сякаш е промушен, залитайки, седна на една каменна пейка. — Дойдох просто да те видя. — Усмихна се лукаво. — Ще забравя обидите, ако седнеш на коляното ми, както правеше преди.

Красивото й лице се отпусна и тя седна до него.

— Липсваше ми изисканият ти език. Не намираш ли тези англичани за доста ограничени?

— Изключително ограничени. Брат ми… — той се спря.

— Чух. Сестра ми ми напълни главата с клюки. Твоят род е във война с друг.

— Да, с Перегрин.

— Чух доста за тях — каза Ан. — Сестра ми е била на сватбата на най-възрастния син от Перегрин с лейди Лиана — тя потръпна.

— Не са толкова лоши — Търл едва се сдържа да не каже на Ан за Зарид. Не трябваше да казва на никого за това. Ако дори един човек не можеше да го разбере от пръв поглед, то той не заслужаваше да го знае. — По-малкият брат идва на турнира с надеждата, че ще спечели ръката ти.

— Да спечели ръката ми! — Ан го погледна учудено. — Един Перегрин? Явно въпреки враждата между родовете ви, ти не знаеш много за тях. Те са мръсни, груби. Най-възрастният дори не направи собствен сватбен пир. Когато мащехата на Лиана бе справедливо разгневена и заплаши, че ще развали годежа, той заведе своята девствена булка на горния етаж и… и — тя спря и извърна поглед. — Той е повече животно, отколкото човек!

— Всичко това са слухове — каза Търл. — Виждал съм ги как се бият. Този, който идва, ще се представи добре на турнира.

— Той може ли да те победи?

Търл се усмихна.

— Нямам намерение да проверявам. Няма да участвам в игрите. Дойдох да те помоля за една услуга.

— О, значи не си дошъл просто за да видиш как цветята се навеждат от срам пред моята красота? — разсмя се Ан.

— Това беше първата причина, разбира се — той посегна към рамото й, но тя се дръпна.

— Бих се замислила повече над твоите комплименти, ако не бяха едни и същи от осем години. Наистина Търл, ти си много еднообразен в ухажването си. Нуждаеш се от жена, която би пожелала да ти се отдаде, докато слуша еднообразни и отегчителни комплименти.

— Жена като теб. Ще бъда щастлив, ако се омъжиш за мен.

— Ха! Ще се омъжа само за мъж, с когото да мога да си говоря, който използва мозъка, вместо мускулите си. Ако се опитам да поговоря с теб за нещо друго, освен за коне, ризници и копия, ти веднага ще захъркаш.

— Кълна се, че няма да заспя, ако съм женен за теб — лукаво се усмихна Търл. — А ти би ли ми дала нещо друго, освен приказки?

— Самохвалството ти е напразно. Сега ми кажи каква услуга искаш от мен.

— Искам да помогна на Перегрин, но не желая да знаят, че съм Хауърд. Ще се представя за Смит.

Ан го изгледа студено. Черната й коса бе изцяло скрита зад воала й, черните й вежди и очи можеха да унищожат някого, стига да пожелаеше.

— Искаш да изложа на опасност човек, който ще бъде гост в дома на баща ми! — тя стана, гледайки го вторачено. — Изглежда въобще не съм те познавала! — Ан се обърна и тръгна гневно.

Търл я хвана за ръката, преди да направи и две крачки.

— Казах, че искам да им помогна и това е истината — молеше се тя да му повярва, защото нямаше право да й разкрива тайната, до която се добра съвсем случайно.

— Защо? — попита тя. — Защо искаш да помогнеш на такива гадни зверове като Перегрин? Не е ли вярно, че те смятат всички ваши земи за свои? Искаш да повярвам, че смяташ да помагаш на човек, който, ако има възможност, би те оставил да просиш?

— Трудно е за вярване, но е истина. Дори не ги познавам. Виждал съм ги само отдалеч, но не изпитвам като брат ми омраза към тях. Просто искам да… — той не можеше да й каже нищо повече, тъй като не можеше да измисли никакво приемливо обяснение защо иска да помогне на Перегрин.

— Тук е замесена жена — каза Ан.

Търл запремига. Умно дете, помисли си той.

— Жена? Каква жена? Идват двама братя — единият да се състезава, а най-младият му е оръженосец. Не мога ли да направя нещо от любов към човечеството? Брат ми мрази много тези Перегрин и аз вече съм лепкав от тези пълни с омраза приказки. Не мога ли просто да желая края на враждата? Може просто да искам да помиря двете фамилии.

— Как се казва?

Търл присви очи.

— Отказвам се от предложението си за женитба. Познаваме се от деца и ти все пак се съмняваш в добрите ми намерения, обиждаш мен и семейството ми.

Ан му се усмихна по начин, който той добре познаваше.

— Толкова много ли си влюбен в нея? Както бе влюбен в онази млада графиня? — очите й искряха от любопитство.

— Това са различни неща. Тя бе жена, омъжена за момче. А вече ти казах, че няма намесена жена. — Той се закле да й каже истината, колкото може по-скоро. — Нараняваш ме, като мислиш така за мен.

— Добре — каза Ан. — Победи. Ще пазя тайната ти, но се кълна, че ще разбера защо искаш да подхлъзнеш този глупав и беден Перегрин.

Търл не отговори, защото нямаше какво да каже. Сам не знаеше защо се интересува толкова от едно момиче, преоблечено като момче, дъщеря на род, който от поколения враждуваше с неговия. Логично бе да я мрази и да е доволен, че хората на брат му я бяха заловили. Но не бе така, а по-късно, когато тя се опита да превърже раната му, толкова му се искаше да остане, колкото се може по-дълго при него.

Погледна Ан и й се усмихна. Всичко бе възможно, защото това момиче бе ново за него.

— Няма нищо за откриване — каза Търл, гледайки невинно. — Искам да помогна на едни бедни и неразбрани хора.

Ан изсумтя, както не би постъпила една дама.

— Пази си тайните, но дръж тези Перегрин далеч от мен. Не желая да бъда глупачка като лейди Лиана. Сега си тръгвай, преди някой да ни е видял и да е казал на баща ми.

Търл нервно погледна към голямата къща на Маршал.

— Благодаря — каза той, бързо целуна ръката й и се прехвърли през оградата.

Ан седна на пейката и се загледа след него. Усмихна се. Беше приятно да срещнеш човек, който умее да се весели, който приема живота малко по-несериозно, както хората, които познаваше във Франция.

Майка й бе завела дъщерите си във Франция, когато Ан бе само на пет, а сестра и Кетрин — на шест години. Децата израснаха в семейството на баба си. Бяха заобиколени от веселие, учение и красота. Чувстваха се свободни да кажат каквото мислят, бяха насърчавани да използват ума и интелекта си. Бяха награждавани за красотата си, за умението си да играят карти, за таланта да яздят или когато четяха изразително на глас. Сякаш бяха безгрешни.

Обръщайки се назад, Ан разбра, че не бе оценила достатъчно тези безгрижни години на свобода и щастие. Те изглеждаха далечно минало.

Когато Ан навърши шестнадесет години, Хю Маршал поиска жена му и дъщерите му да се върнат в Англия, тъй като смяташе, че е време да им намери съпрузи. Нито Ан, нито сестра й си спомняха баща си и затова не се страхуваха. Дори очакваха пътуването с любопитство и говореха развълнувано за бъдещата си женитба.

Но волята на Хю Маршал съкруши майка им. От ден на ден лицето й губеше блясъка си, косите й — лъскавината си. Отначало двете момичета бяха твърде много погълнати от собствените си вълнения и не забелязваха нещастието на майка им. Но когато се качиха на кораба за Англия, видяха, че майка им беше отслабнала и приличаше на призрак, дори лицето й бе загубило цвета си. За по-малко от две седмици в бащината къща те разбраха причината за нещастието на майка им. Хю Маршал бе необразован и груб, човек без чувство за хумор, който управляваше богатите си имения с терор и груба сила. Той се опитваше да се отнася така и с жена си и дъщерите си.

След завръщането им в Англия смехът изчезна, както и поощренията. Хю Маршал не се опитваше да скрие разочарованието си от възпитанието на дъщерите си.

— Не стига, че ми роди само дъщери — крещеше той на жена си, която от ден на ден линееше, — а си им напълнила главите с книги! Те се опитват да ми противоречат!

Когато Кетрин му каза, че не одобрява, съпруга, който баща й беше избрал, той й насини окото и я затвори за две седмици в стаята й. Уплашена, накрая тя отстъпи да се омъжи за отвратителния стар мъж.

Баща й бе богат и искаше повече и повече богатства, но повече от всичко желаеше да има власт. Затова омъжи Кетрин за един граф, който бе далечен роднина на краля и познаваше хора от двора.

Шест месеца след завръщането им в Англия майка им почина. Хю Маршал не се натъжи от смъртта на жена си. Каза, че тя не била жена за него, понеже била способна да ражда само дъщери. Бе й разрешил да отиде във Франция, когато му бяха казали, че тя не може да има повече деца. Не му бе нужна като жена, защото не можеше да му роди синове. След смъртта й той възнамеряваше да си намери друга, която да му роди дузина момчета.

Ан стоеше на гроба на майка си и изпитваше дълбока омраза към баща си. Той бе толкова виновен за смъртта й, както ако й бе забил нож в гърлото.

След погребението и годежа на сестра си Ан обяви война на баща си. Не я интересуваше какво ще стане с нея и затова имаше смелостта да му се противопоставя и да поставя свои изисквания.

Тя знаеше много добре, че баща й ще я използва като пионка в играта му за придобиване на повече власт и богатства, както бе използвал Кетрин, но възнамеряваше да му се противопостави по-успешно от сестра си. Използва цялото си умение, за да го накара да организира рицарски турнир в чест на женитбата на Кетрин. Имаше намерение сама да си избере съпруг и да убеди баща си да я омъжи за този, когото тя реши, че е най-добър за нея. Нямаше да му позволи да постъпи с нея така, както направи с Кетрин.

Тя погледна към бащината си къща и присви очи. Битката между мускулите на баща й и нейния ум предстоеше. От това как щеше да води борбата, зависеше бъдещето й. Ако баща й успееше да се наложи и я омъжи за човек като него, тя щеше да прекара живота си в по-голям ад от този, в който живееше от завръщането си в Англия.

На турнира щеше да види какво може да й предложи Англия и да се постарае да си намери мъж, който да удовлетвори изискванията и на баща й, и нейните.

Обърна се, когато видя момичетата да идват. Спомни си за посещението на Търл. Радваше се, че той няма да участва в турнира. Баща й без съмнение би го харесал, защото той бе втори син и семейството му беше много богато.

Но тя нямаше желание да се омъжва за него. Той бе млад и красив, подходящ на пръв поглед, но бе прекалено повърхностен за нея, твърде несериозен. Ако се оженеха, сигурно щяха да се избият още на първата година.

— Милейди, имате лоши новини ли?

Ан погледна момичето.

— Не, чух нещо, което не знаех досега. Хайде да се поразходим. Или по-добре да пояздим. Имам нужда от раздвижване, за да се поосвежа.

 

 

Зарид стоеше отстрани и наблюдаваше хората на брат й, които се опитваха да изтикат голямата кола. Пътуваха вече два дни и бяха на няколко часа път от мястото на турнира. Зарид бе толкова развълнувана, че не можеше да спи, освен това затрупа Севърн със стотици въпроси. В друга ситуация той би й се скарал да го остави на мира, но явно и той не можеше да заспи. Зарид си мислеше, че сигурно и той е развълнуван, но пък знаеше, че това бе невъзможно, защото Севърн е бил на толкова много турнири.

— Печелил ли си други? — попита тя.

— Какви други?

— Други турнири, в които си участвал. Печелил ли си всички други турнири?

Севърн погледна развълнуваното лице на сестра си. Никога досега не бе участвал в турнир. Младостта му бе преминала във война с Хауърд.

— Разбира се, че не — каза той и забеляза как лицето й помръкна. — Роган е печелил някои.

— Тези турнири сигурно са прекрасни, с всички тези мъже в ризници. Сигурно изглеждат чудесно?

— Стига! — каза Севърн, после продължи по-тихо: — В каква ли каша ще ме забъркаш, ако гледаш с влажни очи всеки перчещ се задник в ризница, който ти хване окото?

— Имам го предвид — изсъска Зарид. — Никога няма да…

— А Ралф? — попита той заядливо. — Горкото момче, сигурно си мисли, че започва да изпитва определени страсти към най-малкия ни брат.

— Страсти? Сигурен ли си? Какво ти е казал? — тя спря, когато той се изхили. — Неговата страст не ме интересува! — каза тя надменно. — Той ми е смешен.

— Хм, хм — каза Севърн самодоволно. — Трябва да се държиш добре на турнира. Не се прави на глупак и не излагай името Перегрин.

— Ти ще възвеличаеш името ни в двубоите, а аз ще си върша моята работа — каза тя, малко ядосана, че той допускаше дори, че тя е способна да опозори името на рода им, но после се отпусна. — Разкажи ми за турнира. Ще има ли много хора? Лиана каза, че там носели красиви дрехи, дори и конете били облечени възможно най-красиво. Може би трябваше да вземем дрехите, които тя направи?

— Ха! — каза Севърн.

Когато Лиана му бе показала бродираното наметало, той й се присмя. Какво значение има какво ще носи един мъж, когато излиза да се бие? По-важно бе дали ще успее да събори противника си.

— Искам да гледат мен, а не коня ми — бе казал той на Лиана и бе излязъл. Нямаше да позволи на една жена да му казва какво да облича, нито пък да й позволи да разбере, че не знае какво трябва да носи един рицар на турнир. Нямаше да позволи и сестра му да забележи невежеството му.

— Мъжете, които не могат да се бият, имат нужда да обличат конете си — каза той твърдо. — Аз нямам нужда да нося злато, за да приличам на мъж — пое въздух и изпъчи гърди. — Опитът ме е научил, че колкото по-добър боец е един мъж, толкова по-малко трябва да се труфи като паун, за да впечатли останалите.

Щом като конете на другите рицари ще са покрити с везани наметки, няма ли конете на Перегрин да изглеждат като на бедняци, помисли си Зарид.

Същата мисъл бе минала и на Севърн. На няколко пъти по време на пътуването той се улавяше, че мислеше за това, че трябваше да вземе хубавите одежди, които Лиана бе направила за него. Шлемът с перо и онзи плащ от черно кадифе щяха да му стоят добре. Но реши да не мисли повече за това — той бе боец, а не актьор от Лондон.

— Перегрин ще бъдат като бут месо на маса, отрупана с хубави бонбони — той се усмихна на сравнението си. — Ще видиш, Зарид, че хората ще запомнят Перегрин.

Зарид се усмихна в тъмнината.

— Нужно е само Хю Маршал да те запомни и да ти предложи ръката на дъщеря си. Мислиш ли, че жена ти ще бъде като тази на Роган? — в гласа й звучеше надежда, тъй като тя харесваше Лиана и най-вече това, което направи за две години от стария, порутен замък.

Лицето на Севърн се изкриви от отвращение при думите на Зарид, тъй като ненавиждаше Лиана заради това, което тя направи с Роган. Бе недоволен, че женитбата бе променила брат му, бе го направила по-мек. Преди това той бе целият огън, бе готов да се бие, но след като се ожени, постоянно проповядваше за по-голяма предпазливост. Вместо да се бие, той предпочиташе да седне с жена си и да слуша как пеят момичетата. Намираше по-голямо удоволствието да гледа сина си, отколкото да върти меч на тренировките. Севърн бе убеден, че някой ден, когато Роган се забавлява с жена си, Хауърд ще ги атакуват и ще ги избият до крак.

— Жена ми няма да бъде като Лиана! — отсече след малко Севърн. — Сега ме остави да спя и спри с глупавите си въпроси. Ще разбереш какво представлява турнирът, когато отидем там.

Зарид не посмя да го попита нищо друго, но мина доста време, докато успее да заспи.

 

 

На следващата сутрин тя стоеше и гледаше как хората им избутват колата от калта. Пътуваха с още четирима рицари, четирима слуги за домашната работа и две големи коли, пълни с оръжия и доспехи. Под дърветата пасяха безценните бойни коне на Севърн, както и ездитните коне и понитата, които теглеха колите.

Севърн и хората му загубиха около час, докато почистят колите, а Зарид ги наблюдаваше нетърпеливо. Бяха на около час път от имението на Хю Маршал и тя бе нетърпелива да стигнат и опънат палатките. През трите дни храната щете да бъде доставяна от Хю Маршал.

Утре в деня на откриването на турнира щеше да има шествие и всички рицари щяха да минат на великолепните си коне пред трибуните, за да поздравят Хю Маршал и дъщерите му.

Зарид се чудеше как изглежда лейди Ан и дали ще си пасне с жената на Роган. И през ум не й минаваше, че Севърн може да се провали. Тя вярваше, че каквото и да пожелае брат й, той ще го получи.

Зарид първа чу тропането на приближаващия се ездач. Знаеше какво да направи: изсвири рязко на Севърн и хукна към близкото дърво. Хвана се за най-ниския клон и след миг се шмугна в короната.

Понякога й беше неприятно, че братята и я караха да се крие при най-малката опасност, но след скорошната й среща с Хауърд тя не мислеше да им се възпротивява.

Вече бе на дървото, когато конникът се приближи. Беше някаква плачеща жена, която бе изпуснала юздите на коня и с всички сили се опитваше да се задържи на гърба му. Зарид си помисли, че може да слезе, но не посмя, докато Севърн не й кажеше, че всичко е наред. Тя погледна към брат си и другите мъже, които стояха с извадени мечове, готови да се бият.

Севърн бе от главата до петите в кал, но Зарид забеляза как гледаше жената. Идиотският му поглед можеше да означава само едно — жената бе красива. Зарид въздъхна, мислейки, че сигурно ще изкара целия следобед на дървото, докато брат й гледа жената, когато Севърн се втурна към подплашения и кон.

Гледаше без интерес как той се хвърли точно срещу него. Конят се изправи на задните си крака, но Севърн се сви и сграбчи юздите.

— Ще го убие!

Зарид се стресна от гласа, които прозвуча под нея, и едва не падна от клона. Под дървото стояха три дами и двама мъже. Тя толкова съсредоточено бе наблюдава Севърн, че не бе ги усетила как са се приближили. Прокле липсата си на боен опит.

— Какво значение има? — каза единият мъж. — Той е само един селянин.

Другият се обърна.

— Смъртта му ще има значение само, ако… — той се спря за момент — ако роклята на дамата се оцапа с кръв.

Всички се засмяха. Зарид инстинктивно извади ножа от обувката си и се приготви да скочи, но се усети и спря. Отпусна се ядосано на клона и се загледа надолу, опитвайки се да види лицата им и да ги запомни.

— О, вижте! — каза едната жена. — Той хвана юздите. Доста по-смел е от обикновен селянин. Мислите ли, че лейди Ан ще го възнагради?

Зарид погледна през листата към жената на коня, но тя бе с гръб към нея. Изразът на лицето на Севърн бе още по-глупав и тя разбра, че лейди Ан наистина е красива. Искаше й се по лицето на брат й да няма толкова кал, тъй като начинът, по който лейди Ан се отдръпна, показваше, че явно не намира Севърн за много привлекателен.

— Благодаря ви — каза лейди Ан.

— Беше удоволствие за мен да спася такова прекрасно същество.

— Що за нахално куче!… — каза мъжът отдолу. — Ще го науча…

— Не ми прилича на човек, който би приел доброволно камшика ти, а и явно не си забелязал тези четири клоуна, които се крият зад дърветата.

Клоуни, помисли си Зарид. Тя се надяваше този слабоват мъж да се срещне със Севърн утре на турнира. Тогава щяха да разберат, че той съвсем не бе селянин.

— Ела утре на шествието и ще те наградя — каза лейди Ан.

— Ще бъда там и ще си взема наградата — отвърна Севърн, докато очите му играеха.

Лейди Ан дръпна юздите и тръгна към компанията си. Севърн се върна при своите хора.

— Страшно много ми помогнахте — отсече тя. — Оставихте ме незащитена с този… този…

— Той бе доста впечатлен от вас, милейди.

— О, вярвам, че би ме докоснал, ако бях дала и най-малката надежда. — Тя сви рамене. — Ще трябва да изваря юздите си, като се върна, за да ги изчистя от мръсотията му.

— Но той ви спаси, милейди — каза една от жените.

— Имам го предвид — отсече лейди Ан. — И сега трябва да го възнаградя. Какво да му дам?

— Баня — каза единият от мъжете, смеейки се.

Лейди Ан не се засмя.

— Може би ти ще го изкъпеш, Джон. Изглежда по-добре се справяш с женските задължения, отколкото с мъжките, тъй като не можеш да помогнеш на една дама в смъртна опасност — каза тя презрително и пришпори каня си.

Зарид остана на дървото още дълго втренчена след ездачите. Значи това бе лейди Ан, жената, която щеше да й стане снаха! Не изглеждаше да е човек, който би спомогнал с нещо Перегрин да живеят по-леко. Всъщност тя изглеждаше капризна, подла и нервна сръдла.

— Не ме ли чуваш?

Стресната, Зарид погледна надолу към брат си, който й се усмихваше.

— Викнах ти няколко пъти, но ти седиш там и не чуваш — той се облегна на дървото, докато тя слизаше. — Видя ли я? Красива е, нали?

Зарид скочи на земята.

— Розите имат бодли.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто констатирам факта. Ти казваш, че е като роза, а аз допълних, че розите имат бодли. Може би красотата не е всичко в една жена.

— Да, ти знаеш изключително много за жените и живота — каза той, хилейки се самодоволно.

— Повече от теб, както изглежда.

Той я погледна ядосано, но после разроши косата й и се усмихна.

— Забравям, че си още много млада. Ела да ни помогнеш да направим лагера.

— Лагерът? Но тази вечер трябваше да отидем в имението на Маршал и утре да участваме в шествието!

— Ще участваме, но не искам лейди Ан да ме види преди шествието. Тя ще бъде доста изненадана, когато разбере, че аз съм я спасил.

— Надявам се, дотогава да си е изпрала юздите — изръмжа Зарид. — Сигурен ли си в това, което казваш? — попита тя на висок глас. — Може би няма да се зарадва, като те види. Поне колкото си мислиш.

Севърн сложи ръце на раменете й и лицето му придоби изражението на по-възрастен, по-мъдър човек, който говори на малко, но схватливо дете.

— Ти не успя да видиш лицето й. Как ме гледаше… — той я погъделичка под брадичката. — Има неща, които един мъж и една жена поделят — поглед, жест — нещо, което ти все още не познаваш. Но което един мъж с опит, като мен, знае. Хм, как да ти кажа? Тази жена ме желае.

— Защо? За да й чистиш коня? Погледни се. Лицето ти не може да се види от калта. Тя няма да те познае на шествието, ако се измиеш.

Севърн дръпна ръцете си и покровителственото му изражение изчезна.

— Не ми говори така за неща, които не разбираш. Аз знам какво видях в нея — видях страст. Сега отивай да помагаш за лагера!

Зарид се подчини на брат си. Може би той бе прав. Може би лейди Ан го бе погледнала със страст, а бе казала онези неща пред хората си, за да ги накара да вярват, че не харесва окаляния мъж. Повдигна рамене. Бе сигурна, че Севърн знае повече от нея за жените, турнирите и страстта.